Помилване, новият филм на Сорентино на Синелибри

Межу 10 октомври и 3 ноември в София и още шест български града се провежда 11-тото издание на Международния кино-литературен фестивал Синелибри (Cinelibri) под мотото Пяната на дните, с богата програма, над 60 филми. Паралелната програма включва раздели за анимационно кино, детски заглавия, кинокласики, галавечери на културите, както и специално издание на Международния кинофорум BOB (Based-on-Books), отворен за професионалисти и учащи.

На 24 октомври в зала 1 на НДК се проведе церемонията по награждаването и националната премиера на филма „Помилване“ – новият шедьовър на Паоло Сорентино с неповторимия Тони Сервило в главната роля.

Залата беше почти пълна.  На сцената излязоха международното жури, което е оценявало пълнометражните филми и журито документален конкурс. Бяха раздадени награди за най-добър пълнометражен филм на биографичната драма „Изчезването“ (The disappearance of Josef Mengele) на режисьора Кирил Серебреников; най-добър документален филм на „Естествена история на разрушението“ (The Natural History of Destruction) на режисьора Сергей Лозница (който беше част от международното жури); награда за изключителен принос към изкуството на филмовото превъплъщение на Тони Сервило; и почетна награда за цялостно творчество и принос към изкуството на кинематографията на Агнешка Холанд. 

Силви Вартан връчи наградата на Агнешка Холанд, като на мен ми се стори проява на лош вкус да връчва награда и да изнася толкова дълго слово, па макар и за любовта й към България, все пак малко отклони вниманието от победителката. 

 

Церемонията по награждаването продължи почти час, определено не беше скучна, и завърши с награждаването на Тони Сервило и неговата кратка реч, при което той обеща да се върне след филма, за да погледне лицата на зрителите. Беше впечатлен да види над хиляда, ако не и две хиляди зрители.

„Помилване“ (The pardon/La Grazia, Италия, 131 мин) е  драма със сценарист и режисьор Паоло Сорентино и с Тони Сервило в главната роля. Филмът е удостоен с цели седем отличия във Венеция и е номиниран за „Златен лъв“. За образа на италианския президент Мариано де Сантис, Тони Сервило е удостоен с награда „Пазинети“ и купа „Волпи“ за най-добър актьор от МФФ във Венеция. Драмата разказва за последната половин година от мандата на италианския президент, но не е политически, а филм за любовта; филм за голяма любов, за  предателство, за травмите от миналото, за преданост, приятелство, прошка и милост. Филмът е увлекателен, забавен (на моменти разсмива), затрогващ (на моменти разплаква, дори един мъж до мен плачеше), много интересен, а Сервило прави отново запомнящ се образ като във „Великата красота“ (La Grande Belleza, 2013). След филма Тони Сервило отново излезе на сцената и направи жива връзка с Паоло Сорентино, при което залата стана на крака и дълго аплодира филма, актьора и режисьора. Препоръчвам го за гледане. Може да бъде гледан отново на 1-ви и 2-ри ноември в кино „Люмиер“.  

Влюбеният Айфел

Между 2 и 31 октомври 2021 се проведе поредното издание на кино-литературният фестивал Синелибри. През октомври и ноември, извън прожекциите на „Мъдросттана травмата“ и „Бенедета“, нямах много време за кино. Тази седмица прекарах три дни в Осло, Норвегия и когато вчера обсъждахме с приятелка кой филм да гледаме на кино, веднага предложих филма „Влюбеният Айфел“ – още малко аристократизъм след Осло, европейско кино, част от програмата на Синелибри, който тръгна по кината в България на 3-ти декември.

„Влюбеният Айфел“ (Eiffel, Франция, Германия, 2021, 108 мин) е романтична, биографична драма, исторически филм с режисьор Мартин Бурбулон, и сценаристи Тома Бидеген, Каролин Бонгран, Мартин Бурбулон, Мартин Бросоле, Натали Картер. В ролите: Ромен Дюри, Ева Макей, Пиер Дьоладоншам, Жюлиет Бланш, Филип Ерисон. Интересното тук е, че по филма е написана книга, а не обратното, както обикновено се прави - по книга да се направи филм.

Гюстав Айфел (Alexandre-Gustave Eiffel, 15.12.1832-28.12.1923) е френски строителен инженер, известен с кулата, която е построил в Париж, която носи неговото име. След като завършва Колежа по изкуства и производство през 1855 г., Айфел започва да се специализира в метални конструкции, особено мостове. Той ръководи издигането на железен мост в Бордо през 1858 г., последван от няколко други, и проектира високата, сводестата Галерия на машините за Парижкото изложение от 1867 г. През 1877 г. той преодолява река Дуро в Порто, с 160-метрова стоманена арка, която последва с още по-голяма арка от същия тип, виадуктът Гарабит с дължина 162 метра над река Труйер в Южна Франция, дълги години най-високият мост в света, на 120 м над потока. Той е един от първите инженери, които използват кесони със сгъстен въздух в строителството на мостове. Проектира подвижния купол на обсерваторията в Ница и рамката на Статуята на свободата в пристанището на Ню Йорк. (енциклопедия Британика)

Айфеловата кула, е най-разпознаваемата марка на Париж в наши дни, също е технологичен шедьовър в историята на строителството. Когато френското правителство организира Международното изложение през 1889 г. в Париж, за да отпразнува стогодишнината от Френската революция, се провежда конкурс за проекти за подходящ паметник. Представени са повече от 100 проекта и Комитетът избира този на известния мостов инженер Гюстав Айфел. По това време Айфел усилено иска да работи по проекта на метрото. Обаче срещата му с жена от миналото - Адриен, го вдъхновява да предложи концепцията за 300-метрова кула, построена почти изцяло от ковано желязо с отворена решетка (филмът ни подсказва, че кулата е под формата на буквата А, като Адриен). Кулата е построена за две години (1887–1889) и когато е завършена, служи като входна врата към изложението. Пресата и парижани са били против строежа поради страха им кулата да не падне и да не загрозява града, дори Ватиканът изпраща протестно писмо срещу строежа, който ще е по-висок от базиликата „Св. Петър“.

Филмът „Влюбеният Айфел“ разказва за историята около построяването на Айфеловата кула, но също така разказва и за голяма страст и голяма любов, която вдъхновява; за ревност, страхове от скандал и стремеж да се запази репутацията; за страховете от новото и модерното; за брилянтния ум, смелостта, упоритостта и силата на волята в преследване на мечтите си; за визионерството и изобретателността (намерих три патента на името на Гюстав Айфел, но съм сигурна, че има още няколко). Историята на героя ни напомня, че никога не е късно за любов (дори след брак и четири деца), защото любовта вдъхновява за постигане на големи мечти и на велики дела, които остават в наследство за поколенията. Филмът определено не е за масовата публика; по-емоционалните като мен, могат да проронят няколко сълзи; на мен и моята приятелка ни хареса.

 

Бенедета

Между 2 и 31 октомври 2021 се проведе поредното издание на кино-литературният фестивал Синелибри. Той беше открит в зала 1 на НДК с новия филм на Пол Верховен „Бенедета“. Извън документалния филм „Мъдростта на травмата“, за който писах тук, през откомври аз обаче нямах време за кино. За това, когато видях, че Френският културен институт в София прави предпремиерна прожекция на филма „Бенедета“ на 3-ти ноември, преди пускането му по кината в страната на 5-ти ноември, заради рекламата на филма покрай Синелибри, и заради името на Пол Верховен, както и заради 2-те номинации от фестивала в Кан 2021 и 2-те номинации от международния филмов фестивал Сан Себастиян 2021, реших че трябва да присъствам на предпремиерата.

„Бенедета“ (Benedetta, 2021, Франция, Нидерландия, 2 ч.,11 мин.) е биографична драма, исторически филм с режисьор Пол Верховен и сценаристи Дейвид Бърк и Пол Верховен по романа на Джудит К. Браун: „Неприлични действия: животът на монахинята лесбийка в ренесансова Италия“ (Judith C. Brown "Immodest Acts: The Life of a Lesbian Nun in Renaissance Italy"). В ролите: Виржини Ефира, Шарлот Рамплинг, Ламбер Уилсън, Клотид Коро, Дафне Патакиа и др.

Ревюто на филма: „Монахиня от 17 век в Италия страда от смущаващи религиозни и еротични видения. Постепенно отношенията й с нейната помощничка се трансформират в романтична любовна връзка.“ обяснява защо филмът е органичен за зрители 18+, а и чух една позната да казва за него, че бил порнографски, друг каза, че го е харесал.

Филмът въобще не е порнографски, бих казала, че сексуалните сцени са направени интелигентно и с мярка; че е провокативен и многопластов; може да накара мислещ човек да се замисли. Филмът е интересен – въобще не се усеща как са минали два часа; исторически – вдъхновен от истински събития; с красиви костюми. Той повдига теми като ролята на църквата, инквизицията, ордените и религията в живота на хората; злоупотребата с власт; вярата в Бог (Бог ще ти говори на много езици) и вярата в хората; любовта към Бога, любовта към любимия човек (мъж или жена), любовта към всички хора; съблазняването и секса; съмнението, отмъщението, прошката. Дали, ако насилваното от баща си и братята си момиче не беше попаднало в манастира, Бенедета щеше да се превърне в лесбийка и да имаме история?! Дали Бог поставя на пътя ни определени хора и изпитва вярата, ценностите и чувствата ни?! Филмът попада в модерния тренд да се обръща внимание на всички лесбийки, гей, бисексуални и трансджендър хора. На много зрители пандемията от чума в ренесансова Италия, хвърлянето на трупове в общи гробове и затварянето на градските порти за предпазване от зараза, може да се стори познато заради скорошните локдауни в Европа. На зрители, които не обичат насилие и кървави сцени като мен, може и да не се понрави много, аз отвръщах поглед от екрана в някои сцени. Някои сцени са много силни: през тази година имаше само един случай в личния ми живот, в който кръвта ми се смръзна във вените, а в този филми три сцени буквално накараха кръвта ми да замръзне докато си седя на стола и гледам - това е забележително постижение на кинематографското изкуство. Този филм определно не е за всеки вкус; на мен ми хареса - вие си преценете.