Гьокчеада (Имброс)

Този текст е за хора, които не са сърфисти и са решили да посетят за първи път острова. Казвам не за сърфисти, защото българските сърфисти започват да идват на острова малко след 2000-ната година и за тях няма нищо ново. Аз дойдох на острова за първи път през 2018, не за да карам сърф, а за да бъда с приятели, които карат сърф, и да почина на по-различно място. Този месец се върнах за втори път пак със същите мотиви: компания сърфисти, по-различно място, малко по-див остров, по-малко хора, липса на тълпи, ниски цени. В сравнение с 2018 забелязвам промяна – първо мостът при Галиполи/Гелиболу (Gelibolu), който свързва европейската с азиатска Турция през прохода Дарданели с прилежащата магистрала към Измир и Истанбул – страхотно инженерно изпълнение, и на второ място подновените и разширени пътища на острова; плюс много нови къщи, хотели и сгради на острова, както и повече туристи турци.

Как да стигнете: От София тръгвате по магистрала Тракия в посока Свиленград, минавате на Капитан Андреево в Турция и после гоните пътя Е87 Edirne-Havsa-Uzunkopru-Kesan-Gelibolu-Kabatepe (посока Canakkale/Чанаккале). От Kabatepe се взима ферибота за Gökçeada. След границата тръгвате в посока Одрин. Може да минете през Одрин, но е по-бавно. По-добре да минете по околовръстното на Одрин. Посоката е Canakkale. Подминавате първата отбивка за Одрин, поемате по втората. Тръгвате по нещо като магистрала. В един момент трябва да поемете вдясно. Ако продължите вляво, отивате на магистралата за Истанбул, също ви върши работа, но е платена. По-добре по околовръстното. После минавате покрай Havsa, след това Uzunkopru, после Kesan, Gelibolu. След Gelibolu посоката е Eceabat. След около 40 км трябва да се отклоните към Kabatepe. От Eceabat се хваща ферибота за Canakkale, а вие трябва да се отклоните в посока Kabatepe и да хванете ферибота за Gökçeada. Билетите се купуват от гишето на пристанището. Цената на фирибота е 186 лири за една кола с двама пътника, което е около 20 лв (без пари) и се пътува час и половина. Като слезете на острова карате в посока главния град Goekceada. Като минете през градчето за повечето сърфисти посоката е Aydincick (10 km), за да се стигне до южния бряг, под село Ешелек, където са сърф училищата, дълги и широки плажове.

Гьокчеада (Gökçeada) заедно с Тенедос (Bozcaada) са единствените острови в Егейско/Бяло море в рамките на Турция след разпада на Османската империя. Според мълвата между Gökçeada и Bozcaada е колесницата на Посейдон. Наоколо са гръцките Самотраки и Лимнос, като на Гьокчеада и Лимнос е мястото, където се образуват ветрове, подходящи за каране на сърф, и където се стичат сърфисти от Румъния и България, а явно и от други страни в Европа (на ферибота се заговорих с двама сърфисти от Швейцария); до Лимнос се стига по-трудно, заради ферибота и е много по-скъпо.

Гьокчеада е дълъг 31 километра и 13 километра широк (по права линия), иначе, ако решите да направите обиколка на острова са си 100 км заради завоите и изкачванията; има население от около 8000 души, които се препитават основно от туризъм и риболов. Населението е предимно етнически турци, но на острова живеят все още и около 250 етнически гърци, както и български турци, изслелени след 1989 г.

История: Гьокчеада става турско владение след Първата световна война, преди това е бил населен с естнически гърци. До 70-те години острова се нарича Имброс (Imbros) и е бил населен основно с етнически гърци, по това време турската държава изгонва масово гръцкото население и прекръства острова на Гьокчеада. След 2000-ната година на острова се допускат външни хора като български сърфисти, по това време всичко е много диво и първобитно. Има много военни казарми/бази, в делнични дни се чува как изтребители облитат небето (на острова има летище), забранено е снимането около базите, има табели с войник с автомат.

Основната тема на острова (поне в нашата част) е прогнозата за вятъра. „Да дойдеш на прогноза“ – означава да дойдеш, когато има прогноза за вятър и може да се кара сърф. В южната част на острова има плаж, на който духа от сушата към морето – подходящо за уинд сърф; и плаж, на който духа от морето към сушата - по-подходящо е да се учиш на кайт сърф. Много българи идват с каравани, кемпери и палатки, оформя се „къмпинг-село“, където се събират общи компании, всички си помагат, децата играят заедно по цял ден-гонят се, стрелят, играят на настолни игри, има много кучета; някои остават от юни до септември. Може да спре тока, съответно и водата на острова, но е за кратко. Водата не е ок за пиене, така че си носете бутилирана или купувайте. Иначе хранителните продукти са чисти, „био“, храната е вкусна. Местните турци масово не говорят чужди езици, дори обслужващия персонал по мотели/пансиони, и комуникацията не е особено лесна, но на елементарния език със сочене/жестове и мимики и малко българо-турски се оправяш. Освен, че не говорят чужди езици, турците карат много лошо по пътищата, няма толеранс и предимство, о и жена-шофьор бива игнорирана и прескачана дори да прави маневра; пътищата са много добри, има много камери и трафик контрол (глобите са високи). Няма много забавления и много за разглеждане, така че ако не карате сърф и не практикувате риболов и колоездене, или почивка/плажуване на див плаж или в къмпинг, по-добре не идвайте насам.

Обиколка на острова: На юг под село Ешелек има солено езеро (Tuz lake), където пребибават фламинго (през 2018-та ги виждах, сега ги няма), южната част е по-пустинна, с изгоряла трева и ниски храсти, по-песъчливо, стават пожари; на север има повече горички, иглолистни, широколистни и е по-планинско и скалисто; има и водопад, който обаче е отворен само до края на май. На юг покрай морето пътят минава покрай малки параклиси, маслинови горички, в които пасат кози, и по-малко овце и коне, много е красиво, но пътят е тесен (една лента) и още не е оправен/разширен; пътят стига до село Ugurlu на запад, където има пристанище и плаж и после стига до Gizli Liman, където има плаж. Преди това вдясно е Mavi Su Resort, който е затворен комплекс с бунгала, басейни, ресторанти (вход 200 лири). В село Sirinkoy има етнически българи, Derekoy е много красиво село във вътрешността на острова, с много интересни като постройка къщи, обезлюдено (празни къщи), но напоследък започва да се заселва отново. По нататък пътят минава покрай язовира на острова, където има чешма, от която да си налеете край пътя питейна вода. Следват Tepekoy и Zeytinlikoy, които са селата с етнически гърци; в първото има гръцка кръчма Barba Yorgo, в която стават големи купони с чупене на чинии по гръцки, много таверни в центъра на селото на площадчето, а във второто Zeytinli - красиви къщи, сладкарници, хотел, читалище, православна църква; много китно селце с близо 300 къщи (в началото и на двете села има паркинг, иначе в момента достъпът към тях е затворен с бариера, през която преминават само живущите). От дясно по пътя за Tepekoy, има отбивка за Pınarbaşı Çınaraltı – най-красивото място според мен на острова, на склон под високи, интересни скали, с гледка към морето до континенталната част и към Самотраки, може да се наблюдава залеза, има паркинг с кафене, а наблизо и ресторант с тераса към прекрасната гледка. След това се връщате към главния град Гьокчеада (има православна църква, джамии, хотели, много нови сгради; в центъра на кръговото има хотел с много приятна сладкарница, където се похапва сладолед и турски сладкиши и от която всеки път купуваме сладки за България). До село Kalekoy има пристанище и казарма, гръцки ресторанти на пристанището, отново красиви къщи, хотели и може да се наблюдава залеза над съседния остров Самотраки от тепето, на което се намират останки от крепост и ресторант Посейдон с тераси на открито. Неделите на острова са пазарен ден, когато могат да се купуват всякакви плодове и зеленчуци и идват много местни на пазар и плаж; през делничните дни на плажа е по-спокойно; алкохолът е много скъп на острова, иначе храната е по-евтина от България. Когато се раздуха и сърфистите са доволни, на плажа понякога не се стои, вятърът вдига и носи пясъка, като те шиба по тялото; та при силен вятър за кибици като мен на плажа не става. При такъв вятър и морето се вълнува и плиска вълни по колите на ферибота, които свирят и остават покрити със сол, но пък си е малък екшън.

Снимки от острова

 

"Летящият холандец" на фестивала "Музи на водата"

След последната премиера на Софийската опера и балет в края на май, която ни впечатли, очаквахме с нетърпение новата премиера, на най-романтичната опера на Вагнер "Летящият холандец", която даде началото на 3-ти Летен фестивал "Музи на водата" на езерото Панчарево на 8-ми юли.

По принцип не съм от почитателите на Вагнер, след "Рейнско злато" се отказах да гледам следващите части, но тъй като тази опера е ранен Вагнер, който се доближава до белкантото („вокалните партии са италиански разположени“), очаквах с нетърпение премиерата.

В деня на премиерата, още от ранния следобед времето започна да се разваля и беше ясно, че при прогноза за дъжд, и при потоп следобеда, няма как спектакълът да се случи на езерото. Официално съобщение обаче така и до вечерта не беше пуснато към зрителите нито на сайта на операта, нито в страницата във Фейсбук, за което пиша голям минус на екипа, отговарящ за комуникациите. Все пак зрителите имат планове и ангажименти, трябва да знаят как да се облекат и как да се организират, за да стигнат до езерото или до сградата на операта, които са на съвсем различни места в столицата. Добре, че имам позната от оркестъра, която ме предупреди по-рано, за да знам как да организирам ангажиментите си и да се придвижа. Заради местенето в сградата на операта премиерата започна доста по-късно от обичайното, и с леко закъснение, малко след 20,30 и тъй като операта е дълга (2 часа и 40 мин с един антракт), приключи малко преди полунощ, което също не е много ок.

Премиерата започна с приветствия от проф. Карталов и партньорите от Софийска община,  кмета на район Панчарево Николай Гюров, и Георги Спасов, който е построил сцената на езерото. Екипът се беше постарал в случай на лошо време да има декори и в залата (Браво), акустиката в залата е по-добра, така че не смятам, че изгубихме от смяната на мястото.

„Летящият холандец“ е романтична опера в три действия от Рихард Вагнер; най-популярната и най-често поставяната му опера. Това произведение е едно от върховите постижения на немската романтична опера, в която с дълбоко проникновение се разкрива душевният свят на героите и тяхната драма. Всички чувства и настроения са изразени в блестяща оркестрова партитура и в баладичния характер и драматизъм на действието. Проф. Карталов пресъздава това прекрасно произведение на сцена 63 години след първата му постановка в България с почти три състава.

Главни действащи лица: Холандеца (баритон) - Маркус Маркварт; Даланд, норвежки моряк (бас) - Курт Ридъл; Сента (сопран) - Радостина Николаева; Ерик, ловец (тенор) - Костадин Андреев; Кормчия на кораба на Даланд (тенор) - Рейналдо Дроз; Мери, дойка на Сента (мецосопран) - Александрина Стоянова. Оркестър и хор на Софийската опера с диригент Росен Гергов. Режисьор Пламен Карталов. Сценографията е абстрактна, вдъхновена от картина на Барбара Хепсуър във въображението на режисьора. Костюми Лео Кулаш. (Преводът в английските субтитри беше ужасен.)

Увертюрата е една от най-дългите, които съм слушала напоследък; музиката като цяло беше приятна. Вокалните изпълнения бяха изключителни; Маркус Маркварт, Костадин Андреев, Александрина Стоянова и женският хор много ме впечатлиха. Като цяло хористите и хореографията в хора на моряците също бяха впечатляващи. Крайното впечатление е за вдъхновяващи, изключителни вокални и инструментални изпълнения; страхотен спектакъл, уникални костюми. С възторжени и дълги аплодисменти, поднасяне на цветя, малко преди полунощ премиерата завърши.

Поздравления на целия екип на Софийска опера: певци, инструменталисти, репетитори, технически служби и ателиета и др за толкова мащабната работа да подготвят спектакъла за две съвсем различни сцени – на езерото и в сградата на операта, и за запомнящото се представление!