Пътуване през душата

Искам да разкажа за едно събитие и за едно пътуване на приятел, за когото блогът е писал и преди: Стела Христова – Сачи. На 12 май Клуб на пътешественика и Ателие по Индийска Култура организираха събитието „Сачи в Индия: поклонение в земята на Боговете“. Това беше приказка през снимки и разказ за последното пътуване на Сачи в Маяпур и Вриндаван, Индия; местата на нейния духовен заряд, където тя се чувства у дома. С хората, които там среща, и с които се познава от преди, или се е запознала тази година, се чувства близка, както тя се изказа: като едни съселяни, една общност. Маяпур е в Западен Бенгал, делтата на река Ганга, където в момента се строи най-големият храм в Индия; ведически планетариум, в който посетителите ще видят подредбата на Вселената през представата на Ведите; Вриндаван е в Уттар Прадеш, на брега на Ямуна. Прах, бактерии, тропик, влага, тежест на въздуха, джунгла, чакали, змии, мангусти, маймуни, рикши, храмове, селфита с местни, аромати, крави, сарита, ритуално къпане, ласи, цветове, обикновени хора, духовност – това е Индия по разказа.

Маяпур (място, изчистено от илюзията)

Сачи започна историята за престоя си в Маяпур като ни разказа трогателната история на Майтили - специалната лечителка в Маяпур, една жена от Китай, която е учила китайска медицина и е дала обет, че няма да върне никога болен човек, който стъпва на прага й; и която преди повече от 20 години се премества в Индия и приема Ваишнавизма, което беше първият момент от разказа, който ме трогна и разплака.

Когато отиваме в Индия като поклонници (защото имаме вяра, която ни води там) каза Сачи, обикаляме храмовете. Раджпур Джаганатха е първият храм, за който ни разказа, където божествата изпълняват желания, но обещаваме нещо в замяна на божествата. В храма се влиза бос, за да си смирен, да сме близо до земята и да се отнесем с почит към светостта на мястото. В храма има самадхи – мавзолеи на светци; дом е на фестивали; духовни инициации; има статуя на Мая, богината на илюзиите. На това място всичко излиза наяве, истината винаги се показва, и духовното, и материалното, комерсиалното, всички скрити мотиви се показват. Има и баняново (не бананово) дърво, което се развива векове наред – чула е човек да казва, че всеки един от нас трябва да се опита да посади баняново дърво - тоест това, което оставим след себе си, толкова да е силно, да се развива и да остави такова наследство след нас, което да остане много след като ние си отидем. В корените на това дърво са намерили статуия на Шива Линга, на дървото хората закачат камъчета със своите желания и се вярва, че когато камъкът падне, желанието се изпълнява.

Обикновените хора се отнасят с преклонение пред своя труд и молят Бога за подкрепа в своите начинания. За Сачи Индия са простосърдечните, обикновените хора, в които вижда духовността в ежедневието им и в тяхното поведение без показност тук и сега.

В храмовете всеки може да отиде до олтара и да направи пуджа – обожание, почит – да поднесе цвете, ароматна пръчка, лампа със свещичка; тоест храмът е достъпен за хората, и те се обръщат към божествата без посредник. Когато се прави ягия – жертвоприношение с огън от кравешка тор и масло гхи, в огъня се поднася зърно, плодове, цветя, молитва, нещо достъпно за всички. Друго характерно е, че има жени, които изпълняват т.нар. Баджан, което е песнопение на свещени текстове, мантри. Винаги на божеството се поднася храна, която се предлага с молитви, след което се раздава на поклонниците, нарича се прасад или милост от санскрит. Най-вкусна храната е, когато я споделяш с приятели.

Хората в Индия са през цялото време в състояние на обмен, ако поискаш от просяк пари, той може да ти даде. Друг начин да бъдеш поклонник в Индия е, да отидеш не, за да взимаш, а за да даваш. Какво можем да дадем?! – общуване, да приказваме с хората; служене, да отидем да изметем някой храм; да купим гирлянд и да го поднесем на олтара; да дадем пари, парите, които даваме за духовна кауза са нещо неизмеримо, безкрайно, което прави сърцето щастливо.

След това ни разказа за Баджан – място, където светецът се установява, спира да пътува и повтаря молитви и мантри; разказа ни и историята на един бабаджи – вид свят човек от Маяпур. За това е важно да сме изключително уважителни с всички, не знаем кой човек каква история има и кой е, дори да е обикновен човек – светостта в сърцето е неизмерима, има касти, йерархии, но на нивото на светостта и духовността хората са равни.

Друг начин да се свържем като поклонници с Индия е през храмовата култура и местните хора; чрез т.нар парикрами – поклоннически обиколки с броеница в ръка и повтаряне на мантри и молитви.

В селата кравата е свещено животно, всички продукти от нея се използват; кравешката тор е високоенергийна брикета; тя е антисептична, антибактериална и се използва в сапуни, медицината, измазват къщите, ползва се за брикети. Кравите са членове на семейството. Пред домовете се сади дървото нийм, което пази от насекоми и скорпиони; има уважение към жените. В западен Бенгал живеят мирно, празнуват и си помагат мюсюлмани и хиндуисти. Уличната храна е винаги на момента приготвена.

Друг основен храм в Маяпур е храма на Нарасимхадева, там се моли за защита.

Най-хубавото нещо, което може да се направи по време на поклонническо пътуване е да споделяме дарове, които получаваме; не е сладко, когато го правиш само за себе си; много по-сладко е, когато го споделяш с другите – каквото и да е – разходка, храна, преживяване. Един от начините да се свързваме по-силно със светите места е, когато го правим с някой друг. Хората в дигиталния свят са сами, самотни, докато в Индия човек не може да се почувства самотен, няма чувство за самота.

Вриндаван (родното място на Кришна)

Вриндаван по думите на Сачи е едно от най-интензивните, откачени, щури, динамични, цветни, агресивни и безумни места, едно от най-сладките и прекрасни места на земята; изумително място, което или ще те шокира, или ще те плени. Светите места трябва да се виждат през ушите, казва един учител; слушайте за тях, от светците, описания за тях, за значението им, за чудесата, за енергията им, не се опитвайте да ги видите с материалните очи, защото ще видите прах, клаксони, маймуни, рикши. Тук хората се радват, не ходят на дискотека, а отиват в храма да танцуват, пеят и да се забавляват.

Разказа ни за храма Кришна Валаран (на 50 години) и фестивалите в него, когато храната е безплатна. Най-хубавото, което можем да направим, е да отидем на поклонение, на фестивал, с близки на сърцето ни хора, за да имаме с кого да споделяме, защото когато си сам, каквито и прекрасни преживявания да имаш е съвсем различно от това да имаш човек, който има твоите ценности и разбира това, което преживяваш и ти, дори да не си го говорите. Тези думи много ме трогнаха, защото това е и моето разбиране за нещата.

В храма Говинда Джи, който е полуразрушен; има подземие, където има много стара реликва на 5 хил години – на божеството Йога Мая. Отношението към божествата е като към личност.

Хареса ми как Сачи говори за някои свои стари приятели индийци от Вриндаван: Сунил е смирен, спокоен, усмихнат, олицетворение на спокойствието, търпението и благостта и изключително честен човек; държи на дългосрочните отношения. Прабат е човек с аристократично, спокойно, вглъбено излъчване, красив, с благородни черти, седи и те изучава, с голямо доверие към хората и силна вяра; който вярва, че каквото е имал в миналото е достатъчно и сега и ще му стигне и занапред; човек, който е благодарен на това, което има, радва му се и го съхранява; така се съхранява наследството от различни култури. Има и такива хора.

Говори и за бабаджи - светци, избрали живот на отшелничество, но и на служене; които колкото и малко да имат, са непрекъснато в служене – грижат се за светите места, за кравите. Казват: Лесно е да се служи на Бога, който е на олтара, защото той не ходи и мълчи, а важно е да служите на Бога, който говори и ходи, тоест на живите същества около нас; истинското служене е да служим чрез любов, грижа, подкрепа и преданост на тези, които са около нас. И един от най-великите начини да се свържем със светите места е ние активно да се ангажираме в сева – служене; да мислим, не какво ще вземем, а какво ще оставим и какво ще дадем. Тези думи на Сачи дълбоко ме трогнаха, защото са верни и защото и аз се опитвам да ги практикувам.

И накрая Сачи сподели за два проекта, които тя и 60 човека от България са подкрепили финансово – Sandipani Muni School (приют и училище за бедни момиченца от региона в началото, създаден от италианец преди 30-ина години, което в момента има около 1400 деца от 1 до 12 клас с четири сгради и училища) и подслона за крави Care for cows (колкото е по-голямо животното, толкова е по-нежно). Сачи и останалите българи са осигурили пълна стипендия на 6 деца за 1 година. Съветът беше: отидете там и правете нещо; не бъдете просто консуматори на духовност, а я сътворявайте заедно с местните хора. Поклон.

Сачи разказва сладко, увлекателно и успя да докосне аудиторията; да разплаче някои, да разсмее други; да ни покаже Индия през своите очи. Тя казва, че да бъдеш поклонник в Индия е огромен дар, но и изпитание за ума, тялото и духа. Компасът на личните ти ценности вярно ще покаже къде се намираш на картата на своето духовно пътуване. Гледната точка на туриста, пътешественика и поклонника са три измерения на свързване с тази земя на чудеса, мъдрост, святост, но и на предизвикателства.

Освен представянето, Сачи беше приготвила мини базар с ароматни масла, амулети и дребни сувенири. Имаше и лека почерпка със сладки и соленки от Индия.

Всичко е въпрос на очи, с какви очи гледаш на света и от какво ниво на осъзнатост. Това разбрах след моето пътуване в Япония, за което ще разкажа в друг пост, и от разказа на Сачи за Западен Бенгал и Уттар Прадеш. Далечната дестинация стана близко място Надявам се, че разказът ви е бил интересен.

Рисуването с къна, едно женско изкуство

 

Преди време блогът представи на всички жени, четящи блога една жена – Мила Банкова, посветена на темата Натурална гинекология за добро женско здраве.

Сега искам да продължа темата и да представя друга жена, познавач на индийската култура и духовност – Стела Христова-Сачи сундари. Със Сачи се познаваме от почти три години, готвили сме заедно аюрведична храна и ме е рисувала с къна. Последният уикенд ми дойде вдъхновението пак да се изрисувам с къна и реших, че е добра идея да направим интервю за читателките на блога.

Стела Христова-Сачи е педагог по образование; преподавател по индийска култура; създател и лектор в образователен проект „Ателие по индийска култура“, което е уникално за България в областта на интеркулкурното, неформално образование. Идеята й е да вплете получавенето на знание с емоция и преживяване в продължение на 3-4 часа, колкото продължава едно ателие. Темите са: Красота и женственост, Ведическа кухня и Рисуване с къна. Стремежът й е през занаятите на Индия да представи ведическата култура и наследство, древното индийско познание, което е далечно и непознато, по забавен и достъпен начин на хората. В продължение на 5 години е водила курс „Индийска култура в действие“ в Нов Български Университет; а в Софийския университет е преподавала 2 години педагогика. Тя е направила през годините стотици семинари по индийска култура за жени; организира много години Ратха Ятра Фестивал, който се провежда вече 25 години в България (апропо, на 25 септември от 11 до 21 ч на Лятната сцена в Борисовата градина се провежда тазгодишния фестивал). От 2011 година започва да рисува с къна други жени и прави това изкуство популярно през медиите. Страницата на Сачи във Фейсбук е „Ателие по Индийска Култура“, където слага събитията, които организира.

 

-                  Здравей Сачи, какво представлява рисуването с къна; със сигурност не е татуировка, нали?

-                  Рисуването с къна - Махенди (Манди) е старо колкото и самата ведическа култура (~5000 години) изкуство и не е татуировка. Това е изписване на тялото (ръце и стъпала) с кръгове, цветя или мандали с къна (няма общо с боядисването на косата, което някои жени правят с къна). Къната е билка, известна като Lawsonia inermis, henna, mehndika. В Индия, рисуването с къна съпровожда всеки по-голям религиозен фестивал и радостно събитие. Индийските, арабските и африканските практики в къната са различни основно в символите. Всяка култура има свой набор от символи и макар че изглеждат по различен начин, реално отразяват едно и също: по–първичните вярвания на хората и връзката с Вселената, планетите, обкръжението под формата на цветя, растения, животни, сакрална геометрия (в Индия), в Арабския свят се използват елементи от калиграфията. В съвременния свят към него прибягват хора с интерес към култура, йога, природосъобразен начин на живот; ползва се от жените по целия свят.

-                  Разкажи повече за къната като растение.

-                  Растението се отглежда и култивира при топъл климат, основно в Африка, Европа, Близкия изток, Южна Азия, Австралия на една географска ширина (под 0^оС зимата не може да расте). Технологията за приготвяне на къна за рисуване изисква вещина – фино смляното растение се смесва с лимонов сок, черен чай, натурални етерични масла (могат да се добавят лавандула, евкалипт и чаено дърво) и др., в зависимост от ефекта, който се търси. Етеричните масла засилват терапевтичния ефект от рисуването. Освен ритуално, декоративно и сакрално приложение, къната е с доказано лечебно действие в Аюрведа. Растителният танин, съдържащ се в растението, се свързва с протеина на кожата, правейки я здрава и еластична. Къната успокоява главоболие, треска, хистерия, има антисептичен и антибактериален ефект, поради което се прилага срещу гъбички, бактерии и лишеи. Нейните плодове, цветя и корени се ползват в чайове, настойки; тя изостря интелигентността, изостря паметта. Маслата на къната, приложени върху кожата, проникват в лимфата и кръвта и стимулират организма да произвежда окситоцин, хормона на щастието, толкова важен за регулярното протичане на цикъла, за фертилността, износването на бременността, лекото раждане, бързото възстановяване. Смята се, че редовното прилагане на къна е превенция срещу гинекологични заболявания.

-                  Защо можем да кажем, че рисуването  с къна е женско изкуство?

-                  За мен женският принцип е необходимо да бъде защитаван подобно на градина с добър стопанин. Живеем в мъжки свят, ръководен от правилата на мъжката енергия – динамичност, работа, конкуренция, агресия и тн., което изтощава жените, ако живеят в такъв ритъм. Важно е жената да съхрани женската си енергия най-първо заради ролята си на майка, а след това и на съпруга, сестра и дъщеря; жената създава уют, комфорт, здраве, носи емоционална сигурност, приемане, разбиране и любов. За това да се засилва женската енергия е нещо добро не само за жената като индивид, но и за семействата и обществата като цяло. Иска ми се да се възстановят женските кръгове (като седянките едно време) в защитена среда под формата на женските ателиета. Жените когато се събират на групи усилват енергията си. Къната те свързва с женската линия в рода ти, къната те свързва с жената в теб, с женската същност, дадена е от богинята Лакшми; в различни култури къната е инициация в женственост. Рисуването с къна е най-женското изкуство, заради терапевтичните ползи на билката къна. Къната е женското изкуство; след като си жена, това е за теб; в Африка, ако си женена трябва да носиш къна и злато. 

-                  Защо е полезно рисуването с къна за жената? Какво общо има с Натурална гинекология за добро женско здраве?

-                  Това е терапевтично изкуство, защото когато билката се направи на паста с етерични масла и когато се нанесе по кожата локално, стимулира организма да синтезира окситоцин; отпуска нервната система, както отпуска един дълъг масаж; подпомага регулярното и нормално протичане на менструалния цикъл (без крампи и без мигрена); охлажда, има аналгетично локално действие. Това е и окултно растения - защитава от уруки, когато се появи цикъла малките момиченца биват рисувани; това е изкуство на женския цикъл, къната изчиства токсините по време на цикъл, връща хормоналния баланс, преодолява анемични състояния, засилва биохимично състояние на кръвта. Жените в някои култури се къносват задължително преди женитба и преди зачеване; а жените в климакс се рисуват само за празници, правят къносване и за леко раждане. Не се препоръчва в първия триместър на бременноста, иначе по време на бременност е полезна, веднага след раждане са къносвали жените заради окситоцина, който предпазва от следродилна депресия, жената се съвзема хормонално, чувства се подкрепена от жените, които я рисуват.

Къната е изкуство за длани, кожата на дланите е светла, еластична и здрава, има много рефлексорни точки за масаж, и терапевтичният ефект е в пъти по-добър отколкото по други части на тялото. Рисуването по дланите се използва като микро масаж на тялото, силно релаксира нервната система. От езотерична гледна точка върху дланите е изписана съдбата ни, когато рисуваме дланите пренаписваме, благославяме съдбата си, наричаме. Къната е част от окултната ботаника – за това се казва, че създава енергиен щит около нас, когато сме нарисувани по дланите и стъпалата си. (За тези, които се притесняват да се рисуват, рисунките по ръцете се измиват до две седмици).

-                  Благодаря, надявам се да е интересно и полезно на читателките. До нови срещи.

Ако имате въпроси, пишете в коментар.