08 октомври 2020

SymphoNY Way на Васил Петров, празник за душата

 


Снощи с приятели се насладихме на концерта в зала България на Васил Петров, част от турнето муSymphoNY Way".  Тук ще отворя скоба: преди почти две години гледах Коледния концерт във Враца на Васил Петров с Врачанската филхармония и сега, виждайки рекламите за този концерт си казах, че не трябва да се пропуска.)

Васил Петров излезе на сцената на 7 Октомври заедно с Врачанската филхармония „Симфониета“ с диригент Христо Павлов, с Йордан Тоновски джаз трио и солистите Зорница Иларионова и Кай Орлинов (цигулка).

Концертът беше открит от Врачанската филхармония със сюита от мюзикъла „Оклахома“, след което Васил Петров излезе на сцената и изпълни любима песен от филма „Светлините на града“ на Чарли Чаплин (Smile”) и ни разтопи; продължи с боса новата на Антонио Карлос Жубим “The girl from Ipanema”; и няколко парчета на музикантите от Бийтълс като “Yesterday”, “Something”, “Michelle, ma belle”. След това на сцената излязоха Зорница Иларионова и Кай Орлинов, които ни изпълниха на цигулките си дует на Сарасате „Навара“ за две цигулки, който беше страхотен; в определени моменти, ако само слушаш, а не гледаш изпълнителите, ще помислиш, че свири един цигулар, не двама, прекрасен синхрон между двамата и заслужени аплодисменти. След това Васил Петров се върна с филмовата тема “Caravan” на Дюк Елингтън (страхотно), после ме разтопи и размечта с “Feelings” на Moris  Albert и “Can’t take my eyes off you” на Frankie Vali; продължи с филмовата тема “Where do I begin to tell the story of how great a love can be….” и “Killing me softly” на Charles Fox/Norman Gimbel. Старахотни изпълнения; топлота и чувство лъхаха от сцената. 


Отново на сцената излезе Зорница Иларионова и ни изпълни цигански мотиви „Цигански напеви“ от Сарасате; което изпълнение много ми хареса, напомни ми на изпълнението на цигански мотиви, което съм слушала на живо от свитовноизвестния цигулар Максим Венгеров; Зорница не му отстъпва по техника, просто още не е станала толкова известна; не случайно Васил Петров я нарича виртуозна. Браво. Поздравления и за Врачанската филхармония! Не защото идват от моят роден град, а защото са много добри изпълнители. Накрая концертът завърши с “New York, New York” на Франк Синатра. Много беше приятно и двата часа отлетяха толкова бързо, че хората не искаха да си тръгват (включително и ние); стояха на крака и аплодираха бурно, което накара Васил Петров да направи цели пет биса: започна в дует с Зорница Иларионова с “My way” на Франк Синатра, продължи на испански с “Besame mucho”; “Strangers in the night” и "Fly me to the moon" отново на Франк Синатра, когото много обичам (слушам го често в колата); и завърши с Where do I begin. Както някои зрители казаха: тръгнахме си щастливи, с пълни души; любими парчета, изключително изпълнение, музиканти на високо ниво; много вълнуващо изживяване; ръцете ме заболяха от ръкопляскане, но си струваше. Поздравления за прекрасният концерт!

 

Накрая се появи в мен един въпрос: защо билетите бяха толкова евтини? Все пак при намален капацитет на залите, намален брой концерти и толкова високо ниво на изпълнители зрителите ще са съгласни да платят и малко повечко.

Малко инфо във връзка с противоепидемиологичната обстановка, за тези, които се страхуват да ходят на културни мероприятия: на входа на залата служител мереше температурата на  зрителите, почти всички зрители бяха с маски и настаняването беше шахматно по редове през място. Все пак животът трябва да продължи.

снимките са на фотографа Васко Врачевски

30 септември 2020

Ковачевица

 

Село Ковачевица се намира в Югозападна България, община Гърмен, област Благоевград и в момента в него живеят 40 българи. Миналата седмица прекарах четири дни в Ковачевица. Поводът беше участието ми в едно специално събитие, но обект на настоящия текст е не самото събитие, а мястото. Мястото е важно за българите, защото е моментна снимка на българските села от времето на турското робство и Възраждането. Там времето сякаш е спряло и все още могат да се видят автентични къщи на по 200 години. Селото е запазило до сега автентичния си вид от XVIII – XIX век и е обявено за архитектурно-исторически резерват. Дано ламтежът за строене на големи хотели и комплекси, който малко по малко завладява съседното село Лещен, не се пренесе и тук. Къщите са почти изцяло изградени от камък и греди, включително и покривите са каменни, като само при най-високите последният етаж е от дърво. Почти всяка къща е оградена с високи каменни зидове, които оформят широки вътрешни дворове, доста често скрити за хорските очи, минаващи по улицата. Оградите имат големи порти, през които да мине волска каруца, понастоящем се заключени с големи катинари. Главната улица в центъра на селото, която разделя селото на долна и горна махала, е кълдъръм на няколкостотин години, който в момента в голямата си част е разрушен, за да се направи нова канализация (голямо зло по думите на някои местни жители, тъй като няма да бъде възстановен както трябва). Долната махала е с по-малки къщи (понястоящем осъвременени), които слизат стъпаловидно надолу по склона към реката, а в горната махала са къщите на „по-богатите българи“ от едно време, които са по-масивни, с по няколко етажа и няколко ката дърво и камък, много от които понастоящем се рушат. В двете махали уличките са много тесни, в по-голямата си част без кълдъръм, само земя и трева; трудни за маневриране на коли, така че повечето къщи във вътрешността са трудно достъпни с кола. Колите могат да се паркират в началото на селото или по главната улица, която разделя селото на две махали. На главната улица, както в повечето села от онова време, са разположени едно до друго училището (Народно основно училище „Йордже Димитров“), църквата „Св. Никола“, читалището с  библиотеката (Народно читалище „Светлина“ 1865г), кметството, смесеният магазин; отсреща са кръчмата и пощата. В близост до църквата може да се види старата порта на килийното училище от 1820г. В първите дни на есента, времето се обърна и някои от къщите запалиха печки и камини, през комините започна да се вие лек пушек. В два от дните на престоя ми се разхождах по тесните улички и попивах гледки и усещания. Атмосферата е богата: усеща се старост, разруха, история, достойнство, тишина, спокойствие - мир; както и нахалство (от къщите със спрели софийски коли наблизо). В долната махала е къщата на българския писател Георги Данаилов, в която написва „Къща отвъд света“ – книгата заради която много българи, след като са я прочели, идват в Ковачевица. На входа на къщата ни посреща изправено на задните си крака, гордо каменно куче. В училището (което беше отключено, защото явно майстори ремонтираха нещо и се вмъкнах) стои стара черна дъска, на която пише „Аз съм българче“, а срещу дъската са наредени няколко чина от времето на баба ми и дядо ми. Разговарях с местни жители и разбрах, че често през годините пожари са унищожавали някои от къщите. По уличките и в дворовете се разхождат котки, в някои дворове има и кучета, но други домашни животни не видях. Местните са отворени, отзивчиви, посрещат те с „Добър ден“ и са готови да помогнат, когато се потюхкаш, че си останал без бензин и се чудиш как ще слезеш от планината в равнината. На главната улица има малко сувенирно магазинче, от където могат да се купят и книгите на Георги Данаилов.

Селото е разположено в Западните Родопи над река Канина. От много тераси се открива гледка към долината на реката и отсрещните склонове на Родопите. През пролетта и лятото каменните къщи са сгушени в зеленината на околните гори, а през есента сивият камък се отличава сред различните багри на природата. В самото село, във всеки двор и по уличките има много дървета орех, сливи, ябълки, дюли и др; по терасите има много цветя. Някои казват, че Ковачевица е магично място, за мен е по-скоро интересно и важно, отколкото магично; носи усещане за тишина и спокойствие. Почти няма улично осветление и нощем при ясно време може да се наблюдава звездното небе. От селото тръгва пътека, нагоре в планината, която стига до параклис „Св. Георги“ и място, наречено „Орлово око“, от където може да се наблюдава залезът над Родопите. Разстоянието от края на селото до параклиса е 1700м, не е далече, но е само изкачване и, ако е мокро след дъжд, ще е трудно изкачване, тъй като пътеката е покрита с камъни, които улесняват изкачването, но пътеката върви сред гора и падналите листа и клони по камъните биха създали хлъзгава основа - така че по-добре след дъжд внимавайте на качване и слизане. След параклиса по пътеката може да се стигне през гората и планината до съседното село Горно Дряново, което е на няколко километра, но няма особени забележителности.

На третия ден от престоя ми, вечерта и на четвъртия ден до обяд нямахме ток, а в последния ден от престоя спря и водата, което ме накара да се замисля, като дете прекарвало времето си понякога на село и живяло с воден режим, за проблемите на глобалното затоплянене и намаляването на водните запаси от сладка вода; за новите поколения, които растат разглезени и които не знаят какво е калдъръм, писане с тебешир, как се дои животно или сади зеленчук. Важно е да се запази автентичния вид и дух на Ковачевица и на други подобни места в България, за да се помни историята, понякога да не се повтаря, да се черпи опит и мъдрост; да си спомняме за корените си и от къде сме тръгнали.

Текстът и снимките в галерията са в чест на всички българи, които са живяли на това място, и на тези, които го поддържат и пазят.

29 август 2020

Последният самурай


Ако се чудите някой път кой филм да гледате, предлагам „Последният самурай“.
Гледах го за пореден път в петъчната вечер; не помня точно колко пъти съм го гледала през годините, поне десет. И не, не ми става скучен. Единствено с времето започнах да пропускам моментите с убийство (не мога да гледам битки и убийства). И саундтракът с музиката на Ханс Зимер, ми е любим и си го пускам понякога, когато работя.
Последният самурай“ (The Last Samurai,  2ч 34мин | драма, екшън, военен, 2003), с режисьор Едуард Зуик и сценаристи Джон Логан, Едуард Зуик, Маршал Херсковиц, е филм с десетки номинации и награди. Участват Том Круз и Кен Уатанабе.
Историята във филма разказва за периода 1876-1877 от епохата Мейджи, когато японският император започва модернизиране на държавата и японското общество се разделя на почитатели на новото и на традициите. Ценното обаче според мен във филма е не самата нишка на действието, а качествата на японския народ, които изпъкват от разказа, и на които се възхищавам. Качества като чест, достойнство, стремеж към съвършенство и хармония, дисциплина, постоянство, упоритост, почит и грижа за рода и традициите; качества, за които също чета в момента в една книга за Япония, за която ще разкажа в следващ пост. Качества, които помагат в тежки моменти на изпитания, когато сме изгубили пътя и себе си (като главния герой); качества, които помагат да намерим посоката, да намерим спокойствие и вътрешен мир. Качества, които масово хората избягват да проявават в наши дни, защото е трудно и предизвикателно. Може би може да се каже, че мотото на филма е, че не трябва да забравяме кои сме и от къде сме тръгнали, колкото и голямо развитие да сме претърпели и колкото и далеч да сме стигнали и като личности, и като общества. Това е Япония и японският народ и днес - страна, от която може да се почерпи само пример.

PS. Друг любим филм, гледан много пъти и харесван саундтрак – „Мемоарите на една гейша“.


12 август 2020

mRNA vaccine in a nutshell

 the most simple way to explain

At the moment there are more than 100 vaccines at different stages of development and clinical trials against COVID-19, and yesterday Russia announced the first vaccine approved officially. 
There are several mRNA-type vaccines designed and tested in clinical trials against different diseases, but till now none of them is approved by a medicine agency anywhere in the world. m-RNA and DNA vaccines are a new type of a vaccine against a disease.
mRNA vaccines, having mRNA of the virus SARS-Cov-2, are the first to be approved most probably by regulatory autorities worldwide against COVID-19 as their development/production in appropriate amount for trials is faster. The mRNA is a type of messenger molecule that carries an instruction manual for the production of proteins and tells body cells how to produce a virus protein. As soon as the body starts to produce the protein, the immune system recognizes it as an antigen (foreign body/substance). After this, antibodies against the virus are produced, with the aim here being to prepare the body to fight/defeat the virus.

31 юли 2020

Нос Емине

нос Емине

Нос Емине. В повечето сайтове може да се прочете една и съща информация:
„Нос Емине е скален нос на Черноморското крайбрежие на България. Намира се на 79 км южно от Варна, на 54 км северно от Бургас и на 14 км южно от Обзор. Носът представлява най-източния край на Стара планина и условно разделя българското Черноморие на Северно и Южно. Нос Емине е защитена територия от категорията „природна забележителност“ от 1976г. насам. Природната забележителност обхваща 50 хектара и е обявена с цел да бъдат запазени забележителни геоложки и ботанически обекти. На Емине завършва Европейският пешеходен маршрут Е-З, българската част, от който е маршрутът „Ком - Емине“. Северно от носа се намира защитената местност Иракли. Емине представлява почти отвесна 60-метрова скала, заобиколена от стотици подводни скали, пръснати навътре в морето на повече от 250 метра. Точно затова брегът тук е изключително опасен за корабоплаване и моряците го заобикалят отдалеч. На носа действа морски фар. В района на нос Емине има останки от средновековен манастир и от крепостта Емона, и близкото село Емона.“

Преди две години бяхме за няколко дни с приятели в Обзор и отскочихме до Иракли на плаж. Аз не бях ходила до този момент до Иракли и Емине и ми беше интересно да ги видя. Някой от групата обаче ме предупреди: „пътят до Емине е „офроуд“, не си чупи колата“; и аз се отказах от носа. Този месец обаче, с брат ми и семейството му почивахме в Св.Влас и тъй като последните две-три години обиколихме заедно цялото Южно Черноморие, дори по няколко пъти, но не бяхме  стъпили на Емине, отидохме да го видим.
по пътя към носа
За да стигнете до нос Емине с кола, трябва да се отклоните от пътя Бургас-Варна в посока Иракли (разклонът се намира между село Баня и Обзор и е означен с табела). След километър и половина има друг разклон, където трябва да завиете вдясно (вляво е плаж Вая). Оттук до село Емона пътят е в ужасно състояние, никакъв асфалт, само пръст и камъни – т.е. офроуд – подходящ е за танк, АТВ или джипове; за по-ниски коли, като моята, или за по-стари брички, е цяло приключение да изкачат хълма. Разстоянието до селото не е дълго, но има изкачване със завои, само камъни и дупки, и ако трябва да карате бавно, за да не изкривите джанта, ос или да не спукате гума, може да отнеме доста време (на мен ми се стори поне половин час, но не гледах времето, тъй като внимавах за дупките и се молех дано не спукаме гума, защото сред този пущинак насред гората, пътна помощ не би дошла). Единственото положително нещо беше, че видяхме доста голяма костенурка край пътя; оглеждах се и за глигани, защото има предупредителни табели в гората наоколо, но не видяхме. Като стигнете отгоре на хълма до село Емона, можете да оставите колата, но можете и да продължите до фара – има около километър черен път пак с дупки и камъни. Ние решихме да оставим колата и да вървим пеша, което не беше добре прието от децата, но възрастните надделяха. Грешка, тъй като по пътя няма дървета със сянка, върви се около километър под жаркото слънце и аз изгорях жестоко. Вървейки към фара, си представяхме как ще намерим там красива гледка, кафене във фара със сянка, напитки и тоалетна, но представете си разочарованието ни, когато стигнахме и видяхме телените огради на военна зона; т.е. достапът до фара е забранен, а и пътеките наоколо са стъмни и трудно става за разходка по ръба на отвесната скала.
нос Емине
Изводът: ако не сте запалени туристи, ако не сте с танк, АТВ или най-малко джип, ако сте с малки деца или дори с тийнейджъри – по-добре се откажете и прекарайте тези два часа на плажа Иракли. Слагам снимки, за да добиете представа за мястото.