Музика, като покана за едно мистично пътешествие във и отвъд времето

снимка на vsekiden.com

На приятелите, които следят блога, искам да разкажа за две български групи, които открих през последните месеци – Ирфан и Булгара (някои от вас може да сте ги слушали, но аз не бях чувала нищо от тях). Тези групи правят бутикова музика и са по-познати по света, отколкото у нас. Този пост ще е за Ирфан.

Покрай един концерт на формацията Ирфан на 14 юли 2011 в “Червената къща”, на който исках да отида, но не успях, се заинтересувах от групата и потърсих албумите им.

Ирфан/ Irfan има два албума, издадени до сега: Irfan (2003) и Seraphim (2007 ). Музикантите от формацията през годините са: Деница Серафимова (2002-2006; 2009-2010) / Владислава Тодорова (2006-2009) / Петя Урумова (2009) – вокали; Калин Йорданов - вокали, даф, бодран, дарбука; Ивайло Петров - уд, джюмбюш уд, саз, тамбура; Петър Тодоров - дарбука, рик, електронни перкусии; Кирил Бакърджиев (клавири, сантур); Ясен Лазаров – хармониум, дудук, кавал, кийборд.

Ето какво може да се прочете за групата в официалния й сайт в MySpace: Ирфан е малко позната в родината си, но за това пък високо оценена от меломаните в Европа, САЩ и Япония българска музикална формация. Групата е създадена през 2001 като страничен проект на музиканти от формации като "Исихия", "Kayno Yesno Slonce”, "Ом" и "Заратустра", но скоро след това се превръща в нов, самостоятелен и обещаващ музикален екип. През лятото на 2003 г. групата сключва договор с френския музикален лейбъл "Prikosnovenie", който обявява българите за "свое откритие и откровение за 2003 г." и скоро след това, през декември същата година, реализира дебютния едноименен албум на Ирфан на световния пазар (Европа, Азия и Австралия). През есента на 2004 г. формацията сключва договор с американския лейбъл "Noir Records", който реализира първия им албум на територията на САЩ през февруари 2005. Музиката на Ирфан представлява World fusion и е силно повлияна от сакралните и фолклорни музикални традиции на България, Балканите, Персия, Кавказ, Близкия Изток, Персия и Северна Африка, както и от музикалното и духовно наследство на византийската, средновековна и ренесансова Европа, и въпреки това тя запазва своя собствен оригинален облик. Музикантите използват традиционни и старинни инструментални и вокални техники от същите региони и исторически периоди. Името на групата е заимствано от терминологията на суфизма и може да бъде преведено от персийски и арабски език като "гносис", "мистично познание" или "откровение". Критиката се колебае в стиловото категоризиране на музиката на групата, определяйки я като Neoclassical / World Music / Sacred Music / Etherial Music/ Heavenly voices. През 2008 г. групата създава музиката за документалната поредица на bTV „Великата ерес” (режисьор: Гена Трайкова), посветена на историята на богомилството и катаризма, а през 2009 г. участва със своя музика в саундтрака към игралния филм „Прогноза” (режисьор: Зорница-София).

А ето какво пише пресата у нас за тях: „Макар да не са непознати на българската сцена за интересна авторска музика през последните години, Ирфан имат всичко на всичко три-четири концерта в София от основаването им през 2001 г. до днес. Не защото музиката им е прекалено елитарна - на концертите им във Франция, Швейцария, Холандия публиката им варира от почитатели на етно-уърлд сцената до хора с интереси към средновековна и старинна европейска и ориенталска музика, готик и даркуейв-фенове. Така че проблемът може би пак се свежда до прогресивно занижаващите се музикални вкусове у нас.”

А самите музиканти казват: „музиката ни е най-доброто обяснение сама по себе си. Музиката е, за да се слуша, а не да се облича в изречения”

Двата албума звучат различно. На мен повече ми хареса вторият - Seraphim с по-любими песни: Hagia Sophia, Los Ojos de la Mora, Star of the winds, Return to Outremer. Серафим звучи по-средновековно и ренесансово, пренася в готическите катедрали на Европа, докато първият албум Ирфан звучи по-български, по-фолклорно. Чуйте ги; това е музика за определени настроения на духа и за определени моменти от деня; бутикова музика, която ще се хареса на малко хора.

„Музиката на Ирфан е покана за едно мистично пътешествие във и отвъд времето, едно послание, поетично отправено на езика на сърцето.”

Рок срещу опера и потърпевшият съм аз

снимки от сайта на Софийска опера и балет

или защо оперните спектакли в парка не са добра идея

Тъй като тази страница не е новинарски сайт, а блог, в който се разказват впечатления за приятели, мога да си позволя да разкажа за дадено събитие и с малко закъснение, както и да критикувам, за разлика от новинарските страници, в които за дадено събитие могат да се прочетат само суперлативи и прехласвания, тоест тук редовете са обективни.

Между 18 юни и 10 юли 2011 Софийска опера и балет организира „Опера в парка” - събитие, подкрепено от Столична община и Министерство на културата, което се проведе в  парка на Военна академия „Г.С. Раковски”. В програмата бяха включени оперите „Мадам Бътерфлай” и „Норма” и балетите „Лебедово езеро”, „Зорба гъркът” и „Жизел”, както и спектакли за деца. Изборът на опери беше страхотен; още като видях програмата, бях решила да гледам и двете, тъй като не са играни от години на софийска сцена. За „Мадам Бътерфлай” обаче не можахме да се доредим за билети, за „Норма” взехме. Много е радостен фактът, че и в сградата на операта и в парка, билетите за спектаклите се изкупуват доста преди сама дата. У мен „Норма” винаги е оставяла някакво особено чувство, една от любимите ми арии е на Норма и желанието ми да я гледам беше много голямо. 

В рамките на „Опера в парка” се състоя премиерата на „Норма” – блестящият образец на белкантото от 22 години не е поставян на сцената на Националната опера. Режисьор на спектакъла е Елена Илиева, диригент Григор Паликаров. Участват: Румен Дойков, Димитър Станчев, Радостина Николаева, Олга Михайлова-Динова, Иванка Нинова, Пламен Папазиков; Мартин Илиев, Елена Баръмова.

Норма е лирична трагедия в две действия от Винченцо Белини, либрето Феличе Романи; по едноименната трагедия на Анри Суме. Първо изпълнение на операта: 26 декември 1831 г., Ла Скала, Милано; първо изпълнение в България: 23 май 1972 г., Варна. Действащи лица: Норма – сопран, Адалджиза – мецосопран, Оровезо – бас, Полионе – тенор, Клотилда – сопран, Флавио – тенор. Място на действието: около 100 г. п. Хр. в Галия, провинция на Римската империя

В уречената вечер се запътихме към парка на Военната академия; паркът изглежда добре поддържан и е красив за разходка, а вече е отворен и свободно за граждани, което е добре. Първите впечатления бяха от камъните, по които трябваше да преминат дамите с високи токчета (тук не влизам аз) и неразборията с търсене на точните места в тесните редове; разпоредителки като че ли липсваха, но впоследствие се появиха да настъняват закъснелите по свободните столчета след започването на спектакъла, с което пречеха на останалите. Столчетата не бяха удобни, за да издържиш на тях над 3 часа. Като цяло първо действие мина добре, като изключим, че на открито трудно се пее, звукът е слаб, от околните дървета се чуват птички, отнякъде май и щурци и силата на гласовете на певците някак си се разнася в пространството; от време на време минава и някой самолет и се чува изсилване на мотор; но какво пък. В антракта домакините се бяха погрижили за бюфет, където предлагаха, както и в сградата на операта, вино и други напитки. Браво, хората се поразстъпиха и подкрепиха с някаква течност. Второто действие започна зле и завърши катастрофално – над час изтезание и за певци, и за музиканти и за зрители. Защо ли?! Защото след антракта, някъде към 21,40 шумът от града утихна и в целия парк проехтя тътена от рок мизиката на фестивала „София-рок” от Борисовата градина. Така силно дънеше, че не знам как певците успяваха да пеят, а музикантите да свирят; цялото изтезание продължи до към 22,30. Ако бях директор на операта и бях на този спектакъл и разбира се действието се развиваше в нормална, богата страна, щях да спра спектакъла в началото на второ действие и да поканя зрителите със същите билети на друг спектакъл следваща вечер; защото това се оказа истинско мъчение за слуха и мозъчните процеси на всички участващи в процеса изпълнители и зрители. Но уви, намираме се в България; почти нищо не успяхме да разберем от второ действие; музикантите и певците обаче на края отнесоха заслужени аплодисменти, защото и те доста зор видяха да се надвикват с рокаджиите от съседния парк. Към 23 часа спектакълът свърши и заслизахме по пътечката към изхода на парка (добре че имаше хора с фенерчета, защото лампичките от двете страни на пътеката не вършеха работа). Иначе като цяло декори почти липсваха, разчиташе се на природния декор на парка, костюмите бяха горе-долу добре ( от къде измислиха това зелено за облеклото на галите или друидите), а певците явно са си пяли брилянтно, но ние не успяхме да усетим това в цялост. Норма се оказа разочарование за мен, а това е една от любимите ми опери. Някои от спектаклите в рамките на „Опера в парка” бяха местени в сградата на операта или в академията поради лошо време. Следващото събитие „Опера в парка” трябва да е малко по-добре организирано и може би ще мине и без мен; аз и компанията преценихме, че си ни е по-добре на спектакли в сградата на операта, а когато искаме парк, ще отидем на разходка в парка.

Царицата на оперетата едновременно на софийска и варненска сцена

От края на май 2010 на сцената на „Държавен музикален и балетен център – София” се играе най-любимата оперета на поколения, признатата в целия свят за Царица на оперетата – „Царицата на чардаша" от Имре Калман. Тази оперета е играна десетки сезони на софийска сцена, но сега е в нов режисьорски прочит. Режисьор и постановчик на спектакъла е Марио Николов, диригенти – Юли Дамянов и Огнян Митонов; сценография и костюми – Евгения Раева, хореография – Татяна Янева, хормайстор – Людмил Горчев. Участват: Марияна Арсенова, Марчо Апостолов, Катерина Тупарова, Александър Мутафчийски, Христо Сарафов, Еделина Кънева, Румен Григоров, Иван Бенчев, Емил Митрополитски, Александър Василев, Марио Николов, Венцислав Дино, Калина Ангелова, Станимира Василева, Светлана Иванова, Добрина Икономова, Валентина Корчакова и др.

Тази оперета доста се харесва на мен и компанията, заради приятната музика и познатите арии, а явно и на останалата част от залата, която беше почти пълна след 1 година сценичен живот на версията. Харесаха ни и балета, и костюмите, и сценографията, и пеенето на актьорите. Като минус обаче трябва да се подчертае лошото озвучаване, което е голям, голям минус за ремонтирания музикален театър – на балкона едва се чуваха репликите на актьорите и части от ариите, което е много, много жалко. На балкона след ремонта почти няма наклон и след първия ред хората трябва да се повдигат, за да виждат нещо на сцената, тоест да се измъчват през целия спектакъл, което е още един голям минус за музикалния театър. След „Котки” и „Царицата на чардаша”, изгледани през последния месец и като сравнявам със спектаклите в софийската опера, едва ли лично аз ще се върна скоро в музикалния театър, което е много жалко, като печели операта.  Държавен музикален и балетен център – София обаче си има контингент фенове, които едва ли ще изоставят театъра, въпреки минусите на залата, така че актьорите явно ще се радват и занапред на вярната си публика.

Юнският афиш тази година на Държавна опера Варна започна на 13 юни с “Царицата на чардаша". В спектакъла участват варненските солисти Вяра Железова (Силва), Пламен Долапчиев (Едвин), Филипа Руенова (Щаси) и звездата на Националния музикален театър – варненеца Александър Мутафчийски (Бони), който участва и в софийската версия на оперетата. Дирижира Юли Дамянов.  В останалите роли: Антоанета Маринова (Цецилия), Людмил Петров (Фери Бачи), Закар Гостанян (Генерал Ронсдорф), Валентин Грандев (Мишка), Владислав Владимиров (княз фон Вайлерсхайм). Който отскочи до Варна, може да даде отзиви от варненската версия на оперетата.

„Царицата на чардаша” от Имре Калман, либрето Ищван Бекефи и Дешо Келер

 Калман е увлечен от идеята за любовта, която помита всички съсловни различия и рангове. Наред с възхвалата на любовта, авторът осмива фалшивия морал и суетата на аристократичното общество от началото на века. Романтичната теза за всепобеждаващата сила на любовта е съчетана сполучливо с проблема за преодоляването на съсловните предразсъдъци. Премиерата на “Царицата на Чардаша” е на 17 ноември 1915 г. във виенския “Йохан Щраус-театър”.

През 1908 година се появява първата оперета на Калман “Есенни маневри”, с която идва и първият му голям успех. Критиката отбелязва новаторството и музикалното своеобразие на произведението, в което всичко е унгарско: сюжета, музиката, героите. Много скоро “Есенни маневри” е поставена във Виена, Берлин, Лондон, Стокхолм, Копенхаген и дори в Ню Йорк. По това време композиторът се установява във Виена, където живее до 1938 година. Във Виена са създадени най-известните му оперети: “Старият Рац” (1912), “Царицата на Чардаша” (1915), “Феята на карнавала” (1917), “Холандката” (1920), “Баядерка” (1921), “Графиня Марица” (1924), “Принцесата на цирка” (1926), “Херцогинята от Чикаго” (1928), “Теменужката от Монмартър” (1930), “Императрица Жозефина” (1936) и др.