31 декември 2012

Мевляна Джеляледдин Руми – танцът на Любовта



снимка на cinefish.bg

„Цялото ми господство е не повече от 3 думи

Бях зелен...узрях и изгорях”

 

Исках да завърша годината в блога с нещо красиво; миналата година навръх Нова Година писах за най-важното пожелание за всеки човек – Любовта (можете да прочетете текста тук). Тази година навръх Нова Година също ще разкажа за Любовта през погледа на един режисьор и погледа на най-великия персийски поет, мистик и философ – Джеляледдин Руми, Мевляна. В последните дни съвсем случайно видях, че в Евросинема ще се прожектира един документален филм, който възбуди интереса ми, тъй като само преди две седмици бях гледала нов български документален филм, посветен на същата тема (прочетете тук). Вчера с голям интерес отидох в Евросинема и гледах документалния филм на режисьора Кюршат Къзбаз – „Джеляледин Руми- танцът на любовта” (Rumi - The Dance Of Love, Турция, 2008, 59 мин.). Премиерата в България на този филм е била през февруари 2009 и много хора явно са го гледали от тогава, но до мен филмът достигна в този момент. Филмът е пълнометражен документален, биографичен, исторически; сниман е в 6 различни страни, като са интервюирани около 40 експерти по теми като суфизъм и Руми, като филмът се превръща в първия по рода си по тази тема в света; дублиран на английски от Морган Фрийман, а на френски от Жерар Депардийо. Филмът представя поезия на Руми, която звучи много, много красиво, за това цялостното впечатление е за един красив и интересен филм.
Мохамед Джеляледдин се ражда през 1207 в град Балх (днешен Афганистан), но поради нашествието на монголите семейството му тръгва с керван и в продължение на десет години пътува през Багдад, Мека, Медина, Дамаск, като се отправят към Анадола и градовете Караман и Коня, като накрая семейството се установява в Коня (днешна Турция) – столица на културата и цивилизацията, на търговията и религията през 13 век. Бащата на Джеляледдин е духовен водач и много скоро Мохамед Джеляледдин тръгва по неговите стъпки, като изучава гръцки и ислямски философи, източното и западно познание; след смъртта на баща си става на свой ред учител с десетки ученици и последователи като мислител и духовен водач. Следващия епизод във филма разказва за срещата на Джеляледдин със странстващия дервиш Шамс от Тебриз, която разкрива на Джеляледдин тайните и дълбините на Любовта, търпението, смирението и го превръща в Мевляна. Две морета се срещат и сливат в океан, двамата говорят за божествената Любов, разкриват светлината в сърцата си; Джеляледдин тръгва по нов духовен път, започва да пише стихове за приятел, за възлюбен, за любов, за природата, за всичко във Вселената. Освен поезия, след изчезването на Шамс от живота му, Руми създава и сема – отвъд разума, символ на едно духовно пътешествие към вечността, пламък на божествената Любов, завъртане и завръщане към Любовта; завръщане на човека към Истината и Любовта, разделянето му с егото и себелюбието; завъртане с разтворени ръце като дясната сочи нагоре към небето, а лявата надолу към земята; медитация на чувствата под съпровод на ней (вид флейта) и изразяване на божествената Любов. Дервишите се въртят отдясно наляво около оста си (сърцето си) както Земята около Слънцето (във Вселената всичко се върти, от най-малките частици до звездите и планетите) и търсещия божествената Любов и просветление се върти по пътя към духовното израстване. Мевляна Джеляледдин Руми умира на 17 декември 1273 като повелява на този ден да звучи музика на ней, да има радост и веселби, да има сватба, тъй като в този ден е неговото съединяване с Възлюбления Бог; в последният му път го изпращат както мюсюлмани, така и християни и евреи.
Мевляна е духовен лидер и поет, който с идеите, заложени в поезията си е достъпен за хората от всички религии и всички култури; идеите на Мевляна, вложени в 26 хиляди месневи и в близо 40 хиляди строфи лирична поезия стават връхна точка в световния хуманизъм; с ценности като любов, търпение, смирение, възхвалявайки любовта и човеколюбието Руми е важен не само за мюсюлманите, но и за християните, будистите и хиндуистите; Мевляна оказва влияние върху мислители, духовни водачи, философи и творци като Гьоте, Рембранд, Спиноза, Новалис, Хегел, Ницше, Ганди, Достоевски, Габриел Гарсия Маркес. ООН и Юнеско обявяват 2007-ма година, по случай 800 годишнината от рождението на Руми, за Година на Мевляна с идеята да покажат философията му посветена на любовта, мира и търпението на целия свят.

26 декември 2012

„Шведска защита” и „Канкун” на Малък градски театър


снимки от сайта на театъра

Отдавна не бях гледала постановка, която да ми хареса на сто процента и която с чиста съвест да препоръчам горещо. Миналият петък с приятели гледахме постановката „Шведска защита” в Малък градски театър „Зад канала” и много ни хареса; препоръчвам я горещо. Не само на нас ни хареса, но и повечето зрители на излизане от залата коментираха, че много им е харесала.
„Шведска защита” е пиеса от испанския драматург Жорди Галсеран с оригинално заглавие „Методът Грьонхолм” (2003), по името на шведски психолог, автор на специална процедура за подбор на персонал. Режисьор на постановката е Бина Харалампиева, сценография и костюми Петя Стойкова, музика Асен Аврамов. Участват Атанас Атанасов, Пенко Господинов, Петър Калчев, Василена Атанасова. Пиесата, определяна като офис-трилър, се е играла от февруари 2008 на сцената на Малък градски театър "Зад канала" с участието на Христо Мутафчиев до миналата есен, когато той получи инсулт; от февруари месец тази година (когато е втора премиера на спектакъла) представленията са подновени, поради големия интерес, с участието на Петър Калчев в същата роля (който се справя блестящо). "Шведска защита" е една от най-гледаните пиеси в Европа; поставена е в повече от 25 страни с голям успех. Спектакълът има награда Аскеер 2008 на Атанас Атанасов за водеща мъжка роля.
Пиесата представя интервю за работа в голяма мултинационална компания, в която кандидатстват трима мъже и една жена. Кандидатите са подложени на специфичен подбор, който включва игри, в които се разголва професионалния и личен живот на кандидатите, всички техни тайни лъсват, а реакциите, емоциите и действията на кандидатите са наблюдавани и преценявани тайно с камери. Игра на нерви, в която се разразяват всякакви емоции и страсти и в която оцелява най-хладнокръвният или най-коравосърдечният.
Това е една много добра, модерна, оригинална постановка, в която действието е динамично, държи те в напрежение до самия му (неочакван) край, прави те съпричастен (тъй като всеки се е явявал на интервю за работа) и готов да заемеш една от страните на интервюираните. Актьорската игра е много добра, сценографията също е интересна, костюмите са подходящи (липсва безсмисленото събличане, характерно за много постановки напоследък). Продължителността й е два часа, но те минават неусетно. Препоръчвам я горещо за гледане.

Друга постановка на същия театър и екип, която гледах неотдавна и която сравнително ми хареса е „Канкун”. „Канкун” (2007) е също пиеса на Жорди Галсеран, поставена в Испания през 2008, а у нас през ноември 2010 като копродукция на Драматичен театър „Н.О. Масалитинов“ – Пловдив и Малък градски театър „Зад канала” от същия екип: режисьор - Бина Харалампиева, сценография и костюми - Петя Стойкова и музика Асен Аврамов. Участват Ирини Жамбонас, Искра Донова, Филип Аврамов и Ивайло Христов. Постановката има награда Икар 2011 за главна женска роля на Ирини Жамбонас и номинация за Аскеер 2011 за Ирини Жамбонас.
„Канкун” е спектакъл за изборите, които правим в живота си; понякога се връщаме назад в миналото и се питаме правилно ли сме постъпили или не. Тези действия (макар и безсмислени) са характерни за всеки човек, всеки в даден момент от живота си се обръща назад, пита се дали е направил правилен избор, съжалява или не за дадена постъпка и се терзае дали, ако бе постъпил по другия начин или поел по другия път, животът му щеше да е различен, по-добър и по-щастлив. Това е характерно за всеки човек и именно за тези избори ни напомня пиесата. Действието се развива в хотелска стая в Мексико между две семейни двойки. Действието не е особено динамично, разчита се на диалога и играта на актьорите. Сценографията, както и костюмите не са нещо особено, но са интересни. В един момент ме издразни разхождането на един от героите чисто гол, което и на мен, и на моята приятелка ни се стори безсмислено и странно режисьорско решение (може ли без безсмислени събличания, запазена марка за българския театър, моля). Като цяло актьорите играят добре и постановката е интересна, но може би в края да се стори на някои хора странна и досадна; може да се гледа.

21 декември 2012

Конча Буйка разочарова своите фенове




Испанската звезда Конча Буйка беше за втори път в България; на 18 декември тя изнесе концерт в зала 1 на НДК. Аз пропуснах първия й концерт през април 2010 и бях въодушевена от сегашната възможност да я чуя на живо, тъй като имам всичките й албуми; но и аз, и моите приятели, а и доста познати, които са били на концерта, останахме доста разочаровани. Концертът продължи само 1 час и всички в залата останаха изненадани; ние се шегувахме на излизане, че трябваше залата да извика „върнете ни парите”. Залата и без друго не беше пълна, а хората се точеха почти петнадесет минути след обявения час на концерта. В средата на сцената беше разположен оркестъра, Конча излезе с интересна вечерна рокля и боса, от време на време няколко прожектора в различни цветове променяха атмосферата на сцената и в залата, която като цяло, в едно с музиката, напомняше на изискан джаз клуб. С Конча на сцената излязоха испанският диригент Антонио Куенса, който дирижираше българския симфоничен оркестър София Симфониета оркестра, както и кубински музиканти като известния кубински пианист Иван Мелон. По предварителна информация на сцената трябва да е имало над 50 музиканти. Конча изпълни само 7 песни (по думите на мои колеги, които са броили) и един бис (май беше Mi Nica Lola). Певицата поздрави в края на концерта оркестъра като се извини на публиката, обърна й гръб и изпя акапелно на оркестъра една своя песен ( в този момент наистина настръхвах, много силен и плътен, дълбок глас има тази жена; залата ехтеше, звуците като че ли можеха да прекосят със силата си стените и да се разлеят навън). Иначе певицата почти не общуваше с публиката, в началото поздрави и в края каза, че ще поздрави музикантите и това си беше, никаква комуникация със залата; звездата изглеждаше откъсната от публиката и света, съсредоточена в пеенето, музиката, емоциите си и собствения си свят (все едно пее за себе си, а не за публиката). Изпълни песните си блестящо, а музиката звучеше много красиво в изпълнение на симфоничен оркестър, но нещо липсваше, а и концерта приключи много внезапно и неочаквано и за това като цяло моето мнение е, че едва ли ще отида следващ път на нейн концерт (мнение и на мои колеги били на концерта: „много пари за нищо, по-добре да си слушаме студийните записи”). Като сравнявам с концерта на Мариза, на който бях преди две седмици, за същите пари Мариза направи в пъти по-добър, емоционален, красив и зареждащ концерт, слушам я втори път на живо и пак ще отида, докато Конча май ще се лиши от моето присъствие и пари.
В музиката на Конча са съчетани фламенко, джаз, кубинско болеро, танго, румба и болерия, соул. Прочутият режисьор Педро Алмодовар казва, че певици като нея вече рядко се срещат и я сравнява с легендите Едит Пиаф и Нина Симон. Жалко, че пред нас не се представи в най-добрата си светлина..

18 декември 2012

Руми, суфизъм и Любов в „Дервишите – мистиците на Изтока”

Снощи, 17 декември (датата не е случайно избрана), се състоя премиерата на новия пълнометражен документален филм на режисьора Стилиян Иванов – „Дервишите – мистиците на Изтока” в 19 часа в Синема сити, София и едновременно в още 6 града в България (Пловдив, Стара Загора, Бургас, Русе, Варна и Благоевград). Представянето на филма в България е под патронажа на ЮНЕСКО за Югоизточна Европа, а самият филм е създаден със съдействието на Министерството на културата и туризма на Република Турция. Аз специално от началото на декември следях интервютата на режисьора в медиите и чаках с голям интерес самата премиера на филма (по-късно ще споделя защо), а се оказа, че много хора също като мен са чакали с интерес филма, защото в 7-те града прожекциите са били изкупени предварително, и в София, Пловдив и Варна пуснаха допълнителни прожекции по-късно вечера. Аз специално направих резервации за мен и приятели една седмица по-рано и по това време почти не бяха останали билети. Може би в София трябваше да се резервира по-голяма зала, за да не се правят допълнителни прожекции поради големия интерес. Аз очаквах и като премиера да има кратко представяне от автора в началото, но това не се състоя; филмът си започна направо и закъснели зрители се точеха почти двадесет минути и пречеха на останалите. Но, както и да е, филмът ми хареса и го препоръчвам за гледане за обогатяване на общата култура на всеки.
Автор и режисьор на филма е Стилиян Иванов, автор на музиката е Георги Стрезов, художник Андриан Генчовски, Даниел Спасов изпълнява песента от саундтрака, а продуцент е Деян Неделчев. Наталия Гуркова играе ролята на Любовта.
А сега, защо очаквах филма с нетърпение?! Защото през последните година-две започнах да чета и научавам различни неща, свързани с древните езотерични учения като питагорейство, Кабала и суфизъм; с изненада открих, че много от постулатите в Кабала са същите и в суфизма; като цяло древните езотерични учения и религиозни философии имат еднаква основа – всички залагат на любовта към човека и Бога, към духовното израстване и прераждането на душата. Запознаването със суфизма мина през „Любов” на Елиф Шафак (естествено), през Притчи и поучения на Мевляна Джеляледдин Руми и приключи с поезия на Руми (за сега). Кой е Руми? Джеляледдин Руми, Мевляна е персийски поет, мислител, учител и философ, роден през 1207 в земите на днешен Афганистан, учил в Багдад и Дамаск, прекарал по-голяма част от живот си като философ и учител в Коня (днешна Турция) и починал на 17 декември 1273 година. За това и дата на премиерата на филма беше избрана да бъде 17 декември; защото филмът разказва на достъпен език за живота и делото на Руми, за любовта, за прераждането, за търсенето на Бог, за суфизма и за ритуалът сема, създаден от Руми и изпълняван от дервишите с цел медитация и духовно извисяване (т.нар. танц на дервишите) под звуците на ней (инструмент подобен на флейта). 2007 година беше обявена от ЮНЕСКО за Година на Руми, а танцът на въртящите се дервиши е предложен за включване в световното нематериално културно наследство на ЮНЕСКО от Турция. Филмът ни разхожда през земите на древна Месопотамия, Турция, Индия, Египет, Русия и България и представя уникални кадри на въртящи се дервиши, тайни сбирки на съвременни суфи (като например 32 поколение внучка на Руми, която е духовен лидер на въртящите се дервиши и ръководител на братство) и разговори със съвременни суфи-учители. Включва и рисунки с пясък върху стъкло.
Филмът се разпространява на DVD, така че, ако ви звучи интересно и сте изпуснали прожекциите, можете да си го купите.

16 декември 2012

Салвадор Дали в Галерията за модерно изкуство


Галерията за модерно изкуство в София отбеляза третия си рожден ден на 5 декември с откриване на нова изложба, посветена на творчеството на известния художник Салвадор Дали (за предходната изложба на творби на Дали в София съм писала тук). Галерията отвори врати през декември 2009 и до момента има реализирани 24 експозиции на известни художници модернисти от България и света. Рожденият ден събра приятели, колекционери и ценители на модерното и съвременно изкуство (радвам се, че бях сред поканените и пожелавам на Галерията още десетки изложби и много нови приятели и клиенти колекционери). Изложбата на Дали продължава от 6 декември 2012 до 31 януари 2013 и представя непоказвани до сега работи на Дали, вдъхновени от френската поезия в „Любовите на Касандра” (Les Amours de Cassandre) и в „Песните на Малдолор” (Les Chants de Maldolor). Всички творби от изложбата са предназначени за продажба.
Салвадор Дали създава графичната серия „Любовите на Касандра” като илюстрации по литературното произведение на френския поет Пиер дьо Ронсар. Цикълът включва 18 офорта, отпечатани през 1968 г. в специално книжно издание. Част от тиража е допълнително довършен с акварел и носи водния знак на Дали, а другата част остава черно-бяла и е ръчно подписана с молив.
Гравюрите към „Песните на Малдолор” изобилстват от загадъчни образи и фигури, идващи от подсъзнанието на Дали.  Поетичната новела от граф дьо Лотреамон (1869) е може би едно от най-загадъчните произведения във френската литература, като остава забравено дълго време, за да бъде преоткрито от френските сюрреалисти в началото на 20-ти век. Дали получава поръчка да илюстрира новелата през 1930 г. Книгата е публикувана през 1934-та в Париж и  включва общо 42 фотогравюри и сухи игли, изготвени по скиците на художника. Заедно с текста, гравюрите са събрани в специална кутия за съхранение, която е придружена от заглавна страница с подпис и номерация от Дали.
Салвадор Дали, Дон Кихот - Лейди Дулсинея, снимка на Галерията
В Галерията могат да се видят и интерпретациите на Дали по известната поредица гравюри на Франциско Гоя „Фантазии“, на базата на която испанският художник създава през 1977-ма своята серия „Фантазиите на Гоя“. Цикълът е изпълнен в духа на типичния за изкуството на Гоя сарказъм и остра критика срещу ценностната система на обществото, а съдържанието на повечето от композициите е до такава степен алегорично, че няма как да се възприеме и тълкува еднозначно. Серията е издадена в Париж в тираж от 200 екземпляра, като върху всеки лист е отпечатано заглавието на конкретната сцена, а в допълнение присъстват подписите на Гоя и Дали. След изготвянето на тиража, Дали ръчно подписва с молив всеки един отпечатък.
Специално за колекционерите, през месец декември Галерията обявява специални коледни отстъпки на литографиите от серията Biblia Sacra на Салвадор Дали. „Biblia Sacra”, която се появява през 1969 година, е подготвяна от испанския сюрреалист близо 6 години и е най – голямата публикувана серия с илюстрации от Дали. Първоначално той рисува илюстрациите с гваш. Малко по-късно се появява и графична серия, която е съставена от общо 105 цветни литографии, като всяка от тях е отпечатана върху ръчно правена хартия, а голяма част от листовете носят водния знак на Дали. Илюстрациите към Библията са комбинация от няколко техники - офсетова, тонова литография и сериграфия с прилагане на лакове и металически мастила.
Входът е свободен (както винаги) и галерията работи и в събота и неделя. Пожелавам ви приятно разглеждане.

09 декември 2012

Арго



снимка на cinefish.bg

От петък в кината тръгна новият филм, в който Бен Афлек е едновременно режисьор, изпълнител на главната роля и продуцент - “Арго”, филм, който чаках с нетърпение след поредицата не толкова силни филми, които изгледах напоследък в кината и заради добрите отзиви, които прочетох. Това е трети режисьорски проект на Афлек, след “Жертва на спасение” и миналогодишния “Градът”.
Арго” (САЩ, 2012, 122 мин.) е политически трилър, драма с режисьор Бен Афлек и сценаристи Крис Терио и Джошуа Беарман. Продуценти са Бен Афлек, Джордж Клуни и Грант Хеслов. С участието на: Бен Афлек, Джон Гудман, Алън Аркин, Тейт Донован, Клеа Дювал, Кайл Чандлър, Майкъл Паркс, Рори Кохрейн и др. Световна премиера: 31.08.2012; премиера в България: 07.12.2012.
Филмът е по действителен случай и е разказан на база няколко издадени книги и разсекретени по време на управлението на Клинтън разузнавателни документи. Филмът разказва за събитията, които се развиват в Иран в края на 1979 и началото на 80-та с падането на шаха Мохамед Реза Пахлави (шах на Иран от 1941 до 1979, прозападно настроен, познат ми предимно от филма за втората му съпруга Сорая Бахтиари) и избухването на ислямската революция, която установява управлението на аятолах Хомейни. По време на революцията шаха се установява в Щатите, а революционерите нападат, завземат американското посолство в Техеран и държат близо 60 служители на посолството 444 дни в плен (т.нар. Иранска заложническа криза, която приключва през 1981). В тези събития участват и шестима дипломати, които успяват да избягат от посолството и които няколко месеца се крият в дома на Канадски посланик в Техеран, а ЦРУ трябва да измисли начин как да ги измъкне. Повече за историята ще разберете, ако гледате филма, а той си заслужава да бъде гледан, защото е добре направен политически и шпионски трилър, който използва и умело вплетени архивни кадри; актьорската игра е много добра, атмосферата е правдива и напрегната, а режисьорът е хвален заради вниманието към детайла и отличното заснемане и пресъздаване на историческата действителност (всеки един детайл от онези години е изпипан докрай и актьорите са подбрани така, че приличат много на реалните участници в събитията). Както споделиха и моите приятели, филмът е интересен, напрегнат и си заслужава да се гледа, защото научихме нещо ново по история.

П.П. Филмът получи 5 номинации за награди "Златен Глобус" 2013, от които спечели "Златен Глобус" за най-добър режисьор и за най-добър драматичен филм.

"Арго" взе общо три отличия и от Британската академия за кино и телевизия (БАФТА) - за най-добър филм, за най-добър режисьор и за най-добър монтаж.
Филмът получи и наградата "Оскар" за най-добър филм при 85-то връчване на отличията, както и награда за адаптиран сценарий и монтаж.

06 декември 2012

Терапевтът



Премиерата на новата постановка, която ще се играе на Камерна сцена в Народния театър - "Терапевтът", беше на 16 и 29 ноември.  "Терапевтът" е по пиеса на Елена Алексиева. Режисьор на спектакъла е Крис Шарков, сценография - Венелин Шурелов, художник на костюмите - Елица Георгиева, композитор - Асен Аврамов. В ролите: Владимир Пенев, Жорета Николова, Марин Янев, Цветан Алексиев, Александра Василева, Илиана Коджабашева.
Историята в пиесата се върти около методите на д-р Мърт (В. Пенев), възпитател на кучета и кучешки психотерапевт, но всъщност психолог на човешката душа и успешен манипулатор на техните стопани. Всеки от клиентите на терапевта има сериозни личностни и емоционални проблеми, усеща сериозни липси в живота си и търси щастие през връзката си с домашния любимец; обединяващото между всички клиенти са именно маниите, които имат, желанието за щастие и любовта към кучетата. Ролята на терапевта е да изкара всичко на повърхността, да го навре безпощадно в очите на човека и да предложи своя версия за изцеление, играейки си с човешките слабости и манипулирайки човешките мисли и страсти.
„Всички сме сами на света. Единствената разлика е, че някои го знаят, а други не. Но всеки запълва празнотите както може. Най-добрият приятел на човека не е друг човек. Понякога е куче, което се държи като човек. А най-често е заблудата, която е измислил сам за себе си.” ни казват авторите на постановката.
След първото премиерно представление, прочетох някакви негативни мнения и отидох да гледам следващото леко предубедена (и до днес в интернет могат да се прочетат само негативни мнения). Въпреки това спектакълът по-скоро ми хареса, отколкото да ме настрои негативно (на моята компания не й хареса). Наистина спектакълът не е за всеки вкус; бих казала, че е по-скоро тежък за масовия вкус, а дали е още в суров вид (както се изказват някои зрители), аз нямам компетенции и претенции да преценя. Актьорската игра според мен е много силна, особено ми хареса партньорството между Владимир Пенев и Жорета Николова. В пиесата има идея и доста за размисъл, ако схванеш замисъла на отделните епизоди-диалози. Сценографията е интересна, а костюмите ми харесаха; куклите, които изпълняваха ролята на кучетата приличаха повече на прасета и в началото почти ме разсмяха. Като цяло бих дала по-скоро положителна оценка за странната постановка, доста от зрителите в залата (сред които много актьори, режисьори и критици), смятам я харесаха, съдейки по аплодисментите и подвикванията „браво” накрая. Всеки обаче трябва да прецени сам за себе си дали подобен спектакъл е по вкуса му, а единственият начин да направи това, е като види постановката и отсъди, а не като чете само негативни мнения в интернет.
П.П Елена Алексиева получи номинация за Икар 2013 за най-добър драматургичен текст.

Елена Алексиева е автор на две стихосбирки и на три сборника с разкази: Читателска група 31 (награда „Хеликон” 2005.), Кой (2006) и Синдикатът на домашните любимци (2010). Романите й включват Рицарят, дяволът, смъртта (2007), Тя е тук (2009) и най-новата й книга, романът Нобелистът (2011, номинация за „Хеликон”). Елена Алексиева е автор и на няколко пиеси, сред които Експериментът (2006, постановка на радиотеатъра на програма «Христо Ботев» на БНР, 2012 г.), Глас (2010) и Терапевтът (2010).

02 декември 2012

Фадото на Мариза изпълни сърцата и преля от очите - II


Фадото е цяла eдна култура, обявено е за нематериално културно наследство на човечеството. Пее се повече от сто години. Фадо музиката изразява любов, страст, меланхолия, копнеж, задоволство - част от всяко човешко същество..




Снощи, в пълната зала 1 на НДК, Мариза изнесе поредния си красив, емоционален и зареждащ концерт пред своите верни почитатели. Аз очаквах концерта с нетърпение, тъй като пазех приятен спомен от предишния й концерт, през април 2011, за който писах тук. Само десет минути след обявения час светлините на сцената угаснаха, в тъмнината на залата се чу музика и гласът на Мариза, която беше зад сцената; след малко певицата излезе бавно на сцената в интересен тоалет от черна рокля и сребърни панталони и светлините светнаха. На сцената бяха разположени само малки подиумчета на четиримата музиканти (португалска китара, акустична китара, бас китара и перкусии). По време на концерта светлини в червено, синьо, зелено, лилаво осветяваха различни части от тежките завеси отзад и придаваха интимна и красива обстановка. По време на концерта певицата общуваше доста с публиката на английски, разказваше за какво се пее в дадена песен, сподели за раждането на сина си и за това, че вече никога няма да е самотна, за това, че има семейство в България и се радва на българската си публика, отдаде почит отново на кралицата на фадото Амалия Родригеш, но не забрави да поздрави и благодари на португалски и на феновете си от Португалия и Бразилия, които бяха в залата и вдигнаха ръце. Въпреки меланхоличното звучене на песните Мариза и този път изглеждаше в добро настроение, движеше се по сцената, присядаше, многократно слиза в публиката да пее и да се ръкува с хората от първите редове.
В концерта Мариза беше включила най-доброто от всички студийни дискове, които е записала до днес. Изпя песни като Ha una musica de povo, Meu Fado meu (в изпълнението на която се включи официалният гост на певицата от България - Иван Лечев, който свири на електронна цигулка), Beijo de Saudade, Primavera, Barco negro, O Gente da Minha Terra, Rosa Branca и др. По време на концерта Мариза излезе за 5 минути и остави четиримата музиканти и госта Иван Лечев да изпълнят инструментално фадо, което беше страхотно и взриви публиката. Певицата отново изпълни и песента Rosa Branca от албума Terra, както на предишния концерт - като караше и публиката да пее припева на части – лявата ми страна, дясната ми страна, само жените, само мъжете – този път обаче не досади и изкара смях и аплодисменти от публиката. Към края певицата смени тоалета си и облече красива рокля до земята в черно и сребърно и изпълни и една песен - изненада – на английски, с която каза на всички „независимо от всичко, което се случва, продължавайте да се усмихвате”.. Мариза направи акустично изпълнение без микрофон, което удиви публиката със силата на гласа й, слушайки притихнала; накрая на песента публиката стана на крака и бурно аплодира. На края на вечерта Мариза разказа как преди 10 години си е мислела, че пее само за португалците, но сега вече вижда, че музиката й е без език и е за всички хора по света, които харесват фадото и португалската култура и завърши концерта с любимата ми песен Ó gente da minha terra от дебютния й албум Fado em mim, с която отново успя да разчувства цялата публика (включително и мен успя да ме трогне до плач, направо не е за вярване каква емоция придава с пеенето си на живо тази жена). След края естествено певицата и петимата музиканти получиха много аплодисменти от станалата на крака публика и решиха да направят бис - песента Rosa Branca с участието на Иван Лечев, като певицата накара публиката да танцува като на частно парти. Харизматичната и красива Мариза помаха за довиждане след 2 часа музика, емоция и красота, а публиката не искаше да си тръгва. Вече очаквам следващия й концерт.
 

01 декември 2012

Наркотици, секс, поезия и джаз По пътя


снимка на cinefish.bg

След трите прожекции на тазгодишната Киномания, филмът „По пътя” по романа на Джак Керуак тръгна от вчера, 30 ноември и в салоните на Синема сити. Романът „По пътя” е завършен през 1951, но е издаден чак през 1957 и е включван в редица класации за най-добрите англо-езични романи на 20 век. Това е роман, който описва следвоенното поколение, началото на революцията срещу правилата и консервативните норми, често е определян като “generation-defining” (като се имат предвид битниците служили като вдъхновение за хипи поколението през 60-те). Действието в него се развива между 1947 и 1951 година, като авторът описва собствените си преживявания в търсене на своето Аз и приключенията си по пътищата на Щатите и Мексико. Романът е химн на свободата и себепознанието, на свободния приключенски дух, на любопитството към света и хората, движещи напред един пътешественик и мечтател на лов за впечатления и истории, в търсене на себе си и вътрешния си глас.
Режисьор на филма „По пътя” (On the Road, Франция, Бразилия / 2012 / 139 мин) е Валтер Салес, а сценарият е дело на Хосе Ривера. В ролите са Сам Райли, Гарет Хедлунд, Кристен Стюърт, Ейми Адамс, Кирстен Дънст, Виго Мортенсен, Терънс Хауърд, Алис Брага, Стийв Бушеми и др.
Филмът проследява историята на Сал Парадайс (Сам Райли) (с прототип самия Керуак) – амбициозен писател и внимателен наблюдател, привлечен от освободеността, енергията и харизмата на своя приятел Дийн Мориарти (Гарет Хедлънд), чийто прототип е приятеля на Керуак – Нийл Касиди. История за разкрепостяването под формата на непрекъснати запои с количества алкохол и експерименти с наркотици, забави в джаз клубове, безразборни сексуални връзки и сексуални експерименти (хетеро и хомосексиални), отричане на материалното, идеализиране на буйните и нецензурирани начини на изразяване – това е историята на Бийт поколението – културно-литературно движение през 50-те години на миналия век. Филмът, чието реализиране е чакано над 50 години, е направен добре от гледна точка на режисьорска интерпретация на романа и операторско майсторство (някои добавят и като саундтрак), но е страшно скучен. Цялата история с разкрепостяването звучи някак си банално от гледна точка на сегашния динамичен, забързан, консуматорски живот; живот, съпроводен между другото с приемане на всякакви лекарства, наркотици, алкохол и сексуални експерименти, които не звучат така екзотично както през 50-те. В сегашния контекст на съвременността романът и филмът според мен и компанията са банални  и скучни (преживяли времето си; едва издържахме до края на филма), но все пак за почитателите на литературната класика, си остават класика и заслужават да бъдат четени и гледани.

30 ноември 2012

„Детектив Алекс Крос”



снимка на cinefish.bg

„Зазоряване – част 2”, „007 координати: Скайфол”, анимацията „Хотел Трансилвания”, „Спешна пратка”, триизмерната анимация „Разбивачът Ралф”, „Облакът Атлас”, „Любовна терапия”, „Седемте психопата”, криминалния екшън „Детектив Алекс Крос”, „Стоичков” – това е част от киноафиша в момента, но също така е и подредбата на родния бокс офис за последната седмица към този петък.  Заради слабото представяне по екраните за трета поредна седмица излъчване, филмът за Алекс Крос, сред  десетте, е на девето място. На мен обаче филмът ми беше интересен и мисля, че далеч повече си заслужава парите от някои други от изброените. Вероятно слабото представяне на филма може да се оправдае със слабата световна реклама и участието на сравнително непознатия извън САЩ Тайлър Пери.
Детектив Алекс Крос” (САЩ, 2012, 101 мин.) е криминален екшън, трилър. Премиерата му в България беше на 09.11.2012, а световната - на 18.10.2012. Режисьор на филма е Роб Коен, сценаристи Кери Уилямсън, Марк Мос. В ролите: Тайлър Пери, Жан Рено, Рейчъл Никълс, Матю Фокс, Чад Линдберг, Стефани Джейкъбсън, Едуард Бърнс, Джанкарло Еспозито и др.
Алекс Крос е измислен герой от романите на американския писател Джеймс Патерсън. Алекс Крос е тъмнокож, бивш агент на ФБР и бивш детектив-психолог от полицията във Вашингтон. В екранизациите на романите на Патерсън до сега - „Завръщането на паяка” и „Целуни момичетата”, ролята на Алекс Крос се изпълнява от Морган Фрийман. Обикновено му възлагат крайно заплетени или неразрешими случаи. В този филм Алекс Крос е полицай-психолог, който разрешава сложни казуси, има човешко лице (обича много жена си, децата си и майка си) и заради по-добрата материална осигуреност на семейството си кандидатства за специалист-профайлър във ФБР. Обичта към семейството го кара да наруши закона и вървейки по ръба да преследва до край убиецът-психопат; защо и как обаче, ще разберете, ако гледате филма.  Матю Фокс играе много добре образа на лошия, когото Крос преследва - истински психопат, интелигентен и зъл наемник, с маркови дрешки и интересна кола и с особено отношение към болката, на която подлага своите жертви (направо садист), на когото не откриваме слабото място през цялото време, дори в даден момент можем да започнем да му се възхищаваме на дисциплината, организираността, предвидливостта и издръжливостта, но не и на психарията му. Определeно Матю Фокс играе доста добре и превъзхожда Тайлър Пери. Жан Рено не прави особено забележима роля. Филмът е интересен, динамичен, на моменти напрегнат (добре, че не дават в кадър гадостите, които прави психопата на жертвите си), интригуващ и поне за мен – с не толкова очевиден край.

27 ноември 2012

На един дъх



снимка на store.bg
Обикновено в този блог не се пише много за проза, художествена литература и нови книги (с изключение на няколкото ми споделени кратки разкази, есета и притчи). Не мога обаче да се въздържа и да не споделя за една нова книга, която прочетох на един дъх, от началото до края, от 11 вечерта до 5 сутринта, а това се случва доста рядко, да не кажа почти никога с нова книга.
Става въпрос за новата книга на Анди Андрюс, която издателство Skyprint пусна в края на октомври 2012 – „Съюзници” (странен превод на заглавието от английски, The heart mender). Открих Анди Андрюс като автор миналото лято, когато приятелка ми подари първата издадена негова книга у нас – «Проницателят» (The noticer, 2010); дълго време книгата отлежаваше на рафта, но в един момент дойде времето да я прочета и доста ми хареса; прочетох я набързо, впечатли ме и ме накара да се замисля. Аз вярвам, че определена книга трябва да се прочете в точно определен момент, или както се казваше – когато му дойде времето да я осмислиш. След това купувах още при излизането следващите книги «Съкровищата на пътешественика» (The Travelers gift, 2011) и «Последният жокер» (отново странен превод на заглавието от английски, The Final summit, март 2012). Чудя се преводачът дали вниква в смисъла на думите, които превежда, историята и в „Съюзници”, и в „Последният жокер” се носи от заглавието, а то на български не звучи точно, но както и да е, това е само едно мнение. Иначе книгите на Анди Андрюс са много увлекателни и той е в списъка на Ню Йорк Таймс за бестселъри (The New York Times Best Seller List) със «Съкровищата на пътешественика»
«Съюзници» е роман, който разказва за истински събития, които са били строго пазени в тайна и класифицирани от американското правителство; събития, за които е имало забрана да бъдат споменавани в медиите, а именно потопяването на десетки товарни търговски и военни кораби в Мексиканския залив и убийството на хиляди американци от немски подводници по времето на Втората световна война. Действието се развива през 1942 година, в градче, на брега на Мексиканския залив. Главни герои са една нещастна, млада американка, останала вдовица от войната, семейството, което й дава работа и приятелството си, един немски офицер подводничар, неговият приятел, капитан на подводница и назначеният наблюдаващ нацист. Както самият автор казва, това е роман - трилър, любовна история, мистерия, исторически роман, който ни учи урок. Няма да разказвам повече, само ще кажа, че романът е интересен, динамичен, увлекателен, разказва за малко известни исторически факти и се чете на един дъх. 


"... Пазим болката в себе си, размишляваме над нея... Тя е с нас, когато ядем, с нас е, когато спим - постоянно е с нас и се отразява на начина, по който говорим с децата си, с любимите си, приятелите си... Дори когато виновникът си отиде от този свят, дори тогава гневът продължава да живее и болката продължава да ни измъчва.
– Докато не простим - кимна Били. Права си. Няма такова нещо като "контролиране на гнева". Това просто е невъзможно. Единственият изход е да простиш."

25 ноември 2012

Изложба „Густав Климт в София”



Аделе Блох-Бауер I, 1907
Густав Климт (1862–1918)
Масло върху платно
Нова галерия, Ню Йорк

През седмицата в Галерия „Средец”, София беше открита една малка изложба, която отбелязва 150 години от рождението на австрийския художник Густав Климт (1862-1918). Изложбата „Густав Климт в София” продължава от 21 ноември до 8 декември и включва 16 висококачествени репродукции на картини на Густав Климт. Творбите (фотопринт върху ленено платно, специална поръчка на Община Виена) са копия на известни живописни произведения на големия художник, които австрийската столица показва в единадесет партньорски града от мрежата на ComPRess: Белград, Братислава, Будапеща, Букурещ, Краков, Любляна, Москва, Прага, Сараево, София, Загреб. Изложбата се организира от Бюрото КОМПРЕС СОФИЯ, което е връзка с Община Виена, съвместно с Министерство на културата. От началото на годината музеите и във Виена откриват изложба след изложба, а магазините в австрийската столица са пълни повече от всякога със сувенири с мотиви от творби на Климт.
На изложбата могат да се видят фотоси на платна, които са били изгорени от нацистите по време на Втората световна война като "Приятелки II", създадена от австрийския символист между 1916 и 1917 г. и унищожена през 1945 г. в двореца Имендорф, където в пламъците изгаря и "Хигия", 1907, която посреща посетителите на витрината на галерията. Българската публика ще може да види още знакови платна на Климт като "Целувката", „Емили Фльоге”, 1902, „Аделе Блох-Бауер I”, 1907  и «Аделе Блох-Бауер II”, „Смърт и живот”, 1910/15, „Очакване”, 1904, „Селска градина със слънчогледи”, 1907 и др..
През 1888 г. Густав Климт получава от император Франц Йосеф "Златен кръст" за заслуги в изкуството. Става почетен член на Мюнхенския и Виенския университети. През 1897 г. става един от основателите и президент на учредената във Виена група Сдружение на австрийските художници – сецесион. Secessio означава отделяне и има предвид освобождаването от историческите академични традиции. В творчески аспект представителите на Сецесиона се ориентират по международния модернизъм, абстракционизма.
Известен основно с алегориите и женските портрети, Густав Климт сравнително късно се отдава на рисуването на пейзажи. От 1900 до 1916-а Климт прекарва летата със семейство Фльоге в близост до алпийското езеро Атерзее, където създава своите пейзажи. Климт оставя над 50 пейзажа, които са в по-малък формат в сравнение с портретите му. Най-важната жена в живота на Климт е Емили Фльоге, която остава до Климт до края на живота му. Тя е негова муза, изповедник и му помага в търсенето на модели и клиентки. Кои от тях са делили леглото му не е известно. Климт признава бащинството на трима синове, а след смъртта му става ясно, че вероятно художникът има 14 деца. По няколко пъти на ден той пишел писма или картички на Емили Фльоге и на любовницата си моделът Мици Цимерман (от която има трима сина). Запазени са към 400 негови писма и картички. Гюстав Климт оставя около 250 картини и близо 4000 рисунки.
На мен картините на художника много ми харесват, както и бижутата, създадени доста по-късно от бижутерска къща FreyWille, която използва мотиви от творбите на Климт. Входът за изложбата е безплатен и не отнема много време разглеждането й (жалко, че галеристката не е много кооперативна и не предлага повече информация и материалите, които впоследствие видях, че са направени за изложбата, като например дискове, които могат да се купят). Приятно разглеждане.

23 ноември 2012

Лили Иванова се раздаде на публиката

Лили Иванова пя близо 3 часа снощи пред около 15 хиляди души публика в столичната зала „Арена Армеец“. Тя се раздаде на публиката и въпреки, че на един – два пъти каза, че се е уморила от скачане, в края на концерта тя изглежда имаше желание и енергия да продължава да пее, за да зарадва зрителите. Не си спомням някой голям изпълнител от рода на Стинг, Мадона, Лени Кравиц или друг, когото съм гледала, да е пял толкова дълго, за да зарадва публиката; моето очакване беше, че примата ще пее час и половина и ще се оттегли. Лили Иванова стана първият български изпълнител със самостоятелен концерт в най-голяма ни зала и явно беше решила да направи грандиозен, запомнящ се концерт, концерт, който каза, че подготвя през последната една година. Концертът започна 15 минути след 20 часа с архивни кадри от стари видеоклипове на певицата, осветлението угасна, залата притихна, след което прожекторите осветиха сцената с певицата и оркестъра. По време на концерта примата смени два тоалета изцяло в черно, като в момента, в който излезе да се преоблече и отдъхне, на двата екрана до сцената гледахме видео-клип, в който Мариус Куркински изпълнява стихове на Мартин Карбовски, а на сцената танцуваше любимата балерина на Лили Иванова. Към средата на концерта певицата прекъсна една от песните си, тъй като искала да чува в контролите си реакцията на зрителя, след което започна песента отначало (и така показа на съмняващите се, че пее на живо). Накрая на концерта обаче благодари за перфектното осветление и озвучаване на залата. В края на концерта примата се пошегува с публиката, че е на 100 години и не помни какво се е случило преди 90, по повод желанието на публиката за бисове и изпълнението на „Ветрове” (нещо, което ме накара да я погледна със симпатия, за разлика от концерта й в Банско миналата година, когато говореше на публиката малко надменно). Публиката беше разнородна, като имаще дори много малки дечица, дошли с родителите си.
На сцената примата се качи с 31 музиканти, обединени във формацията Grand Li Orchestra, като музикален директор на формата и аранжор на всичко, което чухме е Живко Петров. В концерта, като част от Grand Li Orchestra, участваха Живко Петров, Стоян Янкулов-Стунджи, Михаил Йосифов, Веселин Веселинов-Еко, Калин Вельов. Лили Иванова изпя над 20 песни и изпълни 3-4 биса. Публиката аплодираше, викаше „браво” и „искаме още”, свиркаше и на няколко пъти става на крака по време на концерта. Лили Иванова и оркестърът изпълниха песни от новия й албум и по-стари хитове в нов аранжимент, като редуваха по-бавни балади с по-енергични парчета, като ключовата дума навсякъде беше Любов. Иска ми се да вярвам, че Любовта е кредото на примата - любов към музиката, любов към сцената, любов към публиката, любов към живота и любов към любовта. По средата на концерта сцената и залата светнаха в червено, чухме прекрасни инструментални изпълнения на китарата на Ангел Дюлгеров, на цигулката на Орлин Цветанов и перкусиите на Калин Вельов, като част от изпълнението на "Камино", което се оказа вълшебно. Примата започна концерта със „Стрелките”, взриви залата с песента „Без правила”, която на мен ми е любима; накрая я изпя и на бис, пя и „Ти сън ли си”, също любима моя песен два пъти; и рокаджийското парче „Черната овца" на Ахат (миналата година на концерта си в Банско също пя „Черната овца”, която вероятно й е любима).
Организацията на събитието беше добра, полицаи регулираха движението на коли в района, момчета и момичета проверяваха билетите и насочваха за местата на всяка крачка; само климатикът духаше на моменти доста силно и студено и изстуди горните сектори, но се търпеше; а екраните в центъра на залата можеше също да предават картина, но не работеха. Като цяло се получи грендиозен концерт; концерт, който се прави с любов, труд, търпение и пари и който е по силите на изпълнител от голяма величина, каквато е Лили Иванова. Запис на концерта вероятно ще бъде излъчен по bTV през декември.

21 ноември 2012

WiFo на DiVino.Taste


снимка на taste.divino.bg

В събота и неделя (17 и 18 ноември) в Централния военен клуб в София се проведе второто издание на форума за българско вино DiVino.Taste. По равносметка на организаторите, над 3000 човека са посетили изложението, представени са около 40 производители на вина, които са изложили за дегустация над 250 от най-добрите вина от всички региони на страната.
DiVino.Taste е форум на българското вино, изложение на български винопроизводители с дегустация на вина, съпроводено от програма с майсторски класове и лекции. Участници като изложители могат да бъдат само български винарни, специално поканени от организаторите, като броят на участниците е ограничен и организаторите правят своята селекция на база своите наблюдения върху качествата на вината, устойчивото пазарно поведение и репутацията на съответната изба, участието и наградите в престижни български и международни класации и конкурси.
С идеята, че културата на храненето и културата на пиенето на вино са не по-малко важни от посещението на театрални и оперни спектакли например, аз си купих билет за участие. От всички предложени майсторски класове и лекции аз избрах да участвам в първото издание на WiFo - форум за вино (wine) и храна (food), който се проведе под мотото Да поговорим за вино и храна, и беше обявен като пространство „за хората, които не просто се интересуват какво ядат и пият, но искат да споделят своята страст”. Пълната програма на DiVino.Taste можете да намерите тук. Аз очаквах различен формат на форума WiFo, но се оказах малко излъгана, както и някои други участници, с които говорих на обяда. Форумът за храна и вино WiFo включваше 9 лекции, разделени в три части, като всяка лекция продължаваше 15-20 минути и беше последвана от 10-ина минути за въпроси; между отделните части имаше половинчасови почивки и така от 13 до 19 часа. Казвам, че си купих билет за форума WiFo с очакването да чуя повече за съчетаването на различни ястия с различните видове вина, а всъщност темите се оказаха доста разнообразни. Първата лекция на Наталия Гаджева, беше празни приказки, тъй като тя не се беше подготвила предварително с текст и презентация; втората лекция на рекламиста Радослав Бимбалов беше доста интересна с акцент върху рекламата на вина; в третата лекция португалецът Руи Фалкао (който води и майсторски клас по време на DiVino.Taste) ни разказа за различните сортове грозде и отглеждането на лозя в Португалия; в Четвъртата лекция баничар от Харманли, Жак Латинов, ни разказа как се прави бизнес с банички; след това Константинос Лазаракис, който е Master of wine който води и майсторски клас по време на DiVino.Taste) ни сподели пътя, който е извървял до получаване на титлата Master of wine и какво представлява самата титла (в света има само 300 човека с тази титла, като на моят въпрос за жените в тази сфера, той разказа, че 60% от Master of wine в света са жени и че жените са облагодетелствани в тази сфера заради по-доброто си обоняние от мъжете); в петата лекция Светослав Тодоров (интериорен дизайнер) ни разказа за изграждането на бар във Варна, чийто дизайн е получил европейска и световна награда за интериорен дизайн (разказът беше във връзка с това, че модерните заведения са посещават от определен кръг хора, които от своя страна създават определена мода в пиенето на определени напитки например вина, и така мода в дизайна и мода във виното); Любомир Стоянов наистина говори за съчетаване на различни храни и ястия с различни вина и лекцията му беше много интересна; Ясен Захариев говори за виното от философска гледна точка, а Сандра Алексиева разказа в последната лекция за своя успешен проект на сайт с кулинарни съвети и рецепти, който започва от сайт-списание със съвети по пиене на вино, като в момента сайтът-проект е отварян от хиляди хора на ден. Накрая организаторите ни поканиха да отпием по чаша вино на изпроводяк от WiFo с идеята, че това е само началото от поредица подобни форуми за вино и храна. Надявам се следващите издания на WiFo да са по-съсредоточени върху съчетаването на храна с вино и културата на хранене и пиене на вино.
В края на форума DiVino.Taste беше обявена и класацията Divino Топ 10 2012 на българските вина. Екипът на Divino определи Midalidare Grand Vintage Malbec Mogilovo Single Vineyard 2010 за българско вино номер 1. На второ място се класира Rubaiyat Chardonnay 2009, а Castra Rubra Butterfly’s rock 2009 заема третото място.

18 ноември 2012

На Рим с любов



снимки на cinefish.bg

Снощи ходихме с приятели да гледаме на Киномания новият филм на Уди Алън, който чаках отдавна – „На Рим с любов”. Прожекцията беше в Зала 1 на НДК; залата беше препълнена, още в началото на седмицата почти не бяха останали билети, тъй като на 17 ноември е единствената прожекция на филма на тазгодишната Киномания. Залата малко се издразни, тъй като преди да започне прожекцията гледахме почти 20 минути реклами, но след това, филмът изтри лошото впечатление. Премиерата на филма в България ще бъде на 21.12.2012, след което филмът ще тръгне масово по кината; световната премиера беше още на 20.04.2012.
“На Рим с любов” (Испания, САЩ, Италия / 2012, 112 мин.) е комедия със сценарист и режисьор Уди Алън. В ролите: Пенелопе Крус, Оливия Уайлд, Алек Болдуин, Елън Пейдж, Уди Алън, Джеси Айзенбърг, Алисън Пил, Грета Геруинг, Джуди Дейвис, Роберто Бенини, Орнела Мути, Рикардо Скамарцио, Карол Алт, Марисел Алварез, Исабела Ферари, Флавио Паренти и др.
След филмите за Лондон, Барселона и Париж, Уди Алън посвещава последният си филм на вечния град, Рим. “На Рим с любов” разказва историите на няколко човека в Рим; проследени са четири отделни сюжетни линии, които текат по едно и също време. Разказва се за любов, опера, за приятни спомени, за обикновените хора и известността на звездите, за филмови звезди и кино, за бизнес и по-богатите италианци. Режисьорът представя с много хумор любовните отношения, приключенията и перипетите, през които минават главните герои в отделните сюжетни линии. Филмът е много лек, ненапрягащ, приятен, разтоварващ, романтичен; през цялото време не спряхме да се смеем. Критиката в Италия е обявила филма като "прекалено романтичен и повърхностен и не показва икономическите трудности, с които се сблъскват повечето жители на италианската столица". Според мен, в сравнение с „Полунощ в Париж” и „Вики Кристина Барселона”, този филм е наистина леко повърхностен, но въпреки това е приятна комедия и си заслужава да се гледа от почитателите на Италия и на Уди Алън.

P.S: Близо 4000 зрители са гледали в Зала 1 най-новия филм на Уди Алън, съобщиха продуцентите на "Киномания 2012" от НДК. Те твърдят, че това е абсолютен прецедент за прожекция на филм в България през последните 10 години.