Терапевтът

Премиерата на новата постановка, която ще се играе на Камерна сцена в Народния театър - "Терапевтът", беше на 16 и 29 ноември.  "Терапевтът" е по пиеса на Елена Алексиева. Режисьор на спектакъла е Крис Шарков, сценография - Венелин Шурелов, художник на костюмите - Елица Георгиева, композитор - Асен Аврамов. В ролите: Владимир Пенев, Жорета Николова, Марин Янев, Цветан Алексиев, Александра Василева, Илиана Коджабашева.

Историята в пиесата се върти около методите на д-р Мърт (В. Пенев), възпитател на кучета и кучешки психотерапевт, но всъщност психолог на човешката душа и успешен манипулатор на техните стопани. Всеки от клиентите на терапевта има сериозни личностни и емоционални проблеми, усеща сериозни липси в живота си и търси щастие през връзката си с домашния любимец; обединяващото между всички клиенти са именно маниите, които имат, желанието за щастие и любовта към кучетата. Ролята на терапевта е да изкара всичко на повърхността, да го навре безпощадно в очите на човека и да предложи своя версия за изцеление, играейки си с човешките слабости и манипулирайки човешките мисли и страсти.

„Всички сме сами на света. Единствената разлика е, че някои го знаят, а други не. Но всеки запълва празнотите както може. Най-добрият приятел на човека не е друг човек. Понякога е куче, което се държи като човек. А най-често е заблудата, която е измислил сам за себе си.” ни казват авторите на постановката.

След първото премиерно представление, прочетох някакви негативни мнения и отидох да гледам следващото леко предубедена (и до днес в интернет могат да се прочетат само негативни мнения). Въпреки това спектакълът по-скоро ми хареса, отколкото да ме настрои негативно (на моята компания не й хареса). Наистина спектакълът не е за всеки вкус; бих казала, че е по-скоро тежък за масовия вкус, а дали е още в суров вид (както се изказват някои зрители), аз нямам компетенции и претенции да преценя. Актьорската игра според мен е много силна, особено ми хареса партньорството между Владимир Пенев и Жорета Николова. В пиесата има идея и доста за размисъл, ако схванеш замисъла на отделните епизоди-диалози. Сценографията е интересна, а костюмите ми харесаха; куклите, които изпълняваха ролята на кучетата приличаха повече на прасета и в началото почти ме разсмяха. Като цяло бих дала по-скоро положителна оценка за странната постановка, доста от зрителите в залата (сред които много актьори, режисьори и критици), смятам я харесаха, съдейки по аплодисментите и подвикванията „браво” накрая. Всеки обаче трябва да прецени сам за себе си дали подобен спектакъл е по вкуса му, а единственият начин да направи това, е като види постановката и отсъди, а не като чете само негативни мнения в интернет.
П.П Елена Алексиева получи номинация за Икар 2013 за най-добър драматургичен текст.

Елена Алексиева е автор на две стихосбирки и на три сборника с разкази: Читателска група 31 (награда „Хеликон” 2005.), Кой (2006) и Синдикатът на домашните любимци (2010). Романите й включват Рицарят, дяволът, смъртта (2007), Тя е тук (2009) и най-новата й книга, романът Нобелистът (2011, номинация за „Хеликон”). Елена Алексиева е автор и на няколко пиеси, сред които Експериментът (2006, постановка на радиотеатъра на програма «Христо Ботев» на БНР, 2012 г.), Глас (2010) и Терапевтът (2010).

Идиот 2012 ...или... принизяване на българския театър

Снимка: Иван Дончев

През уикенда изгледах „Идиот 2012” по Достоевски, постановка, която се играе на Камерна сцена на Народен театър „Иван Вазов”, и чиято премиера беше в края на април като част от Руския сезон. Режисьор на спектакъла е Десислава Шпатова, сценична адаптация - Снежина Петрова и Десислава Шпатова. Сценография и костюми – Юлиян Табаков. В ролята на Настася Филиповна е Снежина Петрова, Княз Мишкин – Ованес Торосян, Парфьон Рогожин – Деян Ангелов, Ганя – Зафир Раджаб, Аглая Епанчина – Веселина Конакчийска, майката на Аглая – Вяра Табакова, Лебедев - Владимир Пенев. Достоевски започва да работи над романа си през есента на 1867 г. и го завършва през 1868 г. във Флоренция. Пише творбата си по време на пребиваването си в Германия, Швейцария и Италия. При разработването на отделните черти от образа на Мишкин и на свързаните с него епизоди на романа писателят използва черти от своята лична биография.

Сюжетната линия в спектакъла е стеснена до любовните отношения между две двойки Настася Филиповна - Рогожин и княз Мишкин - Аглая Епанчина с техните страсти, емоции, мисли и действия, които завършват трагично. Впечатлението ми от спектакъла не е никак добро и въпреки, че се въздържам по принцип от крайни мнения, в този случай не мога. Костюмите в спектакъла не ми харесаха, през по-голяма част от времето княз Мишкин беше облечен в кафяво долнище на анцуг и памучна блуза, оцапани с петна; Деян Ангелов също беше облечен в черно долнище на анцунг. Веселина Конакчийска през цялото време на действието играеше по бельо и размяташе бюст наляво надясно все едно е на едно друго място, а не в театър; като нейната героиня в романа е миловидно, нежно, затворено заради семейството, свенливо момиче, а не разгонена, груба, агресивна котка, която фучи хаотично и гръмогласно и стряска и плаши вместо да съблазнява нежно. Владо Пенев беше облечен в една сцена като циганка-певица на руски романси, по сутиен и на токчета, като този травеститски образ беше смехотворен, (жалко че толкова уважавам този актьор), през другото време беше в костюм и имитираше Висоцки, но ролята му е излишна и неговите речитативи навместо да внесат антракт между сцените, само утежняват действието, което и без това накрая става досадно. Единствените костюми, които ми харесаха бяха сватбената рокля на Настася, костюмът на Ганя на рождения ден и костюмът на майката; всичко останало нямаше връзка с духа на епохата, в която се развива действието, нито с мястото. И що за хрумване мъжете да размятат банкноти евро след като действието се развива в друг век и в друга територия?! В спектакъла няма препратки към епохата, към руското или цитати от други разработки на Идиот. Една от малкото сцени, която впечатлява е влизането на Снежина Петрова (Настася Филиповна на рождения си ден) с торта и шампанско в ръка и цигара в устата, вървяща предизвикателно на висок ток в интересна червена рокля с шлейф, но като цяло играта на актьорите в тази сцена не беше докрай изчистена и не изкристализира кристално ясно интригата. Като цяло играта на актьорите е разпокъсана и от нея не може да изпъкне текста и да се разбере какво точно внушава режисьора. Финалната сцена с убийството и напускането на душата от тялото, представено с отделянето на няколко ката фусти от сватбената рокля наистина е добро попадение. Рогожин и княза остават до празната дреха, както остават в живота с празни ръце и души. Декори (почти) липсват, костюмите – целящи да покажат, че жените са за продан - са под всякаква критика. Присъствието на Снежина Петрова на сцената е наистина завладяващо, но някак си се губи всред всеобщата неяснота, като цяло всички играят хаотично и не се получава добра спойка на екипа. Ако не беше атрактивната музика (смес от класика и съвременна музика) на няколко пъти щях да заспя, толкова досадно беше действието. Пиеса-гротеска, която или е прекалено академична и аз и компанията ми не можахме да я разберем, или е прекалено пошла - не мога да реша; но е факт, че на мен и компанията не ни хареса, стори ни се с прекалено досадно действие и халтура в повече. Излязохме от салона с огромно възмущение и почуда какво се случва напоследък.

„Идиот 2012” е завършекът на Руския сезон в Народния театър, който започна с „Ревизор” и включва още „Лов на дивипатици” на руския режисьор Юрий Бутусов по Александър Вампилов, „Животът е прекрасен” на Александър Морфов по Николай Ердман и „Нощна пеперуда” на Явор Гърдев по пиесата на Пьотр Гладилин. Най-силното представление от Руския сезон според мен е „Нощна пеперуда”, което препоръчвам, останалите могат и да се пропуснат. Като цяло Руският сезон на Народния театър е слаб и според мен е излагация за една от най-Големите ни сцени. Изгледах всичко от Американския и Руския сезон в две поредни години (впечатленията от всички постановки могат да се прочетат в блога по ключови думи) и смятам, че качеството на продукцията върви надолу ведно с вкусовете на масовата публика – жалко, много жалко за тези актьори, които са решени да се правят на клоуни само и само да пълнят салоните, жалко и за тези режисьори, които адаптират класически текстове, създавайки безвкусица и халтура. През последните няколко месеца гледах австрийски, британски и руски театър и такова принизяване на изкуството не се забелязва в нито една друга трупа извън българските; Студено а?!

„Нощна пеперуда” или как духовното преобразяване на човека е крехко като живота на пеперуда

снимка на Народен театър "Иван Вазов"

Преди няколко вечери гледах постановката „Нощна пеперуда”, която се играе на Камерната сцена на Народен театър „Иван Вазов” от март 2012. Постановката е много добра и бях приятно изненадана. Част е от Руския сезон в Народния театър, който започна с „Ревизор” и включва още „Лов на диви патици” на руския режисьор Юрий Бутусов по Александър Вампилов и „Животът е прекрасен” на Александър Морфов по Николай Ердман и е най-силното представление от Руския сезон според мен.

 „Нощна пеперуда” е по пиесата на Пьотр Гладилин, който освен драматург е сценарист, художник-график, философ и психолог по образование. Режисьор на спектакъла е Явор Гърдев, сценография и костюми - Даниела Олег Ляхова, музика Калин Николов, хореография Виолета Витанова и Станислав Генадиев, фотограф Симон Варсано. Участват: Михаил Билалов (полковник Кинчин), Весела Бабинова (Николай Лебедушкин), Йосиф Шамли (старши лейтенант Ювачов - адютант), Христо Петков (капитан Багаев – ротен командир), Сава Драгунчев (майор Морозов –военен лекар).

Постановката е много силна и си заслужава да се гледа. Сценографията е интересна – камерната зала е пренаредена, част от редовете са махнати, в средата на залата е разположена малка сцена, на която актьорите играят, декори липсват, ако не се броят пердетата, които биват превърнати в костюми; костюмите са интересни. Актьорите играят много силно – аплодисменти за Михаил Билалов, който изиграва перфектно духовното израстване на полковника и за Весела Бабинова, която за студент играе перфектно и с изпълнението си на балет с автомат успя да ме просълзи. Действието се развива във военен гарнизон насред нищото (само един свинарник е наблизо), в който една сутрин редник Лебедушкин се събужда момиче, а висшите офицери се чудят как да обяснят, скрият и поправят трансформацията. В повечето ревюта пише, че това е спектакъл за сблъсъка на изкуството с въоръжените сили, но според мен това е спектакъл за сблъсъка на човека с изкуството и одухотворяването му. Независимо дали става дума за полковник от армията, за инженер или продавач в магазин, всеки, който се докосне до художествената литература, до театъра, до балета, до музиката и ги хареса, няма как да не бъде омагьосан, променен и трансформиран в по-образован и одухотворен образ. Точно това се случва с полковник Кинчин – покрай книгите на Лебедушкин, авторският му текст за пиеса, актьорската му игра по тази пиеса на фона на музика и танцовите изпълнения полковникът се преобразява и той започва да репетира Отело и да танцува танго (върховен момент в постановката). Това се случва и с младия редник, който иска да бъде творец, да пише пиеси, да чете, да бъде актьор, да танцува и да лети и силното му желание да твори го преобразява в момиче. Това за мен е най-духовната постановка на Гърдев, която най-ме е докоснала в позитивен смисъл (предишните, които съм гледала бяха по-провокативни и разтърсващи, но в други нюанси). Както нощната пеперуда не живее дълго, така и чувствителният творец, човека на изкуството (Лебедушкин) не оцелява дълго в жестокия свят на реализма и капитализма (военното поделение); но поантата на пиесата е, че изкуството и културата променят, извисяват и преобразяват стига да пожелаем и да се отдадем; изкуството и културата променят не света като цяло (тъй като все пак накрая Лебедушкин е победен от капитана на ротата), но поне индивидуалния свят.

Пиесата „Нощна пеперуда” е поставена за първи път в Москва на 17 декември 2001 г. от режисьора Евгений Коменкович. За нея Гладилин казва, че това е пиеса за спасението на душата. Той получава награда за нея от Министерството на културата на Руската федерация в драматургичния конкурс „Дълг, чест, достойнство” (2003).

Представлението у нас спечели награда Аскеер 2012 за най-добро представление; Явор Гърдев спечели Аскеер за режисурата на "Нощна пеперуда" и „Ръкомахане в Спокан” по Мартин Макдона. Весела Бабинова взе приза Аскеер за изгряваща звезда („Нощна пеперуда”), а Калин Николов – за музика (за "Нощна пеперуда" и „Ръкомахане в Спокан”).  Горещо препоръчвам да се гледа.

Ревизор

снимка от сайта на Народен театър

Снощи най-накрая успях да изгледам „Ревизор” на Голяма сцена в Народен театър „Иван Вазов” – постановката, която има дълга история за мен: исках да я гледам още от премиерата й през ноември 2011, четох критика и отворени писма в медиите, купихме през декември билети с приятели, но поради форсмажорни обстоятелства пропуснахме представлението, същите приятели излъгаха, че ще я гледаме все пак заедно и отидоха без мен, а аз си останах с очакването; постановката, за която чувах много добри отзиви от приятели и на която залите са винаги пълни – билетите се свършват още с пускането им за следващия месец в начало на текущия; и така след половин година чакане, успях да Я видя ...и останах разочарована. Чудех се защо при номинирането и раздаването на наградите Икар и Аскеер 2012, постановката, режисьорът, сценографията, музиката и актьорите са подминати от гилдията и вчера разбрах защо. Без да се обиждат хилядите фенове на представлението и актьорите (всеки човек си има различен вкус и аз безкрайно много уважавам и харесвам моноспектаклите на Мариус Куркински), но за мен спектакълът е малко дълъг (почти четири часа с антракта), накрая досаден и на моменти пошъл. Текстът на Гогол си е брилянтен и Мариус в голяма степен е постигнал целта да предаде идеите на автора, който осмива фино някои черти на руската, а и не само, народопсихология като жаждата за власт и пари, корупцията, лакомията, суетата, жестокостта, пошлостта, лъжата, тарикатлъка, завистта и желанието за унищожаване на ближния. Изразните средства на режисьора малко куцат, текстът на Гогол е актуален и днес и не е нужно да бъде осъвременяван с плюшени мечета, сатенени халати, пошли сексуални сцени и тн. Гогол обрисува брилянтно, с тънка ирония, Човека с част от неговите слабости и в частност руското общество през 19 век. Въпреки това на мен (и на приятелите, с които бях и, които се възмутиха от „пошлостта на любовните сцени, които бяха върха”) представлението не ни хареса и ни се стори досадно; едва изчакахме края от уважение, докато залата накрая шумно аплодира актьорите с ръкопляскания и викове „Браво”. Сценографията беше семпла или почти отсъстваше, костюмите бяха ок за мен, актьорите си играеха ту добре, ту на моменти преиграваха. За това представление има противоречиви отзиви, така че е по-добре всеки да прецени за себе си, кои да послуша.

Режисьор на постановката е Мариус Куркински, художник по костюмите - Анна Панайотова, сценография - Никола Тороманов, музика - Емилиян Гацов. Участват Мариус Куркински, Владимир Карамазов, Рени  Врангова, Александра Василева, Веселин Анчев, Цветомира Даскалова, Йосиф Шамли, Васил Драганов, Димо Алексиев, Юлиан Вергов, Леонид Йовчев, Павлин Петрунов, Сава Драгунчев, Валентин Балабанов, Валери Сегменски, Калин Яворов, Пламен Пеев, Дарин Ангелов, Деян Ангелов, Йордан Петков, Виктор Танев, Виктория Колева, Милена Атанасова, Албена Ставрева, Вяра Табакова, Петър Пондев, Розалина Пейчева, Василена Гецкова, Сара Морфова, Алена Вергова, Марк Делчев, Симон Александров.

Постановката е част от Руския сезон в Народния театър, който започна с „Ревизор” и включва още „Лов на дивипатици” на руския режисьор Юрий Бутусов по Александър Вампилов, „Животът е прекрасен” на Александър Морфов по Николай Ердман и „Нощна пеперуда” на Явор Гърдев по Пьотр Гладилин.

В същото време в Театър „София” също се играе (още от 2008 година до днес, с повече от 50 представяния) постановката „Ревизор” по Н.В Гогол на режисьора Бойко Богданов, която смятам да посетя за сравнение. Щом е издържала толкова дълго, може и да е по-добро представяне на комедията на Гогол.

Рицарите на духа, мит и реалност у нас..

снимка от сайта на Народен театър

Наскоро изгледах постановката „Рицар на Светия Дух”, която доста ме впечатли. Играе се от декември 2011 на Камерна сцена на Народен театър „Иван Вазов”. Автор на пиесата „Рицар на Светия Дух” е Боян Папазов, автор на дванадесет пиеси. Пиесата „Бая си на бълхите” (1999) печели наградата „Икар” на Съюза на артистите в България за най-добра пиеса през 2001 г; „Продавате ли демони?” (2003) е отличена с първия „Аскеер” за съвременна българска драматургия, а следващата – „Бяс” (2005) е номинирана за наградата „Икар” през 2006 г. Боян Папазов е сценарист на множество игрални и режисьор на редица документални филми. Автор е на два сборника с пиеси, като единият – „Бяс” (2005) е номиниран за наградата „Христо Г. Данов”.  Единствената му книга с проза е „Всичко е любов” (2000). Пиесата „Рицар на Светия Дух” получава Голямата награда на Националния конкурс за българска драма „Иван Радоев” през 2007 г. и е номинирана за наградата „Икар” за драматургичен текст през 2008 г. За написването на тази пиеса Папазов е вдъхновен от есе на акад. Тончо Жечев, озаглавено "Одисеята на Щастливеца и Бай Ганьо", и по-специално от редовете "Въпросът е прост като молитва и иска прост отговор. Или Бай Ганьо е общонационалният ни тип и ние сме пропаднали. Или този народ е родил същевременно и неговото противоядие, противоотрова и ние сме спасени."; като за пиесата са използвани и писма и произведения на Алеко Константинов и документи от негови приятели. В пиесата Фильо Гологана призовава в алкохолен делириум духа на своя приятел – адвоката и писател Алеко Константинов, нелепо убит през 1897 г., докато се вози във файтон заедно с Михаил Такев, също адвокат и разиграва съдебен процес, в който Алеко, явен като Свети дух, защитава своите убийци като с идеята си да прости на своите убийци иска да спре безкрайното възпроизвеждане на злото.

Постановката „Рицар на Светия Дух” е с режисьор Маргарита Младенова, сценография и костюми: Даниела Олег Ляхова, музика: Асен Аврамов. Участват: Иван Бърнев, Валентин Ганев, Теодор Елмазов, Валентин Танев, Анна Пападопулу, Станислав Ганчев, Васил Дуев, Петко Венелинов. Иван Бърнев е в ролята на Светия дух и прави силна роля, Валентин Танев обединява прототипа на байганьовското и има няколко превъплъщения. Актьорският състав играе много силно; сценографията е интересна с пълната липса на декори и с пропадащата сцена на действието (образ на духовното пропадане на редица представители на байганьовщината); костюмите са интересни и ми харесаха като цвят и материя. Постановката е история за националните герои и идеали, за състоянието на духа, за доброто и злото в хората, за някои черти на народопсихологията като лакомия, жажда за власт и пари, завист и желание за унищожаване на ближния, но същевременно и за прошката, справедливостта, надеждата за промяна. Хареса ми идеята на режисьорката, при избора на пиесата и изграждането на образите, която споделя: „Водеше ни тревогата, че човешкият живот започва да губи цена. Човешката личност престава да е харизма, да е ценност. Много лесно от позицията на физическата сила и превъзходство се разправя човек с човека. Животът се връща в пещерата....В опрощението е цялата надежда да се намери изход от това непрекъснато възпроизводство на смърт, на отмъщение. От това свличане на българския ни живот. То е изпадане,  подчинено на беса - другият да е зле, не толкова ти да си добре. Опрощението е това, което може да ни хване за косата и да ни извади от дъното на кладенеца, където се намираме в духовно отношение. Това е призивът на Светлия дух - да простим въпреки всичко. Да простим на тези, които ни причиняват зло.”

„Рицар на Светия Дух” спечели награда Икар 2012 за най-добро представление и за сценографията на Даниела Олег Ляхова. Постановката има номинации за Аскеер 2012: за най-добър спектакъл, за режисурата на Маргарита Младенова, за сценография и за музиката на Асен Аврамов. Преди време режисьорът Маргарита Младенова беше удостоена с наградата на Обществото на независимите театрални критици за 2011 г. за спектаклите "Зимна приказка" от Уилям Шекспир и „Рицар на Светия Дух” от Боян Папазов заради "рицарското упорство, с което населява и брани територията на високия театър". Спектакълът „Рицар на Светия Дух” е селектиран сред 8-те български спектакли в основната програма и открива 20-тият Международен театрален фестивал „Варненско лято” през юни 2012. Заслужава си да се гледа от ценителите на „високия театър”.
PS Постановката спечели една награда Аскеер 2012 - за сценографията на Даниела Олег Ляхова.

Животът е прекрасен

Снощи гледах спектакъла „Животът е прекрасен”, който се играе на Голяма сцена на Народен театър „Иван Вазов” от началото на март. Постановката е част от Руския сезон в Народния театър, който започна с „Ревизор” на Мариус Куркински по Гогол и включва още „Лов на диви патици” на руския режисьор Юрий Бутусов по Александър Вампилов и „Нощна пеперуда” на Явор Гърдев по Пьотр Гладилин. Спектакълът „Животът е прекрасен” е по пиесата “Самоубиецът” на Николай Ердман; режисьор е Александър Морфов, сценографията е на Никола Тороманов; художник на костюмите - Марина Додова; музика – Асен Аврамов; хореография –  Ивайло Иванов. Участват Камен Донев, Рени Врангова, Светлана Янчева, Пламен Пеев, Албена Колева, Руси Чанев, Стефания Колева, Теодор Ялмазов, Дарин Ангелов, Деян Ангелов, Валентин Танев, Павлин Димитров, Биляна Петринска, Любомир Петкашев и др. Със специалното участие на мюзикхол оркестър „Разкърши се”: Веселин Веселинов – Еко, Мишо Шишков - син, Нивилиян Гемиджев, Николай Темнисков, Данаил Тотев.

 Пиесата “Самоубиецът” е написана през 1928 г. и е поставена за първи път в СССР чак през 1987 г., тъй като е била забранена. Ердман пише пиесата, когато е на 28 години и след нея не написва повече нито една пиеса.

Постановката продължава близо три часа и има антракт. След края си излязох силно възмутена от тази комедия на абсурда. Приятелите, с които бях, харесаха постановката, въпреки че и те като мен се чудеха през цялото време на какво толкова се смее публиката (харесва скечовете или се надсмива над опростачването на обществото); на мен спектакълът като цяло не ми хареса, през цялото време изпитвах силна досада и неразбиране към одобрителните възгласи и аплодисменти на публиката по време на действието. Текстът на автора наистина е много силен и критичен на моменти (особено във второ действие) със сатирата на обществено-политическия реализъм по времето на написването на пиесата. Сценографията е интересна с изнасянето на действието в комуналната квартира най-отпред на сцената, точно пред зрителите и по съседните ложи, върху които има простряно пране; във второ действие на сцената се появява подвижно стрелбище от панаир и ресторант със скара-бира; после сцената се върти и се превръща в гробище. Използвани са елементи и от нямото кино и музика, които препращат към Чарли Чаплин. Костюмите са в духа на епохата и ми харесаха. Актьорите играят много добре и си заслужават поздравленията. Камен Донев продължава със скечовете от „Възгледите на един учител за народното творчество” (който спектакъл не ми хареса и за мен е доказателство за връх в опростачването на публиката). Пиесата разкрива историята на малкия човек в СССР, който разбира 30 минути преди да умре, че животът е прекрасен. Но само, за да яде, пие, танцува и прави секс ли си струва да живее човек?! – у мен главният герой/режисьорът оставиха това впечатление. За мен животът също е прекрасен, но си заслужава човек да живее не само, за да яде наденица, да има боен бас и да живее с жена си и тъща си, които го обичат и почитат. Животът е много други неща – себеутвърждаване, любов, съпреживяване, пътувания, успехи, идеи, изобретения, прогрес, еволюция, промяна и развитие, морал, ценности и тн., и в никакъв случай не само ядене, пиене и гуляи. Режисьорът, който в медиите изразява недоволството си твърдейки, че народът у нас изпростява и нивото на успеваемост е нивото на средно образование, всъщност с постановката си, според мен, издига в култ точно изпростяването на обществото вместо да застане в опозиция. Защото публиката в залата се радваше и аплодираше именно простоватото говорене, танците, скечовете и псувните на сцената, а не идеята за пропадането на някои слоеве (интелигенция, духовенство, търговци) в обществото и за несвободата на малкия човек. Или аз не разбрах режисьора, замисъла му и като цяло постановката, или публиката като цяло не разбра замисъла на пиесата. Важното е, че всеки човек и вкус е различен, а този спектакъл пълни салона на всяко представление.

Светлана Янчева получи номинация за Аскеер 2012 за Водеща женска роля за ролята на Серафима Илинична, а Камен Донев получи номинация за Аскеер 2012 за Водеща мъжка роля за ролята на Подсекалников.

„Да се провреш под дъгата”

Наскоро гледах най-добрата постановка, по мое мнение, за този сезон – „Да се провреш под дъгата”, която се играе на Камерна сцена на Народен театър „Иван Вазов”. Пиесата „Да се провреш под дъгата” на Георги Марков е авторска драматизация на новелата му „Санаториумът на д-р Господов” (1965). Накратко историята на пиесата е следната: за първи път е играна в Добрич през 1966, тогава е и премиерата в Пловдивския театър с дебют на режисьора Крикор Азарян; през 1967 г. е била спряна и забранена след 13 представления във Военния театър като режисьорът Асен Шопов, актьорите Наум Шопов и жена му Невена Симеонова били изгонени от София за две години. Сега, пиесата на Георги Марков, е отново на сцената след 40 години. Режисьор на постановката и сценограф е отново Асен Шопов, костюми: Цвета Маринова, музика: Михаил Шишков. Участват: Васил Михайлов, Георги Мамалев,  Георги Кадурин, Стоян Алексиев, Валентин Ганев, Петър Попйорданов, Руси Чанев, Марин Янев.

След поставянето на тази пиеса Академия Аскеер ще удостои с Голямата награда за цялостен принос към театралното изкуство Аскеер 2012 режисьора Асен Шопов.

Действието в пиесата се развива в края на Втората световна война в санаториум за туберкулозно болни в планината, където все пак се чуват бомбандировките на близкия град и където бродят партизани. Пиесата разказва историята на шестима мъже, които са с различни професии, характери и социално положение, но са събрани на едно място от коварната болест. Те са обезверени, отчаяни, предали се пред смъртта, но същевременно не са загубили желанието за живот и поради това безсилието пред болестта ги прави цинични и злобни в ежедневните им беседи за смисъла на живота. Готови са дори да се самоизядат, когато разбират, че в санаториума е попаднала жена (партизанка), тъй като всеки от тях се надява да прекара известно време с нея. След като разбират, че тя е тежко ранена, всеки един тайно я предава в писмо до жанданмерията, като само един от тях си признава греха – бившият офицер Акрабов, за което останалите го убиват. Централна роля в пиесата е отредена на застаряващият бивш офицер, накичен с тенекиени ордени, защото “каквато държавата, такива и ордените”, който е простоват, да не кажем простак, натрупал богатство, злоупотребявайки със служебното си положение, като е изнудвал жени, съпруги на войници и офицери, за секс и пари с цел преместването на мъжете им по фронта. Останалите герои: празният Философ, бездарният и беден Художник, некадърният Доктор-милионер, гробарят Гърбушко и плейбоят, алкохолик Педро, се въртят около него. Накрая всички ще се опитат да преминат под дъгата, т.е. да се променят към по-добро. Представлението разказва истории за вечното търсене на смисъла на живота; за отчаянието, смъртта, греховете и грешките ни, за морала, за приятелство и предателство, за палитрата от човешки страсти, емоции и грешки; показва една картина на епохата през разкриване на палитрата от характери.

На мен представлението не ми се стори дълго, въпреки антракта; интригата ми беше интересна, хареса ми сценографията, костюмите, режисьорският прочит и играта на актьорите (всички актьори играят много силно, да не кажем брилянтно). За мен (и компанията) това е най-силното представление, което съм гледала през сезона, а аз доста постановки изгледах. Заслужава си да се гледа не само от поколението, съвременник на Георги Марков, но и от по-млади зрители.

Харесва ми един цитат от материала на вестник „Монитор” за постановката, който резюмира и моето мнение: „Представлението е неподходящо за търсачите на развлечения в театъра. То е за онези, които искат да надникнат в дълбините на човешката душа и да търсят философско осмисляне на съществуването.”

"Лов на диви патици"

снимка от сайта на театъра

Последната премиера на Народен театър „Иван Вазов” е постановката „Лов на диви патици”, която се играе на голяма сцена от края на март. "Лов на диви патици" е написана от руският драматург Александър Вампилов през 1968 година. Постановката е призната за връх в творчеството на драматурга и за една от най-добрите пиеси в световния репертоар. Текстът е предизвикал толкова множество спорове и различни тълкувания, че дори се заражда понятието "загадката Вампилов". Режисьор на постановката е известният руски режисьор Юрий Бутусов; сценографията и костюмите са на Александър Шишкин, а музиката на Фаустас Латенас. Участват: Снежина Петрова, Ирмена Чичикова, Теодора Духовникова, Александра Василева, Иван Юруков, Николай Урумов, Леонид Йовчев, Дарин Ангелов, Валери Йорданов.

Постановката е странна; не мога да кажа дали ми е харесала или не (по-скоро не), но мога да кажа, че дни след като я гледах, се сещах за сцени от нея или за впечатлението, което ми направиха музиката, сценографията и играта на актьорите – така че това може да бъде мотив, за да бъде гледана. Прочетох противоречиви мнения за спектакъла, но всеки човек има различен вкус и трябва сам да прецени дали да гледа нещо или не. Постановката определено има интересна сценография: на сцената са разхвърляни десетки вехтории и джунджурии, дрехи, закачалки, картонени мебели; това са сигурно най-евтините декори в постановка в момента – от картон; костюмите на героините са доста странни; актрисите се преобличат на сцената пред зрителите и ходят полуголи в дадени моменти; сцената се превръща към края в циркова арена, а помощник-режисьорката командва техническия екип за всяка промяна в декорите с микрофон, тоест реквизиторите стават част от общия хаос на сцената и на действието като пренареждат сцената пред зрителите. Постановката е над три часа с антракт, но времето не досажда. Музиката в постановката ми хареса; много забавно ми беше и изпълнението на популярната “Besame mucho” от Николай Урумов –  искрено се радвах на няколкото негови изпълнения; не само изпълнението на песента обаче беше добро - цялата игра на Николай Урумов си беше много добра. Силно беше и изпълнението на останалите актьори, но само това не стига за добра постановка. Като цяло постановката е странно режисьорско решение и всеки трябва да прецени за себе си дали да я изгледа.

Пиесата разказва за живота на обикновения човек в Русия, който ходи на работа, където скучае, лентяйства и се сближава с шефа с цел получаване на някаква облага като например дългочакан апартамент; който се дави в алкохол, боеве и оргии с приятели дни и нощи; който мами жените и презира приятелите си; който е готов да се продаде, за да получи някаква облага; който е готов дори да се самоубие и чието единствено хоби (или интерес) в безсмисления, празен живот е ловът на диви патици. История за семейни скандали, изневери, лицемерно приятелство, пиянства, празнота и безпътица в живота; историята на малкия руснак..
PS Иван Юруков има номинация за награда Аскеер 2012 за Изгряваща звезда за ролята си на Зилов в "Лов на диви патици". Постановката е част от Руския сезон на Народния театър.

Какво се случва, когато кошмарите обгърнат живота ни...или една разочароваща постановка на Народния

"За кризата на онзи, който всичко си има. Склонни сме да смятаме преуспелия човек за щастлив и достоен за завист. Но за мен победителят е единак, изгубен в лабиринтите на своя успех “

Серджи Белбел

снимка от сайта на Народен театър

Преди няколко дни гледах театралната постановка ,,В Тоскана" (2006) от Серджи Белбел. Постановката се играе от 22 октомври на камерната сцена на Народен театър „Иван Вазов”. Режисьор на спектакъла е Ида Даниел, сценографията е от Рин Ямамура, костюмите са на Даниела Иванова, а музика на „Аmbient Аnarchist” (които имат номинация за музика ИКАР 2010) . Участват Цветан Алексиев, Ева Тепавичарова, Марий Росен, Цветомира Даскалова.

Режисьорът Ида Даниел до сега е номинирана в категорията “Изгряваща звезда” за АСКЕЕР 2009 за спектакъла си ”Мъртвата Дагмар или малката кибритопродавачка” в Театрална работилница “Сфумато”, а Рин Ямамура е получила награда ИКАР 2010 за най-добра куклена сценография.

Вероятно авторът на текста е имал оригиналната идея да покаже кошмарите, в които изпада човек, измъчван от съмнения по повод личните си отношения с най-близките си - семеен партньор и приятели и по повод смисъла на живота си и смъртта. Кошмарите, в които изпада лутащият се човек, които произлизат в повечето случаи от собствената му несигурност в себе си, от собствената му глава и човек престава да различава измислици от реалност, халюцинации и сънища от действителност. Историята в текста се завърта около кошмарните сънища на един художник, в които главни герои са съпругата му и двама близки приятели; сънищата и халюцинациите на художника се различават от реалността единствено от звъна на телефона.

Най-хубавото обаче на постановката ,,В Тоскана" е заглавието и красотата на Ева Тепавичарова. Режисьорският прочит на текста според мен не е добър, получава се спектакъл от отделни фрагменти, които звучат шизофренно и досадно и така и не се открояват ясно идеите, които е искал да ни внуши авторът на текста. Сценографията е ексцентрична (шапка-мозък, гумена кръв, паяци, бръмбари и други същества от кошмарите), декорите са в синьо и бяло като в сънищата; костюмите са запомнящи се – изцяло решени в синьо. Актьорите обаче играят неубедително и някак си също не успяват да ни предадат смисъла на текста. На моменти зрителят изпада в голяма досада. Като цяло постановката е объркана (съмнявам се, че много хора ще я разберат), досадна и разочароваща и не си заслужава да се гледа; в момента в театрите се играят много, много добри постановки, които си заслужават времето и парите.
PS Въпреки това Рин Ямамура получи номинация за награда Аскеер 2012 за сценографията си.

Шокиращо ръкомахане в Народния

снимка от сайта на Народен театър

Наскоро гледах една стравнително нова постановка на Народен театър „Иван Вазов” -"Ръкомахане в Спокан" по текста на Мартин Макдона, която се играе от края на септември на камерна сцена. Режисьор на спектакъла е Явор Гърдев, сценография и костюми: Даниела-Олег Ляхова, музика: Калин Николов. Участват: Иван Бърнев, Леонид Йовчев, Теодора Духовникова и Павлин Петрунов.

Това е поредната шокираща постановка след „Козата или коя е Силвия” на  Гърдев, която гледам. Режисьорът я определя като черна комедия, но аз не бих я определила като комедия, нито дори като политическа драма (бях чела някъде подобно определение за пиесата, но в нея не прозират толкова обществено-политически проникновения), а по-скоро я определям като криминална драма или трилър. Зрителите биват стреснати още в първите минути от изстрел, който като че ли цели да ги мобилизира да приемат какво следва до края. Действието в постановката се развива в една хотелска стая в щатите и проследява драмата на вманиачен психопат, който над 20 години издирва отрязания си крайник; драмата на плиткоумни пласьори на дрога, които решават да го преметнат като му пробутат ръка на абориген от музей и драмата на влюбен в маймуна рецепционист, който иска да умре като екшън-герой. Драмите на различните герои се преплитат в един ден наситен с насилие и обрати. На сцената се размяткат десетки отрязани ръце, има заложници поливани с бензин  и палени, словесни и телесни битки. Текстът с нищо не впечатлява освен и идеята за расизма, всичко останало е до болка познато от криминалните щатски филми. С това "Ръкомахане в Спокан" отстъпва на „Козата или коя е Силвия”, в която все пак Олби развива характерите на лирическите герои, като засяга темата за любовта и изневярата, за приятелството и предателството; за различните хора (и по-специално тези с по-различни сексуални предпочитания), за приемането им и отхвърлянето от обществото; за моралните норми на обществото. В "Ръкомахане в Спокан" основната идея е насилието, расизма и престъпността в някои прослойки на американското общество.

Постановката е разтърсваща, изпълнена с насилие и провокативна. Иван Бърнев прави много силна и въздействаща роля като вманиачен психопат, Леонид Йовчев също прави много добра роля; монологът му е единствената част, в която зрителят за малко се отпуска и разсмива. Духовникова играе слабо и преиграва. Сценографията е брилянтна според мен, костюмите са ок и режисьорският прочит явно е добър. Въпреки това на моменти ми ставаше досадно, на моменти ми се повдигаше от мяткащите се ръце и насилието; на края на постановката останах с противоречиви впечатления; не мога да кажа, че спектакълът ми е харесал и бих го препоръчала. Постановката явно е добра, но е и силно шокираща и трудна за преглъщане от масовия зрител; зрителите със слаби нерви да се замислят дали да я гледат; не се препоръчва за лица до 16 години.

 

PS Леонид Йовчев получи номинации за Икар и Аскеер 2012 и награда Икар 2012 за поддържаща мъжка роля за ролята на Мервин. Теодора Духовникова получи номинация за Аскеер 2012 за Поддържаща женска роля за ролята на Мерилин, а Калин Николов получи номинация за Аскеер 2012 за театрална музика.

Козата или Коя е Силвия

снимка от сайта на Народен театър

Вярвам в поговорката „Всяко нещо с времето си”, в това число вярвам, че и за срещата ни с определен писател настъпва точния момент, и за прочитането на определена книга. Сега знам, че и за определени постановки трябва да се изчака времето, в което ще ги разберем и оценим. Преди близо две години, когато Явор Гърдев подготвяше „Козата или Коя е Силвия”, в главата ми се набиха етикетите за постановката - скандална, цинична, провокативна, шокираща и нямах желание да я гледам. Днес, след като през последните години изгледах на софийска сцена доста постановки и  през последната половин година започнах да споделям моето мнение за това, което гледам, знам, че дойде времето да изгледам и „Козата или Коя е Силвия” и да я разбера, и оценя без предразсъдъци.

„Козата или Коя е Силвия” се играе от есента на 2009 на камерната сцена на Народния театър „Иван Вазов”. Подзаглавието на пиесата е "Бележки към дефиницията за трагедия". Режисьор е Явор Гърдев, сценография и костюми - Никола Тороманов, музика - Калин Николов. Участват Бойка Велкова, Михаил Билалов, Юлиан Вергов, Иво Аръков.

„Козата или Коя е Силвия” е драма от Едуард Олби, поставена през 2002 г, с която писателят печели наградите Драма деск и Тони за най-добра пиеса през 2002 и номинация за Пулицър за драма през 2003.

Текстът разказва за седмица от живота на успял архитект - Мартин, който навършва 50 години, печели награда и нов проект. По-важното в случая обаче е, че Мартин има добър и хармоничен брак от 22 години с интелигентната и всеотдайна Стиви. Мартин и Стиви продължават да са влюбени един в друг, да се подкрепят, да си помагат, да се уважават, да имат интересен сексуален живот и да се обичат и след 22 години и никога да не са си изневерявали физически или емоционално през съвместния си живот – забележително постижение за съвременния свят. Идилията се пропуква с факта, че синът им е гей и впоследствие е разбита на пух и прах с признанието, което Мартин прави пред приятеля си журналист Рос – че от 6 месеца е влюбен и има сексуална връзка със Силвия...която се оказва животно – коза. Рос като най-добър приятел на семейството разкрива всичко на Стиви, при което разбива живота й. Следват конфликтите между Мартин и Стиви и сина им, които накрая завършват с убийство. Дали обаче това е краят на историята, не е ясно. Хора, на които животът е разбит на парчета, имат много възможни пътища за излизане от ситуацията. Олби засяга темата за любовта и изневярата, за приятелството и предателството; за различните хора (и по-специално тези с по-различни сексуални предпочитания), за приемането им и отхвърлянето от обществото; за това, че всеки се подготвя в живота си, и по-специално в семейния си живот, за среща с трудни ситуации и отиграването им, но и за фактът, че за определени ситуации, които излизат от нормалността, от моралните норми на обществото няма как да си подготвен. Олби казва за пиесата:. „Ето, повечето хора имат котки и кучета, които много обичат. Понякога ги обичат повече от съпрузите и съпругите си. Не смятам обаче, че влюбването в животно е най-лошото нещо в живота. Много по-лошо е да проиграете живота си и да не разсъждавате.”

Актьорите играят блестящо, има синхрон между тях и пълно влизане в кожата на лирическия герой; Бойка Велкова и Михаил Белалов са силно отдадени на ролите и заслужават аплодисменти. Сценографията и костюмите са добри и режисьорският прочит на пиесата очевидно е много добър (Олби е избирал и Гърдев, и актьорите, и е присъствал на репетициите). Това за мен е тайната на доброто представление – комбинацията от няколко компонента - добра режисьорска адаптация, добра сценография и силна актьорска игра – и очевидно в това представление те са налице. Има и чупене на керамика и накрая хвърляне на убито животно на сцената, при което Бойка Велкова излиза цялата оцапана с кръв. Тази последна сцена на мен ми дойде в повече, стана ми лошо, така че предупреждавам вегетарианци, вегани, суровоядци и др. с по-голяма чувствителност или по-слаби нерви, да се подготвят психически, ако ще гледат постановката. Пиесата не се препоръчва на лица под 18 години. Залата беше пълна и след над 50 представления и предполагам, че постановката се хареса на повечето хора. Наистина е разтрисаща и провокативна, но чак пък цинична не бих казала. Бях чела някъде и отзиви, че била срам и резил за Народния театър, но аз не  смятам, че това е вярно. Постановката е добра и провокативна.

Представлението има награда Икар 2010 за най-добра мъжка роля на Михаил Билалов за ролята на Мартин и номинации за Аскеер 2010 за водеща мъжка роля, за сценография, за режисура и за най-добро представление, както и наградата на Обществото на независимите театрални критици за 2009 г.

Страхотен полет на Народния

снимка от сайта на Народен театър

През този театрален сезон писах за много постановки, и положително мнение, и критика; харесаха ми доста представления; видях и много силни постановки и силна игра на актьорите, и не толкова добри и досадни постановки. Най-добрата постановка за сезон 2010/2011 за мен е „Полет над кукувиче гнездо”, която се играе от декември 2010 на сцената на Народния театър „Иван Вазов” по едноименния роман на Кен Киси. Режисьор на спектакъла е Александър Морфов; сценография и костюми Елена Иванова; хореография Мила Искренова. Участват: Деян Донков, Рени Врангова, Иван Бърнев, Стоян Алексиев, Емил Марков, Пламен Пеев, Руси Чанев, Стефан Къшев, Йордан Петков, Валентин Ганев, Теодор Елмазов, Вяра Табакова, Иван Юруков, Виктор Танев, Любомир Петкашев, Илиана Коджабашева.

Кен Киси написва “Полет над кукувиче гнездо” през 1962 година; Кърк Дъглас, който изиграва ролята на Макмърфи, купува правата на книгата и наема драматурга Дейл Васерман за сценична адаптация. През 1976 г. “Полет над кукувиче гнездо” с режисьор Милош Форман и с участието на Джак Никълсън печели пет награди „Оскар”. Александър Морфов пък предлага свой сценичен вариант без да използва изцяло познатата сценична адаптация, който предлага и в Москва и на сцената на Народния театър.

Действието в пиесата се развива в психиатрична клиника и по-точно, в мъжкото отделение, в което са въдворени определени хора, а други са влезли по собствено желание. Най-силни роли правят Деян Донков в ролята на престъпния елемент, бунтаря Макмърфи, радетел за свобода и липса на ограничения в желанията, действията и поведението; Рени Врангова в ролята на манипулативната главна сестра Речид, която поддържа ред и дисциплина в отделението почти по гестаповски, убедена в своята правота и непогрешимост и противник на демократичността и свободата на избор; и Иван Бърнев в ролята на вдетинения и подтискан Били Бибит. Целият актьорски състав играе много силно и в синхрон; сценографията е впечатляваща с камерите и мониторите, с електрическата врата на отделението, с инвалидните колички и болничните легла; с аквариума, от където персоналът управлява живота на обитателите на отделението. На сцената едновременно се случват по няколко ситуации; някой казва монолог докато в същото време в дъното на сцената/отделението разни хора в усмирителни ризи танцуват или се катерят по решетките, други в инвалидни колички правят кръгчета и се разхождат, един болен – глухоням индианец усърдно търка подовете, а персоналът на отделението наблюдава. На сцената постоянно текат по няколко действия едновременно, има движение, динамизъм, като едновременно с това се разкриват и историите/диагнозите на основните герои. Действието е увлекателно, актьорите изглеждат изцяло отдадени на историята на героите. Всичко е на ниво – и режисьорската адаптация, и актьорската игра, и сценографията, и костюмите. Представлението е над три часа и половина, които почти не се усещат; специално аз през цялото време се смях; не си спомням друго представление през този сезон, на което толкова много да съм се смяла на тънката иронията в поведението на героите и на трагикомичните ситуации и истории на главните герои. Представлението е много силно и се харесва на всички, залата беше пълна до горе и на края всички в залата аплодираха в продължение на 5-10 минути силно и възторжено, станали на крака, та чак докато досади на артистите да се покланят. За мен това е най-силното представление през този сезон, което задължително трябва да се гледа.

„Полет над кукувиче гнездо” от Кен Киси, поставена от Александър Морфов е част от т.нар  Американския театрален сезон 2010/2011 г., организиран съвместно от Фондация „Америка за България” и Народния театър, който включва “Ангели в Америка” от Тони Кушнър, режисьор Десислава Шпатова, „Смъртта на търговския пътник” на Борислав Чакринов и „Август в Оклахома” от Трейси Летс, режисьор Ясен Пеянков. „Смъртта на търговския пътник” и „Август в Оклахома” са доста силни постановки и си заслужават да се гледат.

Постановката получи награда Икар и Аскеер 2011 за поддържаща мъжка роля на Иван Бърнев за ролята на Били Бибит и номинации Икар и Аскеер за режисурата на Александър Морфов. Като сравнявам с най-номинираните и награждавани тази година "Сирано дьо Бержерак" и "Зимна приказка", "Полет над кукувиче гнездо" незаслужено е пренебрегнат с номинации и награди. Гледайте представлението, заслужава си.

„Сирано дьо Бержерак“ – забележителен спектакъл или разочарование?!

снимка от сайта на Народен театър

„Сирано дьо Бержерак“ е пиеса в мерена реч (стих) от френския драматург Едмон Ростан (1868-1918), написана през 1897 г. и посветена на приключенията на друг френски драматург, Савиен Еркюл Сирано (1619-1655), отраснал в Бержерак и прочут с бохемския си живот и ироничното си перо. Пиесата се поставя с успех повече от век по цял свят, има многобройни радио, телевизионни и киноадаптации.

От началото на сезона пиесата се играе и на сцената на Народен театър „Иван Вазов” с режисьор Стефан Москов, който я поставя за трети път в кариерата си. Сценографията е на Чавдар Гюзелев, а костюмите – на Свила Величкова; музика Антони Дончев. Участват: Деян Донков, Ана Пападопулу, Владимир Карамазов, Теодор Елмазов, Димо Алексиев, Виктория Колева, Сава Драгунчев , Христо Терзиев.

„Сирано дьо Бержерак“ е постановката с най-много номинации за наградите „Икар” и „Аскеер” тази година. Номинациите за спектакъла са: за главна мъжка роля за ролята на Сирано за Деян Донков (номинация за Икар и Аскеер); за поддържаща мъжка роля за Владимир Карамазов за ролята му на Кристиан дьо Новилет (номинация за Икар и Аскеер), номинация за режисура на Стефан Москов (номинация за Икар и Аскеер), номинация за сценография на Чавдар Гюзалев (номинация за Икар и Аскеер); номинация за костюмография за Свила Величкова (номинация за Аскеер); номинация за театрална музика на Антони Дончев (номинация за Аскеер); номинация за най-добър спектакъл (номинация за Аскеер); за майсторско техническо осъществяване (номинация за Икар). Спектакълът бе отличен с Икар 2011 за майсторско техническо осъществяване, за сценография и за режисурата на Москов.Спектакълът получи и награди Аскеер за най-добро представление и за водеща мъжка роля.

Браво за номинациите и наградите за спектакъла. Сценографията е страхотна, костюмите са интересни, а тези на Роксана много ми харесаха. Моите поздравления за оригиналната сценография и костюми! За мен обаче като обикновен зрител, не драматург, този спектакъл като цяло е разочарование, вторият най-досаден спектакъл, който гледам през сезона. Играта на актьорите е добра. Героят на Владо Карамазов ме дразнеше през цялото време; започне ли актьор да псува на сцената извън оригиналния текст, пиесата ме губи като почитател. Когато режисьорът е привнесъл в оригиналния текст хрумки от просташкото ни всекидневие, въпреки изказването си  "Ще направя един старомоден театър", подчертавайки, че ще се придържа към високия текст в мерена реч и ще потърси онази "старомодна деликатност, която липсва в днешния ден" чрез поезията, аз добивам отрицателно мнение за пиесата. За мен адаптацията на тази пиеса на Москов не е особено сполучлива. Номинациите и наградите от гилдията говорят друго, но моето мнение за постановката е – разочароваща постановка, можеше и много по-добре. Масата хора в залата явно хареса много постановката – имаше много смях, одобрителни възгласи, подвиквания „Браво” и много аплодисменти. Във форумите прочетох отзиви за постановката от: „Разочароващо; сценографията е блестяща; всичко друго в тази постановка е банално до болка; и то не по онзи банален начин, който все пак, въпреки че ни е познат, поднесен с необходимата доза вдъхновение, ни разсмива и интригува; хумористичното стилизиране на чувствата и персонажите е хлъзгав ръб, от който лесно се пада в пропастта на лишено от смислен емоционален заряд жужене по сцената” до: „Брилянтно! Трябва да се види! Няма да се хареса на всеки, но харесаш ли я - ще я помниш винаги! Постановка, която бих гледал с удоволствие отново! Браво, Теди!”. Явно всеки трябва да прецени за себе си дали да я гледа.

"Снегирьов" – класика и разочарование

снимка от сайта на Народен театър

Спектакълът "Снегирьов", който се играе от началото на сезона в Народния театър „Иван Вазов” е по фрагменти от романа на Ф.М.Достоевски – „Братя Карамазови”. Режисьор на спектакъла е Стоян Радев, сценография и костюми: Даниела Олег-Ляхова, композитор: Николай Маджаров. Участват: Камен Донев (Снегирьов), Цветан Алексиев (Альоша Карамазов), Ана Пападополу (Катерина Ивановна), Карла Рахал (болната съпруга), Илиана Коджабашева (дъщерята), Стоян Алексиев (доктора), Мартин Цолов (Илюша), Константин Станчев (съученик). Режисьорът за втори път през последните години поставя фрагменти от „Братя Карамазови” с участието на Камен Донев, дано първият път е било по-сполучливо.

В началото спектакълът тръгва много силно, но накая завършва с отворен край или по-точно остава незавършен по мое скромно мнение, което ме разочарова. Нашата компания не харесахме постановката, имаше и зрители, които я харесаха. Освен силните монолози на Камен Донев, нищо друго не прави впечатление в този спектакъл; сценографията е постна като бедната, руска, селска шир. 8-годишният Мартин Цолов играе много добре и заслужава аплодисменти заедно с Камен Донев, с когото изнасят пиесата. Останалите актьори просто остават като фон на Камен Донев и малкия Мартин (Снегирьов и сина му). Всъщност може би това е била и целта на режисьора – да акцентира върху вътрешните борби на Снегирьов и сина му, в които бушуват най-вече наранената чест и достойнство; наранената синовна обич, силната бащина любов, бедността, мизерията, болестите, безпътицата, провала на мечтите за по-добър живот. Играта на другото момче в пиесата Константин Станчев, силно дразни; със сигурност едно дете в реалния живот не се държи така, както детето-актьор се опитва да пресъздаде с играта си или по-скоро с позирането си. Силната игра на Камен Донев обаче не прави пиесата силна. Общо взето тази постановка може и да си я спестите; има десетки други, които трябва да се видят на софийска сцена.

Американски ангели на сцената на Народния театър

„Ангели в Америка” е доста странна постановка, но със сигурност е събитие и трябва да се гледа. Не мога да дам еднозначен отговор дали ми е харесала или не, по-скоро да. Заслушвайки се в мнението на останалите зрители, чух различни мнения: „Очарована съм”, „Не можах да я разбера, много по американски беше”, „Не ми хареса”. Със сигурност обаче, ценителите на театъра трябва да гледат постановката, независимо от различните мнения, защото вкусът на всеки човек е различен, а тази постановка е нещо различно. Режисьор на спектакъла е Десислава Шпатова, сценография – Венелин Шурелов, костюми – Елица Георгиева, музика – Петър Дундаков. Участват Владимир Пенев, Владимир Карамазов, Стефания Колева, Мария Каварджикова, Снежина Петрова, Захари Бахаров, Бойко Кръстанов, Цветан Алексиев.

Музиката беше доста интересна, на моменти изненадваща, на моменти разтрисаща; танците на актьорите бяха забавни. Костюмите, декорите и специалните ефекти ми харесаха.

Постановката е по текст на Тони Кушнър, който в началото на 1990-те пише “Ангели в Америка”, която печели “Пулицър ", две награди “Тони”, две награди Drama Desk, награда на Кръга на Нюйоркските критици, две номинации за наградата “Оливие”. Текстът е повече от 5 часа и в САЩ е бил игран в две части, а тук текстът е разположен в 2 часа и малко (едва ли българската публика ще издържи 2 части по над 2 часа). По двете части на ”Ангели в Америка" е заснет мини сериал (режисьор Майк Никълс, с участието на Ал Пачино, Мерил Стрийп и Ема Томпсън). Филмът е с рекордните 21 номинации за наградите "Еми" и печели наградата за най-добър мини сериал. 

Действието се развива през 80-те години в Ню Йорк. Засягат се основните теми, които вълнуват щатите по онова време – републиканското управление на Рейгън, политическите похвати във Вашингтон, убийството на Етел Розенберг, религията (евреи и мормони), хомосексуалността и транссексуалността, разпространението на „чумата на 20 век” – СПИН, депресията и зависимостите, които поражда тя в човек, търсещ семейно щастие, любовта, страховете, разделите. Темите са развити от подтискащ собствената си същност в борбата със себе мормон-гей, който е женен и се бори с природата си като по този начин прави жена си нещастна, депресирана и зависима от хапчета; хомосексуална двойка, в която единият е болен от СПИН, а другият го напуска от страх, да не се изправи пред лицето на смъртта; влиятелен в политиката адвокат, който до края на живота си отказва да признае, че е гей; афроамериканец – травестит и тн и тн. Забележителното е, че всеки актьор играе по няколко роли – и мъжки, и женски, а също и халюцинациите на героите. Актьорите играят много добре

Постановката е част от американския сезон в Народния театър „Иван Вазов" с пиеси, поставени с подкрепата на фондация "Америка за България": "Ангели в Америка", "Полет над кукувиче гнездо", "Август в Оклахома" и "Смърт на търговски пътник".