Краят на един период с експозиция на края на една епоха

Сара Бернар от Жорж Клeрен, снимки от сайта на музея

Днес приключва изложбата „Париж 1900” на творби от колекциите на Музея за изящни изкуства на Парижката община Пти пале, която се състоя в Националната галерия за чуждестранно изкуство (НГЧИ), с която завършва и един етап от историята на националния ни музей. Постоянната експозиция на музея повече от месец вече е събрана и частични ремонтни дейности вървяха и докато разглеждахме „Париж 1900” през декември. Изчакваше се краят на експозицията „Париж 1900” и започва големият ремонт и преобразуване на музея в нов модерен музей по желанието на сегашното ръководство на министерството (дали ще излезе сполучлив проект, в скоро време ще разберем). Галерията не е ремонтирана основно от откриването си.

Националната галерия за чуждестранно изкуство е открита на 5.11.1985 г. в реконструираната сграда на Държавната печатница, частично разрушена от бомбардировките по време на Втората световна война. Музеят е създаден след години  събирателска и организационна дейност през 70-те и 80-те години на миналия век като художествена галерия към първата международна фондация в България (“Св.Св. Кирил и Методий” днес). Впоследствие към колекцията се добавя и фондът от чуждестранно изкуство на Националната художествена галерия. Галерията притежава над 10 000 музейни единици - графика, живопис, скулптура, приложни изкуства и е единствена по рода си на Балканския полуостров. Дано новата сграда и новият имидж на музея да ни харесат.

Експозицията „Париж 1900” (26 Октомври 2012 – 13 Януари 2013) представи 141 експоната от колекциите на Пти пале, съчетани с произведения от френската колекция на НГЧИ, подбрани съвместно от уредниците на парижкия музей и на колегите им от нашата галерия. Главният куратор на изложбата е Жил Шазал, директор на Пти пале. Изложбата беше осъществена по инициатива на посолството на Република Франция в България и Министерство на културата на България.

Експонатите, подписани от творци като Aлфред Рол, Анри Леви, Ернест Рену, Огюст Роден, Фернан Пеле, Реноар; Едуар Вюйар, Морис Дени, Феликс Валотон и Пиер Бонар от пост-импресионистичната група „Наби”, виртуоза на цветното стъкло Лалик, Ектор Гимар, Жорж Клeрен (автор на известния портрет на голямата френска актриса Сара Бернар) обезсмъртяват Париж от времето на Бел епок.

Показана беше и съпътстваща изложба от картини на големите български майстори на изобразителното изкуство Антон Митов, Иван Мърквичка, Никола Михайлов, Борис Шац и други, представили България на Световното изложение в Париж през 1900 година и получили множество медали. Експозицията включваше много обяснителни текстове във всяка зала, които разказваха за епохата, за даден стил в изкуството или за модата по онова време – например Пиер-Огюст Реноар, Шарл Жирон и Антонио Ла Гандара изобразяват “Парижанката”, а скулптурите на Антоан Бурдели Огюст Роден пресъздават жените „от края на века”. Експозицията включваше скулптури, мебели, сервизи, предмети от ежедневието, керамика, културни афиши, гравюри, документи и други артефакти, напомнящи за колорита на епохата. Имаше и рисунки, чувствителни на светлина, покрити с тъмен плат, които се разглеждаха като повдигнеш покривалото, погледнеш и пак завиеш творбата. Филмът на братя Люмиер Париж 1900, заснел посетителите на изложението със субтитри на български език, беше прожектиран в Галерията през времето на изложбата.

А на самото откриване (не бях на откриването, а минавах с колата си за опера и щях да сгазя един от висящите кибици, представители на НСО) се виждаше отстрани много народ, много светлини и прожектори, много суета. Дано самата изложба е имала успех и повече хора да са я видяли и харесали; на мен и моята приятелка, с която я разгледахме не ни хареса като цяло, точно тези творби-представители на френската живопис, графика и скулптура не ни впечатлиха особено. На мен ми хареса като цяло повече залата с българските представители на самото изложение през 1900-та. По залите си личеше и разликата в развитието (на ниво общество, икономика, изкуство) на държавите по онова време в България и Франция (село, война, поля срещу Бел Епок, красота, богатство); разлика, която съществува, макар и в по-малка степен, и днес, сто години по-късно. Все пак изложбата, показваща края на една епоха във Франция, белязана от изложението през 1900-та е събитие в културната ни програма този сезон. Интересно ще ми е читателите на блога да напишат мнение за изложбата, ако са я посетили?!

ЛЮДМИЛА

събития, посветени на 70-годишнината от нейното рождение

Много отдавна мисля върху написването на текста, който следва (за това, моля, имайте търпение до краят му); може би още от миналата зима, когато прочетох книгата на Богомил Райнов (която препоръчвам) „Людмила, мечти и дела”, 2011 на издателство Изток-Запад, или от месец юли тази година, когато имаше организирани определени събития, свързани с нейния живот. Но изчаквах да видя още едно събитие, посветено на делото й, за да  завърша историята в съзнанието си. И ето, че в събота най-накрая отделих време, за да разгледам предвидената изложба, за да завърша историята в съзнанието си и да ви я разкажа. Става въпрос за документалната изложба „КУЛТУРНОТО ОТВАРЯНЕ НА БЪЛГАРИЯ КЪМ СВЕТА”, посветена на 70-годишнината от рождението на Людмила Живкова, която се състоя в Националната галерия за чуждестранно изкуство между 21 септември и 14 октомври 2012. Експозицията включваше богат документален материал от лични архиви за живота и делото на Людмила Живкова, детски рисунки от Асамблеите „Знаме на мира“, картини от Хималайския цикъл на Николай Рьорих (за който съм писала тук) от фонда на Галерията. Изложбата е оформена от акад. Светлин Русев и е субсидирана с помощта на фондациите „Св. Св. Кирил и Методий“ и „Людмила Живкова – Знаме на мира“. Същата изложба ще бъде преместена от 16 октомври до 15 ноември 2012 в Исторически музей – Правец.

Входът за музея е 4 лв; нямаше опашка, като при изложбата на картини на Майстора (за която писах по-рано тук), да не кажа, че в целия музей почти нямаше хора. Експозицията беше подредена на втория  етаж на Галерията в няколко залички  и включваше черно-бели фотографии от личния живот и от официални срещи на Людмила Живкова с дейци на културата, с правителствени и държавни глави; видях ордени, които е получавала от правителствата на Португалия и Италия, от Токайския университет, дипломната работа и дисертацията й, нейни издадени книги, рисунки на деца и плакати от първата Асамблея „Знаме на мира” през 1979-та, картини на Николай Рьорих, чието творчество и философско учение тя е почитала; в една от заличките вървеше филма „Последните седем години от живота на Людмила Живкова”. Много ми харесаха от снимките част от роклите и костюмите, чантите, които е носила по онова време на различни събития Людмила. Като цяло изложбата е в памет на делото й, напомняне за личността й по случай годишнината от рождението й и едва ли е била интересна за много хора (електронният брояч на посетителите отброяваше при моето влизане едва около 1000 души), но според мен изложбата е полезно събитие - напомняне за делото на тази, голяма според мен, жена-политик.

През месец юли посетих една друга изложба, също посветена на 70-годишнината от рождението на Людмила Живкова – „Като по струна над бездната”, която беше експонирана в галерия Credo Bonum от 19 юли до 31 август 2012. Изложбата включваше двадесет творби на Николай Рьорих, част от Хималайския му цикъл, автентични документи, писма, публикации, текстове от „Жива етика”, цитати от Людмила Живкова, Николай Рьорих, Елена Рьорих и Святослав Рьорих, архивни фотографии от обществено-политическата дейност на Людмила. Изложбата беше организирана със съдействието на Национална галерия за чуждестранно изкуство, Фондация „Людмила Живкова — Знаме на мира”, Българска национална филмотека, Българска национална телевизия, клона на Международния Център „Рьорих“ в България. В началото на 70-те години Людмила Живкова установява връзка със семейство Рьорих, става последовател на тяхното философско учение "Жива етика" и усилено работи за създаване на център на Николай Рьорих в България. Тогава Националната галерия за чуждестранно изкуство получава дарение от над 200 произведения от неговия син Святослав Рьорих.

В рамките на изложбата, на рождената дата на Людмила Живкова, 26 юли в галерия Credo Bonum беше организирана публична прожекция на документалният филм "Последните седем години от живота на Людмила Живкова", създаден през 2005 г. със сценаристи Стефка Калева и Петя Тетевенска, режисьор Васа Ганчева, оператор Цветан Недков. Аз бях на прожекцията и останах доволна, че отидох, филмът ми се стори много интересен и допълни картината, която имам на Людмила, създадена от книгата на Б. Райнов. Залата се напълни, останаха много хора пред сградата и за това организаторите решиха да направят втора прожекция по-късно същата вечер. На прожекцията присъстваха проф.  Вера Ганева и Петя Тетевенска, които разказаха за създаването на филма и две от внучките на Людмила. В този филм, хора приближени до Людмила, като например акад. Светлин Русев, Александър Лилов, проф. Вера Ганева, Костадин Чакъров, Кирил Аврамов и др., разказват своите спомени за живота й и своите версии за смъртта й.

С решение на ЦК на БКП от март 1978 г. е утвърдена “Дългосрочна комплексна програма за издигане ролята на изкуството и културата за хармоничното развитие на личността и обществото в етапа на изграждането на развитото социалистическо общество”. Програмата е инициирана от тогавашния председател на Комитета за изкуство и култура Людмила Живкова и се основава на издигането на няколко исторически личности, допринесли за развитието на културата, като модели за универсално и всестранно развит човек. Първият етап на това “комплексно мероприятие” е под името на руския художник, философ, изследовател и общественик Николай Рьорих. Програмата “Рьорих” започва с изложба на художника в София, открита на 28 март 1978 в залите на Шипка 6, гостуване на неговия син Святослав Рьорих, монография на Богомил Райнов, международен симпозиум и т.н. Някои от по-големите проекти, реализирани по нейна идея след това, са създаването на сбирката на Галерията за чуждестранно изкуство за около четири години; построяването на Националният дворец на културата за 3 години; отбелязването на 1300-години от създаването на българската държава с десетки културни събития, изграждането на мащабна експозиция на Националния исторически музей, Асамблеята „Знаме на мира“, обединила децата на планетата под знака на творчеството и под звъна на Камбаните; културни програми, приобщаващи българската публика към универсалния дух на майстори на изкуството, като гениалния Леонардо да Винчи или Николай Рьорих; изложби, открили за света съкровищницата на българското художествено наследство (например пътуването на тракийските съкровища по света). За да продължи прекъснатите културни проекти е учредена първата у нас Международна фондация, която днес носи името на светите братя просветители Кирил и Методий. Събраните по инициатива на Людмила Живкова художествени колекции от разни епохи, автори и народи от различни краища на света поставят основите на една нова музейна институция, превърнала се по-късно в Национална галерия за чуждестранно изкуство. 

"Големите строежи, новите училища, музеите и художествените галерии из цялата страна, новите театри и новите читалища, международните изложби, срещи, чествания, научни публикации, симпозиуми, дълготрайни програми-бяха според нейния замисъл само стъпала в този процес на духовно извисяване, при който името на България щеше тържествено да прозвучи из културните пространства на планетата" пише за нейните дела Богомил Райнов, който е бил и нейн приятел.

Людмила Живкова е противоречива личност за съвременната история, в момента е отричана, както политическия строй преди 1989-та и е почитана от много малко хора, който са били основно нейни близки, приближени и роднини, но това е човек, който олицетворява етап в развитието на българската културна политика и според мен заслужава уважение. Аз за себе си мога да кажа, че не съм обременена от „онова време”, избягвам крайностите на политическите страсти и се опитвам да отправя обективен поглед към тази историческа личност; била съм на няколко годинки, когато е проведена първата асамлбея „Знаме на мира”, но дълбоко уважавам тази жена и необременена търся информация за живота и делото й през последната година. За мен тя е достоен човек, който се е опитвал да балансира между статукво и промяна, имал е желание да надмогне рамките и ограниченията на идеалогията, на партийната линия; който е имал надежда за нов строй и нов живот и с цената дори на живота си е правил нещо, защото е искал промяна - нов път на обществено развитие, основан върху културата и нравствените ценности на всестранно развития човек.

Голямата част от младите хора, дори и да са чували за Живкова, нито имат някакво мнение за нея, нито се интересуват от нея. Сега чета мемоарите на Любомир Левчев с идеята да попълня картинката от впечатления върху тази, голяма за мен, жена. Надявам се и вие, четящите предходното, да опитате да погледнете обективно от разстоянието на времето и да видите положителното в нейното дело за нашата културна история. Надявам се с написаното, да съм възбудила малко интереса ви към истината за личността и делото й. Аз продължавам търсенето.

Ще попитат: “Как да преминем през живота? ”

Отговаряйте: “Като по струна над бездната –красиво, внимателно и стремително”.

Учение Жива Етика. Листа от Градината на Мория. Книга първа. Зов. Послеслов.

 

Дали – Рьорих в Националната галерия за чуждестранно изкуство

Още от края на миналата година си бях предвидила да погледна една изложба. От 17-ти ноември 2010 до 15 януари 2011 (добрата новина е, че изложбата е удължена до 31 януари) в Националната галерия за чуждестранно изкуство http://www.foreignartmuseum.bg/ е изложена цялата серия „Божествена комедия” на Салвадор Дали, която включва 100 оригинални цветни графики по акварелите на испанския сюрреалист. Това е съвместен проект на НГЧИ и Музейната галерия за модерно изкуство и е най-голямата изложба от графични творби на Дали, представяна някога в България. Цикълът „Божествена комедия” започва световното си турне от София. Оригиналните акварели на Дали към „Божествена комедия” на Данте Алигери, по които е изпълнена графичната серия, са поръчани на художника от италианското правителство през 1953, във връзка с идеята за издание на поемата, посветено на 700-годишнината от рождението на поета. По ред причини това не се осъществява, и малко по-късно двама френски издатели – Жозеф Форе и Жан Естрад – се заемат с издаването на серията в 6-томно библиофилско издание с пълния текст на френски език. Осъществяването му обхваща период от 10 години и то излиза в два варианта – луксозно в 33 екземпляра и популярно – в 4765 екземпляра. Под наблюдението на самия художник илюстрациите са възпроизведени от екип опитни гравьори в техниката цветна гравюра на дърво. В галерията за първи път са изложени пред публика подбрани декомпозиции (цветен анализ) на няколко графики от цикъла „Божествена комедия”, които представят отделните етапи от процеса на създаването на всяка отделна работа. Графични творби от тази нео-класична серия са в постоянната колекция на Театър-музей „Дали” във Фигерас. Аз обаче си признавам, че не разбирам много сюрреализма и не харесвам Дали. Гледам негови творби, за да имам представа какво е създавал.

Голямото ми попадение обаче като отидох на тази изложба е, че без да знам, че има изложба (не бях отваряла сайта на галерията) открих изложени 74 творби на Николай Констатинович Рьорих и портрет на художника, рисуван от неговия син и последовател Святослав Николаевич Рьорих, за което съм много щастлива. Представен е т.н. “Хималайски цикъл” с величествените природни гледки съпътствали художника и неговите близки по време на прочутата Централноазиатска експедиция през 20-те години на миналия век. В тези работи художникът си служи с бои, собственоръчно приготвени по древна рецепта, записана от местен лама.
Интересното в тези картини е, че имат различно излъчване, ако ги гледаш от близо и от другия край на залата, от далече – в картините се появява някаква особена светлина, цветовете са различни и излъчването е различно, гледано от различно разстояние и ъгъл. Картините на Н. Рьорих и портрета на сина му много ми харесаха. Може някой път пак да мина да ги разгледам, защото доколкото разбирам от сайта на галерията, експозицията е постоянна. Трябва да го видите.

В отделните зали на музея могат също да се видят индийски скулптури и храмова украса, японски гравюри, африканско и будистко изкуство, западно-европейска живопис и скулптура от последните няколко века. Хубавото е, че галерията работи пред седмицата до 18 ч, включително и събота и неделя, почива във вторник; входния билет е 6 лв. за възрастни и 3 лв с намаление за ученици, студенти, пенсионери; има варианти за групови посещения; свободен вход – последен понеделник от месеца.