Дяволът носи Прада 2

Филмът „Дяволът носи Прада 2“ (The Devil Wears Prada 2, САЩ, 119 мин.) на режисьора Дейвид Франкъл по сценарий на Алин Брош МакКена, базиран на книгата „Отмъщението носи Прада“, написана от Лорън Уайзбъргър през 2013 г., е продължение на филма „Дяволът носи Прада“ (2006) и е в разпространение по кината в целия свят през май. С участието на: Мерил Стрийп, Ан Хатауей, Емили Блънт, Стенли Туч, Джъстин Теру, Кенет Брана; и със специални участия на Донатела Версаче и ред звезди от света на висшата мода и Лейди Гага.

Първата част „Дяволът носи Прада“ (2006) е един от любимите ми филми за света на модата, дори го зная наизуст, но втората част, въпреки, че е много приятна за гледане и времето минава неусетно, е малко разочароваща. Когато човек има очакване, винаги остава малко разочарован. Историята във втората част е почти идентична на тази в първата – Анди попада в същото модно списание и се опитва да спаси шефката си Миранда в заговор, от който доста обиграната, хладнокръвна и опитна Миранда се измъква доста ловко. Различното в продължението е времето - времето на печатните издания е отминало, днес почти никой не купува вестници и списания на хартия, всичко се качва и чете онлайн, компаниите се консолидират, правят се сливания и придобивания, при които стотици служители губят работата си като Анди (познато ми е в реалния живот), а дигиталната епоха изисква нови правила, кликовете в интернет са по-важни от смисленото, стойностно и красиво съдържание; дори в последно време ИИ може да създава съдържание без участие на модели, фотографи, гримьори, фризьори и др. Въпреки това, светът на висшата мода все още е индустрия за милиарди евро и трудно се дава без бой. Това, което разбираме от втората част, е че всяко нещо в живота има цена и всеки преценява дали е готов да я плати в дадения момент. Хубавото във филма е блясъка, насладата от гледки в Ню Йорк и Милано, красивите, скъпи и бляскави дрехи, чанти, очила и бижута на героите. Филмът е забавен, приятен за гледане, времето минава неусетно, но е бляскаво копие на оригинала, така че преценете дали да го гледате.

 

 

Помилване, новият филм на Сорентино на Синелибри

Межу 10 октомври и 3 ноември в София и още шест български града се провежда 11-тото издание на Международния кино-литературен фестивал Синелибри (Cinelibri) под мотото Пяната на дните, с богата програма, над 60 филми. Паралелната програма включва раздели за анимационно кино, детски заглавия, кинокласики, галавечери на културите, както и специално издание на Международния кинофорум BOB (Based-on-Books), отворен за професионалисти и учащи.

На 24 октомври в зала 1 на НДК се проведе церемонията по награждаването и националната премиера на филма „Помилване“ – новият шедьовър на Паоло Сорентино с неповторимия Тони Сервило в главната роля.

Залата беше почти пълна.  На сцената излязоха международното жури, което е оценявало пълнометражните филми и журито документален конкурс. Бяха раздадени награди за най-добър пълнометражен филм на биографичната драма „Изчезването“ (The disappearance of Josef Mengele) на режисьора Кирил Серебреников; най-добър документален филм на „Естествена история на разрушението“ (The Natural History of Destruction) на режисьора Сергей Лозница (който беше част от международното жури); награда за изключителен принос към изкуството на филмовото превъплъщение на Тони Сервило; и почетна награда за цялостно творчество и принос към изкуството на кинематографията на Агнешка Холанд. 

Силви Вартан връчи наградата на Агнешка Холанд, като на мен ми се стори проява на лош вкус да връчва награда и да изнася толкова дълго слово, па макар и за любовта й към България, все пак малко отклони вниманието от победителката. 

 

Церемонията по награждаването продължи почти час, определено не беше скучна, и завърши с награждаването на Тони Сервило и неговата кратка реч, при което той обеща да се върне след филма, за да погледне лицата на зрителите. Беше впечатлен да види над хиляда, ако не и две хиляди зрители.

„Помилване“ (The pardon/La Grazia, Италия, 131 мин) е  драма със сценарист и режисьор Паоло Сорентино и с Тони Сервило в главната роля. Филмът е удостоен с цели седем отличия във Венеция и е номиниран за „Златен лъв“. За образа на италианския президент Мариано де Сантис, Тони Сервило е удостоен с награда „Пазинети“ и купа „Волпи“ за най-добър актьор от МФФ във Венеция. Драмата разказва за последната половин година от мандата на италианския президент, но не е политически, а филм за любовта; филм за голяма любов, за  предателство, за травмите от миналото, за преданост, приятелство, прошка и милост. Филмът е увлекателен, забавен (на моменти разсмива), затрогващ (на моменти разплаква, дори един мъж до мен плачеше), много интересен, а Сервило прави отново запомнящ се образ като във „Великата красота“ (La Grande Belleza, 2013). След филма Тони Сервило отново излезе на сцената и направи жива връзка с Паоло Сорентино, при което залата стана на крака и дълго аплодира филма, актьора и режисьора. Препоръчвам го за гледане. Може да бъде гледан отново на 1-ви и 2-ри ноември в кино „Люмиер“.  

Анора

В съботният празничен ден, малка компания решихме да гледаме на голям екран филмът „Анора“, който спечели награда „Оскар“ за най-добър филм, за най-добър режисьор, най-добра актриса в главна роля, най-добър оригинален сценарий, и за монтаж; също така Златна палма от кинофестивала в Кан и други; общо 144 награди & 267 номинации. Залата в Дом на киното беше почти пълна в съботната вечер. Когато финалните надписи се появиха и трите в малката ни компания се спогледахме и си казахме „ех, това ли беше“, като едната ми приятелка беше крайно разочарована, защото както каза: „филмът няма никаква дълбочина, едва го издържах до края“.

„Анора“ (Anora; САЩ; 2024; 139 минути) е романтична комедия с режисьор Шон Бейкър. Участват: Майки Мадисън (Ани/Анора), Марк Ейделщейн (Иван), Карен Карагулян (Торос), Юра Борисов (Игор).

Филмът напомня за „Хубава жена“ с Джулия Робъртс и Ричърд Гиър от преди почти 30 години. Разказва историята на една съвременна Пепеляшка, в която младата стриптизьорка/проститутка Анора се среща със сина на руски олигарх, който ѝ предлага бляскав нов живот, изпълнен с възможности и огромно богатство. Историята показва как парите могат да купят всичко в наши дни (естествено без здраве и щастие) и как безумно богати хора се самозабравят; как минават през хора. Определено аз, както и много други жени в залата, много се посмях; отделни моменти бяха доста забавни. Не се усеща как минават два часа. И според мен филмът няма дълбочина, няма различни сюжетни линии, няма задълбочаване в душевността и емоциите на героите. Леко се докоснахме до нечия душа едва в последните десетина минути от филма. Само преди няколко дни гледах друг много номиниран и награждаван филм – „Емилия Перес“, за който писах тук. „Анора“ не може да стъпи на една пета от „Емилия Перес“, който е многопластов, кинематографичен шедьовър. За мен „Емилия Перес“ заслужава „Оскар“ за най-добър филм, а не „Анора“. Но явно решението е политическо – да се вдигне шум около филма, за да се покаже колко лоши са руските олигарси и всичко свързано с арменци и руснаци. Да, филмът е нискобюджетен и заслужава похвали, но чак пък толкова много награди?! Това е мое и на компанията мнение, който иска да го гледа. 

* (във филмът има доста секс сцени, така че има ограничение да се гледа от публика над 18)

Емилия Перес, кинематографичен шедьовър

Отмина сезонът на филмовите награди с последните награди, раздадени тази неделя – „Оскар“ и аз се сетих да понаваксам с гледане на филми в кино. Последните няколко месеца гледах на голям екран само „Мария“, тъй като последните две години живеех в Белгия и ходех доста рядко на кино.

Филмът „Мария“ получи само номинация за „Оскар“ за операторско майсторство. Гледах го през декември в зала 1 на НДК, която се пръскаше от хора - голям интерес към филма, тъй като е  имал само една прожекция на Киномания и тази беше втора преди пускането му по кината. „Мария“ (Maria, Италия-Германия-САЩ, 2024, 123 мин) е музикална биография с режисьор Пабло Лараин и с участието на Анджелина Жоли в ролята на Мария Калас. По повод на филма, медиите много хвалеха Анджелина, че се е научила на оперно пеене за ролята. Филмът, въпреки ръкоплясканията в залата, в края му, не ни хареса на мен и компанията. Разказва за живота на оперната дива само в последните две седмици от живота й в Париж през 70-те години на миналия век чрез спомените, приятелите и чрез певческия ѝ талант, което е ужасно жалко. Тук-таме се прокрадват спомени от други моменти от живота й, но това не е достатъчно, за да представи целия живот на една известна оперна дива, живяла в известност, обожание и блясък; имала нещастни, трагични и красиви моменти; примадона, властна, мистериозна, фаталната жена. Играта на Джоли безспорно е добра, показва финес и сила. Но филмът като цяло не е нищо особено, не ни хареса, даже ни досади.

 

Друга история е филмът „Емилия Перес“, който гледах днес (Emilia Perez, Франция, САЩ, 2024, 130 мин) с режисьор: Жак Одиар; сценаристи Жак Одиар, Тома Бидеган, Никола Ливеки, Леа Майсюс. Свободна адаптация по роман на Борис Расон. Участват: Зоуи Салдана, Селена Гомес, Карла София Гаскон, Едгар Рамирес, Едуардо Аладро, Адриана Пас и др. Филмът получи  13 номинации за награда „Оскар“, като Зоуи Салдана получи „Оскар“ за най-добра поддържаща женска роля; а песента “El Mal” получи „Оскар“ за оригинална песен за филм;  като песента “Mi Camino” също имаше номинация (и на мен ми харесва повече). Общо 119 награди & 237 номинации.

В началото филмът ми беше доста досаден заради песните, но от един момент нататък започна да разгръща няколко сюжетни линии и стана доста интересен въпреки песните. Филмът е музикална и криминална трагикомедия; може да се каже, че дори е политически. Зоуи Салдана и Карла София Гаскон, които получават много номинации за играта си този сезон; играят впечатляващо. Не разбирам защо повечето медии представят филма като историята на мъж, който решава да смени пола си и да изтрие живота си до момента, но после решава да се събере отново със семейството си. Това е само един пласт. На втори пласт е историята на талантлива адвокатка, която е претоварена, използвана, нископлатена и потисната, докато не намира своя шанс към богатство, удовлетвореност и полза за обществото. В друг план лежи политическата, обществена и социална обстановка в Мексико, с корумпираните управляваща класа и съдебна власт, наркокартелите, бедността, убийствата, изчезналите и трагедията на близките на изчезналите. Друга линия, която се разгръща е трагедията на едно семейство, което губи баща и съпруг и е принудено да емигрира, а после отново да свиква с нов живот в родината. Друг пласт са душевните терзания на убиец, наркобос, който се преражда като филантроп, който върви назад в стъпките си от минал живот и носи добрини за обикновени, изтерзани хора; на съпруг и баща; на една душа, затворена в тяло, която иска да обича, да живее като себе си и да се изяви. На моменти филмът е трогателен, сърцераздирателен. Събирането на толкова пластове на наратива е същински подвиг, кинематографичен шедьовър. Препоръчвам горещо за гледане.

 

Кино за пътешественици 2022

След като през юли пътешествах реално 18 дни из България и Турция, в началото на август пътешествах виртуално с кино панорамата "Кино за пътешественици 2022", която продължи от 1 до 14 август в Културен център G8, Евро синема и Дом на киното. Кино панорамата беше организирана от пътешествениците Здравко Григоров и Ангел Хаджийски, част от филмовото сдружение "Позор", и организатори на фестивали като посветения на северноафриканското и близкоазитското кино MENAR (Sofia Middle East & North Africa Region Film Festival) и "Кино за пътешественици". Цените на билетите бяха доста ниски 8-10лв, с намаления за пенсионери.

Програмата на "Кино за пътешественици 2022" стартира на 1 август в Културен център G8 с българската продукция "Подслон в Тайланд: Заседнали в рая" на пътешественичката Елена Крапчева.

Аз гледах три филма по време на панорамата.

Първият беше "Пътищата на пилигрима" (The great way, Испания, 90'), филм на двойка испанци, които решават да извървят четири поклоннически маршрута и да видят какво е общото между хората, които изминават десетки километри на ден по Пътеката на инките в Перу, Камино де Сантяго в Испания, Тихоокеанския хребетен път в САЩ (Pacific Crest Trail) и Кумано Кодо в Япония. Искам да подчертая, че от четирите пътища, този в САЩ не е пилигримски, не е свързан с почитането на определен светец като Камино де Сантяго, или на богове, като този в Перу към Мачу Пикчу, или Кумано Кодо в Япония, където много пътища водят към различни будистки или шинтуистки храмове. Pacific Crest Trail в САЩ е по-скоро туристически път, където човек предизвиква и открива себе си. Залата беше почти пълна, впечатляващо. След прожекцията в Дома на киното имаше гост - Борислав Илиев, който ни разказа за своите приключения по Камино де Сантяго и Кумано Кодо и ни показа снимки от Япония (моя мечтана страна).

Вторият филм, който избрах беше „Повярвай, за да видиш“ (Аржентина 95′; Режисьор: Габи Хербщайн). Отново залата в Дом на киното беше почти пълна. "Мисля, че духовността ще промени света", споделя фотографката Габи Хербщайн, която работи по филма три години. От Корея до Сибир, от Индия до Мексико, от Гренландия до Малта, в търсене на еднаквото в различното и на това какво стои отвъд осезаемото, 12 духовни лидери ни запознават със своите практики в постигането на хармония между човека и природата. Всеки от тях изповядва своята религия и е представител на различна култура някъде по света. Те са напълно непознати един за друг, изпълняват различни духовни церемонии, но са негласно свързани в мислите и обединени в посланието за любов. Някои общуват с духа и безплътното чрез свещите и тамяна, а други – чрез танца и песента. Изпълнени с мъдрост и смирение, те са мостът, който ни отвежда дълбоко навътре към себепознанието. Някои от тях са потомствени шамани, други са природни знахари, а трети просто ги наричат „баби“. Дори ритуалите им на моменти да изглеждат малко странни, тях ги следват милиони последователи и им се доверяват световни авторитети. Всичко, което казват е толкова просто, но за да го разбереш, първо трябва да им повярваш. Най-странен от всички духовни учители ми се стори живеещият в Малта равин обсипан с рубини и злато и облечен в копринени дрехи, което никак не ми се връзва с духовността, а най-познат Шри Шри Рави Шанкар от Индия, тъй като аз през последните четири години вървя по пътя на Йога, Тантра, Аюрведа и Джьотиш, тоест по неговия път.

Свети Яков е покровител на катедралата в Сантяго де Компостела, Испания, където завършва един от най-известните поклоннически маршрути в Света - Камино де Сантяго, по който от хиляда години вървят през Франция или Португалия до брега на Атлантическия океан в Испания милиони поклонници.

Последният филм, който избрах от програмата беше именно филмът за този поклонически, пилигримски път – „Камино де Сантяго“ (Швейцария 82’, режисьори: Йонас Фрай, Мануел Швайцер), който ме беше вдъхновил и на предходно издание на „Кино за пътешественици“ през 2019-та. Един път и хиляди човешки съдби. Хора от цял свят се стичат, за да извървят своя поклоннически маршрут. Някои тръгват в търсене на новия си житейски път, други, за да видят докъде ще стигнат физическите им възможности, а трети – просто да се забавляват и да срещнат нови приятели. Целта на всички е да достигнат до мощите на Свети Яков в Сантяго де Компостела.

Това, което споделиха накрая организаторите с гордост е фактът, че най-успешното издание е и най-eco friendly изданието, защото няма отпечатан нито един плакат и нито една брошура; а рекламната кампания беше изцяло онлайн. Поздравления!