18 юни 2012

„Риболов в пустинята” ... или как няма невъзможни неща, ако вярваш


снимка на cinefish.bg
През уикенда с приятели изгледахме един от новите филми по кината – „Риболов в пустинята” (Salmon fishing in the Yemen”, Великобритания, 2011, 111 минути). Официалната му премиера за България беше на 15.06.2012, а световната е била на 10.09.2011. Филмът е класифициран като романтична драма и комедия и е по едноименния бестселър на Пол Тордей, а сценарият е написан от Саймън Буфой, който получи Оскар за сценария на един от любимите ми филми „Беднякът милионер”; режисьор на филма е Ласе Халстрьом. Участват: Юън Макгрегър, Амр Уакед, Емили Блънт, Кристин Скот Томас и др.
Филмът разказва историята на йеменски шейх, който иска да промени живота и поминъка на хората в даден район на страната си като построи язовир и започне на развъжда сьомга за риболов като запален рибар със замъци в Шотландия. Човек-визионер, с големи мечти и банкови сметки, за когото няма невъзможни неща, стига да имаш вяра. В историята участва представителката на шейха във Великобритания, която се наема да осъществи проекта и кани доктор по рибовъдство, който трябва да го реализира на практика. В процеса на реализация на проекта се преплитат личните истории на тримата, които се сближават, опознават и преоткриват, като накрая успяват да превърнат в реалност проекта, който в началото изглежда налудничав и възможен само на теория. В историята се замесва и Прес-секретарят на Министър-председателя на Великобритания, която иска да произведе добра новина от Близкия Изток и която от време на време подбутва събитията в една или друга посока. Историята на тримата ни внушава, че когато вярваме в нещо, колкото и невъзможно да изглежда, можем да го осъществим, ако вярваме и се трудим за него. Встрани от главната сюжетна линия, но все пак присъстващи, остават реалните конфликти в Близкия Изток и Афганистан и манипулирането на избирателите от политиците и медиите.
„Риболов в пустинята” е увлекателен, лек и позитивен, разтоварващ и трогателен филм, който внушава, че няма невъзможни неща за постигане стига да имаме вяра и да проявим постоянство и упоритост. Филмът ще ви разсмее, но също така на моменти може и да ви разплаче (около мен доста зрители подсмърчаха по едно време). Актьорската игра е много добра. Препоръчвам да се гледа.

12 юни 2012

Портретът на Дориан Грей


снимка на Младежки театър "Николай Бинев"
В понеделник вечер гледахме моноспектакъла „Дориан Грей” по Оскар Уайлд на Бургтеатър-Виена (Австрия) в изпълнение на актьора Маркус Мейер, режисьор Бастиан Крафт на Голямата сцена на Младежки театър „Николай Бинев”. Бургтеатър във Виена е втората най-стара театрална сцена след "Комеди франсез", основан още през 1741 г. „Портретът на Дориан Грей” е единствения роман на Оскар Уайлд, издаден през 1890 г. Текстът разказва историята на млад мъж, който се възгордява от красотата си, след като вижда образа си нарисуван от негов приятел-художник. Младежът си пожелава никога да не остарява, а портретът да старее вместо него; това се случва, но портретът показва с времето всички слабости, емоции, пороци и недъзи на вътрешния мир на Дориан. Възгорделият се Дориан става причина за самоубийството на своята годеница, а по-късно изпадайки в лудост той убива художника на своя портрет. Текстът на романа и моноспектакъла представят вечния стремеж на човека към красота, безсмъртие и слава, осмиват суетата – един от любимите грехове на хората и лудостта, до която може да ни доведе изпадането в крайности. Моноспектакълът беше много интересен и нестандартен. На сцената липсваха всякакви декори освен видео-инсталация. На различните екрани на видео-инсталацията вървяха отделни сцени от пиесата, в които участваше Маркус Мейер, но заснети предварително, които допълваха неговата игра на живо, на сцената, пред и върху самата видео-инсталация. Актьорът се превъплащава във всички герои от пиесата, но на живо играе Дориан Грей; всички останали роли са заснети предварително и вървят в диалог с Дориан. Актьорското превъплащение в няколко роли беше почти неузнаваемо (за някои зрители), играта беше много добра, а и самата концепция на спектакъла, съчетаващ видео-инсталация и наслагваща се игра на живо и на видео, е доста оригинална - за пръв път гледам подобно нещо в България. Имаше субтитри на български.
снимка на Младежки театър "Николай Бинев"
Моноспектакълът беше част от инициативата ”Световен театър в София”, организирана от Международния театрален фестивал „Варненско лято” с подкрепата на Столичната община от 2007 година насам. Тази година програмата от 1 до 18 юни 2012 на „Световен театър в София” включва освен „Дориан Грей” още пет заглавия: среща с Раймунд Хог (един от най-авторитетните хореографи в полето на съвременния танц, изпълнител, писател, теоретик и драматург) и хореографията на Раймунд Хог „Един следобед" в изпълнение на талантливия млад танцьор Емануел Егермонт (3 и 4 юни, Младежки театър); лекция-пърформанс „Лекция за пет пари" и „Пиеса за кравата" на две от най-влиятелните имена в съвременния танц - хореографът Джонатан Бъроуз и композиторът Матео Фарджион (5 юни Театър „София"); прожекция на „Франкенщайн" по романа на Мери Шели на режисьора Дани Бойл (8-ми и 18-ти юни, Cinema City); „Госпожица Юлия" от Аугуст Стриндберг, режисура и изпълнение на Анна Петерсон от театър „Интима" Стокхолм, Швеция, основан от Аугуст Стриндберг (12-ти юни, Театър „София"); „Масата” на трупа „Карбидо", Вроцлав, Полша (12 юни, Театрална работилница „Сфумато").

10 юни 2012

„Нощна пеперуда” или как духовното преобразяване на човека е крехко като живота на пеперуда


снимка на Народен театър "Иван Вазов"
Преди няколко вечери гледах постановката „Нощна пеперуда”, която се играе на Камерната сцена на Народен театър „Иван Вазов” от март 2012. Постановката е много добра и бях приятно изненадана. Част е от Руския сезон в Народния театър, който започна с „Ревизор” и включва още „Лов на диви патици” на руския режисьор Юрий Бутусов по Александър Вампилов и „Животът е прекрасен” на Александър Морфов по Николай Ердман и е най-силното представление от Руския сезон според мен.
 „Нощна пеперуда” е по пиесата на Пьотр Гладилин, който освен драматург е сценарист, художник-график, философ и психолог по образование. Режисьор на спектакъла е Явор Гърдев, сценография и костюми - Даниела Олег Ляхова, музика Калин Николов, хореография Виолета Витанова и Станислав Генадиев, фотограф Симон Варсано. Участват: Михаил Билалов (полковник Кинчин), Весела Бабинова (Николай Лебедушкин), Йосиф Шамли (старши лейтенант Ювачов - адютант), Христо Петков (капитан Багаев – ротен командир), Сава Драгунчев (майор Морозов –военен лекар).
Постановката е много силна и си заслужава да се гледа. Сценографията е интересна – камерната зала е пренаредена, част от редовете са махнати, в средата на залата е разположена малка сцена, на която актьорите играят, декори липсват, ако не се броят пердетата, които биват превърнати в костюми; костюмите са интересни. Актьорите играят много силно – аплодисменти за Михаил Билалов, който изиграва перфектно духовното израстване на полковника и за Весела Бабинова, която за студент играе перфектно и с изпълнението си на балет с автомат успя да ме просълзи. Действието се развива във военен гарнизон насред нищото (само един свинарник е наблизо), в който една сутрин редник Лебедушкин се събужда момиче, а висшите офицери се чудят как да обяснят, скрият и поправят трансформацията. В повечето ревюта пише, че това е спектакъл за сблъсъка на изкуството с въоръжените сили, но според мен това е спектакъл за сблъсъка на човека с изкуството и одухотворяването му. Независимо дали става дума за полковник от армията, за инженер или продавач в магазин, всеки, който се докосне до художествената литература, до театъра, до балета, до музиката и ги хареса, няма как да не бъде омагьосан, променен и трансформиран в по-образован и одухотворен образ. Точно това се случва с полковник Кинчин – покрай книгите на Лебедушкин, авторският му текст за пиеса, актьорската му игра по тази пиеса на фона на музика и танцовите изпълнения полковникът се преобразява и той започва да репетира Отело и да танцува танго (върховен момент в постановката). Това се случва и с младия редник, който иска да бъде творец, да пише пиеси, да чете, да бъде актьор, да танцува и да лети и силното му желание да твори го преобразява в момиче. Това за мен е най-духовната постановка на Гърдев, която най-ме е докоснала в позитивен смисъл (предишните, които съм гледала бяха по-провокативни и разтърсващи, но в други нюанси). Както нощната пеперуда не живее дълго, така и чувствителният творец, човека на изкуството (Лебедушкин) не оцелява дълго в жестокия свят на реализма и капитализма (военното поделение); но поантата на пиесата е, че изкуството и културата променят, извисяват и преобразяват стига да пожелаем и да се отдадем; изкуството и културата променят не света като цяло (тъй като все пак накрая Лебедушкин е победен от капитана на ротата), но поне индивидуалния свят.
Пиесата „Нощна пеперуда” е поставена за първи път в Москва на 17 декември 2001 г. от режисьора Евгений Коменкович. За нея Гладилин казва, че това е пиеса за спасението на душата. Той получава награда за нея от Министерството на културата на Руската федерация в драматургичния конкурс „Дълг, чест, достойнство” (2003).
Представлението у нас спечели награда Аскеер 2012 за най-добро представление; Явор Гърдев спечели Аскеер за режисурата на "Нощна пеперуда" и „Ръкомахане в Спокан” по Мартин Макдона. Весела Бабинова взе приза Аскеер за изгряваща звезда („Нощна пеперуда”), а Калин Николов – за музика (за "Нощна пеперуда" и „Ръкомахане в Спокан”).  Горещо препоръчвам да се гледа.

07 юни 2012

Недосегаемите


Препоръчвам горещо на киноманите, които са пропуснали да гледат, френският филм „Недосегаемите”, който върви в момента по кината. Много добър филм, разказващ обикновени човешки истории, с които всеки може да се сблъска.

„Недосегаемите” (Франция, 2011, 112 минути) имаше премиера в България на 11 май (световна - 23.09.2011). Сценарият и режисурата са дело на екипа Ерик Толедано и Оливие Накаш. С участието на: Франсоа Клюзе, Омар Си, Ан Льо Ни, Одри Фльоро, Клотилд Моле, Сирил Менди, Доминик Дагие и др.

Рекламата на филма е, че 10 седмици е номер едно в европейските класации, във Франция филмът е оценен като културното събитие на годината. Сигурно е така, за разлика от България, където се предпочитат филми за супер-герои, вампири и дебилни истории. Филмът е по действителен случай и е фина смесица от комедийни и драматични моменти, които поддържат интереса до самия край на филма. Разказана е историята на богат аристократ, загубил любимата си жена и след това и подвижността си и на току-що излязъл от затвора, млад чернокож от предградията; животът им се преплита и двамата поемат риска да приемат предизвикателството на общата им среща, като изградят стабилно приятелство, което ги прави недосегаеми за околните. Това е филм за силата на духа и свободата на личността; за умението да приемаш предизвикателствата, които животът ти отправя; за човешкото сърце, което има нужда от приятелство, разбиране и любов, които не се купуват с пари. Филм за хора от различни социални прослойки, култури и религии; с различно образование, интереси и финансови възможности, които в обичайните условия не биха имали допирна точка, но в даден момент животът ги сблъсква. Забавен, увлекателен, трогателен филм, който си заслужава да бъде гледан.

Омар Си с ролята си на Дрис спечели награда "Сезар" 2012 за главна мъжка роля, а Франсоа Клюзе имаше номининация в същата категория. Филмът е с осем номинации за „Сезар” 2012, сред които за най-добър филм и най-добър оригинален сценарий. Двамата актьори си поделят и наградата за главна мъжка роля на Международния филмов фестивал в Токио, където „Недосегаемите” е обявен за най-добрия филм на фестивала.

03 юни 2012

Раздяла


снимка от dnevnik.bg
С година закъснение в България успяхме да видим иранската драма „Раздяла” („Nader and Simin, a Separation”, Иран, 2011, 123 мин). Премиерата за България беше на 04.05.2012, а световната - 15.02.2011. Филмът беше включен и в програмата на „София филм фест” през март 2012, но аз не успях да го изгледам тогава и едва наскоро го гледах. Филмът ми хареса много, но ме натовари. Въпреки че е тежък, филмът си заслужава да се гледа. Понастоящем филмът може да се види в по-малките софийски киносалони като Дом на киното и Евро Синема.
Сценарист, режисьор и продуцент на филма е Асгар Фархади, оператор Махмуд Калари. Участват: Пейман Моади, Шахаб Хосеини, Сарех Баят, Сарина Фархади, Лейла Хатами и др.
Иранският филм "Надер и Симин: Раздяла" спечели голямата награда „Златната мечка” за най-добър филм на кинофестивала в Берлин още през февруари 2011.  „Сребърна мечка” 2011 за най-добра мъжка роля получиха актьорите Пейман Моади, Шахаб Хосейни и Сарех Баят. „Сребърна мечка” 2011 за най-добра женска роля получиха актрисите Лейла Хатами и Сарина Фархади. Това е първият ирански филм с „Оскар” за чуждоезичен филм, присъден му на тазгодишното раздаване на Оскарите, като филмът имаше и номинация за най-добър сценарий. Асгар Фархади получи първата награда МЕДИА на Европейския съюз, връчена му по време на фестивала в Кан през май 2012. Филмът има още награди Фажр ’11 – Награда на публиката, най-добър оператор, режисьор, сценарий, звук, поддържащ актьор (Шахаб Хосейни) и поддържаща актриса (Сарех Баят);  Сан Себастиан ’11 – Награда TVE Otra Mirada; БАФТА ‘12 за най-добър чуждоезичен филм; наградата „Златен глобус" 2012 за най-добър чуждоезичен филм; наградата „Сезар” 2012 за най-добър чуждоезичен филм.
Лентата разказва за съвременно иранско семейство от средната класа, за брак в криза, развод и последвалите проблеми, за класовите разделения в Иран, за иранския религиозен консерватизъм и за иранската съдебна система. Беше ми интересно да видя, че иранците живеят в същите жилища и карат същите коли като нас; носят дънки, отношенията помежду им обаче са утежнени от религиозните норми и социо-културни порядки. Филмът показва как егото и религиозните и семейни норми надвиват любовта  и личното щастие (което за мен е ужасно несправедливо).
Прожекция на филма „Раздялата“ на 8 май в Кинозалата на МВнР откри Дните на Иранската култура, които включваха Седмица на иранското кино. В програмата на Седмицата на иранското кино бяха още  филмите на  Асгар Фархади - „Историята на Ели” и „Празникът на огъня”. Дните на Иранската култура се организират по случай 115 години от установяването на дипломатически отношения между Република България и Ислямска република Иран. Организатори са Държавният културен институт към министъра на външните работи на Република България и Културното представителство към посолството на Ислямска република Иран, със съдействието на Сдружение „Пóзор”.