Поглед към света

Как добрият текст спасява постановка

2012-01-15T17:36:00.001+02:00

снимки от сайта на театъра

Следните редове ще са посветени на две постановки в Народен театър „Иван Вазов”, които са стари в репертоара, но аз гледах едва напоследък на голяма сцена. Две постановки, направени по брилянтни текстове; постановки, които на мен не ми харесаха особено, защото ми се сториха леко скучни и досадни, но тъй като за тях има доста положителни оценки, според мен трябва да се гледат заради текстовете.
Първата постановка е спектакълът на Леон Даниел "Пигмалион" по текста на Джордж Бърнард Шоу; сценография и костюми: Елена Иванова, музика: Кирил Дончев. Участват Рени Врангова, Валентин Ганев, Мариус Донкин, Жоржета Чакърова, Йорданка Кузманова, Стефан Данаилов, Биляна Петринска, Добринка Станкова, Христо Чешмеджиев, Албена Георгиева, Стоян Пепеланов, Георги Делов.
"Пигмалион" е най-дългогодишното заглавие в афиша на трупата на Народния театър. Премиерата му е била на 7 март 1998 г., като от тогава са изиграни, с малко прекъсване, над 100 представления. Постановката продължава два часа и половина с антракт. "Пигмалион" е печелил награда Аскеер '98 за водеща мъжка роля на Валентин Ганев за ролята на проф. Хигинс; награда за млади театрални дарования “Иван Димов ‘99” за Рени Врангова за ролята на Илайза; номинация за Аскеер '99 за най-добра женска роля за Рени Врангова.
Комедията „Пигмалион“ е написана през 1913 г. и открито критикува нравите на викторианското общество и отношението към жената. Специалистът по фонетика (и отявлен циник) проф. Хенри Хигинс се хваща на бас, че за шест месеца ще превърне обикновената улична цветарка Илайза Дулитъл в истинска млада дама с добри обноски и перфектен английски. Всичко върви по план, докато не се появят чувствата.
На мен костюмите и декорите ми харесаха, кореспондират с духа на епохата; сценографията е добра. Играта на Рени Врангова и Валентин Ганев, които играят главните роли, доста ме издразни, на Валентин Ганев не му се разбираха добре всички реплики; за сметка на това, ми хареса играта на Мариус Донкин и най-вече на Йорданка Кузманова в ролята на майката на професор Хигинс. Явно режисьорският прочит е доста добър, защото се усеща силата на текста и идеите, които иска да внуши автора, като се разкриват добре и характерите на основните герои. Като цяло постановката ми се стори леко скучна, към края почти се успивах заради умората от работния ден и ако не беше добрия текст с режисьорския прочит, които ме впечатлиха, едва ли бих говорила за нея. Залата обаче беше пълна за пореден път (доколкото чувам винаги се играе в пълен салон) и се хареса на масата хора.

Следващата постановка е спектакълът на Бойко Богданов “Сако от велур” по текста на Станислав Стратиев. Премиерата на сегашната постановка е била през ноември 2009 (спектакълът е игран и преди 30 години с голям успех, с Калоянчев в главната роля). Сценография: Светослав Кокалов, костюми: Петя Стойкова, музика: Бойко Богданов, пластика: Александър Илиев. Участват: Георги Мамалев, Филип Трифонов, Стефан Щерев, Пламен Пеев, Мария Сапунджиева, Николай Урумов, Ванча Дойчева, Христо Терзиев, Виктория Колева, Стоян Ппепеланов, Цветомира Даскалова, Милена Атанасова, Кирил Кавадарков.
“Сако от велур” е сатирична комедия, която описва абсурдите на българското общество през абсурдната бюрокрация и проблемите в тромавата администрация. Езиковедът Иван Антонов си купува сако от велур, но заради подигравки на приятелите си, решава да го подстриже при човек, който стриже овце. При това сакото е записано в регистрите като частна овца и от тук започва ходенето по мъките на главния герой и приятелите му по етажите на администрацията. За всяко нещо в държавата се дължат данъци, следователно езиковедът трябва да плати годишен данък върху овцата – сако. За да бъде отписана овцата от регистрите е необходимо притежателят й да убие лисица. Сценографията не е впечатляваща, декорите са оскъдни, достюмите обикновени. Актьорите играя добре, Георги Мамалев се превъплащава в няколко роли и обира овациите на публиката, Мария Сапунджиева също играе доста добре и много ми хареса. Като цяло на мен постановката ми беше на моменти леко досадна, не успя да ме разсмее от сърце. Текстът обаче си заслужава заради сатирата, с която е обисан абсурда в живота ни. Залата беше пълна и спектакълът се хареса на повечето хора, които аплудираха дълго актьорите; имаше и цветя за Мамалев.

„Градините на Миро“ в София

2012-01-08T16:27:00.002+02:00

снимка от сайта на галерията

През последните десетина година, три изложби са ми въздействали най-силно; ако ги подредя по хронологичен ред това са: изложбата на Жоан (Хуан) Миро през 2004, подредена в НДК в рамките на IX-ият Салон на изкуствата в Дните на Испанската култура, която представяше колекция на Националния музей Център за изкуствата „Кралица София”; ретроспективната изложба на колоритната мексиканска художничка Фрида Кало през 2010 във Виена, Австрия, организирана от Банк Аустрия (за която разказах подробно в блога и която ме вдъхнови да рисувам) и постоянната експозиция на картини от „Хималайския цикъл” на Николай Рьорих в Националната галерия за чуждестранно изкуство. В тази връзка, когато видях реклами в средата на декември за предстояща изложба на Хуан Миро (16 декември 2011 – 15 януари 2012) в Музейната галерия за модерно изкуство (http://modernartgallery-bg.com/), си обещах, че трябва задължително да мина оттам. Вчера най-накрая успях да намеря време за Миро.

Хуан Миро (1893-1983) е испански художник, сюрреалист, с уникален стил с ярки цветове. Той владее множество техники в изкуството – офорт, литография, акварел, пастел, колаж и живопис върху мед. Много популярни стават и опитите му в керамиката и скулптурата. Двете керамични фрески за сградата на UNESCO в Париж, преименувани "Стената на Луната" и "Стената на Слънцето" (1957-59), са едни от най-известните му произведения.

Изложбата „Градините на Миро“ включва 45 оригинални цветни литографии, създадени в късния период на художника, включени в три серии: серията "Чудеса и акростишни вариации в градината на Миро" 1975, серията "Скулптор" 1974 и серията „Токсична мелодия” (Melodie acide, 1980). Това, което обединява трите серии литографии е поезията и вплетените акростишия в образите, а това, което ги различава са фигуралните аналогии, които будят у публиката и наситеността и преобладаването на цветовете. Акростишията в образите трябва да се разчитат като се следва черната линия, която е основна в творбите. Литографиите от серията “Melodie acide” са създадени под въздействието на поезията от френската стихосбирка “Rimes d’Asie”. Литографиите от отделните серии трябва да се разглеждат/разчитат вертикално или хоризонтално, защото в тях има скрит, закодиран от художника, смисъл. Според експерти никой в света не може да разчете наистина скрития смисъл на всяка творба на Миро; това може да направи единствено авторът, но за съжаление той вече не е сред живите. Важно е да се знае, че от всяка литография има само един оригинал, носещ подписа на художника и отпечатан върху специална хартия Velin d’Arche, останалите отпечатаци са на обикновена хартия и не носят подписа на Миро, така че внимавайте, ако купувате литография на Миро с нейната оригиналност. Литографиите от изложбата в галерията се продават – цените са от 1800 през 2500 до над 5000 лв. Колекционерите, които проявяват интерес могат да закупят литографии от галерията, тъй като тя е официален представител и работи с Фондация Миро и литографско Ателие Мурло (с което е работил художникът, както и много други известни художници през 20 век). Докато аз бях в галерията, изложбата разгледаха около двайсетина човека, което според мен си е доста, тоест към изложбата има голям интерес. Е, не са стотици хора, както бяха на изложбата на Фрида Кало във Виена, дори месец след откриването, и се чакаше на опашка извън сградата, но София не е Виена и култа към изкуството тук е далеч от други страни. Въпреки това изложбата продължава още една седмица, ако не бъде удължена, така че, минете през „Оборище” 10. Заедно с изложбата „Градините на Миро“, можете да видите в останалите зали и някои литографии на Марк Шагал и Анди Уорхол, както и офорт на Пабло Пикасо.

Ето каква информация ни дават допълнително от галерията за Миро: „В литографиите от първата серия са заложени две от съкровените влечения на автора - поезията и градинарството. Музиката, поезията и сънищата са основни вдъхновения за Миро. Той създава цветни акорди и хармонии, абстрактни игри между черния контур и шарени фигури. Картините са лесно разпознаваеми заради яркостта на визуалния им ритъм, заради уникалния стил, ярки цветове и специфичен рисунък. Работата му преди 20-те години на 20 век носи разнообразни влияния от различни направления като фовизъм и кубизъм, съчетани с традициите на каталунския фолклор Стъпва в Париж за първи път през 1920 г. и живее там една година, преди да нарисува картината, която ще го направи известен - The Farm (и която по-късно Ърнест Хемингуей купува). Силно повлиян от атмосферата на града с неговите поети и писатели, както и от "Манифеста на сюрреализма" (1924) от Андре Бретон, Миро използва образи от сънищата си и въображаеми пейзажи. Голяма част от творбите му се явяват визуален аналог на сюрреалистичната поезия. В тези приказни и неясни видения могат да се разпознаят забавни геометрични форми и зооморфни елементи. Тези приказни и неясни видения са добре организирани и премислени, често на неутрален, плосък фон. В картините си Миро обикновено използва ограничен набор от чисти и интензивни цветове – жълто, червено, синьо, зелено и черно. Те въздействат предимно с цвета, линиите и вътрешния си ритъм.”

Разкази за втория шанс в любовта

2012-01-07T15:57:00.000+02:00

снимка от kulturni-novini.info

Преди известно време гледах постановката „Здравей, обичам те” в Студио 5. Студио 5 ми направи приятно впечатление с уютната атмосфера, която е създадена; атмосфера, подходяща за среща с приятели на питие след тежък работен ден, за представяне на спектакъл, за джаз-концерт или винена дегустация. Студио 5 се намира в сградата на НДК.

„Здравей, обичам те” се играе от Бойка Велкова (моя любима актриса до сега) и Стефан Спасов. Това е романтична комедия по текстове от съвременната американска драматургия - Уди Алън, Дейвид Мамет, Нийл Саймън (по афиш), но най-вече по Нийл Саймън (по мое мнение). Още с първите реплики на актьорите, аз и моите приятели се спогледахме изненадано, тъй като познахме, че това е част от една друга постановка, която бяхме гледали преди повече от година на сцената на „Сълза и смях” – „Любов номер 2” по текст на Нийл Саймън. „Здравей, обичам те” ще се хареса на хората, които не са гледали “Любов номер 2”. Нашата малка компания обаче не остана очарована от „Здравей, обичам те”, тъй като познавахме добре текста, въпреки, че бяхме гледали постановката на Ивайло Христов преди повече от година, като тогава бяхме останали дълбоко трогнати от текста и играта на актьорите.

Спектакълът “Любов номер 2” е с режисьор Ивайло Христов, сценографията е на Александър Смолянов, костюми Кирил Наумов. Участват Бойка Велкова, Стефан Спасов, Кристина Янева, Пламен Сираков. Не съм сигурна дали още се играе на сцената на „Сълза и смях” (премиерата е била през октомври 2009). „Глава втора” е оригиналното заглавие на пиесата, която е почти автобиографична за Нийл Саймън. “Любов номер 2” е романтична комедия за любовта между мъж и жена и за втория шанс. Въпросите, които авторът поставя са: Можем ли да обичаме само един човек? Можем ли да обичаме не само един човек - когато любовта на живота ни си отиде, имаме ли място за втора? Как се справяме с болката? Искаме ли да забравим? Има ли втори шанс за самотниците? Болката, борбата със самия себе си, със собствените си чувства, оплитащи и някой друг, възможните изходи и решения, типичните и нетипични пътища на брака – това са темите, които занимават автора. Играта на актьорите в “Любов номер 2” беше много добра, хареса ни и сценографията и режисьорският прочит; като цяло “Любов номер 2” ни хареса и ни впечатли, когато я гледахме преди повече от година. Ако все още се играе на сцената на „Сълза и смях”, отидете и я гледайте; ако не се играе, можете да гледате „Здравей, обичам те” в Студио 5, тъй като мисля, че ще ви хареса.

Най-важното пожелание

2011-12-31T15:16:00.000+02:00

В седмицата на пожеланията и за себе си и към близките приятели и роднини между Бъдни вечер и Нова година, от толкова много пожелания се замислих кое е най-важното, извечното за всеки човек. До сега смятах, че най-важното за всеки човек е здравето. Много хора казват: важното е да има здраве, всичко останало се купува или постига с повече усилия; а нямаш ли здраве, губиш всичко, защото липсата на здраве не се оправя с пари и носи нещастие у човека и ближните му.

Един ден през тази седмица обаче случайно чух репликите на една баба по Канал 1, които ме накараха да се замисля дали наистина здравето е най-важно. На следващият ден ми подариха лист с мисли на майка Тереза, които затвърдиха надигащите се размисли. Сетих се и за една приятелка, която води семинари за езотеричните възприятия на света, която обича да цитира Библията, в която е записано „Обичай ближния си, както обичаш себе си” – повечето хора цитират първата част от повелята, като забравят втората. И да, за няколко дни в мен съзнателно порасна убеждението (подсъзнателно може би за година или за цял живот до сега), че всъщност най-важното пожелание за всеки човек е да има Любов – любов към себе си и към ближните. Без любов и хармония (мир) в душата и сърцето си, човек лека полека загубва здравето си; без любов човек се чувства фрустриран, обзема го агресия към себе си и околните, обхванат е от неудовлетвореност, понякога и от омраза към себе си и околните, чувства се нещастен и лека полека губи здравето си, появяват се една след друга болестите. Тоест най-важното, извечното за всеки човек е Любовта. Не случайно поети, художници, писатели, композитори, драматурзи, кинематографи и прочие творци през вековете са посвещавали безброй думи и образи на Любовта (не на здравето) - извечното начало за човека. Дори обикновените хора още от античността и първобитно-общинния строй са украсявали стените на пещерите си или съдовете си със сцени, изразяващи любов. Едни от големите събития, оставили отпечатък в историята на света и митологията, са посветени на любвта (например Троянската война, любовта на Цезар и Марк Антоний към Клеопатра, властването на Хенри VIII, еретичните писания за любовта на Исус Христос към Мария Магдалена, и тн). Майка Тереза, един от най-светлите примери за подражание в нашето съвремие също е посветила живота си на любовта към ближните, за нея „Единствената реалност е Любовта”. Други наши съвременници пеят “All you need is love”.

И така за мен отсега нататък най-важното пожелание към себе си и близките ще е: не да има най-вече здраве, а да има много любов в мен и около мен, много любов в сърцата и душите на близките ми приятели и роднини; защото както са казали великите творци – любовта дава криле, любовта е способна да преобрази света, любовта прави от човека здрава, пълноценна и щастлива личност, готова да преодолява планини, а тъй като всички хора са част от цялото - здрави, пълноценни и щастливи личности водят до здрав и щастлив свят.

Пожелавам на всички много любов в душите и сърцата и много любов около тях.

"В любовта страх няма, но съвършената любов пропъжда страха. По това познаваме, че любим чедата Божии, като любим Бога и пазим Неговите заповеди." (1 Йоан. 4:18; 5:2)

Какво се случва, когато кошмарите обгърнат живота ни...или една разочароваща постановка на Народния

2011-12-18T19:07:00.001+02:00

снимка от сайта на театъра

"За кризата на онзи, който всичко си има. Склонни сме да смятаме преуспелия човек за щастлив и достоен за завист. Но за мен победителят е единак, изгубен в лабиринтите на своя успех “

Серджи Белбел

Преди няколко дни гледах театралната постановка ,,В Тоскана" (2006) от Серджи Белбел. Постановката се играе от 22 октомври на камерната сцена на Народен театър „Иван Вазов”. Режисьор на спектакъла е Ида Даниел, сценографията е от Рин Ямамура, костюмите са на Даниела Иванова, а музика на „Аmbient Аnarchist” (които имат номинация за музика ИКАР 2010) . Участват Цветан Алексиев, Ева Тепавичарова, Марий Росен, Цветомира Даскалова.

Режисьорът Ида Даниел до сега е номинирана в категорията “Изгряваща звезда” за АСКЕЕР 2009 за спектакъла си ”Мъртвата Дагмар или малката кибритопродавачка” в Театрална работилница “Сфумато”, а Рин Ямамура е получила награда ИКАР 2010 за най-добра куклена сценография.

Вероятно авторът на текста е имал оригиналната идея да покаже кошмарите, в които изпада човек, измъчван от съмнения по повод личните си отношения с най-близките си - семеен партньор и приятели и по повод смисъла на живота си и смъртта. Кошмарите, в които изпада лутащият се човек, които произлизат в повечето случаи от собствената му несигурност в себе си, от собствената му глава и човек престава да различава измислици от реалност, халюцинации и сънища от действителност. Историята в текста се завърта около кошмарните сънища на един художник, в които главни герои са съпругата му и двама близки приятели; сънищата и халюцинациите на художника се различават от реалността единствено от звъна на телефона.

Най-хубавото обаче на постановката ,,В Тоскана" е заглавието и красотата на Ева Тепавичарова. Режисьорският прочит на текста според мен не е добър, получава се спектакъл от отделни фрагменти, които звучат шизофренно и досадно и така и не се открояват ясно идеите, които е искал да ни внуши авторът на текста. Сценографията е ексцентрична (шапка-мозък, гумена кръв, паяци, бръмбари и други същества от кошмарите), декорите са в синьо и бяло като в сънищата; костюмите са запомнящи се – изцяло решени в синьо. Актьорите обаче играят неубедително и някак си също не успяват да ни предадат смисъла на текста. На моменти зрителят изпада в голяма досада. Като цяло постановката е объркана (съмнявам се, че много хора ще я разберат), досадна и разочароваща и не си заслужава да се гледа; в момента в театрите се играят много, много добри постановки, които си заслужават времето и парите.

Шокиращо ръкомахане в Народния

2011-12-18T00:38:00.003+02:00

снимка от сайта на театъра

Наскоро гледах една стравнително нова постановка на Народен театър „Иван Вазов” -"Ръкомахане в Спокан" по текста на Мартин Макдона, която се играе от края на септември на камерна сцена. Режисьор на спектакъла е Явор Гърдев, сценография и костюми: Даниела-Олег Ляхова, музика: Калин Николов. Участват: Иван Бърнев, Леонид Йовчев, Теодора Духовникова и Павлин Петрунов.

Това е поредната шокираща постановка след „Козата или коя е Силвия” на Гърдев, която гледам. Режисьорът я определя като черна комедия, но аз не бих я определила като комедия, нито дори като политическа драма (бях чела някъде подобно определение за пиесата, но в нея не прозират толкова обществено-политически проникновения), а по-скоро я определям като криминална драма или трилър. Зрителите биват стреснати още в първите минути от изстрел, който като че ли цели да ги мобилизира да приемат какво следва до края. Действието в постановката се развива в една хотелска стая в щатите и проследява драмата на вманиачен психопат, който над 20 години издирва отрязания си крайник; драмата на плиткоумни пласьори на дрога, които решават да го преметнат като му пробутат ръка на абориген от музей и драмата на влюбен в маймуна рецепционист, който иска да умре като екшън-герой. Драмите на различните герои се преплитат в един ден наситен с насилие и обрати. На сцената се размяткат десетки отрязани ръце, има заложници поливани с бензин и палени, словесни и телесни битки. Текстът с нищо не впечатлява освен и идеята за расизма, всичко останало е до болка познато от криминалните щатски филми. С това "Ръкомахане в Спокан" отстъпва на „Козата или коя е Силвия”, в която все пак Олби развива характерите на лирическите герои, като засяга темата за любовта и изневярата, за приятелството и предателството; за различните хора (и по-специално тези с по-различни сексуални предпочитания), за приемането им и отхвърлянето от обществото; за моралните норми на обществото. В "Ръкомахане в Спокан" основната идея е насилието, расизма и престъпността в някои прослойки на американското общество.

Постановката е разтърсваща, изпълнена с насилие и провокативна. Иван Бърнев прави много силна и въздействаща роля като вманиачен психопат, Леонид Йовчев също прави много добра роля; монологът му е единствената част, в която зрителят за малко се отпуска и разсмива. Духовникова играе слабо и преиграва. Сценографията е брилянтна според мен, костюмите са ок и режисьорският прочит явно е добър. Въпреки това на моменти ми ставаше досадно, на моменти ми се повдигаше от мяткащите се ръце и насилието; на края на постановката останах с противоречиви впечатления; не мога да кажа, че спектакълът ми е харесал и бих го препоръчала. Постановката явно е добра, но е и силно шокираща и трудна за преглъщане от масовия зрител; зрителите със слаби нерви да се замислят дали да я гледат; не се препоръчва за лица до 16 години.

Дните на руската духовна култура в България завършиха

2011-11-27T14:32:00.002+02:00

На 15 септември 2011 г., в зала 1 на НДК се състоя официалното откриване на Дните на руската духовна култура в България с балетен гала-концерт „Звезди на руския балет” с участието на изявени солисти на водещите руски театри. Дните на руската духовна култура в България се провеждат тази година в периода 12 септември – 25 ноември и са подкрепени от Министерство на културата на Руската федерация и Министерство на културата на Република България. Тази седмица, Дните на руската духовна култура завършиха с концерт на Държавния академичен ансамбъл за народни танци „Игор Моисеев”, който се проведе в София на 23 ноември в зала 1 на НДК от 20 ч. По програма ансамбълът имаше насрочени концерти и в Пловдив и Варна, но те бяха отменени.

Игор Моисеев (1906-2007) е един от най-великите хореографи на 20 век, създател на нов жанр в сценичното изкуство – народно-сценичната хореография, като прави народния танц достояние на световната култура. Игор Моисеев е създател и на първия в света професионален ансамбъл за народни танци през 1937 година и на първата в света професионална школа за народни танци при ансамбъла пред 1943 година. Ансамбълът е идвал в България до сега 4 пъти (през 1945, 1962, 1978 и 2008 г.).

Концертът започна със закъснение от двадесет минути и продължи над два часа с антракт от половин час вместо двадесет минути – явно трупата не държи много на точността по отношение на публиката. Костюмите на артистите бяха много красиви и колоритни. Липсваха обаче декори или украса на сцената, като сценичен похват беше използвана игра с цветовете на прожекторите. В първата част ансамбълът представи руски, гръцки, грузински, сръбски, македонски и шопски народни танци. Естествено залата се взриви при изпълнението на българския танц и като цяло всички танци от първата част бяха доста аплодирани. През втората част видяхме спектакъла "Нощ над пустата планина", станал хит на Бродуей, по либрето и хореография на Игор Моисеев. Спектакълът беше интересен и се хареса на публиката, но според мен беше леко осакатен от липсата на декори. Декорите в комбинация с красивите костюми само щяха да обогатят общата картината и по-пълната представа на зрителите за историята. Като цяло на мен първата част по-ми хареса, докато на компанията ми повече й хареса втората част със спектакъла. Залата аплодира бурно ансамбъла, който излезе на бис два пъти; накрая художественият директор на балета в момента - Елена Щербакова благодари на българската публика за топлото посрещане и за бурните аплодисменти. Като цяло залата не беше изцяло пълна въпреки, че бяха обещани автобуси за хората от Пловдив, които са имали билети за отменения концерт, но имаше доста хора, доста аплодисменти и добро настроение.

През 2012 година в Русия ще се проведат Дни на българската духовна култура.

Още новини от Киномания

2011-11-20T18:37:00.001+02:00

След новият филм на Уди Алън „Полунощ в Париж”, за който вече разказах, в рамките на Киномания беше включен още един филм, който гледах, в който действието се развива също в Париж – „Парижки блус”. „Парижки блус”, 1961г. е на режисьора Мартин Рут, с музиката на Дюк Елингтън и участието на Пол Нюман, Сидни Поатие, Луис Армстронг и др. Филмът е получавал номинации за Оскар `61 и Грами за филмова музика и беше включен в програмата на Киномания по случай 110 години от рождението на Луис Армстронг. Честно казано този филм не ме впечатли много, защото очаквах да слушам повече джаз и по-голямо участие на Луис Армстронг, а всъщност се оказа разказ за двама музиканти, които се влюбват в две туристки и са принудени да преосмислят живота си и да вземат решение за бъдещето си. Филмът обаче ми беше интересен с това, че е черно-бял, че показва модата в дрехите и прическите от 50-те/60-те години, които са ми любими и че показва стари кадри от Париж, който ми е любим град. Кино Люмиер беше пълно с любители на джаза и въпреки че не слушахме много джаз, все пак беше приятно. А гледането на „Полунощ в Париж” и „Парижки блус” в рамките на една седмица заради Киномания (въпреки че няма място за сравнение между съвременните цветни, красиви, романтични кадри от 2010-то и черно-белите кадри от 1960-та) породи желанието пак да отида до един от любимите ми градове.

Друг забележителен филм, който имаше премиера на Киномания, беше „Кожата, в която живея”, 2011г. на режисьора Педро Алмодовар по романа Тарантула на Тиери Жонке. Филмът е имал премиера в Кан тази година и вероятно ще има претенции за Оскар. Антонио Бандерас прави силна роля. Филмът е доста извратен и краен, но мен не ме шокира, за разлика от приятелите, с които го гледах, които бяха шокирани. Филмът преплита по начин, характерен едва ли не само за Алмодовар, няколко трагични истории, някои от които граничат с перверзията. Ако оставим настрана историята за бащата, който отмъщава за изнасилването на дъщеря си (довело до самоубийството й) по садистичен начин, на какъвто е способен само гениален в лудостта си хирург, сменяйки пола и самоличността на едно момче; остава историята за богат, велик пластичен хирург, чиято любима жена загива трагично след изгаряне в катастрофа и на когото животът след това остава посветен на идеята на създаде по трансгенетичен метод изкуствена кожа, която да спасява и да дава шанс на хора, жертва на изгаряния и страдащи от малария, кожа, която носи генетичния материал на прасе и на човек, кожа, която не гори и не мирише и е бариера срещу маларийните комари. И така, за мен основната история не е шокираща, защото виждам в нея голямата любов на един луд експериментатор към жена му, която води до създаването на революционно откритие на границата на биоетиката. Филмът се заслужава да се гледа от хората с по-силни нерви и с експериментаторски дух.

Една силна постановка на Младежкия

2011-11-19T16:38:00.001+02:00

снимка от novinar.bg

Наскоро гледах постановката „Кола Брьонон” в Младежкия театър „Николай Бинев”. Исках да я гледам още от април, когато беше премиерата и постановката беше номинирана за три награди Аскеер 2011 (за музика, за костюмография и за най-добро представление), но все не оставаше време за нея. Постановката спечели награда Аскеер в категория „Костюмография".

„Кола Брьонон” е по романа на Ромен Ролан. Режисьор на спектакъла е Владимир Люцканов; сценографията и костюмите са на Петя Стойкова, а музиката - на Кирил Дончев; мултимедия – Николай Люцканов, подводни снимки – Стефан Тодоров, грим – Димитър Коклин и екип. Участват: Малин Кръстев, Станка Калчева, Искра Донова, Силвия Лулчева, Гергана Христова, Герасим Георгиев-Геро, Николай Луканов, Светослав Добрев, Стефан Мавродиев и др..

Действието в спектакъла се развива през 16-17 век по време на чумна епидемия. Сценографията е интересна, в началото пред зрителя се появява редица от къщички с малки прозорчета и врати, от които излизат героите; къщичките са обединени в коплекс като голяма къща с наклонен покрив; след това сцената се върти и пред зрителите се появяват последователно къщата на Кола със стаи и ателие за дърворезби и гостоприемницата на селото. Включена е и мултимедия, която допълва сценографията като показва мечтите и мислите на главните герои посредством плуването им във вода, а в друго време мултимедийните ефекти пресъздават пожар, изпепеляващ къщата на главния герой. Костюмите са интересни, дори красиви, точно в духа на епохата. В началото има и участие на каскадьорска група, която изпълнява ролята на дяволи или тъмни сили. На сцената от време на време излиза четиричленен оркестър от „странни старчета”, който изпълнява песни, а малко петгодишно сладко момиченце изпълнява отделни песни. За отбелязване е, че текстът на една от песните, която се повтаря най-често, съдържа нецензурни думи и не е много подходяща за изпълнение от дете или слушане от деца и води до леко опростачване на цялостното впечатление от постановката (мнение на компанията ми). Иначе като цяло на мен ми хареса адаптацията на Люцканов, запазен е класическия текст и всичките философски размисли за ценностите на хората, за голямата любов, за изневярата, за предателството, за приятелството, за вярата и религията, за взаимопомощта между хората, за бита в онези времена. Текстът съдържа и хумор и сърцераздирателни истини, и болка и смях. Актьорите играят много силно, а Малин Кръстев прави голяма роля. Като цяло класическият текст е запазен и те кара да се замислиш, тоест има съдържание, сценографията и костюмите са интересни, актьорите играят силно – всичко необходимо за едно силно представление. У мен постановката остави добро впечатление (на компанията ми не й хареса много) и аз бих я препоръчала като силно представление за гледане през този сезон.

Киномания 2011 започна

2011-11-12T14:58:00.000+02:00

С предпремиерна за България прожекция на романтичната комедия на Уди Алън "Полунощ в Париж"(Midnight in Paris, 2011) на 9 ноември започна 25-ото издание на фестивала "Киномания" в Зала 1 на НДК. Филмът тръгва премиерно по кината от 11 ноември. Режисьор и сценарист на филма е Уди Алън, който заснема цялата продукция изцяло в Париж в знак на преклонение пред красотата на романтичния град и любовта си към него. Участват звезди като Оуен Уилсън, Рейчъл МакАдамс, Кати Бейтс, носителят на Оскар Ейдриън Броуди, Майкъл Шийн, Марийон Котийар и дори съпругата на президента на Франция Никола Саркози - Карла Бруни, за която това е дебют в киното. Официалната премиера на "Полунощ в Париж" е била на тазгодишното издание на кинофестивала в Кан. Един филм за всички, които обичат Париж, романтиката, красивото, изкуството, художниците, писателите; един приятен и поучителен филм с особена атмосфера. Филмът разказва за илюзиите, които имаме, когато мечтаем, че животът ни през друго време би бил по-добър от този, който градим в настоящия момент; за илюзиите, че животът на другите е по-добър от нашият. А всъщност ние живеем тук и сега и е най-добре да се възползваме от шансовете, които ни дава живота и да бъдем с хората, които гледат в нашата посока и са съпричастни с нашия живот; живот, който градим без страх от развитието и пътя напред, без страх от загубите на неподходящите хора около нас, без страх от загуба на излюзиите ни. Главният герой преминава през магията на отминали, славни времена за художници и писатели и накрая разбира какво наистина иска от живота. Филмът има изключително приказна атмосфера; атмосфера, в която се потапяш и забравяш за всичко; филм, който се гледа на един дъх.

Друг интересен филм от първия ден на официалното стартиране на Киномания е документалният филм Ходорковски, 2011 на режисьора Сирил Туши, който работи по филма от години. Един филм за харизматичен, амбициозен човек (Михаил Ходорковски), който завършва химия, като член на Комсомола става близък с Горбачов и създава първата частна банка в Русия през 1988, след което по времето на Елцин купува голяма петролна компания Юкос и става най-богатият мъж под 40 години в света; а на края по времето на Путин финансира образователни центрове, опозицията, защитници на човешки права и критикува корупцията във властта, в резултат на което е затворен в Сибир от 2003 година насам след две съдебни дела. Една история с продължение, защото може би е историята на човека, който ще замести Путин в Кремъл след години. Филмът е представян на световни фестивали, но същевременно среща и голяма съпротива от страна на официалната власт в Русия.

Киномания тази година се провежда под мотото "Презареждане" и включва прожекции на над 40 филмови заглавия в НДК и Дом на киното между 11 и 20 ноември. За първи път в историята си "Киномания" ще гостува и на Варна във Фестивалния и конгресен център в периода между 18 и 24 ноември. Киномания и Фондация Америка за България представят 8 детски филми, чиито прожекции са безплатни за децата и родителите. Приятно гледане.

Съчетание между слово, музика и танц за Деня на будителите

2011-11-01T23:48:00.000+02:00

снимка от dariknews.bg

Тази вечер, по повод Деня на будителите, трупата „Нешанъл Арт” на Нешка Робева, съвместно с НДК, представи патриотичния спектакъл „Забравени” в зала 1 на НДК. Спектакълът е със специалното участие и по идея на актрисата Джуни Александрова. Спектакълът включва рецитал на стихове на Христо Ботев и Иван Вазов и на текстове от писмото на Левски до Филип Тотю и Кървавото писмо на Каблешков, съпроводен с танци под музиката на формация „Исихия”. Музиката на Исихия съчетава по съвременен начин български фолклорни мотиви и църковни песнопения, изпълнени на различни инструменти. Спектакълът е създаден по повод 135 годишнината от Априлското възстание и за първи път е игран на 3 март 2011.

Впечатли ме фактът, че залата беше препълнена, тъй като това ми донесе успокоение, че все пак извън училищата и университетите, има и хиляди други хора, които се сещат за Деня на будителите и искат да отбележат по някакъв начин празника и да помислят за смисъла му. Имаше хора от всякакви възрасти, дори и малки деца и ученици.

Спектакълът продължи близо час и половина и ни потопи със слово и танц в историята, във времето на монашеството и революционната дейност на Левски, в думите на Ботев от парахода Радецки: „мила ми Венето,...Ако умра, то знай, че после Отечеството си съм обичал най-много тебе, затова гледай Иванка и помни любящия те”; в битката в Перущица, на Шипка, в Батак, в момента на обесването на Васил Левски и потушаването на въстанието и думите на Вазов „нека таз свобода да ни бъде дар”. Най-силните моменти за мен бяха обесването на Васил Левски, при което стиховете на Ботев бяха съпроводени от танц на гарвани в тъмното, при което тъмнината на сцената и специфичното осветление от отделни прожектори подчертаваха зловещата нотка на момента, което ми подейства вледеняващо и разтърсващо. Силен момент беше и танцът със стихове на Ботев от Хаджи Димитър и танцът с част от „Епопея на забравените”. Нямаше декори, а през целия спектакъл основен декор беше светлината, тъмнината и отделните проблясъци на прожекторите, които акцентираха на отделни моменти от словото. Отделни моменти от спектакъла ми бяха скучни, но други ми подействаха затрогващо и разтърсващо до просълзяване. През цялото време си рецитирах наум отделните стихове от На прощаване, Хаджи Димитър, Обесването на Васил Левски, Борба, Опълценците на Шипка и др и се питах поколенията след нас дали знаят наизуст тези стихове и какво ли ще помнят от онези времена?!

Със сигурност хората в залата по време на спектакъла се потопиха поне за час в онези времена и си спомниха за момент за хората, които са били будители на масите. Спектакъл посветен на малките хора, дали живота си за свободата и духовното извисяване на България.

Монголската култура и душевност, представени от китайска трупа

2011-10-08T19:00:00.001+03:00

Искам да разкажа накратко за едно събитие, което не беше толкова впечатляващо или затрогващо, но със сигурност беше интресено, тъй като в България рядко гостуват културни трупи от Далечния изток. За последната година културните събития, свързани с Китай за мен бяха малко – една изложба на китайски ветрила и чадъри в рамките на миналогодишния Салон на изкуствата, прожекцията на филма „Конфуций” с продажбата на китайски книги и дискове в рамките на „Киномания” 2010 и спектакъла „Благословена степ” тази седмица.

На 6 октомври в зала 1 на НДК за първи път в България беше представен спектакъла „Благословена степ” на трупа от Националния театър за песен и танц на автономния район Вътрешна Монголия в Китай. Спектакълът е организиран от НДК и Посолство на Китайската Народна Република и е гостувал на следващия ден и в Стара Загора по случай Деня на града. Спектакълът включваше изпълнения на танци (включително монголски танц с паници на главите), народно пеене със солови изпълнения на цигулка с форма на конска глава, акробатика (включително ритане на купи, докато се кара цирков велосипед с едно колело от четири акробатки – номерът е спечелил Златна награда на 13-я Международен конкурс по акробатика в Париж), опъване на тетивата на един до шест лъка наведнъж и др. В програмата беше представено и специфично монголско вокално изкуство „Хоомей пеене”, което е включено в списъка на ЮНЕСКО за нематериалното културно наследство на човечеството през 2009 г. Хоомей-певецът изпълнява ниските тонове с гърлото си, като в същото време изсвирва високите с уста, като по този начин се генерира особен вид обертон, който създава впечатлението, че един певец пее на два гласа; много интересно звучеше. Чухме и т .нар. монголска „дълга песен”, също вписана в списъка на ЮНЕСКО на нематериалното културно наследство на човечеството през 2005 г. Видяхме интересни костюми с много ярки цветове. Общо взето отделните изпълнения бяха интересни, но спектакълът беше структуриран от отделни номера, между които глас зад сцената разказваше какво виждаме и анализираше духа на изпълнението – например какво иска да ни каже танца – нещо, което звучеше малко смешничко. В зала 1 бяха се събрали много китайци с децата си от китайското общество в България – малките деца тичаха между редовете, играеха си, ревяха и разсейваха останалите зрители, родителите им ги гонеха между редовете и извеждаха от залата. Общо взето най-невъзпитаната публика от много време насам, която виждам на спектакъл в НДК. Като цяло беше интересно, но и малко комично и нищо затрогващо.

Събитието беше съпроводено и с изложба „Век на промените”, която пресъздава различни моменти от ежедневието на обикновените китайци, посветена на 100- годишнината от Синхайската революция през 1911 г. Националният театър за песен и танц на Вътрешна Монголия е най-голямата артистична трупа в Автономен район Вътрешна Монголия. Той включва трупа за песни и танци, монголска оперна трупа, симфоничен оркестър, трупа за монголски фолклор, монголски младежки хор, филмов и телевизионен център, изпълнителски център и трупата „Танцуваща красавица”. Театърът е създаден през 2000 година и е посетил повече от 20 страни в цял свят, като печели много награди в родината и чужбина, допринасяйки за популярността и културния обмен на Вътрешна Монголия. Нещо ново за мен беше да разбера, че в Китай има автономен район Монголия, в който живеят над 24 млн души; няколко Българии. Очаквам с интерес следващи визити от Далечни изток

Както ви харесва

2011-10-02T00:01:00.004+03:00

По случай 17 септември, Деня на София, Театър Българска армия организира Ден на отворените врати, в който хора, които имат интерес, можеха да се разходят из всички кътчета на театъра, да бъдат гримирани, да разгледат костюмите на театъра, да се срещнат с актьори, да гладат репетицията на „Ножица трепач” и др. По този повод театърът пусна само на 17 септември билети за постановките си до края на септември по 5 лв. С приятели решихме да се възползваме и да гледаме два спектакъла – „Както ви харесва” и „Ножица трепач”. И така, през изтеклата седмица, две поредни вечери бяхме в театъра на армията.

„Както ви харесва” е постановка по пиесата на Уилям Шекспир (превод Валери Петров), която се играе от април 2011 на сцената на театъра. Режисьор на спектакъла е Красимир Спасов, сценография и костюми – Марина Райчинова, музика - Добрин Векилов – Дони, музикално оформление – Красимир Спасов, хореография, каскади и сценичен бой – Александър Илиев (гост), танц - Ана Дончева (гост). Участват: Мирослав Косев, Илиан Марков, Иван Радоев, Веселин Анчев, Ангел Генов, Стойко Пеев, Леонид Йовчев, Иван Ласкин, Георги Къркеланов, Тигран Торосян, Лидия Инджова, Йоана Буковска, Анастасия Ингилизова, Стефка Янорова.

В медиите пише, че за Красимир Спасов Шекспир е "над всички". Аз обаче не останах с такова впечатление от двата часа гледане на постановката. Не съм гледала неговите "Много шум за нищо", "Хамлет", "Комедия от грешки", "Мяра за мяра", "Веселите уиндзорки" по Шексир, но определено неговият прочит и адаптация на „Както ви харесва” не ми харесаха. Спасов предлага по-съкратен вариант на пълния текст на Шекспир с малки промени в сюжетната структура. Последната постановка, която гледах по Шекспир беше „Зимна приказка” на Маргарита Младенова в Сфумато. Двете постановки обаче са на светлинни години една от друга; въпреки че в градската част на „Както ви харесва” ми се струва, че леко се копират сценографията и концепцията за костюми от „Зимна приказка”, но в бледо копие. Като цяло в „Както ви харесва” сценографията и костюмите са интересни, но не съм убедена, че хипарските костюми са подходящото решение за Шекспирова пиеса; да не говорим, че Иван Радоев облечен като гей и пушещ трева и Йоана Буковска с костюм и прическа на хипи от 1973 стояха странно в гората. За музиката да не говорим - Бийтълс, мелодичен рок и ню уейв и Шекспир. Шекспир е класика и желанието на режисьора да адаптира текста, като вкарва злободневни теми от съвремието, глуповати изрази, звучащи „готино”, ми звучи като „театрална чалга”. Играта на актьорите си беше добра, но това не стига за добро представление. Беше ми ужасно досадно и едва се стърпях да не си изляза през двата часа на твърдите столове в театъра. Но както ви харесва, хора различни, вкусове много – на мен и компанията, постановката не ни хареса, на вас може и да ви хареса.

Следващата вечер гледахме „Ножица трепач”, постановка, която се играе от три-четири години, ако не и повече при винаги пълни зали в театъра на армията. Аз бях гледала постановката може би преди три години и тогава доста ми хареса. Този път обаче не ми хареса. „Ножица трепач” е пиеса от Брус Джордан и Мерилин Ейбръмс, режисьор Ивайло Христов, сценография – Нина Пашова, костюми – Кремена Халваджиян, музика – Дони. Участват: Александра Сърчаджиева, Веселин Ранков, Георги Къркеланов, Ненчо Илчев, Иван Радоев, Стефка Янорова.

Факт е, че това е криминална комедия с отворен финал и зрителите участват в преставлението, като определят с гласуване кой да е извършителят на убийството – т.нар. метод на интерактивното представление, което сигурно се харесва на много хора и за това залите са винаги пълни. На мен обаче този път постановката не ми хареса, спектатълът продължи над два часа с антракт, като втората част беше малко досадно дълга. Това, което ми досади и отблъсна беше страшното побългаряване на текста, вкарването на злободневни теми от ежедневието ни – дори случаят в Катуница и злобни подмятания за публични личности, което е проява на лош вкус. Не ни стига грозното, отрицателното, деградацията, която цари ежедневно около нас и помията, която ни залива от новините всеки ден от българската действителност, но и когато отидем на театър, за да се разсеем, разсмеем и отпуснем, отново ни залива същата простотия и чалготия – това е проблемът и на „Както ви харесва”, и на „Ножица трепач” – т.нар. „театрална чалга”. На мен постановките не ми харесаха, не ги препоръчвам; на много други хора обаче се харесват, така че – както ви харесва.

Дни на руската духовна култура в България

2011-09-23T00:00:00.001+03:00

снимка на Жокер Медия

На 15 септември 2011 г., от 19.00 часа, в зала 1 на НДК се състоя официалното откриване на Дните на руската духовна култура в България. Следните редове ще са посветени на тези дни, така че русофобите могат да престанат да четат веднага; почитателите на културата обаче моля, да продължат. Дните на руската духовна култура в България се провеждат тази година в периода 12 септември – 25 ноември и са подкрепени от Министерство на културата на Руската федерация и Министерство на културата на Република България.

Официалното откриване се състоя с балетен гала-концерт „Звезди на руския балет” с участието на изявени солисти на водещите руски театри – Большой театър, Мариинския и Пермския театри. Зрелищният спектакъл се реализира от „Жокер Медиа”, която фирма традиционно организира гостуванията у нас на руски солисти на балетни трупи; до сега вече три пъти имах удоволствието през годините да гледам руски солисти на българска сцена и очаквах с нетърпение и този спектакъл. В програмата на събитието бяха включени изпълнения по популярни произведения на автори като П. Чайковски, А. Хачатурян, Н. Римски-Корсаков, К. Сен-Санс, А. Адам, В. Соловеев-Седой, Ф. Шопен и др. В концерта участваха: прима балерината Виктория Терешкина, Юрий Смекалов и София Гумерова, Анастасия Колегова и Данила Корсунцев, Денис Матвиенко и Екатерина Осмолкина, Анастасия Матвиенко, Елена Евсеева, Антон Корсаков и Максим Зюзин от Мариинския театър; Мариана Рижкина и Михаил Лобухин, Денис Медведев отБольшой театър; Екатерина Борченко солистка на Михайловския театър; Ксения Барбашева и Александър Таранов солисти на Пермския театър за опера и балет; всички те Лауреати на международни конкурси.

Героите от "Дон Кихот", "Корсар", "Спартак", „Тарас Булба” и "Лебедово езеро" оживяха на българска сцена. Спектакълът беше от две части с антракт. В началото имаше кратки приветствия и изказвания на официални лица от руска и българска страна. През цялото време се редуваха изпълнения на различни двойки; сцената беше изцяло осветявана или в полумрак и танцуващите бяха водени от прожектор. Публиката аплодираше с удоволствие всяко изпълнение и беше взривена във втората част от едно горещо изпълнение на модерно танго в полумрака на сцената под прожектор на стол, на който се редуваха репликите на мъжа и жената в двойката. Малките танцьори от училището за танцово изкуство "Галина Уланова" при Руския лицей в София, спечелиха безрезервните симпатии на публиката при представянето на част от балета "Феята на куклите". На мен особено мило ми стана от едно малко момиченце, което играеша малка кукла облечена в синьо костюмче от пола и сакце и с шапчица; много сладурско се получи нейното изпълнение. Като цяло впечатлението от спектакъла е за почти тричасово удоволствие; костюмите бяха много красиви, мултимедийните декори също стояха красиво и бяха в унисон с темата на различните откъси от балети. Изпълнението на балерините и балетистите беше красиво, грациозно и приказно. Получи се страхотен спектакъл; залата аплодира на края на крака поне 10 минути, а аз си тръгнах с голяма тъга, че спектакълът свърши. Красиво, грациозно, спиращо дъха удоволствие – това е руската балетна школа.

Следващата проява, която чакам с голямо нетърпение в рамките на Дните на руската духовна култура в България са концертите на Държавния ансамбъл за народни танци „Игор Мойсеев”, които ще се проведат в София, Пловдив и Варна в дните 18-25 ноември. Освен "Звездите на руския балет", жителите и гостите на столицата ще могат да се насладят на гала-концерт на водещи оперни театри в Русия в съпровод на Софийската филхармония на 10 октомври в Държавния музикален и балетен театър. Друг концерт - на 11 ноември, ще представи пред българската публика Камерния хор на катедралата "Смолни събор" в Санкт Петербург, който ще се състои в криптата на храм-паметника "Св. Александър Невски". А в седмицата 21-27 октомври ще се организира Седмица на руските филми в София, след това и във Варна и Бургас. За всекиго има по нещо; вижте програмата и посетете някоя проява.

Завърши 14-тият Международен джаз фестивал в Банско

2011-08-14T19:41:00.003+03:00

Йони Видал и неговата група

Вчера завърши 14-тият Международен джаз фестивал в Банско (6-13 август 2011). Като цяло на мен фестивалът ми хареса; прекрасно съчетах концертните вечери с обиколка по музеите и механите на Банско и разходка в планината в продължение на една ваканционна седмица. Хората, които организират фестивала вече години наред, заслужават адмирации, тъй като на всички е ясно, че не е лесно по време на икономическа криза, продължаваща години наред и всред културен и духовен упадък на масата хора в България, да се създава културен продукт. Разбира се, винаги има и какво още да се желае. Фестивалът има официален сайт (http://banskojazzfest.com), но в него липсваха редовни новини и актуална информация от дните на фестивала; имаше щанд зад сцената, на който се продаваха програми, тениски с логото на фестивала и дискове на изпълнителите. Организаторите бяха заделили определени редове за хората, които плащат билети всяка вечер или са с карта за всички вечери, но имаше и редове, на които хората можеха да сядат безплатно и да се наслаждават на музиката. Поздравления за това, навсякъде по света се плаща, за да се чуе дадена група, да не говорим за три наведнъж, но в този случай и хора с по-малки финансови възможности или да кажем бабите от Банско можеха да чуят и видят всяка вечер безплатно групите. Имаше и видео стена отстрани на сцената, на която не винаги се виждаше добре поради късното стъмване и вероятно по технически проблеми; повечето вечери между 19 и 20 часа редовете оставаха празни и се пълнеха след 20 до към 23 часа, може би следващият път трябва да се помисли за графика, тъй като едва ли на изпълнителите е приятно да свирят пред празни редове. Водещите Тома Спространов и Николай Захариев не бяха добре подготвени, сричаха програмата и представяха в повечето случаи по комичен начин групите и досаждаха на хората, но това не е болка за умиране, тоест не е във вреда на феста, а по-скоро говори за самите радиоводещи, които в радиото може да са прекрасни водещи, но не стават за конферансиета на сцена. Като цяло фестивалът се радваше и на хубаво време с изключение на една дъждовна вечер. Концертните вечери бяха съпътствани и от прожекции на филми, изложби и семинари, за които вече писах. Адмирации и за всички български изпълнители, музиканти, композитори и танцьори, които се представиха по време на фестивала.

В предишни постове разказах накратко за първите три вечери, а сега на бързо и за останалата част от програмата.

В четвъртата вечер най-запомнящ се остана концертът на Камелия Тодорова. В програмата бяха включени Кафе Бол (Сърбия; Kafe Ball - етно-джаз формация, основана през 2008 г. от пианиста Зоран Мамутович), Джайв Ейсес (Великобритания; Jive Aces - водеща Jive & Swing група) и Камелия Тодорова и JP3 (България). В Камелия Тодорова и JP3 участват Камелия Тодорова – вокал, Живко Петров – пиано, Веселин Веселинов - Еко – контрабас, Митко Семов – удърни, Петя Драгомирова & Рейчъл Роу – бек вокали. Камелия представи популярните си български песни и джаз-пиеси, но в нов аранжимент; като звезда на коцерт, тя смени костюмите си по време на концерта. Хората много й се радваха, Камелия беше единствения изпълнител, който искаше много да раздвижи публиката, да я накара да танцува, пее и пляска с нея; имаше и групичка, която на края на концерта се разтанцува. На мен най-много ми хареса букета от български поп песни, който изпя в края.

Петата вечер беше доста студена и дъждовна и ние я пропуснахме. Аз обаче бях през деня на репетициите на групите или т.нар. sound-check. В програмата на петата вечер бяха включени Ондрей Щверачек квартет (Чехия), Елина Дуни Квартет (Албания, Швейцария) и Йони Видал (Испания, Белгия). На репетицията много се израдвах на Йони Видал и неговата група. Йони Видал - класическа китара, бас, вокал; свири буквално във всички стилове - испански, латино, джаз, соул, рок, блус, поп, джаз-рок, фюжън, acid jazz, класическа китара, латино-джаз, chill out, lounge. През 2011 излиза втората част на авторския му албум “Chill Out My Wave”.Yoni Vidal & Las Estrellas е проектът, с който гостува на джаз феста. Заедно с него са Фабио Пичи – пиано, Хуан Мануел Камю – китара и вокал, Викториано Гонзалес – ударни, Хосе Перес – бас. Много страст и много настроение имаше в изпълнението на групата и искрено съжалих, че вечерта валя и малко хора са се насладили на изпълнението им.

Боряна Димитрова квартет

Шестата вечер слушахме първо Боряна Димитрова квартет (България, Германия) – Боряна Димитрова – алтсаксофон, флейта, Ларс Далке – китара, Якоб Драйер – бас, Ниелс-Хенрик Хайнзоон – барабани, Константин Свещаров – пиано, Христо Ангов – вокал, гайда. Боряна Димитрова квартет е създаден в началото на 2007; издава албума “Balkan Blues” и активно участва в музикалния живот в Германия с изяви на клубни и фестивални сцени. Музиката на Боряна обединява джаз и елементи от българския музикален фолклор. Забележително за нас беше жена да свири на саксофон, това се среща много, много рядко, а българката се справя брилянтно, създава и музика и води група. След това в програмата бяха включени Мая Нова квартет (България) и Мънго Джери блус бенд (Великобритания), на когото беше направена голяма реклама в медиите. Ние обаче ги пропуснахме, тъй като не можахме да издържим на хладното време.

В седмата вечер бяха включени Lilly of the West (България), Мило Сухомел квартет (Словакия) и Биг Бенд Саранск (Русия) с диригент Александър Курин и специални гости Олег Киреев - саксофон, Оксана Глебова – вокал и Сергей Семьонов – вокал. „Lilly of the West” имат богат репертоар, включващ кънтри, блуграс, суинг, джаз, поп и ирландски фолк; имат издадени 8 албума. Вечерта премина вяло до руския бенд с големи паузи между групите. Руският бенд беше впечатляващ – над 15 човека на сцената, свиреха доста динамично и с настроение; много добри изпълнения, но накрая досадиха на хората въпреки добрите си изпълнения, тъй като ставаше 23 часа, а хората чакаха Акага. Площадът беше пълен и въпреки хладното време хората очакваха с нетърпение Акага, които излязоха доста след 23 часа след дълго пренареждане на сцената. Аз също цяла вечер чаках Акага, но след първите няколко изпълнения си тръгнах, тъй като ми стана доста студено. За сметка на това обаче после си намерих няколко техни албума, които до сега нямах и ще си ги слушам занапред с удоволствие. Акага имат издадени пет албума, като последният („Акага 1993-2008”) излезе в края на 2008 г. и съдържа най-големите хитове на групата, както и 10 нови композиции. Музиката на Акага представлява уникална комбинация от фюжън-джаз, фънк, фолклорна музика, реге, соул и дори хип-хоп. Акага се състои от Краси Куртев – фронтмен, вокал, Георги Велев – тромпет, вокал, Иво Казасов – тромпет, вокал, Красимир Кирилов-Джоджо – клавир, Калин Петров – китари, вокал, Димитър Митев-Дънди – барабани.

В последната вечер в програмата са били включени групи от Турция, Полша и Унгария, но ние я пропуснахме; пропуснахме и официалното закриване на фестивала. У нас обаче Международния джаз фестивал в Банско остави добро настроение и идея за следващи посещения, което смятам е важното – целта на организаторите е постигната – в наше лице имат нови фенове.

Още новини от програмата на 14-тият Международен джаз фестивал в Банско

2011-08-09T17:52:00.001+03:00

ансамбъл „Тракия”

Вече разказах накратко за началото на 14-тият Международен джаз фестивал в Банско. Втората вечер беше също доста интересна и продължи с представяне на три групи от по час и половина. Тази вечер можеше да се нарече вечер на българския фолклор.

В началото се представиха Ансамбъл „Тракия” от Пловдив с ръководител проф. Даниела Дженева, дъщеря на основателя на ансамбъла. Много се израдвах на тяхното изпълнение (въпреки че не съм голям любител; слушам фолклорна музика само в определени случаи), защото пееха с кеф хората, играха и хора от различни етнографски области и бяха облечени с много красиви костюми. Площадът беше почти пълен и също много им се радваше; имаше и малки дечица от площада, които играеха хора с батковците и каките от ансамбъла.

След това на сцената се представиха "Балкански Коне". В момента в Балкански коне участват: Влади Величков – кавал; Красимир Желязков – тамбури, ак. китари, вокал; Невена Петрова – вокал, ударни; Николай Иванов – клавишни, вокал, бамбукова флейта, маркуч; Радослав Славчев – бас-китара, вокал, rain stick; Емил Пехливанов – барабани. Групата е създадена като експеримент от Красимир Желязков, който през 2000-а година решава да събере емблематични композитори и музиканти от 7 балкански страни и да обедини техните умения в уникална по рода си формация: Тамара Обровац - вокал (Хърватска), Теодосий Спасов - кавал (България), Влатко Стефановски - китара (Македония), Саня Илич - пиано (Сърбия), Емил Букур - панфлейта "най" (Румъния), Костас Теодору - контрабас (Гърция), Стоян Янкулов - ударни (барабани, тъпан, перкусии) (България), Хакан Бесер - перкусии (Турция), Красимир Желязков - акустична китара (България). На мен изпълнението на Балкански коне на парчета от новия им проект много ми допадна, успяха да ме докоснат с авторската си музика и след това естествено потърсих стари албуми, които в момента си слушам. Много се радвам, когато откривам за себе си български групи, които създават авторска музика – напоследък в откритията ми са Булгара, Ирфан и Балкански коне.

След това в програмата е била включена Албена Вескова квинтет (Албена Вескова – вокал, Тони Златанов – пиано, вокал, Емил Пехливанов – барабани, Димитър Карамфилов – бас, контрабас, Владимир Величков – кавал). Албена Вескова е работила в хор „Мистерия на българските гласове” и НФА “Българе”. В търсене на съвременно звучене на българската народна песен тя участва в различни музикални проекти - национално турне с техно-формация „Тибетски сърца“, участие в концерт с „Балкански коне“. В началото на 2011 г. Тони Златанов и Албена Вескова, заедно с Владимир Величков сформират Албена Вескова квинтет, с който представят авторски аранжименти на народни песни. Нашата малка компания обаче не успя да ги послуша, тъй като все пак освен храна за душата, е необходима и храна за тялото.

През третата вечер от фестивала (8 август) се състоя официалното откриване. Фестивалът беше открит от неговия създател и дългогодишен организатор д-р Емил Илиев и кмета на Банско; поздрав на български прочете и посланника на САЩ у нас. Площадът малко по малко се изпълни с хора. Програмата започна с изпълнения на Биг Бенд-а на БНР с диригент Антони Дончев. Изпълнението на бенда беше доста приятно с изпълнения на български и чужди пиеси (на мен ми хареса българските пиеси). Специални гости в програмата на Биг Бенд-а бяха Мери Танева и Васил Петров, които израдваха феновете си на площада с изпълнения на пиеси от Гершуин и други световно познати парчета.

След бенда на БНР на сцената се представи акапелната формация „Джазекс бенд“ от Украйна (Марина Керусенко – алт, Сергей Юрченко – тенор, Елена Орлова – сопран, Павел Москаленко – баритон, бийт бокс; Инеса Качайлова – сопран, Дмитрий Ефименко – бас, бийт бокс), единствената известна смесена a cappella група в Украйна. Украинците бяха доста колоритни; изпълнението на джаз без инструменти, само с глас е особено впечатляващо. След това в програмата на фестивала беше включена джаз певицата Джеки Райън и пианиста Лари Вукович от САЩ с Пол Келер – бас и Чък Макферсън – барабани, но техния концерт също го пропуснахме, а беше рекламиран с доста суперлативи.

Още културни и обществени събития в Банско в дните на Международния джаз фестивал

2011-08-08T17:55:00.001+03:00

Извън програмата на 14-тият Международен джаз фестивал в Банско се провеждат и съпътстващи културни и обществено-политически мероприятия.

В Дома на изкуствата от 6 август се провежда Колективна изложба живопис и акварел. Участват съвременни български художници: Бончо Асенов, Вили Николов, Димитър Богданов, Иван Стратиев, Марина Богданова, Огнемир Киров, Боряна Кирова, Валентин Колев, Николай Алексиев и Емил Николов. Картините се продават, стиловете са разнообразни, но мен успя да ме впечатли истински само една картина, която бих се замислила да си купя.

Също в Дома на изкуствата между 1 юли и 31 август е подредена Юбилейна фотоизложба на фотографа Драго Матеев с няколко под-теми: Лекарството Пирин, Красоти от България, Цветята на Банско и Приятели. Можете да се срещнете и с фотографа, който ще ви разкаже случки от пътуванията си. Аз също поговорих с него и разбрах, че е богат човек, защото е обиколил десетки държави по света, а според мен за човек най-голямото богатство след здравето и любовта са спомените от пътуванията му. Разгледах и снимки от пътуванията на фотографа извън фотосите, включени в изложбата, написах му нещо за спомен в книгата с пожелания и получих подарък снимка.

Посолството на Народна Република Китай пък организира прожекции на китайски игрални филми в дните 8-13 август от 17 часа в Дома на изкуствата при Музеен комплекс-Банско.

Тома Спространов, дългогодишният радиоводещ организира всеки ден от 14 часа и 16 часа прожекции на игрални фирми от историята на джаза и филми портрети на големи джазови изпълнители като Луис Армстронг, Ела Фицджералд, Франк Синатра, Махалия Джаксън, Би Би Кинг, Дейвид Санборн, Боби Макферин, Дюк Елингтън, Рей Чарлз в един от хотелите на Банско.

Фондация Hanns Seidel Stiftung България организира семинар на тема: „Европеизмът в Обединена Европа, въжделения и реалност” в дните 8-9 август 2011 в залата на музея „Н. Й. Вапцаров” с участието на проф. Богдан Мирчев и проф. Андрей Пантев, Валери Найденов и Тома Томов.

А от 8 до 20 август 2011 г. Българо-американска комисия за образователен обмен „Фулбрайт” организира Десетия юбилеен международен фулбрайтов летен институт в град Банско. В продължение на две седмици около 95 студенти, млади преподаватели и специалисти от Европа, Азия и Америка, избрани на конкурсен принцип, ще изслушат тринайсет интердисциплинарни курса в следните области: водене на преговори, финансов мениджмънт, бизнес стратегия, политология, социология, масови комуникации, балетно изкуство, култура на България.

И така, в Банско освен обиколка по музеите и механите, разходка в планината и слушане на джаз, се организират и доста други събития - за всекиго по нещо според интереса.

Започна 14-тият Международен джаз фестивал в Банско

2011-08-07T17:03:00.003+03:00

във феста участват представители на доста страни

Вчера започна 14-тият Международен джаз фестивал в Банско (6-13 август 2011). Международният джаз-фестивал се провежда от 1998г. Няколко са основните линии в програмата, които присъстват всяка година: от една страна - представяне на историческите корени на джаз, блус, би-боп, суинг, диксиленд; от друга – показване на съвременното лице на „свободната музика". Макар и със съвършено различен характер, етно-стиловете също имат запазено място в афиша на събитието.

репетиция

Привечер сцената беше готова и музикантите репетираха. В 19 ч задните пейки, които бяха с места без заплащане, вече бяха препълнени с банскалии, привлечени от мисълта да чуят и видят Лили Иванова. Местата, които бяха платени и оградени бяха празни. Билет за целият фестивал струва 80 лв, а на вечер 15лв. Фестивалът започна в 19ч с изпълнения на Диксибенд Тетевен (официалното откриване е на 8 август).

Диксибенд Тетевен

Диксибенд Тетевен е оркестър с 25-годишна история; ръководител Димчо Димитров – тромбон, вокал; Марин Йорданов – кларинет, тенор-сакс; Стоян Тодоров – кларинет, саксофони; Тодор Бакърджиев – тромпет; Таня Димитрова – пиано; Павел Тетевенски – китара, банджо, вокал; Владко Василев – бас-китара; Борислав Василев – барабани; Николай Стойков – перкусии; Станислава Димитрова-SUNNIE – вокал; Стефан Славейски – вокал. Музикантите свиреха добре, чухме различни вокали, които изпълниха добре познати хитове от миналото на различни стилове - джаз, диксиленд, блус, суинг и др. Липсваше обаче динамизъм, ентусиазъм и страст в изпълнението на Диксибенд Тетевен и специално на мен тяхното изпълнение не ми хареса; въпреки познатите готини парчета от миналото, успяха да ме успят. Пяха до към 20,30ч, когато след комично представяне на „примата на българския поп и естрада” от Тома Спространов, сцената се изпразни и утихна; след малко започна динамична музика, която нажежи обстановката и с гръм и трясък излезе Лили Иванова с нейния оркестър (Огнян Енев – пиано, тромпет, саксофон, Бисер Иванов – китара, Орлин Цветанов – цигулка). Публиката изригна в аплодисменти; в този момент всички места вече бяха заети, имаше много правостоящи и площадът на Банско беше препълнен. Лили издразни доста от хората (които успяха да чуят изказването й заради ниския звук) с изказването, че не желае да бъде повече никога снимана от нито една телевизия и камера, не желае снимки и никой да не я снима и, че пее на плейбек; малко по-късно пък виждайки Президента Петър Стоянов в публиката, го поздрави и каза, че телевизията на неговия брат прави изключение. Изказванията на примата бяха дразнещи; но може би и тя е права за себе си, защото всеки има право на личен живот и право да прецени дали да бъде сниман и какво да се публикува в общественото пространство от личния му живот. Направи обаче голям концерт, изпя главно по-нови песни; пя песни, които успях да разпозная от пред-последния й албум (Една любов, който е много приятен албум); пя почти 2 часа без почивка и излиза на бис. Накрая Лили изпя (според мен тенденциозно) песента Вечната Черна овца на Ахат. Направи страхотен концерт и сигурно зарадва много банскалии, а и гости на джаз-феста.

След това към 22,30 часа на сцената излезе "Ефтекасат бенд" от Египет, които свиреха страхотно и с такъв ентусиазъм, динамизъм, страст, че като се замислиш, откриваш голяма разлика с изпълнението на Диксибенд Тетевен. "Ефтекасат бенд" е създаден през 2001 г. "Ефтекасат" е сленг дума и означава "нововъведения", "новаторски идеи". Оргиналните композиции на групата могат да бъдат класифицирани като ориенталски джаз, фюжън, рок. Понякога ще чуем елементи на уърълд, ще усетим различното звучене на ориенталската музика, получено от смесването й с латино, балкански и рок-ритми. Първият албум на "Ефтекасат" е "Mouled Sidi El-Latini" ("The Latin Dervish"), издаден през 2006 г. Той разказва историята на Mouled Sidi El-Latini, чиято фантазия го отвежда на тържествени церемонии някъде из Латинска Америка. Там всички заедно празнуват смесването на културите, различните езици и музикални стилове. Героят предава своето послание до цялото човечество: "Въпреки различните езици, цивилизации, религии, ние можем да общуваме и живеем в хармония чрез изкуството и културата.". През 2010 излиза вторият албум на "Ефтекасат бенд" - "Dandasha".

Музика, като покана за едно мистично пътешествие във и отвъд времето

2011-07-31T15:18:00.000+03:00

снимка на vsekiden.com

На приятелите, които следят блога, искам да разкажа за две български групи, които открих през последните месеци – Ирфан и Булгара (някои от вас може да сте ги слушали, но аз не бях чувала нищо от тях). Тези групи правят бутикова музика и са по-познати по света, отколкото у нас. Този пост ще е за Ирфан.

Покрай един концерт на формацията Ирфан на 14 юли 2011 в “Червената къща”, на който исках да отида, но не успях, се заинтересувах от групата и потърсих албумите им.

Ирфан/ Irfan има два албума, издадени до сега: Irfan (2003) и Seraphim (2007 ). Музикантите от формацията през годините са: Деница Серафимова (2002-2006; 2009-2010) / Владислава Тодорова (2006-2009) / Петя Урумова (2009) – вокали; Калин Йорданов - вокали, даф, бодран, дарбука; Ивайло Петров - уд, джюмбюш уд, саз, тамбура; Петър Тодоров - дарбука, рик, електронни перкусии; Кирил Бакърджиев (клавири, сантур); Ясен Лазаров – хармониум, дудук, кавал, кийборд.

Ето какво може да се прочете за групата в официалния й сайт в MySpace: Ирфан е малко позната в родината си, но за това пък високо оценена от меломаните в Европа, САЩ и Япония българска музикална формация. Групата е създадена през 2001 като страничен проект на музиканти от формации като "Исихия", "Kayno Yesno Slonce”, "Ом" и "Заратустра", но скоро след това се превръща в нов, самостоятелен и обещаващ музикален екип. През лятото на 2003 г. групата сключва договор с френския музикален лейбъл "Prikosnovenie", който обявява българите за "свое откритие и откровение за 2003 г." и скоро след това, през декември същата година, реализира дебютния едноименен албум на Ирфан на световния пазар (Европа, Азия и Австралия). През есента на 2004 г. формацията сключва договор с американския лейбъл "Noir Records", който реализира първия им албум на територията на САЩ през февруари 2005. Музиката на Ирфан представлява World fusion и е силно повлияна от сакралните и фолклорни музикални традиции на България, Балканите, Персия, Кавказ, Близкия Изток, Персия и Северна Африка, както и от музикалното и духовно наследство на византийската, средновековна и ренесансова Европа, и въпреки това тя запазва своя собствен оригинален облик. Музикантите използват традиционни и старинни инструментални и вокални техники от същите региони и исторически периоди. Името на групата е заимствано от терминологията на суфизма и може да бъде преведено от персийски и арабски език като "гносис", "мистично познание" или "откровение". Критиката се колебае в стиловото категоризиране на музиката на групата, определяйки я като Neoclassical / World Music / Sacred Music / Etherial Music/ Heavenly voices. През 2008 г. групата създава музиката за документалната поредица на bTV „Великата ерес” (режисьор: Гена Трайкова), посветена на историята на богомилството и катаризма, а през 2009 г. участва със своя музика в саундтрака към игралния филм „Прогноза” (режисьор: Зорница-София).

А ето какво пише пресата у нас за тях: „Макар да не са непознати на българската сцена за интересна авторска музика през последните години, Ирфан имат всичко на всичко три-четири концерта в София от основаването им през 2001 г. до днес. Не защото музиката им е прекалено елитарна - на концертите им във Франция, Швейцария, Холандия публиката им варира от почитатели на етно-уърлд сцената до хора с интереси към средновековна и старинна европейска и ориенталска музика, готик и даркуейв-фенове. Така че проблемът може би пак се свежда до прогресивно занижаващите се музикални вкусове у нас.”

А самите музиканти казват: „музиката ни е най-доброто обяснение сама по себе си. Музиката е, за да се слуша, а не да се облича в изречения”

Двата албума звучат различно. На мен повече ми хареса вторият - Seraphim с по-любими песни: Hagia Sophia, Los Ojos de la Mora, Star of the winds, Return to Outremer. Серафим звучи по-средновековно и ренесансово, пренася в готическите катедрали на Европа, докато първият албум Ирфан звучи по-български, по-фолклорно. Чуйте ги; това е музика за определени настроения на духа и за определени моменти от деня; бутикова музика, която ще се хареса на малко хора.

„Музиката на Ирфан е покана за едно мистично пътешествие във и отвъд времето, едно послание, поетично отправено на езика на сърцето.”

Рок срещу опера и потърпевшият съм аз

2011-07-26T22:22:00.001+03:00

снимки от сайта на Софийска опера и балет

или защо оперните спектакли в парка не са добра идея

Тъй като тази страница не е новинарски сайт, а блог, в който се разказват впечатления за приятели, мога да си позволя да разкажа за дадено събитие и с малко закъснение, както и да критикувам, за разлика от новинарските страници, в които за дадено събитие могат да се прочетат само суперлативи и прехласвания, тоест тук редовете са обективни.

Между 18 юни и 10 юли 2011 Софийска опера и балет организира „Опера в парка” - събитие, подкрепено от Столична община и Министерство на културата, което се проведе в парка на Военна академия „Г.С. Раковски”. В програмата бяха включени оперите „Мадам Бътерфлай” и „Норма” и балетите „Лебедово езеро”, „Зорба гъркът” и „Жизел”, както и спектакли за деца. Изборът на опери беше страхотен; още като видях програмата, бях решила да гледам и двете, тъй като не са играни от години на софийска сцена. За „Мадам Бътерфлай” обаче не можахме да се доредим за билети, за „Норма” взехме. Много е радостен фактът, че и в сградата на операта и в парка, билетите за спектаклите се изкупуват доста преди сама дата. У мен „Норма” винаги е оставяла някакво особено чувство, една от любимите ми арии е на Норма и желанието ми да я гледам беше много голямо.

В рамките на „Опера в парка” се състоя премиерата на „Норма” – блестящият образец на белкантото от 22 години не е поставян на сцената на Националната опера. Режисьор на спектакъла е Елена Илиева, диригент Григор Паликаров. Участват: Румен Дойков, Димитър Станчев, Радостина Николаева, Олга Михайлова-Динова, Иванка Нинова, Пламен Папазиков; Мартин Илиев, Елена Баръмова.

Норма е лирична трагедия в две действия от Винченцо Белини, либрето Феличе Романи; по едноименната трагедия на Анри Суме. Първо изпълнение на операта: 26 декември 1831 г., Ла Скала, Милано; първо изпълнение в България: 23 май 1972 г., Варна. Действащи лица: Норма – сопран, Адалджиза – мецосопран, Оровезо – бас, Полионе – тенор, Клотилда – сопран, Флавио – тенор. Място на действието: около 100 г. п. Хр. в Галия, провинция на Римската империя

В уречената вечер се запътихме към парка на Военната академия; паркът изглежда добре поддържан и е красив за разходка, а вече е отворен и свободно за граждани, което е добре. Първите впечатления бяха от камъните, по които трябваше да преминат дамите с високи токчета (тук не влизам аз) и неразборията с търсене на точните места в тесните редове; разпоредителки като че ли липсваха, но впоследствие се появиха да настъняват закъснелите по свободните столчета след започването на спектакъла, с което пречеха на останалите. Столчетата не бяха удобни, за да издържиш на тях над 3 часа. Като цяло първо действие мина добре, като изключим, че на открито трудно се пее, звукът е слаб, от околните дървета се чуват птички, отнякъде май и щурци и силата на гласовете на певците някак си се разнася в пространството; от време на време минава и някой самолет и се чува изсилване на мотор; но какво пък. В антракта домакините се бяха погрижили за бюфет, където предлагаха, както и в сградата на операта, вино и други напитки. Браво, хората се поразстъпиха и подкрепиха с някаква течност. Второто действие започна зле и завърши катастрофално – над час изтезание и за певци, и за музиканти и за зрители. Защо ли?! Защото след антракта, някъде към 21,40 шумът от града утихна и в целия парк проехтя тътена от рок мизиката на фестивала „София-рок” от Борисовата градина. Така силно дънеше, че не знам как певците успяваха да пеят, а музикантите да свирят; цялото изтезание продължи до към 22,30. Ако бях директор на операта и бях на този спектакъл и разбира се действието се развиваше в нормална, богата страна, щях да спра спектакъла в началото на второ действие и да поканя зрителите със същите билети на друг спектакъл следваща вечер; защото това се оказа истинско мъчение за слуха и мозъчните процеси на всички участващи в процеса изпълнители и зрители. Но уви, намираме се в България; почти нищо не успяхме да разберем от второ действие; музикантите и певците обаче на края отнесоха заслужени аплодисменти, защото и те доста зор видяха да се надвикват с рокаджиите от съседния парк. Към 23 часа спектакълът свърши и заслизахме по пътечката към изхода на парка (добре че имаше хора с фенерчета, защото лампичките от двете страни на пътеката не вършеха работа). Иначе като цяло декори почти липсваха, разчиташе се на природния декор на парка, костюмите бяха горе-долу добре ( от къде измислиха това зелено за облеклото на галите или друидите), а певците явно са си пяли брилянтно, но ние не успяхме да усетим това в цялост. Норма се оказа разочарование за мен, а това е една от любимите ми опери. Някои от спектаклите в рамките на „Опера в парка” бяха местени в сградата на операта или в академията поради лошо време. Следващото събитие „Опера в парка” трябва да е малко по-добре организирано и може би ще мине и без мен; аз и компанията преценихме, че си ни е по-добре на спектакли в сградата на операта, а когато искаме парк, ще отидем на разходка в парка.

Царицата на оперетата едновременно на софийска и варненска сцена

2011-07-04T22:31:00.001+03:00

снимка от сайта на Държавен музикален и балетен център – София

От края на май 2010 на сцената на „Държавен музикален и балетен център – София” се играе най-любимата оперета на поколения, признатата в целия свят за Царица на оперетата – „Царицата на чардаша" от Имре Калман. Тази оперета е играна десетки сезони на софийска сцена, но сега е в нов режисьорски прочит. Режисьор и постановчик на спектакъла е Марио Николов, диригенти – Юли Дамянов и Огнян Митонов; сценография и костюми – Евгения Раева, хореография – Татяна Янева, хормайстор – Людмил Горчев. Участват: Марияна Арсенова, Марчо Апостолов, Катерина Тупарова, Александър Мутафчийски, Христо Сарафов, Еделина Кънева, Румен Григоров, Иван Бенчев, Емил Митрополитски, Александър Василев, Марио Николов, Венцислав Дино, Калина Ангелова, Станимира Василева, Светлана Иванова, Добрина Икономова, Валентина Корчакова и др.

Тази оперета доста се харесва на мен и компанията, заради приятната музика и познатите арии, а явно и на останалата част от залата, която беше почти пълна след 1 година сценичен живот на версията. Харесаха ни и балета, и костюмите, и сценографията, и пеенето на актьорите. Като минус обаче трябва да се подчертае лошото озвучаване, което е голям, голям минус за ремонтирания музикален театър – на балкона едва се чуваха репликите на актьорите и части от ариите, което е много, много жалко. На балкона след ремонта почти няма наклон и след първия ред хората трябва да се повдигат, за да виждат нещо на сцената, тоест да се измъчват през целия спектакъл, което е още един голям минус за музикалния театър. След „Котки” и „Царицата на чардаша”, изгледани през последния месец и като сравнявам със спектаклите в софийската опера, едва ли лично аз ще се върна скоро в музикалния театър, което е много жалко, като печели операта. Държавен музикален и балетен център – София обаче си има контингент фенове, които едва ли ще изоставят театъра, въпреки минусите на залата, така че актьорите явно ще се радват и занапред на вярната си публика.

Юнският афиш тази година на Държавна опера Варна започна на 13 юни с “Царицата на чардаша". В спектакъла участват варненските солисти Вяра Железова (Силва), Пламен Долапчиев (Едвин), Филипа Руенова (Щаси) и звездата на Националния музикален театър – варненеца Александър Мутафчийски (Бони), който участва и в софийската версия на оперетата. Дирижира Юли Дамянов. В останалите роли: Антоанета Маринова (Цецилия), Людмил Петров (Фери Бачи), Закар Гостанян (Генерал Ронсдорф), Валентин Грандев (Мишка), Владислав Владимиров (княз фон Вайлерсхайм). Който отскочи до Варна, може да даде отзиви от варненската версия на оперетата.

„Царицата на чардаша” от Имре Калман, либрето Ищван Бекефи и Дешо Келер

Калман е увлечен от идеята за любовта, която помита всички съсловни различия и рангове. Наред с възхвалата на любовта, авторът осмива фалшивия морал и суетата на аристократичното общество от началото на века. Романтичната теза за всепобеждаващата сила на любовта е съчетана сполучливо с проблема за преодоляването на съсловните предразсъдъци. Премиерата на “Царицата на Чардаша” е на 17 ноември 1915 г. във виенския “Йохан Щраус-театър”.

През 1908 година се появява първата оперета на Калман “Есенни маневри”, с която идва и първият му голям успех. Критиката отбелязва новаторството и музикалното своеобразие на произведението, в което всичко е унгарско: сюжета, музиката, героите. Много скоро “Есенни маневри” е поставена във Виена, Берлин, Лондон, Стокхолм, Копенхаген и дори в Ню Йорк. По това време композиторът се установява във Виена, където живее до 1938 година. Във Виена са създадени най-известните му оперети: “Старият Рац” (1912), “Царицата на Чардаша” (1915), “Феята на карнавала” (1917), “Холандката” (1920), “Баядерка” (1921), “Графиня Марица” (1924), “Принцесата на цирка” (1926), “Херцогинята от Чикаго” (1928), “Теменужката от Монмартър” (1930), “Императрица Жозефина” (1936) и др.

Едни разочароващи Котки в началото на лятото

2011-06-19T16:37:00.001+03:00

снимка от сайта на Държавен музикален и балетен център - София

През последната седмица се убедих, че поговорката „По-добре да се откажеш, когато си на върха” е вярна и що се отнася до някои представления. С приятели решихме да отидем да гледаме мюзикъла „Котки”, който се играе на сцената на „Държавен музикален и балетен център – София” (бившия Национален музикален тетатър преди реформата на Вежди). Премиерата на „Котки” на софийска сцена беше в края на януари 2009. След това с приятели опитвахме да вземем билети, но билетите се изкупуваха за месеци напред; отказахме се и ето, че сега, след две години се доредихме да гледаме световноизвестния мюзикъл на софийска сцена. Останахме обаче доста разочаровани. Аз на два пъти щях сериозно да заспя, ако не беше Memory, която ми е любима част от мюзикъла, за да ме разбуди в края на първо действие и през второ. За последните години само два пъти ми се е случвало да се успя на представление след напрегнат работен ден – на „Рейнско злато” в Операта и на „Котки” в Музикалния. Жалко; преди две години мюзикълът тръгна с много добри отзиви, с билети изкупени за месеци напред, с хвалбите за добра игра, за интересен грим, красиви костюми, различна сценография, различен режисьорски прочит (с разрешението на Андрю Лойд Уебър) и със задължението за 50 представления изиграни за 1 година. Сега обаче актьорите изглеждаха отегчени, в първата част едва се движеха по сцената. До сега не бях виждала такова отегчение, липса на усмивки и на страст в играта на актьори. Костюмите изглеждаха опърпани и грозни; гримът не ми хареса – общо взето котките изглеждаха плашещо, а не красиво. Никаква страст и никакъв динамизъм в играта, така и не разбрах репликите и историята на отделните котки, да не говорим да различа отделните съдби на котките, които напомнят човешките. Разбрах само, че се готвят за бал и че избират котка, която да се прероди накрая; тоест лоша игра. Озвучаването беше ужасно – през цялото време с компанията се оглеждахме кой отзад си припява заедно с актьорите, а то било заради задните колони, които раздвояват звука и веднъж чуваш песента на актьорите и хора на сцената, след това чуваш същите реплики, изпяти някъде зад теб. Не бях ходила след ремонта в Музикалния, но май наистина имат проблем в озвучаването, което е критична точка за Музикален тетатър.

Иначе мюзикълът „Котки” е вдъхновен от 14 поеми на Томас С. Елиът; музиката е написана от Андрю Лойд Уебър през 1981. Оригиналната продукция е поставена за първи път на лондонска сцена през 1981 и на Бродуей през 1982 г. Мюзикълът има няколко награди Лорънс Оливие и Тони. През 1998 мюзикълът е филмиран. „Котки” е един от най-успешните мюзикъли, които светът е виждал.

Режисьор на българската версия е Светозар Донев, диригент Игор Богданов. Сценографията и костюмите са на Евгения Раева, хореографията на Анна Донева. Преобразяването на певците в котки е дело на гримьорката Мария Андонова. Участват Лъчезар Лазаров, Александър Мутафчийски, Александър Василев, Деница Шопова, Добрина Икономова, Еделина Кънева, Катерина Тупарова, Светослав Клинчаров, Валентина Корчакова, Юлия Маринова, Румен Григоров, Александър Пенчев, Венцислав Динов,Петя Шарланджиева, Мартин Виденов, Татяна Янева.

В оригинала действието се развива на сметището, но в случая е преместено върху покривите на хорските къщи, а зад всяка от танцуващите там котки се крие човешка съдба – има и добри, и лоши, и проститутки, и дебелаци. Режисьорът е възложил ролята на коментатор на хора - хористите са от двете страни на сцената, в концертни костюми и с котешки маски, които свалят, когато не са съгласни със случващото се.

Може би този мюзикъл трябва да престане да се играе за известно време, защото явно екипът е изморен и отегчен, играе без страст, а това убива представленията. Хората в залата си пляскаха и харесаха представлението, ние обаче не.

„Козата или Коя е Силвия”

2011-06-11T21:39:00.001+03:00

снимка от сайта на театъра

Вярвам в поговорката „Всяко нещо с времето си”, в това число вярвам, че и за срещата ни с определен писател настъпва точния момент, и за прочитането на определена книга. Сега знам, че и за определени постановки трябва да се изчака времето, в което ще ги разберем и оценим. Преди близо две години, когато Явор Гърдев подготвяше „Козата или Коя е Силвия”, в главата ми се набиха етикетите за постановката - скандална, цинична, провокативна, шокираща и нямах желание да я гледам. Днес, след като през последните години изгледах на софийска сцена доста постановки и през последната половин година започнах да споделям моето мнение за това, което гледам, знам, че дойде времето да изгледам и „Козата или Коя е Силвия” и да я разбера, и оценя без предразсъдъци.

„Козата или Коя е Силвия” се играе от есента на 2009 на камерната сцена на Народния театър „Иван Вазов”. Подзаглавието на пиесата е "Бележки към дефиницията за трагедия". Режисьор е Явор Гърдев, сценография и костюми - Никола Тороманов, музика - Калин Николов. Участват Бойка Велкова, Михаил Билалов, Юлиан Вергов, Иво Аръков.

„Козата или Коя е Силвия” е драма от Едуард Олби, поставена през 2002 г, с която писателят печели наградите Драма деск и Тони за най-добра пиеса през 2002 и номинация за Пулицър за драма през 2003.

Текстът разказва за седмица от живота на успял архитект - Мартин, който навършва 50 години, печели награда и нов проект. По-важното в случая обаче е, че Мартин има добър и хармоничен брак от 22 години с интелигентната и всеотдайна Стиви. Мартин и Стиви продължават да са влюбени един в друг, да се подкрепят, да си помагат, да се уважават, да имат интересен сексуален живот и да се обичат и след 22 години и никога да не са си изневерявали физически или емоционално през съвместния си живот – забележително постижение за съвременния свят. Идилията се пропуква с факта, че синът им е гей и впоследствие е разбита на пух и прах с признанието, което Мартин прави пред приятеля си журналист Рос – че от 6 месеца е влюбен и има сексуална връзка със Силвия...която се оказва животно – коза. Рос като най-добър приятел на семейството разкрива всичко на Стиви, при което разбива живота й. Следват конфликтите между Мартин и Стиви и сина им, които накрая завършват с убийство. Дали обаче това е краят на историята, не е ясно. Хора, на които животът е разбит на парчета, имат много възможни пътища за излизане от ситуацията. Олби засяга темата за любовта и изневярата, за приятелството и предателството; за различните хора (и по-специално тези с по-различни сексуални предпочитания), за приемането им и отхвърлянето от обществото; за това, че всеки се подготвя в живота си, и по-специално в семейния си живот, за среща с трудни ситуации и отиграването им, но и за фактът, че за определени ситуации, които излизат от нормалността, от моралните норми на обществото няма как да си подготвен. Олби казва за пиесата:. „Ето, повечето хора имат котки и кучета, които много обичат. Понякога ги обичат повече от съпрузите и съпругите си. Не смятам обаче, че влюбването в животно е най-лошото нещо в живота. Много по-лошо е да проиграете живота си и да не разсъждавате.”

Актьорите играят блестящо, има синхрон между тях и пълно влизане в кожата на лирическия герой; Бойка Велкова и Михаил Белалов са силно отдадени на ролите и заслужават аплодисменти. Сценографията и костюмите са добри и режисьорският прочит на пиесата очевидно е много добър (Олби е избирал и Гърдев, и актьорите, и е присъствал на репетициите). Това за мен е тайната на доброто представление – комбинацията от няколко компонента - добра режисьорска адаптация, добра сценография и силна актьорска игра – и очевидно в това представление те са налице. Има и чупене на керамика и накрая хвърляне на убито животно на сцената, при което Бойка Велкова излиза цялата оцапана с кръв. Тази последна сцена на мен ми дойде в повече, стана ми лошо, така че предупреждавам вегетарианци, вегани, суровоядци и др. с по-голяма чувствителност или по-слаби нерви, да се подготвят психически, ако ще гледат постановката. Пиесата не се препоръчва на лица под 18 години. Залата беше пълна и след над 50 представления и предполагам, че постановката се хареса на повечето хора. Наистина е разтрисаща и провокативна, но чак пък цинична не бих казала. Бях чела някъде и отзиви, че била срам и резил за Народния театър, но аз не смятам, че това е вярно. Постановката е добра и провокативна.

Представлението има награда Икар 2010 за най-добра мъжка роля на Михаил Билалов за ролята на Мартин и номинации за Аскеер 2010 за водеща мъжка роля, за сценография, за режисура и за най-добро представление, както и наградата на Обществото на независимите театрални критици за 2009 г.

Страхотен полет на Народния

2011-05-30T22:29:00.006+03:00

снимка от сайта на театъра

През този театрален сезон писах за много постановки, и положително мнение, и критика; харесаха ми доста представления; видях и много силни постановки и силна игра на актьорите, и не толкова добри и досадни постановки. Най-добрата постановка за сезон 2010/2011 за мен е „Полет над кукувиче гнездо”, която се играе от декември 2010 на сцената на Народния театър „Иван Вазов” по едноименния роман на Кен Киси. Режисьор на спектакъла е Александър Морфов; сценография и костюми Елена Иванова; хореография Мила Искренова. Участват: Деян Донков, Рени Врангова, Иван Бърнев, Стоян Алексиев, Емил Марков, Пламен Пеев, Руси Чанев, Стефан Къшев, Йордан Петков, Валентин Ганев, Теодор Елмазов, Вяра Табакова, Иван Юруков, Виктор Танев, Любомир Петкашев, Илиана Коджабашева.

Кен Киси написва “Полет над кукувиче гнездо” през 1962 година; Кърк Дъглас, който изиграва ролята на Макмърфи, купува правата на книгата и наема драматурга Дейл Васерман за сценична адаптация. През 1976 г. “Полет над кукувиче гнездо” с режисьор Милош Форман и с участието на Джак Никълсън печели пет награди „Оскар”. Александър Морфов пък предлага свой сценичен вариант без да използва изцяло познатата сценична адаптация, който предлага и в Москва и на сцената на Народния театър.

Действието в пиесата се развива в психиатрична клиника и по-точно, в мъжкото отделение, в което са въдворени определени хора, а други са влезли по собствено желание. Най-силни роли правят Деян Донков в ролята на престъпния елемент, бунтаря Макмърфи, радетел за свобода и липса на ограничения в желанията, действията и поведението; Рени Врангова в ролята на манипулативната главна сестра Речид, която поддържа ред и дисциплина в отделението почти по гестаповски, убедена в своята правота и непогрешимост и противник на демократичността и свободата на избор; и Иван Бърнев в ролята на вдетинения и подтискан Били Бибит. Целият актьорски състав играе много силно и в синхрон; сценографията е впечатляваща с камерите и мониторите, с електрическата врата на отделението, с инвалидните колички и болничните легла; с аквариума, от където персоналът управлява живота на обитателите на отделението. На сцената едновременно се случват по няколко ситуации; някой казва монолог докато в същото време в дъното на сцената/отделението разни хора в усмирителни ризи танцуват или се катерят по решетките, други в инвалидни колички правят кръгчета и се разхождат, един болен – глухоням индианец усърдно търка подовете, а персоналът на отделението наблюдава. На сцената постоянно текат по няколко действия едновременно, има движение, динамизъм, като едновременно с това се разкриват и историите/диагнозите на основните герои. Действието е увлекателно, актьорите изглеждат изцяло отдадени на историята на героите. Всичко е на ниво – и режисьорската адаптация, и актьорската игра, и сценографията, и костюмите. Представлението е над три часа и половина, които почти не се усещат; специално аз през цялото време се смях; не си спомням друго представление през този сезон, на което толкова много да съм се смяла на тънката иронията в поведението на героите и на трагикомичните ситуации и истории на главните герои. Представлението е много силно и се харесва на всички, залата беше пълна до горе и на края всички в залата аплодираха в продължение на 5-10 минути силно и възторжено, станали на крака, та чак докато досади на артистите да се покланят. За мен това е най-силното представление през този сезон, което задължително трябва да се гледа.

„Полет над кукувиче гнездо” от Кен Киси, поставена от Александър Морфов е част от т.нар Американския театрален сезон 2010/2011 г., организиран съвместно от Фондация „Америка за България” и Народния театър, който включва “Ангели в Америка” от Тони Кушнър, режисьор Десислава Шпатова, „Смъртта на търговския пътник” на Борислав Чакринов и „Август в Оклахома” от Трейси Летс, режисьор Ясен Пеянков. „Смъртта на търговския пътник” и „Август в Оклахома” са доста силни постановки и си заслужават да се гледат.

Постановката получи награда Икар и Аскеер 2011 за поддържаща мъжка роля на Иван Бърнев за ролята на Били Бибит и номинации Икар и Аскеер за режисурата на Александър Морфов. Като сравнявам с най-номинираните и награждавани тази година "Сирано дьо Бержерак" и "Зимна приказка", "Полет над кукувиче гнездо" незаслужено е пренебрегнат с номинации и награди. Гледайте представлението, заслужава си.

„Нищо по-хубаво” от Касиел Ноа Ашер

2011-05-18T23:05:00.000+03:00

В началото на седмицата гледах един разтърсващ моноспектакъл на Касиел Ноа Ашер в Червената къща – „Нищо по-хубаво” от Оливер Буковски. Касиел е играла спектакъла на сцените на Младежкия (с режисьор: Младен Алексиев, сценография и костюми Розина Макавеева и музика: Калин Николов) и Модерен театър (с променен текст и сценография).

Пиесата разказва историята на една нискообразована жена с тежка съдба; жена, която е малтретирана от мъжа си, който в пиянските си изпълнения я предлага дори като играчка на приятелите си, самата тя става алкохоличка и в пристъп на лудост или пиянско опиянения бутва кьор – кютук пияния си мъж в мелачката за жито; следват мнима желана бременност, която се оказва рак; затвор с издевателствата на надзирателките и лудница, а впоследствие реалният или въображаем живот на жената на свобода е съсредоточен в търсене на сродна душа и истинска любов, която намира в лицето на студент-поет, когото открива по обява, скалъпена от нея и съседката й в пристъп на отчаяние. Накрая жената решава да напусне живота на свобода без истинска любов и избира свободата като се самоубива. Една история наситена с черен хумор, която те кара да се чудиш дали да плачеш или да се смееш, една трагикомедия разказана като виц. В текста има нецензурни изрази, но те не стъписват или дразнят; липсват декори, а зрителите участват от време на време в моноспектакъла. Касиел играе много силно. Накрая на представлението Касиел почерпи зрителите с бяло вино, тъй като доколкото разбрах е 40-то представление на моноспектакъла и се запозна с тези, които не познаваше, което ми направи приятно впечатление.

Оливер Буковски получава за пиесата годишна награда за драматургия в Германия и награда на Мюлхаймския театрален фестивал; пиесата е поставяна в няколко германски града и в Испания с Виктория Абрил в главната роля. Оливер Буковски получава и наградата на списание "Театер хойте" и "Герхард Хауптман". През 2009 г. Касиел Ноа Ашер става носител на приза "Актьор на Европа" на Международния фестивал за камерен театър в Македония с моноспектакъла си. Представлението е гостувало на театралната публика в Хамбург и Люксембург и е поканено в Нанси, Любляна и Сеул през 2011. Успех на Касиел.

Жаждата за любов и пълнота в „Жажда”

2011-05-17T21:43:00.001+03:00

снимка от impulse.urbae.com

Преди две вечери гледах един бутиков спектакъл на сцената на Младежкия театър -„Жажда”. Това е авторски спектакъл на Велимир Велев, който се играе от няколко години на различни сцени в София (Младежкия и Сфумато) и в Пловдив; участват млади актьори, завършили през 2007 актьорство за куклен театър (Александър Караманов, Живко Джуранов, Ивайло Енев, Александра Илиева, Милена Стоянова, Наталия Василева, Росен Русев, Силвия Петрова, Стоян Стоянов, Татяна Евтимова). Това е невербален спектакъл, тоест постановка, в която не се говори, няма текст и актьорите нямат реплики; те танцуват - говорят с тялото си; това е танцово представление. На сцената няма декори, само черни завеси, светлината е приглушена, артистите са облечени в черно; от време на време прожектори осветяват танцуващите актьори или чашите с вода, които носят в ръцете си през целия спектакъл.

В рамките на един час артистите танцуват под ритъма на музика със сменяща се динамика (която много ми допадна), като неизменно държат в ръцете си или други части от тялото чаши с вода, която изливат или си пресипват един на друг. Танцувайки и преливайки водата, артистите изразяват вечната жажда на хората за търсене, за срещи и любов и свързаните ситуации на отхвърляне, разочарование, преследване, съперничество, дори бой между конкуренти за един партньор, ревност, омраза; на желание за развлечение и разнообразие. Артистите използват израза на лицето и движението и езика на тялото, за да изразят цялата гама от емоции, които съпътстват човека в търсенето му на любов и щастие. Пластиката на телата е много успешна и зрителят може да разбере емоциите и историите на лирическите герои.

Спектакълът е вълнуващ и вдъхновяващ; на моменти дори в края ми се стори красив (когато една двойка танцуваше жаждата за близост, за сродна душа, за съединяване един с друг). Със сигурност символиката в спектакъла няма да бъде разбрана от доста хора; за това за мен това е един бутиков спектакъл, който си заслужава да се гледа.

Една смела стъпка напред в Младежкия

2011-05-16T23:13:00.001+03:00

снимка от teatri.bg

От ноември на сцената на Младежкия театър „Николай Бинев” се играе нов мюзикъл – „Стъпка напред”. Спектакълът по мюзикъла Stepping Out oт Ричард Харис е по музика на Денис Кинг. Постановка Андрей Аврамов, сценография и костюми Елица Георгиева, степ-танци Веселин Ранков, хореография Антоанета Добрева – Нети. Участват: Меглена Караламбова, Ярослава Петкова, Силвия Лулчева, Мая Бабурска, Гергана Христова, Анна Петрова, Зорница Маринкова, Цветомира Даскалова, Марияна Миланова, Светослав Добрев.

Сюжетът разказва за аматьорска школа по степ танци, в която се събират веднъж седмично различни типажи жени и един мъж, за да танцуват степ, да споделят личните си проблеми и да обсъждат нещата от живота. Пред зрителя се разкрива сбор от истории (или по-скоро лични трагедии) на обикновени хора, които се събират, за да забравят за малко ежедневните си проблеми с музика, танци и споделяне с непознати хора на чашка след урока по танци. Школата по танци се оказва за тези хора заместител на часовете при психоаналитика и бягство за кратко от трудностите в живота. Много силна роля прави Меглена Караламбова като възрастна пианистка, която покровителства и едновременно с това постоянното дразни с непрекъснатото си сърдене и наставническо говорене собственичката на школата по танци (Ярослава Петкова), мъчена от нещастна любов и неосъществена професионална кариера на танцьорка по степ. Силна роля прави и Светослав Добрев, самотният вдовец с плетка в чантата, който не може да прежали съпругата си, и Силвия Лулчева, амбулантна търговска, която трябва да търпи капризите на доведеното си дете, и Мая Бабурска, малтретираната, самотна, вечно извиняваща се и съжаляваща съпруга, която копнее за сродна душа. Всеки един от актьорите играе така добре и те кара да съчувстваш на героя му. Получава се смесица от трагизъм, комични моменти и смешки, песни и степ.

Мюзикълът на мен много ми хареса докато на компанията, с която бях, не й хареса. Според мен актьорите заслужават аплодисменти, защото играят много добре, пеят сравнително добре и в синхрон, когато има изпълнение на повече от един човек и танцуват, което не е лека работа за непрофесионални певци и танцьори. Ако обичате мюзикъл с трагикомичен привкус, си заслужава да гледате „Стъпка напред”, защото е нещо различно.

Силно представяне на България на слабата Евровизия 2011

2011-05-15T15:04:00.001+03:00

Късно тази нощ завърши 56-то издание на Песенния конкурс Евровизия, който се проведе в Дюселдорф (Германия) с 43 страни участнички за разлика от миналата година, когато участваха 39. Конкурсът беше спечелен от Азербайджан с 221 точки от дуета Елл и Ники с песента им Running Scared; подгласници останаха Италия, която след дълго отсъствие се завръща в конкурса и Швеция; а фаворитът ми Украйна остана на четвърто място.

Какво може да се каже с две думи за тазгодишния конкурс – много слаби песни, несправедлив вот на втория полуфинал, което доведе до силно обществено недоволство в редица европейски страни и за пореден път политическо гласуване въпреки промяната в регламента през миналата година, при която вота се определя на 50% от жури и на 50% от зрителско гласуване, за да се избегне политическото гласуване, но вотът отново беше политически.

Първият полуфинал, в който участваха 19 песни беше много слаб. На финала се класираха 10 песни – Сърбия, Литва, Гърция, Азербайджан, Грузия, Швейцария, Унгария, Финландия, Русия, Исландия. От всички най-много ми хареса песента на Литва. Франция, Испания, Италия, Великобритания, Германия се класират по право на финала, като Германия беше пак представена от Лена, която им донесе домакинството тази година.

Вторият полуфинал също беше с общо много слаби 19 песни. От всички най-много ми допадна песента на Украйна (добра балада, певицата с красива рокля пееше уверено, оригинална сценография – рисуване с пясък като фон на песента). България беше представена от Поли Генова, която изпълни песента уверено, силно, със самочувствие, беше с интересен бял тоалет и имаше интересни светлинни ефекти като допълнение на песента. Поли Генова представи България много добре, но за лош късмет не се класира на финала. За разлика от нас на финала класираха песни като тази на Босна и Херцеговина (познатото лице Дино, никаква песен) и на Молдова (някаква смеска от рок, рап, марш, цигански ритми с интересни костюми). От полуфинала не се класираха песните на България, Словакия, Македония (пеене на македонски, ритмична песен, интересни костюми и сценография с хоро) и Израел (Дана Интернешънъл, победителка в Евровизия с ритмична, но нищо особено песен), които са били харесани от публиката. На финала се класираха Украйна, Румъния, Австрия, Естония, Молдова, Ирландия, Босна и Херцеговина, Дания, Словения и Швеция.

Причината Поли да не се класира е липсата на политическа подкрепа от съседните държави. И предни години съм писала по темата, че според мен БНТ, която трябва да рекламира песента за Евровизия в страните от Европа не си върши добре работата – нито има мощна реклама на нашата песен, както например прави Азербайджан (и накрая спечели Евровизия само след няколко участия), нито се привличат страните съседки на България като „застъпници”, които да подкрепят нашата песен. Ето например на втория полуфинал, ако ние гласувахме за Македония и Румъния, а те за нас, ние можехме и да се класираме на финала. Напротив Румъния явно е подкрепила Молдова, а Молдова – Румъния и двете държави се класираха на финала. Тоест песенният конкурс е политически, а на БНТ й куца политическата подкрепа на съседните страни. Миналата година България се застъпваше и рекламираше песента на Гърция на Сакис Рувас, БНТ направи и малко реклама на Миро. Тази година не се чу България да рекламира Поли Генова из Европа. Нямаше и застъпничество за нито една държава; по принцип тази година не можехме да сме застъпници за Гърция, тъй като те бяха на първия полуфинал, когато България не гласуваше. По БНТ имаше само платена реклама на руския изпълнител, но на нито една друга държава не се рекламираше усилено песента.

И британските и германските вестници са коментирали отпадането на Поли Генова със съжаление. Според журналистите от всички държави участнички, които отразяваха конкурса в Дюселдорф, българката със сигурност е трябвало да пее в събота; на организираните залагания в пресцентъра тя неизменно е фигурирала в крайната десетка. Положителни коментари е имало и във връзка с това, че Поли пее на български и пее абсолютно вярно, за разлика от повечето певци, които са пели фалшиво и на английски. Отпадането на Поли е предизвикало недоволство и сред българи, и сред чужденци в интернет - "На инат" е първата публикувана песен на стената на Фейсбук групата "Искаме прегласуване на втория полуфинал на "Евровизия 2011". Моето мнение, а и на доста от коментиращите в интернет е, че Поли Генова е представила България достойно. Това беше седмото участие на България в Евровизия, но досега само веднъж българска песен достигна до финала – през 2007 "Вода" на Елица Тодорова и Стоян Янкулов завърши пета на финала.

След тазгодишното участие вече и аз си задавам въпроса трябва ли България да дава парите на данъкоплатците за нещо, от което явно няма голяма полза, тъй като явно не си вършим докрай добре политическата работа?!

Ето и една малка табличка, доказателство за политическия вот – всяка страна гласува най-вече за съседите си с 8-10-12 точки

Русия – Украйна и Азербайджан	Швейцария – Германия, Исландия, Босна и Херцеговина
България- Украйна, Гърция, Великобритания (за които Поли Генова призова да се гласува)	Гърция – Грузия, Италия, Франция
Холандия- Босна и Херцеговина, Швеция, Дания	Грузия – Азербайджан, Украйна, Литва
Италия- Молдова, Великобритания, Румъния	Франция – Италия, Швеция, Испания
Кипър- Азербайджан, Швеция, Гърция	Сърбия – Унгария, Словения, Босна и Херцеговина
Украйна- Русия, Азербайджан, Грузия	Хърватия – Сърбия, Азербайджан, Словения
Финландия- Исландия, Ирландия, Унгария	Беларус – Германия, Украйна, Грузия
Норвегия- Исландия, Швеция, Финландия	Румъния – Гърция, Азербайджан, Молдова
Армения- Русия, Грузия, Украйна	Албания – Азербайджан, Гърция, Италия
Македония – Сърбия, Словения, Босна и Херцеговина	Малта – Ирландия, Италия, Азербайджан
Исландия – Азербайджан, Финландия, Дания	Португалия – Азербайджан, Италия, Испания
Словакия – Ирландия, Швеция, Украйна	Унгария – Гърция, Швеция, Исландия
Великобритания – Молдова, Швейцария, Ирландия	Литва – Азербайджан, Италия, Грузия
Дания – Германия, Швеция, Ирландия	Ирландия – Молдова, Литва, Дания
Австрия – Азербайджан, Германия, Босна и Херцеговина	Босна и Херцеговина – Азербайджан, Сърбия, Словения
Полша- Азербайджан, Италия, Литва	Испания – Румъния, Франция, Италия
Швеция- Босна и Херцеговина, Дания, Ирландия	Израел – Русия, Дания, Швеция
Сан Марино- Гърция, Азербайджан, Италия	Естония – Азербайджан, Дания, Швеция
Германия – Ирландия, Гърция, Австрия	Молдова – Украйна, Азербайджан, Румъния
Азербайджан – Гърция, Грузия, Украйна	Белгия – Гърция, Румъния, Франция
Словения – Дания, Сърбия, Босна и Херцеговина	Латвия – Германия, Ирландия, Италия
Турция – Грузия, Босна и Херцеговина, Азербайджан

Смъртта на американската мечта и ценностите през смъртта на търговски пътник

2011-05-13T23:02:00.003+03:00

снимка от сайта на театъра

От септември 2010 г. драматичен театър „Гео Милев” Стара Загора показва спектакъла „Смъртта на търговския пътник”, посветен на 95-годишнината от рождението на известния американски драматург Артър Милър.

От 19 април 2011 и на сцената на Народния театър „Иван Вазов” се играе пиесата „Смъртта на търговския пътник”. Режисьор на постановката е Борислав Чакринов; сценография и костюми – Чайка Петрушева, музика Асен Аврамов. Участват Ивайло Христов в ролята на бащата Уили Ломан, Жорета Николова в ролята на майката Линда; ролите на Биф и Хепи, синовете на Уили и Линда, са поверени на Валери Йорданов и Калин Яворов. Участват още Марин Янев, Петър Попйорданов, Христо Чешмеджиев, Параскева Джукелова, Илиана Коджабашева, Марта Кондова, Стоян Пепеланов, Валентин Балабанов.

"Смъртта на търговския пътник" е най-известната пиеса на един от най-великите драматурзи на ХХ век Артър Милър. За нея той е отличен с трите най-престижни награди на щатите - "Пулицър", "Тони" и отличието на нюйоркската критика. Поставена е за първи път на Бродуей през 1949 г. Преведена е на 29 езика, а Артър Милър сигурно е най-поставяния съвременен драматург.

Постановката на Народния театър е доста добра. Пиесата разказва за стремежа на обикновен американец (търговски пътник по професия) и неговото семейство да реализират американската мечта за богатство и добър живот. Преследвайки мечтата си обаче, някои семейни ценности като доверие, уважение, взаимопомощ се изместват от лъжа, изневяра, изоставяне и характеристики на личността като чест, достойнство, вяра в собствените сили, самочувствие и успехи, остават поочукани или дори загубени у представителите на семейство Ломан. Актьорите в постановката играят много добре; Ивайло Христов заслужава аплодисменти; сценографията и костюмите изглеждат съвременно и в унисон с историята. Една класическа пиеса поставена по академичен начин, която те кара да се замислиш и въздъхнеш накрая преди заслужените аплодисменти.

„Смъртта на търговския пътник” на Борислав Чакринов е последната постановка от т.нар Американски театрален сезон 2010/2011 г., организиран съвместно от Фондация „Америка за България” и Народния театър, който включва “Ангели в Америка” от Тони Кушнър, режисьор Десислава Шпатова, „Полет над кукувиче гнездо” от Кен Киси, поставена от Александър Морфов и „Август в Оклахома” от Трейси Летс, режисьор Ясен Пеянков. „Смъртта на търговския пътник” и „Август в Оклахома” са доста силни постановки и си заслужават да се гледат.

Непретенциозна черна комедия в Младежкия театър

2011-05-08T22:53:00.001+03:00

снимка от bgbileti.com

Наскоро гледах една от по-старите постановки на Младежки театър „Николай Бинев”, от 2008 година - „Черна комедия” от британския драматург Питър Шафър. Режисьор на постановката е Петър Кауков, сценография и костюми - Милена Пантелеева, сценично движение - Емил Видев. Участват Дарин Ангелов, Мила Банчева, Вера Среброва, Явор Спасов, Деян Ангелов, Стефан Мавродиев, Искра Донова и Стефан Германов.

„Черна комедия” е едноактна пиеса-фарс, за първи път поставена на сцена през 1965, а премиерата й на Бродуей е през 1967; считана е за една от най-смешните комедии, създадени през втората половина на 20 век. „Пиесата е фарс, който се развива в Лондон по време на авария в електрозахранването. Шафър пише пиесата да бъде поставяна с "обърнато осветление" - в редките моменти, в които се запали клечка кибрит, фенерче или запалка, на сцената настава мрак, през останалото време сцената е изцяло осветена, но героите действат сякаш са в абсолютна тъмнина. Основната идея в пиесата много подхожда на съвременните ни взаимоотношения, в които все повече се засилва контрастът между нашите думи и поведение когато сме на "светло" - т.е когато сме очи в очи с другите - и когато сме на "тъмно" - т.е. когато сме сами и казваме това което мислим наистина. И така всеобщото лицемерие затъмнява истинските чувства и намерения до степен, че вече не можем да разпознаем себе си и светлината се превръща в мрак.”

Пиесата разказва за лъжата в приятелството и личните отношения, за големите стремления, за любовта в любовен триъгълник, за възмездието; тя е една поредица от комични и трагикомични ситуации, които не винаги имат щастлив край и в които „лъжливото овчарче” остава с празна торбичка. Постановката е доста комична, но и досадна (поне за мен); наистина има смях и интересни, напрегнати моменти, но има нещо, което липсва, за да се каже, че това е една забавна и добра постановка. На представлението присъстваха няколко реда ученици, за които май бяха предварително блокирани няколко от най-добрите редове в залата, които впоследствие не се запълниха, което явно е грешка на театъра – лишава от по-хубави места хора, които плащат пълната цена на билетите и впоследствие остава с незапълнени първи редове. На учениците потановката се стори доста смешна и явно я харесаха, на мен обаче ми беше досадна. Сценографията и костюмите не са нищо особено. Актьорите играят много добре, има синхрон в движенията им, когато играят като че ли героите са на тъмно. Дарин Ангелов и Стефан Мавродиев играят както винаги много добре, а Искра Донова и Деян Ангелов са страхотни. Добрата игра на актьорите обаче, както за пореден път се убеждавам, не прави едно представление добро. Необходим е набор от добра игра на актьорите, премерена адаптация на текста от режисьора, оригинална сценография и интересни костюми, за да бъде едно представление добро, силно, оригинално и да остави спомен у зрителите, а такива представления на софийска сцена се срещат много рядко.

Тъй като постановката е стара, в интернет почти няма снимки от постановката, да не говорим за актуални снимки в сайта на театъра, което е пропуск. Тъй като съм почитател на Младежкия театър, ми се иска да обърнат малко повече внимание на сайта, който не е много редовно поддържан.

Силна и оригинална „Зимна приказка” в Сфумато

2011-05-02T22:40:00.002+03:00

„Зимна приказка” за мен е такава тъмна песен за възрастни – за чудото на прошката като единствена и последна възможност да се прекъсне спиралата на злото, човекът отново да се изправи и нагазил в калта – да погледне към звездите.” Маргарита Младенова

От януари на сцената на Театрална работилница "Сфумато" се играе постановката „Зимна приказка” от Уилям Шекспир. Режисурата е на Маргарита Младенова, сценографията и костюмите са на Даниела Олег Ляхова, а музиката на Асен Аврамов. Участват Цветан Алексиев, Христо Петков, Елена Димитрова, Маргита Гошева, Сава Драгунчев, Явор Бахаров, Бойко Кръстанов, Антонио Димитриевски, Станислав Ганчев и Марк Делчев. Постановката "Зимна приказка" е част от така наречената Програма "Шекспир" на Театралната работилница, която е започнала през миналата година с различни ателиета.

Постановката е доста оригинална и ми хареса. Шекспир се играе трудно, но екипът се е справил много добре. Сценографията е интересна; костюмите са елегантни, красиви, изцяло решени в бяло, както и авангардния декор от бели кубове, които се местят напред-назад и изграждат въображаеми зали, кули, дворец, затвор и др. Поздравления за оригиналната сценография и костюми! Режисьорката е направила добра адаптация на оригиналния текст без да вметва не на място разни хрумки от съвременния живот. Актьорите играят много силно, някои изпълняват по няколко роли, което е доста тежко. В началото като че ли Цветан Алексиев (краля на Сицилия) малко преиграваше и дразнеше, но в края на постановката си играеше добре; заслужава да се отбележи играта на Бойко Кръстанов, който като цяло играеше много свежо и много добре, а малкият Марк Делчев умиляваше публиката с играта си и с поклоните си на края на представлението.

Действието в "Зимна приказка" се развива в кралствата Силиция и Бохемия и представя история за жестока ревност, която граничи с лудост, за власт и несправедливи обвинения, за накърнено приятелство и наранена гордост, за смърт и загубено дете, за възмездие, за късметлийско стечение на обстоятелствата; за една силна любов, която не трае ограниченията на дълга и за прошка и щастлив край. Една история за несправедливите, жестоки обвинения и действия и за възмездието, но и за любовта и прошката, които променят светове. Постановката е оригинална, силна и си заслужава да се гледа.

Постановката остана без номинации и награди Икар, но за това пък има 7 номинации за Аскеер 2011, колкото и другият голям претендент за награди – „Сирано дьо Бержерак”. Номинациите за „Зимна приказка” са: за най-добро представление, за режисура (Маргарита Младенова), за сценография (Даниела Олег Ляхова), за костюмография (Даниела Олег Ляхова), за театрална музика (Асен Аврамов), за изгряваща звезда (за Бойко Кръстанов и за Явора Бахаров). Успех на номинираните!
PS Представлението взе три награди Аскеер: за режисура, за сценография и за театрална музика.

„Сирано дьо Бержерак“ – забележителен спектакъл или разочарование?!

2011-04-30T15:17:00.003+03:00

снимки от сайта на театъра

„Сирано дьо Бержерак“ е пиеса в мерена реч (стих) от френския драматург Едмон Ростан (1868-1918), написана през 1897 г. и посветена на приключенията на друг френски драматург, Савиен Еркюл Сирано (1619-1655), отраснал в Бержерак и прочут с бохемския си живот и ироничното си перо. Пиесата се поставя с успех повече от век по цял свят, има многобройни радио, телевизионни и киноадаптации.

От началото на сезона пиесата се играе и на сцената на Народен театър „Иван Вазов” с режисьор Стефан Москов, който я поставя за трети път в кариерата си. Сценографията е на Чавдар Гюзелев, а костюмите – на Свила Величкова; музика Антони Дончев. Участват: Деян Донков, Ана Пападопулу, Владимир Карамазов, Теодор Елмазов, Димо Алексиев, Виктория Колева, Сава Драгунчев , Христо Терзиев.

„Сирано дьо Бержерак“ е постановката с най-много номинации за наградите „Икар” и „Аскеер” тази година. Номинациите за спектакъла са: за главна мъжка роля за ролята на Сирано за Деян Донков (номинация за Икар и Аскеер); за поддържаща мъжка роля за Владимир Карамазов за ролята му на Кристиан дьо Новилет (номинация за Икар и Аскеер), номинация за режисура на Стефан Москов (номинация за Икар и Аскеер), номинация за сценография на Чавдар Гюзалев (номинация за Икар и Аскеер); номинация за костюмография за Свила Величкова (номинация за Аскеер); номинация за театрална музика на Антони Дончев (номинация за Аскеер); номинация за най-добър спектакъл (номинация за Аскеер); за майсторско техническо осъществяване (номинация за Икар). Спектакълът бе отличен с Икар 2011 за майсторско техническо осъществяване, за сценография и за режисурата на Москов.Спектакълът получи и награди Аскеер за най-добро представление и за водеща мъжка роля.

Браво за номинациите и наградите за спектакъла. Сценографията е страхотна, костюмите са интересни, а тези на Роксана много ми харесаха. Моите поздравления за оригиналната сценография и костюми! За мен обаче като обикновен зрител, не драматург, този спектакъл като цяло е разочарование, вторият най-досаден спектакъл, който гледам през сезона. Играта на актьорите е добра. Героят на Владо Карамазов ме дразнеше през цялото време; започне ли актьор да псува на сцената извън оригиналния текст, пиесата ме губи като почитател. Когато режисьорът е привнесъл в оригиналния текст хрумки от просташкото ни всекидневие, въпреки изказването си "Ще направя един старомоден театър", подчертавайки, че ще се придържа към високия текст в мерена реч и ще потърси онази "старомодна деликатност, която липсва в днешния ден" чрез поезията, аз добивам отрицателно мнение за пиесата. За мен адаптацията на тази пиеса на Москов не е особено сполучлива. Номинациите и наградите от гилдията говорят друго, но моето мнение за постановката е – разочароваща постановка, можеше и много по-добре. Масата хора в залата явно хареса много постановката – имаше много смях, одобрителни възгласи, подвиквания „Браво” и много аплодисменти. Във форумите прочетох отзиви за постановката от: „Разочароващо; сценографията е блестяща; всичко друго в тази постановка е банално до болка; и то не по онзи банален начин, който все пак, въпреки че ни е познат, поднесен с необходимата доза вдъхновение, ни разсмива и интригува; хумористичното стилизиране на чувствата и персонажите е хлъзгав ръб, от който лесно се пада в пропастта на лишено от смислен емоционален заряд жужене по сцената” до: „Брилянтно! Трябва да се види! Няма да се хареса на всеки, но харесаш ли я - ще я помниш винаги! Постановка, която бих гледал с удоволствие отново! Браво, Теди!”. Явно всеки трябва да прецени за себе си дали да я гледа.

"Снегирьов" – класика и разочарование

2011-04-18T22:46:00.001+03:00

снимка от сайта на театъра

Спектакълът "Снегирьов", който се играе от началото на сезона в Народния театър „Иван Вазов” е по фрагменти от романа на Ф.М.Достоевски – „Братя Карамазови”. Режисьор на спектакъла е Стоян Радев, сценография и костюми: Даниела Олег-Ляхова, композитор: Николай Маджаров. Участват: Камен Донев (Снегирьов), Цветан Алексиев (Альоша Карамазов), Ана Пападополу (Катерина Ивановна), Карла Рахал (болната съпруга), Илиана Коджабашева (дъщерята), Стоян Алексиев (доктора), Мартин Цолов (Илюша), Константин Станчев (съученик). Режисьорът за втори път през последните години поставя фрагменти от „Братя Карамазови” с участието на Камен Донев, дано първият път е било по-сполучливо.

В началото спектакълът тръгва много силно, но накая завършва с отворен край или по-точно остава незавършен по мое скромно мнение, което ме разочарова. Нашата компания не харесахме постановката, имаше и зрители, които я харесаха. Освен силните монолози на Камен Донев, нищо друго не прави впечатление в този спектакъл; сценографията е постна като бедната, руска, селска шир. 8-годишният Мартин Цолов играе много добре и заслужава аплодисменти заедно с Камен Донев, с когото изнасят пиесата. Останалите актьори просто остават като фон на Камен Донев и малкия Мартин (Снегирьов и сина му). Всъщност може би това е била и целта на режисьора – да акцентира върху вътрешните борби на Снегирьов и сина му, в които бушуват най-вече наранената чест и достойнство; наранената синовна обич, силната бащина любов, бедността, мизерията, болестите, безпътицата, провала на мечтите за по-добър живот. Играта на другото момче в пиесата Константин Станчев, силно дразни; със сигурност едно дете в реалния живот не се държи така, както детето-актьор се опитва да пресъздаде с играта си или по-скоро с позирането си. Силната игра на Камен Донев обаче не прави пиесата силна. Общо взето тази постановка може и да си я спестите; има десетки други, които трябва да се видят на софийска сцена.

"Фантомът от операта” – красива приказка за ценители на изкуството и приказките

2011-04-17T14:44:00.001+03:00

През последната седмица имах вътрешното усещане, че трябва да потърся повече информация за "Фантомът от операта”; събирах информация, гледах музикалния филм и сега представям накратко историята на тази приказка, за тези, които не я знаят (тъй като все пак се намират хора, които ми споделят, че от моите постове откриват нови светове, като например този на фадото или светът на Фрида Кало, което ме радва).

"Фантомът от операта” е роман (готическа приказка) от френския писател Гастон Льору, публикуван през 1910 г. с 5 оригинални рисунки с маслени бои от Андре Кастен. Публикуван е след това в няколко превода на английски в по-съкратен вариант и с оригиналното съдържание. От тогава до днес романът е адаптиран във филми и сценични постановки, от които най-известни са немият филм от 1925 и мюзикълът на композитора Андрю Лойд Уебър "Фантомът от операта” от 1986, който става най-дълго играният мюзикъл на Бродуей, като надминава рекорда на „Котките” през 2006 г. През 2004 мюзикълът е адаптиран в игрален пълнометражен филм "Фантомът от операта”, режисиран от Джоел Шумахер с музиката на Андрю Лойд Уебър.

Премиерата на мюзикъла "Фантомът от операта” е на 9 октомври 1986 г., но мюзикълът не е тръгнал веднага успешно. Понастоящем вече е игран четвърт век на 14 различни езика в 149 града по цял свят и е видян от над 100 милиона души. Носи и титлата за най-дългогодишно шоу на Бродуей. Общите приходи за почти четвърт век се изчисляват на 3,7 млрд. евро. Мюзикълът на А. Л. Уебър печели десетки награди през годините – две награди Оливие през 1986 и една през 2002, 7 награди Тони през 1988, 7 награди Драма деск през 1988 и още много награди в Лос Анджелис, Торонто, Стокхолм, Австралия в периода 89-91. През 2010 в Лондон А. Л. Уебър е поставил продължението на "Фантомът от операта” - мюзикъла „Любовта никога не умира", който е предизвикал възторжени отзиви на критиката. „Любовта никога не умира" няма нищо общо със стария "Фантомът от операта" освен четирите главни действащи лица, сюжетът е различен и действието се пренася в Ню Йорк. От следващия сезон ще се играе на Бродуей. Понастоящем "Фантомът от операта” се играе в Лондон, Лас Вегас, Ню Йорк, Будапеща. В Лондон може да се гледа в Her Majesty's Theatre, Haymarket, London с представления 16/04/2011 до 29/10/2011, а „Любовта никога не умира" може да се гледа в Аdelphi Theatre, Strand, London WC2 за тези, които ще отскочат до Лондон.

Филмът "Фантомът от операта” от 2004 е направен като стара готическа приказка като действието се развива в Париж през 1919 и назад в 1870 в парижката Opera Populaire. Филмът през 2005 е номиниран за десетки награди, сред които и 3 номинации за Оскар и три за Златен Глобус. Това е страхотен мюзикъл, с интересна, увлекателна история – с оперни представления, любовни истории, убийства, преследвания; с блясък и красота и с катакомби и гробища; трогателна приказка за любовта с всичките й предизвикателства – красива споделена любов от детството, любов към обожаван „ученик”, отхвърляне, гняв, ревност, борба за любовта, убийство в името на любовта, саможертва и великодушие в името на любовта. Музикален филм с приятна и вече станала известна музика, с много красиви костюми, с красотата на сградата на парижка опера. Въпреки, че продължава към два часа и половина, времето почти не се усеща, толкова увлекателна е историята. Прилича на един друг мюзикъл „Мулен Руж”; като и двата мюзикъла са много добри. Филмът "Фантомът от операта” си заслужава да се гледа (ще се хареса на хора, които обичат мюзикъли, опера и любовни приказки), а и самият мюзикъл на сцена, когато остане свободно време или се отдаде възможност, тъй като тази история е събитие в световния мюзикъл.

Love.net - филм за самотата...

2011-04-14T23:57:00.003+03:00

Love.net – поредният филм, след TILT и Мисия Лондон, който заради мощната си реклама по медиите и най-вече заради телевизионната си реклама, има шанс да мине „психологическата граница за български филм” от 100 хиляди зрители. До момента над 70 хиляди зрители са гледали в кината режисьорския дебют на Илиян Джевелеков. Продуценти на филма са Мирамар и Нова телевизия. В главните роли са Христо Шопов, Владимир Пенев, Захари Бахаров, Лилия Маравиля, Койна Русева, Диана Добрева, Диляна Попова, Джон Лоутън - вокалист на легендарната група "Юрая Хийп" и др. Играта на актьорите е много добра.

Филмът става за гледане, до средата много ме дразнеше, но краят ми хареса и успа да ме трогне, така че остави у мен противоречиво мнение. Безспорно обаче филмът затвърди у мен мисълта, че българите са много нещастни хора. Филмът дразни с това, че в него има страшно много нескрита реклама или тъй нареченото от Нова телевизия „продуктово позициониране”, което според мен не е много професионално – все пак това е пълнометражен игрален филм, а не рекламен блок по телевизията; то не бяха лаптопите, системата за разплащане, интернет сайтове, кафе и кафе машини, банки и т.н. Освен това всички сцени бяха много лъскави – даже и в болницата – едва ли масата българи живеят в толкова добре обзаведени апартаменти. В рамките на една седмица гледах филма Баклава, за най-грозното и бруталното в България и филма Love.net – за излъскания, илюзорния живот на българите – къде е истината за живота у нас?! Сигурно някъде по средата. От друга страна съдбата на споменатите два филма точно отразява контраста у нас – единият е низвергнат от разпространителите на кинофилми, другият мощно рекламиран и силно разпространяван (в пресата специално писа, че Александра филмс направила някакъв компромис в Бургас само и само да гледат бургазлии Love.net). И така животът в България си тече мяткан между контрасти – богатство и бедност, ромски гета и крайни квартали и скъпи мезонети, конски каручки и мощни, скъпи лимузини, просещи хора и луксозни коктейли с елегантно облечени хора, фолк-концерти и оперни представления, безработни и ниско платени и получаващи десетки хиляди, четящи книги и нечетящи, ползващи интернет и не ползващи и т.н. Общото между всички хора от изброените картинки обаче е едно – и Love.net го доказа – всички са страшно нещастни. Самотни майки, женени мъже, необвързани, тийнейджъри, двойки - всички са самотни и търсят връзки в интернет по сайтове за запознанства. Всеки човек идва на този свят при раждането си сам и си отива в смъртта сам. Всеки човек обаче през целия си живот търси неизменно любов. А филмът показва, че любовта у българите липсва, те са самотни и търсят сродни души в интернет, като се крият зад измислени образи и истории; дали от страх от отхвърляне, от ниско самочувствие, от липса на време (едва ли, след като прекарват часове в нета) или друго, обаче хората търсят близост пред монитора. Забравили гледането в очите, държането за ръце, съзерцанието на романтични моменти, споделянето на мисли и чувства, всички мислят само за секс, а дълбоко в сърцето си търсят любов. Сексът обаче по мнение на психолози е залагалка, в първия момент задоволява нуждата от близост с друго човешко същество и след като отмине тръпката, ако няма любов, пак оставя празнина у човека, самота и той търси близост с нови хора, секс с нови обекти и т.н. в порочния кръг на самотата, празнината и нещастието. Какъв е изхода?! – аз нямам рецепта дори за себе си; ще кажа само – търсете любовта, имайте смелостта да се изправите пред нея очи в очи, а не пред монитора и в интернет и когато я срещнете наистина, не я изпускайте, дръжте я здраво, защото това е желанието, което ще таите дълбоко в себе си през целия си живот.

И българите все чакат да дойде нещо..... и то не идва, и не идва...

„Август в Оклахома” - драмата на една разпадаща се фамилия в Народния театър

2011-04-13T22:20:00.002+03:00

от сайта на Фондация "Америка за България"

„Смешна и в същото време проницателно трагична драма. Тя даде тон на всичко, случващо се на Бродуей.” Ню Йорк Таймс

От февруари на сцената на Народния театър „Иван Вазов” се играе постановката „Август в Оклахома” („Август: Окръг Осейдж”) от драматурга Трейси Летс; режисьор: Ясен Пеянков; сценография и костюми: Васил Абаджиев; музика: Теодосий Спасов. Участват актьори като Стоян Алексиев, Бойка Велкова, Радена Вълканова, Валентин Ганев, Рени Врангова, Параскева Джукелова, Яна Титова, Валентин Танев, Петър Попйорданов и др..

Постановката е доста интересна и въпреки, че продължава близо три часа (има и антракт) не досажда. Черна комедия, трагедия или трагична драма – зависи от гледната точка; пиесата разказва за драмата на една разпадаща се фамилия; драма, изтъкана от трагичните истории на всеки един неин член. На края на представлението си помислих, че „Август в Оклахома” прилича на зелка – колкото повече белиш горните листа, отдолу все изникват все нови и нови и така до сърцевината на кочана (проблема) – пред зрителя се разкрива поредица от тайни, проблеми, грешки, емоции, истини, жестокост, нещастие. Пиесата е многопластова, разкрива над десет различни характера и съдби – от писател-алкохолик с еднократна слава и пристрастената му към хапчета, болна от рак, позастаряваща красавица-съпруга, през трите има дъщери с различни професии и живот до мъжете им, които или изневеряват, лъжат и мамят или си падат по лолитки, или са със забавено развитие; като не са пропуснати и представители на децата от фамилията – пущещо трева объркано момиче, което мрази всички и не знае чия страна да заеме при раздялата на родителите си, както и леля и чичо от фамилията и прислужничка-индианка. Актьорите играят много добре, Бойка Велкова (една от любимите ми актриси) прави много силна роля за пореден път. Сценографията е супер, на сцената е издигната къща на три етажа, актьорите вечерят на сцената, на която има постоянно присъствие едновременно в няколко части, където се разиграват различни сценки и т.н. Общо взето над трите часа си минават неусетно, наблюдавайки отстрани общочовешките драматични истории на героите.

„Август в Оклахома” е поставена за първи път в Чикаго през 2007 г. и още същата година е изиграна на Бродуей. Тя носи световна известност на Трейси Летс, който през 2008 печели 5 награди „Тони” за нова пиеса, режисура, главна и поддържаща женска роля и сценография, както и наградите „Пулицър”, „Драма Деск” и Награда на Кръга на нюйоркските критици. Постановката е играна две години на „Бродуей”, в Австралия, Лондон, Япония, Финландия, Чехия. В България „Август в Оклахома” е третата от Американския театрален сезон 2010/2011 г., организиран съвместно от Фондация „Америка за България” и Народния театър, който включва “Ангели в Америка” от Тони Кушнър, режисьор Десислава Шпатова, „Полет над кукувиче гнездо” от Кен Киси, поставена от Александър Морфов и накрая „Смъртта на търговския пътник” от Артър Милър на Борислав Чакринов, която ще има премиера през следващата седмица.

Добавено на 18 април: Спектакълът има две номинации за награди "Аскеер" 2011: за водеща женска роля на Бойка Велкова за ролята на Вайълет и за поддържаща женска роля на Радена Вълканова за ролята на Барбара Фордъм. Успех на номинираните.

Фадото на Мариза изпълни сърцата и преля от очите

2011-04-12T23:53:00.000+03:00

На 11 април вечерта, след търпеливо чакане, най-накрая се насладихме на концерта на Мариза в зала 1 на НДК. По принцип концертът беше насрочен за 31 март, но тъй като Мариза е бременна и очаква първото си дете през септември, отложи концерта си в София, а ние с радост й простихме и търпеливо зачакахме (имаше страхове, че въобще ще го откаже, но не – Мариза продължава турнето на новия си албум Fado Tradicional до края на май). И така, в 19,30 седнали в почти пълната зала 1 няколко хиляди човека, зачакахме; с 15 минути закъснение тежките завеси се дръпнаха и Мариза се появи в дълга до земята рокля, както винаги не изневерила на черния цвят, на сцената на малка таверна в Лисабон (на сцената бяха разположени няколко маси с насядали хора на свещи и приглушена светлина; от време на време малката таверна беше обливана от синя, розова, лилава светлина, но общо взето се запазваше интимната обстановка, която певицата целеше да създаде). Тримата китаристи (акустична китара, акустична бас китара и португалска китара) на Мариза бяха насядали по масите сред останалите хора в малката таверна. Единият от китаристите е продуцент и писател на текста на част от песните й. Мариза представи песни от новия албум Fado Tradicional. Започна вечерта с Loucura от първия албум Fado en mim; пя песни като Primavera, една от най-любимите ми песни Meu Fado Meu от албума Transparente; отдаде почит на кралицата на фадото Амалия Родригеш с песента Promete Jura и на краля на Маурария Fernando Maurício с Boa noite solidão.

Песните й, съчетаващи едновременно самота, болка, носталгия, копнеж и много любов, потопяват обикновено в особено меланхолично настроение, което се усеща слушайки музиката и звученето на гласа й дори без да говориш португалски. Това е фадото – музика, чиято същност най-често се изразява с португалската дума "saudade", съчетаваща в себе си понятия като самота, носталгия, копнеж по непостижимото и любов. Въпреки меланхоличното звучене на песните обаче Мариза изглеждаше в добро настроение, движеше се по сцената, присядаше, на няколко пъти слиза в публиката да пее и да се ръкува с хората от първите редове, подканяше за повече аплодисменти и по-приповдигнат дух; тоест противно на меланхолията на песните, търсеше ентусиазъм и приповдигнато настроение в публиката. А публиката беше притихнала от плътния, дълбок и силен глас на певицата и майсторството на китаристите. По време на концерта Мариза излезе за 5 минути и остави тримата китаристи да изпълнят гитаррада - инструментално фадо, което беше страхотно и взриви публиката. Накрая след повече от час пеене, Мариза реши да завърши концерта с Rosa Branca от албума Terra, като караше и публиката да пее припева на части – първи балкон, втори балкон, лявата ми страна, дясната ми страна, само жените, само мъжете – накрая малко досади, но изкара смях и аплодисменти от публиката. След края естествено певицата и тримата китаристи получиха много аплодисменти от станалата на крака публика и решиха да направят бис. Мариза и двама от китаристите направиха акустично изпълнение без микрофон, което удиви публиката със силата на гласа й, слушайки двамата китаристи, а после и включването на Мариза притихнала. Мариза разказа как пее от 5 годишна фадо в таверната на родителите си и винаги е живяла с фадото, за това новият албум е посветен на традиционното фадо, което я е възпитало. Накрая на вечерта разказа как преди 10 години си е мислела, че пее само за португалците, но сега вече вижда, че музиката й е за всички хора по света, които харесват фадото и португалската култура и завърши концерта с любимата ми песен Ó gente da minha terra от дебютния й албум Fado em mim, която просълзи предполагам не само мен. Стискаме палци на Мариза в майчинството и очакваме третият й концерт в България.

Скандалният филм „Баклава” с прожекция в София

2011-04-09T14:38:00.004+03:00

Режисьорът е бил изправен на съд, а филмът обвинен в порнография и поощрение на употреба на наркотици и хомосексуализъм, както и наречен от филмови критици „първият български култов филм".

На 8 април в кино Люмиер, за пръв път в София с пълната си режисьорска версия, се състоя прожекцията на българо-канадския филм „Баклава” в рамките на Пътуващ Фестивал за Алтернативно кино, който се провежда на 8 и 9 април в София и Бургас. Програмата на фестивала включва: „Баклавата: По света” (BaklavaTA: Around the World) (Канада, 2010) – документален, късометражен филм, „Персонажи от незавършени филми” (Personas of Unfinished Movies) (Канада, 2010) – документален, късометражен, „Запали!” (Light Up!) (Канада, 2009) – документален, късометражен и „Баклава” (Baklava) (Канада-България, 2007) – пълнометражен игрален филм с документални елементи.

Документалният филм „Баклавата: По света” разказва за представянето на пълнометражния филм в Амстердам, Лондон и Ню Йорк и за реакцията на публиката. С две думи, хората, които са гледали филма на тези прожекции, са го харесали – стресиращ, брутален, човешки, топъл, многопластов като баклава, интригуващ, жив, цветен, тъжен, реално отразяващ действителността в България, общочовешки филм – може би това са част от определенията, които оставиха у мен изказванията на зрителите в Амстердам, Лондон и Ню Йорк. Адмирации за младежите, решили да организират този пътуващ фестивал и да покажат алтернативно кино пред малък брой зрители.

Режисьор и продуцент на филма „Баклава” е българина Алексо Петров; който работи с помощта на канадската филмова компания Lost Vulgaros, а продуцентска къща Две и Половина се включва като копродуцент. Понастоящем продуцентите Пенко Русев и Алексо Петров са предложили на големите разпространители - „Александра“ и „Профилмс“ партньорство, но от там са им отказали да разпространяват филма в България с мотива, „че той не е комерсиален”.

Филмът наистина на моменти е стряскащ и брутален, но чак пък порнографски – не бих казала, но на моменти те побиват тръпки и ти става много гадно. Филмът представя бруталността, простотията, мизерията, мръсотията, безпътицата, безверието, болката, нещастието на част от българското общество – но чак пък на цяла България – не бих казала. Филмът реално отразява българската действителност, но чак пък цялата не бих казала – това не е моята среда, не е моят свят от България; може би за това режисьорът остава неразбран, защото показва най-мръсното, долното и бруталното от България, обаче България има и други светове. Адмирации на режисьора за смелостта да заснеме това, което показва, но той показва едностранчива картина на България, която аз не познавам – това не е моят свят и не е моята България съжалявам. На мен филма ми хареса, защото го разглеждам като алтернативно кино, но много българи биха го „оплюли” и не биха го гледали. Картините от филма не са характерни само за България – проституция, наркотици, хомосексуализъм, роми, кражби, бедност и мизерия, бруталност, нещастни и объркани хора, които се напиват и малтретират семействата си, корумпирани политици има във всяка една страна по света с изключение може би на най-слабо развитите общества, където още живеят на племена в Африка, Нова Зеландия или някои островни държави.

Филмът разказва историите: на сираците в Бургас/България, на децата в детските домове, които са предимно ромчета и които се занимават с кражби, правят показни и групови изнасилвания, използват наркотици, напиват се и всичко това още в най-ранна детска възраст; на проституиращи жени; на хомосексуални патрулиращи полицаи; на корумпирани политици, които пред екрана се правят на представители на различни партии за пред зрителите, а вечер играят заедно карти, напиват се с алкохол, смъркат кокаин, наемат си проститутки и си правят заедно оргии; на мъже, които малтретират жените и децата си, когато се напият и гледат тъпо телевизия, прещраквайки каналите; на фолк певиците и фолк зрителите, които пълнят стадиони и играят голи кючек и т.н. Със сигурност всички тези истории са част от живота в България, но това е едната страна – Тъмната страна на България; със сигурност България има и Светла, красива страна. По този повод оставям отворен въпроса дали са политически причините за отказа на разпространителите да разпространяват филма по кината и на медиите да отразяват пресконференциите на екипа.

Музиката към филма също е интересна, особено интригуващи са парчетата на група Bulgara; другите, които включват рап с нецензурни думи оставам настрана – не дразнят на фона на целия контекст във филма.

След прожекцията имаше разговор с режисьора на филма и с продуцента на фестивала, зрителите можеха да задават въпроси. Авторът сподели, че иска всички средства и приходи от прожекциите на „Баклава“ да бъдат реинвестирани в следващия му проект. Мога да кажа само едно: Успех на режисьора напред в новите проекти, а на читателите на блога - гледайте филма, за да видите и друга, алтернативна гледна точка за света около нас.

А ето и малко от историята на филма от блога му http://b-a-k-l-a-v-a.blogspot.com/:

С помощта на БЧК - Бургас се провеждат кастинги за главни роли в домовете за деца, лишени от родителски грижи в село Сигмен, Ал.Георгиев - Коджакефалията - Бургас и Ронкали - Бургас. Екипът получава официално разрешение за снимки от директора на дома Ал.Георгиев - Коджакефалията и за всяко дете е подписана декларация за съгласие от родителя или настойника. Проведени са срещи с представители на общината и регионалната дирекция на МВР, които подкрепят проекта. Уведомена е агенцията за защита на детето и след писмено съгласие е разрешено започването на снимките На няколко пъти снимачната площадка е инспектирана от представители на агенцията. Изпращат се писма и копия с филма на Национален филмов център и на Министерство на Здравеопазването с молба за помощ за разпространение на Баклава. Отговор до март 2011 не е получен от нито една от двете институции. 20 юни 2007 – Пред-премиерна прожекция на Баклава за приятели и журналисти в кино Люмиер. 22 Август 2007 – Неофициална прожекция на Баклава във Варна 3 септември 2007 – Прожекция на Баклава в рамките на международния кинофестивал „Любовта е лудост” – Варна. 7 януари 2008 - Прокуратурата се самосезира и започва проверка по случая. 8 януари 2008 – Създава се парламентарна комисия, която да разследва случая „Баклава”. Постепенно позицията на медиите започва да се променя. Организират се дискусии с участието на публични фигури, телевизионни кампании за подпомагане на децата от домовете и дебати в пресата. 9 януари 2008 - В следствие на скандала „Баклава”, министърът на образованието се ангажира, че до десет дни ще тръгне на съгласуване акт, с който десетократно се увеличават джобните пари на сираците от българските социални домове от 3 на 30 лева. 11 януари 2008 - Образувано е досъдебно производство срещу виновниците за създаването на скандалните клипове. Постановлението е за престъпление по чл. 159 ал. 4 и 192 А от НК. Първият текст касае създаването на произведение с порнографско съдържание и неговото разпространение. Наказуемостта е лишаване от свобода до 3 години и глоба до 5 000 лева. Вторият текст от постановлението за образуването на досъдебното производство е за наемане на работа на лица без да има надлежното разрешение и без да са навършили 16 години. За това наказанието е 1 година лишаване от свобода и глоба от хиляда до 3 хиляди лева. Септември 2008 - След неколкократно удължаване на срока на разследването, от изявление на прокурора в пресата става ясно, че „самоличността на режисьора на „Баклава” е изключително трудна за установяване” и че „най-вероятно пребивава с лична карта в Европейския съюз”. Същият е обявен за национално и международно издирване. 11 Октомври 2008 – „Баклава” с европейска премиера на фестивала Balkan Snapshots в Амстердам, Холандия. 16 и 19 Октомври 2008 – прожекции на „Баклава” в Лондон, Великобритания. 28 Май 2009 – След година и половина дознания, разследвания и отлагания Бургаски Окръжен съд излиза с присъда по обвинението за наемане на малолетни лица на работа. Режисьорът Алексо Петров е осъден на глоба в размер на 3500 лева – по петстотин лева за седем деца. Всъщност, децата-актьори във фирма са петнайсет, но това явно убягва от органите на Прокуратурата. 1 Октомври 2009 – „Баклава” с прожекция в Ню Йорк в рамките на международния фестивал Roma /Gypsy Human Rights. Юли 2010 – Делото срещу Алексо Петров по обвинението за наемане на малолетни лица на работа е прекратено, а присъдата – отменена от Бургаски апелативен съд. 28 Февруари 2011 – мярката за международно издирване и арест на Алексо Петров е отменена. Няма информация по обвиненията за производство и разпространение на порнографски материали с малолетни. През февруари 2011 Бургаският окръжен съд е прекратил делото срещу режисьора Алексо Петров, а двете експертизи, направени по поръчка на прокуратурата, излизат със заключението, че в лентата няма порнография.

Американски ангели на сцената на Народния театър

2011-03-27T18:38:00.001+03:00

снимка от сайта на театъра

„Ангели в Америка” е доста странна постановка, но със сигурност е събитие и трябва да се гледа. Не мога да дам еднозначен отговор дали ми е харесала или не, по-скоро да. Заслушвайки се в мнението на останалите зрители, чух различни мнения: „Очарована съм”, „Не можах да я разбера, много по американски беше”, „Не ми хареса”. Със сигурност обаче, ценителите на театъра трябва да гледат постановката, независимо от различните мнения, защото вкусът на всеки човек е различен, а тази постановка е нещо различно. Режисьор на спектакъла е Десислава Шпатова, сценография – Венелин Шурелов, костюми – Елица Георгиева, музика – Петър Дундаков. Участват Владимир Пенев, Владимир Карамазов, Стефания Колева, Мария Каварджикова, Снежина Петрова, Захари Бахаров, Бойко Кръстанов, Цветан Алексиев.

Музиката беше доста интересна, на моменти изненадваща, на моменти разтрисаща; танците на актьорите бяха забавни. Костюмите, декорите и специалните ефекти ми харесаха.

Постановката е по текст на Тони Кушнър, който в началото на 1990-те пише “Ангели в Америка”, която печели “Пулицър ", две награди “Тони”, две награди Drama Desk, награда на Кръга на Нюйоркските критици, две номинации за наградата “Оливие”. Текстът е повече от 5 часа и в САЩ е бил игран в две части, а тук текстът е разположен в 2 часа и малко (едва ли българската публика ще издържи 2 части по над 2 часа). По двете части на ”Ангели в Америка" е заснет мини сериал (режисьор Майк Никълс, с участието на Ал Пачино, Мерил Стрийп и Ема Томпсън). Филмът е с рекордните 21 номинации за наградите "Еми" и печели наградата за най-добър мини сериал.

Действието се развива през 80-те години в Ню Йорк. Засягат се основните теми, които вълнуват щатите по онова време – републиканското управление на Рейгън, политическите похвати във Вашингтон, убийството на Етел Розенберг, религията (евреи и мормони), хомосексуалността и транссексуалността, разпространението на „чумата на 20 век” – СПИН, депресията и зависимостите, които поражда тя в човек, търсещ семейно щастие, любовта, страховете, разделите. Темите са развити от подтискащ собствената си същност в борбата със себе мормон-гей, който е женен и се бори с природата си като по този начин прави жена си нещастна, депресирана и зависима от хапчета; хомосексуална двойка, в която единият е болен от СПИН, а другият го напуска от страх, да не се изправи пред лицето на смъртта; влиятелен в политиката адвокат, който до края на живота си отказва да признае, че е гей; афроамериканец – травестит и тн и тн. Забележителното е, че всеки актьор играе по няколко роли – и мъжки, и женски, а също и халюцинациите на героите. Актьорите играят много добре

Постановката е част от американския сезон в Народния театър „Иван Вазов" с пиеси, поставени с подкрепата на фондация "Америка за България": "Ангели в Америка", "Полет над кукувиче гнездо", "Август в Оклахома" и "Смърт на търговски пътник".

„Карнавал.com” – трилър като на кино в Младежкия театър

2011-03-19T12:32:00.003+02:00

снимка от monitor.bg

Младежкият театър „Николай Бинев” има нова постановка в репертоара си - „Карнавал.com”. Премиерата на спектакъла е била на 26 февруари 2011. Постановката е по текст на испанския писател Жорди Галсeран. Режисьор е Василена Радева, сценографията е на Никола Налбантов, музиката е на Мартин Каров. Участват: Койна Русева, Деян Ангелов, Елена Бърдарска, Ангелина Славова, Вихър Стойчев. Постановката според мен е силна и интригуваща. След успеха на „Нордост - Приказка за разрушението” (също много силна постановка, заслужава си да се гледа), режисьорката Василена Радева отново поставя текст в Младежкия театър; „Нордост" й донесе награда "Аскеер 2010" за изгряваща звезда и номинация за режисура за "Икар 2011".

Действието се развива в един полицейски участък в рамките на един ден, през който полицаите разследват отвличане на дете. Действието е динамично, напрегнато, постоянно градира, зрителя няма търпение да се разкрие престъплението и накрая завършва с отворен край. Все едно гледаш трилър по телевизията или на кино, на моменти дори те побиват тръпки – толкова силно и въздействащо играят актьорите.

Постановката е разказ за това, как едно събитие за секунди може да преобърне живота ни и за това, че не сме застраховани от това, да ни сполетят събития, които гледаме по телевизията в един свят, изпълнен с луди, терористи, сектанти, хакери; свят, в който отделния човек е крехък, незащитен, безпомощен. Свят на компютърни престъпления и хакери, на Интернет, в морето на който хората губят своята идентичност, личното си пространство и личните си данни, където всеки е следен и разголен до страшна степен, Интернет през който наблюдаваш другите и останалите наблюдават теб; свят, който представлява по думите на главната героиня „карнавал на хаховците”.

Декорите на спектакъла ми харесаха, интересно ми се стори и хрумването за „мултимедийни декори” (не зная дали това е правилно име, но подобен похват до сега съм гледала като част от сценографията само в Младежкия театър), костюмите също – актьорите изглеждат съвременно, като в модерен офис. Актьорите играят добре, силно и въздействащо; малко множко ми дойдоха псувните на героите и викането на К. Русева, но явно това е част от изграждането на обективен образ. Постановката ще се хареса на хора, които водят динамичен, напрегнат живот, използват пособия на съвременността като флаш-памет, уеб-камера и лаптоп, които имат реална представа за уязвимостта на хората в Интернет и в съвременния свят; за представители от едни други поколения може и да не е интересна. Заслужава си да се види, тепърва ще се играе в Младежкия.

Добавено на 18 април: Спектакълът има номинация за "Аскеер" 2011 за поддържаща женска роля на Ангелина Славова за ролята на програмистката Ана. Успех!

Да станеш жертва на нападение и грабеж

2011-03-12T14:30:00.001+02:00

Тази седмица ми се случи неприятен инцидент – бях нападната и ограбена. Реших да напиша следния текст, не защото търся съчувствие или съжаление, а защото на всеки може да се случи и ако прочете нещо в тази връзка, може да вземе предпазни мерки, с които да ограничи щетите.

Случи се на 9 март към 20,30 часа в един сравнително спокоен и пенсионерски квартал на София, в който обаче се говори, че има доста наркомани. Според мен не е нормално посред бял ден да се нападат и ограбват хора в европейска столица – това може да се случи и се случва навсякъде по света, но не пречи гражданите да искат по-добра защита от страна на полицията по отношение на личната си неприкосновеност, здравето и собствеността си. Полицията ли не върши достатъчно добре работата си; полицаи ли не достигат, хората ли масово обедняха и освирепяха, какво ли не знам, та напоследък се увеличават грабежите?!

Шокът от това да те нападнат в гръб, изневиделица е голям. Следващите дни ходиш из квартала и се чудиш дали всеки мъж, който те загледа, не е нападателят ти. Шокът обаче, от факта, че оставаш на улицата с празни ръце, без нищо, без пари, без банкови карти, без документи за самоличност, без шофьорска книжка и талон, без ключове за дома (ами ако живееш сам и няма кой да те посрещне?!), без телефон (не знаеш нито един телефонен номер наизуст, нито един адрес на приятел или роднина наизуст), без флашка с документи, без лични вещи, които са ти скъпи и тн, та шокът от това, че ти вземат като че ли целия живот в една чанта е многократно по-голям. Положителното в случая е, че си здрав и жив (защото както казват дознателите, в по-голям процент от подобни случаи, жертвата е с наранявания, които също носят последици). В моя случай съм благодарна, че все още има добри хора – мъж, който беше наблизо и стана свидетел на случката ми даде телефон, за да се обадя на единствения номер, който си спомних; хора от блока, които извикаха полиция, намериха телефони на банките, в които имам сметки и ми дадоха да се обадя и да блокирам картите. Патрулката дойде за 5 минути, забележително бързо; обиколиха квартала със свидетеля, за да търсят извършители на деянието; закараха ме до приятел в квартала, за да проверя дали мога да спя там, предложиха телефон, за да блокирам сим-картата, но не успях тъй като бяха на друг оператор; впоследствие друг добър човек услужи с телефона си, за да се обадя да блокирам Сим-картата в телефона. Дойдоха дознатели доста бързо от съседния квартал, за да ме разпитат, даваха ми каквото им поискам-вода, кърпички, откараха ме после обратно до приятелката, в която можех да остана да спя; дори предложиха, ако няма къде да спя, да остана в районното :-); може да е майтап, но може и на някой в подобна ситуация да му се наложи да остане да преспи в районното без да е престъпник, стига дознателите да са достатъчно добри, както в моя случай. Не знам дали полицаите от патрулката и дознателите се държаха добре с мен, защото съм жена и съм пострадала; надявам се към всички отношението да е еднакво. Благодарна съм и на полицаите от патрулката, и на дознателите и на шефа на отдела от 7-мо Районно, че действаха бързо и с внимание към мен и в следващите два дни след случката (нямам връзки в полицията :-)). Радвам се, че все още има добри хора, които оказват помощ в беда и, че съм жива и здрава.

А сега за административната пътечка, която трябва да се извърви. За да ви издадат от Районното служебна бележка, че сте жертва на престъпление, трябва да платите такса от 2,50 лв по сметка на Столична Дирекция на Полицията в БНБ; за превода на тези 2,50 лв от повечето банки ще Ви вземат такса за превод 6 лв. След това като платите тези 8,50 лв ще можете да получите служебна бележка, която да представяте на компетентните органи по веригата. За да възстановите банковите си карти е необходимо да имате поне международен паспорт, щом са Ви откраднати личната карта и шофьорската книжка. Без международен паспорт ситуацията е доста тежка. Добре, че в България хората се идентифицират по ЕГН. За подмяна на дебитни карти в различните банки плащате между 5 и 10 лв на карта, срокът за преиздаване е между 5 и 7 работни дни и през това време не можете да оперирате ( да теглите пари) от сметките. За преиздаване на кредитна карта плащате 30 лв и чакате 10 работни дни. Като Ви откраднат личната карта трябва да отидете веднага в най-близката паспортна служба и да заявите кражбата, за да се отбележи в системата и да не може някой да си купи нещо (апартамент) с Вашата карта. В банките също трябва да съобщите за кражбата на лични документи. Като Ви откраднат шофьорската книжка и талона трябва да отидете в КАТ и да заявите кражбата. Тъпото в случая е, че ако отидете в столичния КАТ, а шофьорската книжка е издадена в друг град, съобщението ще стигне за незнайно колко дни?! няма единна система ?! и изискванията за издаване на дубликат на книжката в различните КАТ са различни – някъде могат да Ви искат медицинско, другаде да не искат ?! Няма ли единни изисквания в тази държава ?! За вадене на медицинско още 15 лв. След това отивате и подавате заявление за нови лични документи в паспортната служба и в КАТ като удостоверявате със служебната бележка (по-горе), че документите са откраднати, а не сте ги изгубили, за да избегнете глоби и плащате съответните такси за издаване на новите или дубликат лични документи. За издаване на дубликат на СИМ-карта – 12 лв, ще трябва да си купите и нови телефони. За подмяна на бравите и патроните да не говорим – до няколко стотин лева в зависимост от вратите Ви.

Изводите: не носете голяма сума пари в брой в себе си НИКОГА, нали за това имате по няколко карти; запишете си всички телефонни номера, адреси, мейли и рожденни дни на отделно място (например в тефтер, който да ползвате като загубите СИМ-картите си), постарайте се да запомните няколоко телефонни номера и адреси наизуст; не записвайте пиновете на банковите карти никъде; имайте резервни ключове при близък роднина или приятел в същия град. Вярвайте, че все още има и добри хора, които помагат в беда; не правете планове, ценето здравето си; живейте и се радвайте на всеки миг от живота си, като цените малките жестове и хората, които Ви подкрепят и обичат; защото подкрепата и любовта на хората около нас и времето помагат да преодолеем и най-тежките ситуации.

„TILT” – една много добра любовна история

2011-02-27T18:10:00.000+02:00

снимка от сайта www.tilt.bg

От 11 февруари по кината тръгна новият български филм „TILT”, режисьор: Виктор Чучков-младши, актьори: Явор Бахаров, Радина Кърджилова, Ованес Торосян, Ивайло Драгиев, Александър Сано, Филип Аврамов, Георги Стайков, Жорета Николова и др.

„TILT”, наред с „Източни пиеси” и „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” за мен са най-добрите български филми през последните години („Стъпки в пясъка” все още не съм гледала). Комедията „Мисия Лондон” въпреки голямата реклама и огромния интерес, на мен не ми хареса, но все пак си заслужава да се отбележи, защото е свидетелство наред с горните за нов начин на правене на кино в България. Много ме радва, че в българското кино започват да се появяват силни филми, които впечатляват и успяват да докоснат зрителя.

„TILT” е филм за истинската любов, която устоява на разстоянията и времето, за която човек се бори и която устоява на трудностите независимо от обстоятелствата. Действието се развива в периода 1989 – 1992, когато в България се извършват редица промени в обществено-икономическото устройство. Филмът представя и емигрантския живот на българите по това време. Акцентът на филма извън голямата любов е влиянието на промените върху младото поколение. Актьорската игра е много добра; браво на Явор Бахаров и Радина Кърджилова, любовните сцени между тях никак не изглеждат престорени, а много истински; браво и на Ованес Торосян, Ивайло Драгиев и Александър Сано. Много се радвам, че извън театралната сцена, и в киното има млади добри актьори.

„TILT” наистина е много дълбока, истинска, човешка история, която успява да докосне зрителя. Заслужава си да се гледа

Напоследък друг добър филм, който мина като че ли незабелязано по кината, тъй като нямаше реклама, беше драмата „Ако някой те обича”, режисьор: Киран Коларов, актьори: Деян Донков, Фани Коларова, Стоянка Мутафова, Йосиф Сърчаджиев, Мария Каварджикова, Николай Урумов и др., в който Деян Донков прави силна роля. Отново филм за любовта; за платоническата, несподелената любов, която разрушава светове и променя съдби; филм, в който част от действието се развива също преди 1989 г. „Стъклената река» и «HDSP: Лов на дребни хищници” също минаха като че ли незабелязано по кината, поради липса на силна реклама и все още не съм ги гледала. От където идва и извода, че българските филми трябва повече да се рекламират, за да се гледат от повече хора, а не само от киномани (изключение в рекламата са „Мисия Лондон” и „TILT”, които заради голямата реклама разбиха класациите по гледаемост).

Модерното звучене на романа „Тримата мускетари” в театър София ?!

2011-02-27T14:10:00.001+02:00

снимка от сайта на театър София

Наскоро гледах постановката „Тримата мускетари” от Марк Рехелс, по романа на Александър Дюма, представена от театър София. По принцип не съм фен на театър София, но тъй като ме поканиха приятели, отидох да гледам все пак нещо от репертоара му. Тази постановка не ми хареса, едва издържах до края от досада. Не че романа не ми беше любим и през живота си съм го чела поне три пъти заедно с продълженията „Двадесет години по-късно”, „Още десет години по-късно - Виконт дьо Бражелон” с трите части за Луиза дьо ла Валиер, но все пак това беше преди десетки години, в гимназията. Постановката звучи точно по този начин, като направена за гимназисти, на които да представи романа, за да не го четат; за това и в залата имаше доста ученици. Въпреки че постановка има много положителни отзиви в сайта на театър София, все пак аз не Ви препоръчвам да си губите времето да го гледате, тъй като в момента има доста интересни постановки по театрите за гледане. Все пак обаче всеки човек има собствен вкус и свободна воля и може да гледа каквото си иска, моето мнение не е определящо. Можете да гледате „Тримата мускетари” само ако имате дете в 7-8 клас, на което трябва да покажете какво значи театър и театрална постановка по роман. Актьорите иначе играят добре; Калин Врачански малко преиграва, но това предполагам се дължи на ролята му в момента на секс-символ в обществото, която идва от участието му в сериал, който аз не гледам по национална телевизия. Костюмите са добре, що годе прилягат на епохата (17 век), декори липсват, битките между мускетари и привърженици на кардинала ми изглеждаха смешно, приличаха ми на игра на момченца в детската градина, които се мислят за рицари и си играят с шпаги (може би за това и самите актьори не сдържаха усмивките си на моменти и се чудеха как да ги прикрият, дори самите те не си вярват, че играят сериозен театър); музиката ми хареса. Режисьор на постановката Атанас О'Махони, сценография: Петко Танчев, музика: Краси Тодоров.

„Риголето” – един много добър спектакъл на софийската опера

2011-02-22T00:26:00.005+02:00

снимка от сайта на Софийска опера и балет

На 19 и 20 февруари 2011 Софийската опера и балет представи спектакъл на операта „Риголето”. „Риголето” е опера в три действия от Джузепе Верди; либрето Франческо Мария Пиаве. Верди използва пиесата нa Виктор Юго “Кралят се забавлява”, тъй като много е харесвал произведенията на Юго. След създаването на операта е била наложена цензура в либретотото, променят се имената на героите и мястото на действието От своя страна Верди премахва многобройните масови сцени и насочва вниманието към вътрешната драма на героите. Премиерата на „Риголето“ е на 11 март 1851 г. в театър Ла Фениче, Венеция и има триумфален успех. Само няколко месеца след премиерата операта е изнесена в много италиански и чужди оперни центрове – Будапеща, Прага, Лондон, Виена. В Париж поради несъгласието на Юго е поставена значително по-късно. По-късно, след френската премиера на „Риголето“ големият френски писател е удивен от въздействието й, по начина, по който я представя Верди и споделя, че би искал и неговите герои да могат да говорят по четирима едновременно, като в същото време се разбира какво казва всеки един от тях, визирайки квартета в трето действие.

Диригент на двата спектакъла – Алесандро Санджорджи; режисьор – Пламен Карталов; художник на декора - Любомир Йорданов, художник на костюмите - Елена Иванова.

Това е оперният спектакъл, от всичко гледано до сега в софийската опера (все пак не е много, но не е и малко), който най-много ми е харесал до сега. Декорите са много красиви, богати; костюмите също са красиви, пищни и подходящо избрани за мястото на действие; синхронът между певците е забележителен, дори при изпълнението на квартета в трето действие. Певците играят и успяват да предадат на публиката емоциите на героите си. А емоции в тази опера има достатъчно – като се започне от проклятието (дори е имало вероятност операта да се казва не Риголето, а Проклятието) и се свърши със смъртта. В операта се преплитат проклятие, прелъстяване, съблазняване, поквара, любов, ревност, подигравателно отношение, дързост, обида, злоба, невинна любов, измама, отмъщение, измамена любов, жертвоготовност, възмездие, смърт. Певците успяват да предадат на публиката целия този набор от страсти и емоции не само с пеенето, но и с играта си. Това е опера за проклятието и възмездието, за невинната любов и жертвоготовността. Опера с приятна музика и познати, любими арии. Заслужено на края на спектакъла певците и музикантите получиха дълги аплодисменти (по моята класация дори по-дълги аплодисмени от тези на „Бохеми”, изиграна от учениците на Райна Кабаиванска).

Малка критика обаче за субтитрите – не са добре направени – липсват някои моменти от либретото/текста и това води до пропускане на моменти от действието в началото – сцена 1 и 2 на първо действие, поне от моя страна сравнено след това със съдържанието на операта.

И един битов въпрос (ако все пак някой от администрацията прочете текста) – все пак софийската опера събира доста пари от билети – спектаклите са винаги разпродадени (Браво, за което), а има и спонсори – все пак редно е да има поне едно кошче в коридорите при гардеробите и вратите в тоалетните да се затварят, да не говорим за редовното зареждане със санитарни материали – все пак не сме в кварталната кръчма, а в Националната опера.

Аплодисменти за двата състава, за диригента, за музикантите, за режисьора, за художника на костюмите и на декорите на този прекрасен оперен спектакъл. Гледайте го задължително, ако сте любители на операта и сте го пропуснали.

Vaya con Dios в София

2011-02-20T12:04:00.003+02:00

снимка от news.ibox.bg

Белгийската група Vaya con Dios дойде за втори път в Бългaрия за концерт снощи, 19-ти февруари 2011 г. Шоуто им се състоя в зала 1 на НДК, а организатор на събитието беше Loud Concerts. Първото им гостуване в България е било през 2007.

Залата беше пълна, имаше и правостоящи. Концертът беше с кабаретен привкус, без екрани, без декори, само подиум, на който бяха разположени ударните и контрабаса; светлините бяха приглушени, прожекторите в бяло, червено осветяваха отделните членове на оркестъра, малко като в кабаре и ми напомни на концерта на Патрисия Каас през юни 2009, който също беше с кабаретен привкус. Дани Клейн беше облечена в семпла, дълга черна рокля с високи черни обувки. Останалите от бенда също бяха в черно. На сцената освен Дани Клейн имаше и 7 души бенд (пиано, ударни, китара, цигулка, контрабас, тромпет, бек вокалистка). Групата изпълни някои от най-големите хитове през годините в нов джаз аранжимент. Дани представи музика, която е писана от баща й за нея и каза, че всеки път като я чуе се сеща за него, тъй като той е починал преди 3 години – чухме инструментал на неговата музика. Дани и групата представиха и нови песни от последния албум "Comme on est venu..." излязъл в края на 2009 (песните в него са изпяти на френски език; като част от тях са написани от самата Дани), и стари хитове като "Nah Neh Nah", "Don't Cry for Louie", "Puerto Rico", "Johnny" и др. в нов аранжимент. На една от песните Дани направи грешка, но изкара песента до край и каза на оркестъра - "хайде отново от солото, защото направих грешка" - ето това правят истинските и силните хора - имат смелостта да си признаят грешката и да продължат отново напред. Една oт песните oт последния албум на групата е бoгoхулна, насочена срещу всички мoнoтеистчни религии и лъжите на духовниците, облечени в земната слава на религиoзните одежди. Дани каза преди да я изпълни, че е атеист и не иска да обиди никого, тя няма проблем с вярващите, стига и те да нямат проблем с нея, че не е вярваща. Дани Клейн каза, че харесва българското сирене и че сега и в Брюксел се намира българско сирене, но не е същото като тук. Освен няколкото изказвания, Дани не си общуваше много с публиката. Публиката от своя страна малко беше поумряла поне според мен, в смисъл че нямаше станали, танцуващи, пеещи като на други концерти в тази зала, но вероятно това се дължеше на възрастта на публиката – все пак Vaya con Dios се слушат масово от хора като мен, поне над 30-те, да не кажем 35-45 години. Дани получи на няколко пъти цветя от фенове, при което от охраната се направиха на силни и ги спираха, но Дани им каза: „Моля ви се, позволете им да ми подарят цветя”. Охраната пусна феновете с цветя към сцената, но тези за автографи не ги огря. Групата пя 1 час и 15 мин, взриви публиката с “Pauvre Diable” и “Je l’aime, je l’aime” (Дани каза, че благодари на ромите за тази песен) и излезе. Последваха бурни аплодисменти от публиката и групата излезе на бис. Изпяха 2 песни и Дани каза, тази вечер е болна, втриса я и я боли гърлото и това наистина е края; към края на концерта гласът й наистина поспадна, но може да се каже, че тя се държа професионално въпреки болестта. Дани Клейн с Vaya con Dios направиха един готин, зареждащ концерт, който достави удоволствие на публиката. На раздяла Дани Клейн каза, че се надява да дойде отново и аз съм сигурна, че тази публика отново ще присъства и залата ще е пълна, защото Vaya con Dios умеят да доставят удоволствие.

Картина

2011-02-02T22:22:00.003+02:00

Залез, масло, 13х18 см

„Бурлеска” в кината

2011-01-29T00:41:00.003+02:00

Премиерният филм по кината тази седмица „Бурлеска”/”Bourlesque” е музикален филм, който ме изненада много приятно. Режисьор и сценарист на филма е Стийв Антин, участват Шер, Кристина Агилера, Стенли Тучи и др.

Филмът не е нищо особено като сюжет, подобни музикални филми и мюзикъли има доста (Мулен Руж, Чикаго, Грозна като смъртта, Мечтателки и др.); липсват напрегнати ситуации и ярки психологични игри. Ако искате екшън, напрегнати ситуации или психологизъм, не гледайте филма. Ако обаче искате да се разсеете, да се забавлявате, да прекарате 2 приятни часа, гледайки красиви жени със сценичен грим и интересни, предизвикателни костюми, приятни гледки от Лос Анджелис и от готин бар, съблазнителни танци, които хипнотизират и мъже, и жени, добро пеене – този филм е точно за Вас. Това е един филм за красота, талант и приятелство; за приятелство между колеги, между съдружници, за романтично приятелство, което преминава в любов; филм, който разказва обикновени истории от живота около нас. Този филм е нещо съвсем различно – на светлинни години от бурлеската, която гледах в Sofia Live Club.

Филмът има три номинации за Златен Глобус 2011 (включително за най-добра комедия или мюзикъл) и една награда Златен Глобус за най-добра оригинална песен - “You Haven't Seen The Last of Me” (Даян Уорън). Приятно гледане.