Пътуване през душата

Искам да разкажа за едно събитие и за едно пътуване на приятел, за когото блогът е писал и преди: Стела Христова – Сачи. На 12 май Клуб на пътешественика и Ателие по Индийска Култура организираха събитието „Сачи в Индия: поклонение в земята на Боговете“. Това беше приказка през снимки и разказ за последното пътуване на Сачи в Маяпур и Вриндаван, Индия; местата на нейния духовен заряд, където тя се чувства у дома. С хората, които там среща, и с които се познава от преди, или се е запознала тази година, се чувства близка, както тя се изказа: като едни съселяни, една общност. Маяпур е в Западен Бенгал, делтата на река Ганга, където в момента се строи най-големият храм в Индия; ведически планетариум, в който посетителите ще видят подредбата на Вселената през представата на Ведите; Вриндаван е в Уттар Прадеш, на брега на Ямуна. Прах, бактерии, тропик, влага, тежест на въздуха, джунгла, чакали, змии, мангусти, маймуни, рикши, храмове, селфита с местни, аромати, крави, сарита, ритуално къпане, ласи, цветове, обикновени хора, духовност – това е Индия по разказа.

Маяпур (място, изчистено от илюзията)

Сачи започна историята за престоя си в Маяпур като ни разказа трогателната история на Майтили - специалната лечителка в Маяпур, една жена от Китай, която е учила китайска медицина и е дала обет, че няма да върне никога болен човек, който стъпва на прага й; и която преди повече от 20 години се премества в Индия и приема Ваишнавизма, което беше първият момент от разказа, който ме трогна и разплака.

Когато отиваме в Индия като поклонници (защото имаме вяра, която ни води там) каза Сачи, обикаляме храмовете. Раджпур Джаганатха е първият храм, за който ни разказа, където божествата изпълняват желания, но обещаваме нещо в замяна на божествата. В храма се влиза бос, за да си смирен, да сме близо до земята и да се отнесем с почит към светостта на мястото. В храма има самадхи – мавзолеи на светци; дом е на фестивали; духовни инициации; има статуя на Мая, богината на илюзиите. На това място всичко излиза наяве, истината винаги се показва, и духовното, и материалното, комерсиалното, всички скрити мотиви се показват. Има и баняново (не бананово) дърво, което се развива векове наред – чула е човек да казва, че всеки един от нас трябва да се опита да посади баняново дърво - тоест това, което оставим след себе си, толкова да е силно, да се развива и да остави такова наследство след нас, което да остане много след като ние си отидем. В корените на това дърво са намерили статуия на Шива Линга, на дървото хората закачат камъчета със своите желания и се вярва, че когато камъкът падне, желанието се изпълнява.

Обикновените хора се отнасят с преклонение пред своя труд и молят Бога за подкрепа в своите начинания. За Сачи Индия са простосърдечните, обикновените хора, в които вижда духовността в ежедневието им и в тяхното поведение без показност тук и сега.

В храмовете всеки може да отиде до олтара и да направи пуджа – обожание, почит – да поднесе цвете, ароматна пръчка, лампа със свещичка; тоест храмът е достъпен за хората, и те се обръщат към божествата без посредник. Когато се прави ягия – жертвоприношение с огън от кравешка тор и масло гхи, в огъня се поднася зърно, плодове, цветя, молитва, нещо достъпно за всички. Друго характерно е, че има жени, които изпълняват т.нар. Баджан, което е песнопение на свещени текстове, мантри. Винаги на божеството се поднася храна, която се предлага с молитви, след което се раздава на поклонниците, нарича се прасад или милост от санскрит. Най-вкусна храната е, когато я споделяш с приятели.

Хората в Индия са през цялото време в състояние на обмен, ако поискаш от просяк пари, той може да ти даде. Друг начин да бъдеш поклонник в Индия е, да отидеш не, за да взимаш, а за да даваш. Какво можем да дадем?! – общуване, да приказваме с хората; служене, да отидем да изметем някой храм; да купим гирлянд и да го поднесем на олтара; да дадем пари, парите, които даваме за духовна кауза са нещо неизмеримо, безкрайно, което прави сърцето щастливо.

След това ни разказа за Баджан – място, където светецът се установява, спира да пътува и повтаря молитви и мантри; разказа ни и историята на един бабаджи – вид свят човек от Маяпур. За това е важно да сме изключително уважителни с всички, не знаем кой човек каква история има и кой е, дори да е обикновен човек – светостта в сърцето е неизмерима, има касти, йерархии, но на нивото на светостта и духовността хората са равни.

Друг начин да се свържем като поклонници с Индия е през храмовата култура и местните хора; чрез т.нар парикрами – поклоннически обиколки с броеница в ръка и повтаряне на мантри и молитви.

В селата кравата е свещено животно, всички продукти от нея се използват; кравешката тор е високоенергийна брикета; тя е антисептична, антибактериална и се използва в сапуни, медицината, измазват къщите, ползва се за брикети. Кравите са членове на семейството. Пред домовете се сади дървото нийм, което пази от насекоми и скорпиони; има уважение към жените. В западен Бенгал живеят мирно, празнуват и си помагат мюсюлмани и хиндуисти. Уличната храна е винаги на момента приготвена.

Друг основен храм в Маяпур е храма на Нарасимхадева, там се моли за защита.

Най-хубавото нещо, което може да се направи по време на поклонническо пътуване е да споделяме дарове, които получаваме; не е сладко, когато го правиш само за себе си; много по-сладко е, когато го споделяш с другите – каквото и да е – разходка, храна, преживяване. Един от начините да се свързваме по-силно със светите места е, когато го правим с някой друг. Хората в дигиталния свят са сами, самотни, докато в Индия човек не може да се почувства самотен, няма чувство за самота.

Вриндаван (родното място на Кришна)

Вриндаван по думите на Сачи е едно от най-интензивните, откачени, щури, динамични, цветни, агресивни и безумни места, едно от най-сладките и прекрасни места на земята; изумително място, което или ще те шокира, или ще те плени. Светите места трябва да се виждат през ушите, казва един учител; слушайте за тях, от светците, описания за тях, за значението им, за чудесата, за енергията им, не се опитвайте да ги видите с материалните очи, защото ще видите прах, клаксони, маймуни, рикши. Тук хората се радват, не ходят на дискотека, а отиват в храма да танцуват, пеят и да се забавляват.

Разказа ни за храма Кришна Валаран (на 50 години) и фестивалите в него, когато храната е безплатна. Най-хубавото, което можем да направим, е да отидем на поклонение, на фестивал, с близки на сърцето ни хора, за да имаме с кого да споделяме, защото когато си сам, каквито и прекрасни преживявания да имаш е съвсем различно от това да имаш човек, който има твоите ценности и разбира това, което преживяваш и ти, дори да не си го говорите. Тези думи много ме трогнаха, защото това е и моето разбиране за нещата.

В храма Говинда Джи, който е полуразрушен; има подземие, където има много стара реликва на 5 хил години – на божеството Йога Мая. Отношението към божествата е като към личност.

Хареса ми как Сачи говори за някои свои стари приятели индийци от Вриндаван: Сунил е смирен, спокоен, усмихнат, олицетворение на спокойствието, търпението и благостта и изключително честен човек; държи на дългосрочните отношения. Прабат е човек с аристократично, спокойно, вглъбено излъчване, красив, с благородни черти, седи и те изучава, с голямо доверие към хората и силна вяра; който вярва, че каквото е имал в миналото е достатъчно и сега и ще му стигне и занапред; човек, който е благодарен на това, което има, радва му се и го съхранява; така се съхранява наследството от различни култури. Има и такива хора.

Говори и за бабаджи - светци, избрали живот на отшелничество, но и на служене; които колкото и малко да имат, са непрекъснато в служене – грижат се за светите места, за кравите. Казват: Лесно е да се служи на Бога, който е на олтара, защото той не ходи и мълчи, а важно е да служите на Бога, който говори и ходи, тоест на живите същества около нас; истинското служене е да служим чрез любов, грижа, подкрепа и преданост на тези, които са около нас. И един от най-великите начини да се свържем със светите места е ние активно да се ангажираме в сева – служене; да мислим, не какво ще вземем, а какво ще оставим и какво ще дадем. Тези думи на Сачи дълбоко ме трогнаха, защото са верни и защото и аз се опитвам да ги практикувам.

И накрая Сачи сподели за два проекта, които тя и 60 човека от България са подкрепили финансово – Sandipani Muni School (приют и училище за бедни момиченца от региона в началото, създаден от италианец преди 30-ина години, което в момента има около 1400 деца от 1 до 12 клас с четири сгради и училища) и подслона за крави Care for cows (колкото е по-голямо животното, толкова е по-нежно). Сачи и останалите българи са осигурили пълна стипендия на 6 деца за 1 година. Съветът беше: отидете там и правете нещо; не бъдете просто консуматори на духовност, а я сътворявайте заедно с местните хора. Поклон.

Сачи разказва сладко, увлекателно и успя да докосне аудиторията; да разплаче някои, да разсмее други; да ни покаже Индия през своите очи. Тя казва, че да бъдеш поклонник в Индия е огромен дар, но и изпитание за ума, тялото и духа. Компасът на личните ти ценности вярно ще покаже къде се намираш на картата на своето духовно пътуване. Гледната точка на туриста, пътешественика и поклонника са три измерения на свързване с тази земя на чудеса, мъдрост, святост, но и на предизвикателства.

Освен представянето, Сачи беше приготвила мини базар с ароматни масла, амулети и дребни сувенири. Имаше и лека почерпка със сладки и соленки от Индия.

Всичко е въпрос на очи, с какви очи гледаш на света и от какво ниво на осъзнатост. Това разбрах след моето пътуване в Япония, за което ще разкажа в друг пост, и от разказа на Сачи за Западен Бенгал и Уттар Прадеш. Далечната дестинация стана близко място Надявам се, че разказът ви е бил интересен.

Тост за непозната Белгия

В края на декември се преместих да живея в Белгия, една от малкото страни в Европа, в която никога преди не бях ходила. Като всеки човек, с претнции да е интелигентен, широко отворен и търсещ, преди тръгването купих две книги за живота и историята на Белгия, и нидерландски разговорник. В отделни постове ще разкажа за книгите, в случай, че някой се заинтересува да ги купи или ако иска да научи нещо за това място.

В самолета към Брюксел, навръх Стефановден, разлистих първите петдесетина страници на книгата „Тост за непозната Белгия“, която беше първата ми среща с новия ми дом и вдигнах истински тост с българско мерло за новото начало.

„Тост за непозната Белгия“ (“Bottom up in Belgium”, Alec Le Sueur, 2014) е написана от англичанина Алек льо Сюр, който има кариера в Англия и Франция, заминава да живее в Тибет пет години, където се запознава с белгийка, заминава за Белгия (където никога преди това не е стъпвал като мен) и се жени. Книгата е за първите му стъпки в опознаването на страната, стремежа му да намери интересните факти и места за Белгия и белгийците, да отличи страната от останалите. В България е издадена през 2020 г. от издателство ЕРА (книгата е издадена без редактор и на моменти се усеща този факт).

Льо Сюр започва разказа си с Hanenzang, което се оказа популярен спорт по надпяване с петли, който се практикува от мъжете в Бомершовен, провинция Лимбург. Това е едно от нещата в книгата, което ми се стори уникално, въпреки, че не е толкова интересно и си казах, че бих искала да видя на живо. Продължава с разказ за Формула 1 и белгийската Гран При на пистата Спа-Франкоршан; събитие, което бих пропуснала. След това продължава към следващия обект на прочуване – Манекен Пис (в буквален превод „пишкащото момченце“), прочутата статуя в Брюксел на момченце, даващо своя дял в утвърждаването на любимата национална традиция – да се пишка край пътя (доста често срещано явление, даже повсемесно според автора). Манекен Пис е може би най-известния символ на Белгия, неофициален талисман. Първите споменавания на статуя тип Манекен Пис са още през 1452г. и има десетки легенди за възникването на статуята. Подобна статуя има и в Герардсберген, датираща от 1459 г., която е поставена в центъра на градчето. Втора подобна статуя в Брюксел е на момиченце Янеке Пис, поръчана като примамка за туристи от собственика на ресторант към една улица с много ресторанти; и третата пишкаща статуя в Брюксел е на Зинеке Пис (куче) от 1998 г. Тъй като даряването на дрехи става много модно през 20 век, близо 800 тоалета са изложени в  отдела „Дрехите на Манекен Пис“ към „Мюзе дьо ла Вил“ на Големия площад в Брюксел (доколкото знам има май и два български костюма, още не съм ги видяла). Според автора на книгата обаче, вместо Манекен Пис, Атомиумът трябва да е символ на Белгия. Аномиум е футуристична скулптура, модел на кристалната решетка на желязото, увеличен 165 милиарда пъти, като деветте сфери от решетката същевременно символизират и деветте провинции по времето на построяване на скулптурата. Построена е на платото Хейсел, в северната част на Брюксел в чест на Експо от 1958 г.-първият световен панаир след Втората световна война. По-нататък авторът изследва десетките участия на страната на песенния конкурс Евровизия от създаването му през 1956 г до днес, защото конкурсът е доста популярен в страната, тъй като тя е една от основателките на конкурса и редовно изпраща участници, като се редуват една година от валонската част, следващата - участник от фламандската част (което е идиотско хрумване, но то като цялото цялото разделяне на страната и управление е под същия знаменател спроден мен). След Евровизия логично следва следващият проект, в който Белгия е сред основателите- Европейският съюз. На 25 юли 1921 Белгия и Люксембург подписват Брюкселската конвенция, с която създават Белгийско-люксембургски икономически съюз, към който на 21 октомври 1943 се присъединява и Нидерландия; през 1944 се създава митническия съюз Бенелюкс. На 18 април 1951 се присъединяват и Франция, Германия и Италия чрез Парижкия договор и се създава Европейската общност за въглища и стомана. През 1973 се присъединяват Дания, Ирландия и Велкобритания, през 1992 с договора от Маастрихт се въвежда еврото и се измисля името Европейски съюз, а през 2007 с Лисабонския договор се създава Европейския парламент и така всичко тръгва от малка Белгия. По-нататък Льо Сюр разказва за Sinterklaas (нещо като Дядо Коледа, който минава на 5-6 декември да раздава подаръци на децата в Белгия и Нидерландия) и неговия помощник Zwarte Piet (в превод Черен Петър, който е негър, а не джудженче - остатък от колониалното минало на Нидерландия); и преминава през „деветото изкуство“-комиксите, много разпространени в Белгия като разказва пространно за най-известните автори на комикси, за най-известните и продавани комикси през годините и за издателствата; разказва за провеждането на два големи музикални фестивала и някои известни музиканти и певци. Отделна глава е посветена на колониалния опит на страната в Конго. Всъщност Белгия като отделна държава е създадена едва през 1830 г. Първата железопътна линия на континента е открита на 5 май 1835 между Брюксел и Мехелен от първия крал Леополд I. Синът му Леополд II е този, който еднолично колонизира от 1879 г и управлява Конго като по време на управлениято му загиват около 10 млн души, което го нарежда сред хора като Хитлер и Сталин, предизвикали геноцид по света, което кара белгийското правителство да я вземе през 1908 г. от ръцете му. Накрая Льо Сюр посвещава време и на кулинарните особености на страната. Белгийците произвеждат няколко стотин марки бира в над 100 пивоварни, които могат да бъдат групирани в следните категории:  ламбици, лагер бири (светло пиво), ейл бири (тъмно пиво), бели бири, свещени бири и специални бири; ламбиците се използват като основа за произвоство на  голям набор плодови бири, „крик“; произвеждат и нещо като джин – jenever, за който се твърди, че е дал тласък за производство на толкова различни видове бира (защото е гаден на вкус, а и след Първата световна война е водел до масово опиянение на хората, което води до указ, забраняващ алкохола на обществени места). Жалко, че съм почитател на виното, а не на бирата. Виж обаче трапистките пивоварни в Ахел, Шиме, Орвал, Рошфор, Вестмале и Вестфлетерен бих посетила и бих опитала от бирата, произждана от монаси, която се води най-добрата в света (и най-скъпата) – Вестфлетерен 12, приготвяна в абатство Синт Сикстус близо до Ипър. След бирата, авторът разказва за традиционните ястия в страната – супа, миди (moule frites/mosselen friet), като най-предпочитаните и големи миди са тези идващи от Zeeland, картофи с месо, херинга, вафли, шоколад, торти. Води се, че пържените картофки (frites/fritjes) водят началото си от Белгия; в Брюж даже има Музей на пържените картофи (за предпочитане най-добрата мазнина според тях е непречистена телешка мас, смесена с щипка конска мас (отврат)). След пържените картофи най-любими на белгийците са Frikandellen, bitterballen, kroketten, наденички и панирани форми от различни части на животни, включително и конско месо (двойно по-голяма отврат за мен като вегетарианка). За мен всъщност от ястията и напитките остават само белгийския шоколад,, който с удоволствие ще опитвам във всякакви форми и видове, белгийските вафли и торти. В проучванията си авторът стига и до големите битки, които са се водили на територията на Белгия от Наполеон (Ватерло) и по време на Първата световна война край Ипър. Тъй като страната е с равен терен, много пъти е използвана за нахлуване и тестване на най-новите военни оръжия през войните.

И така от проучването на Льо Сюр не открих като цяло нищо особено, нищо толкова интересно и забележително, което да я отличава от останалите европейски страни, дори звучи скучновато. Авторът разказва в големи подробности обиколките и откритията си във връзка с всяка от темите, които изследва, като много от подробностите не са никак интересни. Така на моменти книгата е забавна, пиперлива или съркастична; на моменти е досадна и скучна, и като цяло не е увлекателна. Ако нямата запален интерес към Белгия, не бих я препоръчала за четене – можете да използвате моето резюме. Ако сте почитател на пътеписите, много по-интересна книга с пътеписи на същото издателство е „Това е Нидерландия или защо лалетата са различни“ (Why the Dutch are different, Ben Coates), за която съм писала тук за страната майка Нидерландия.

 

Тьорнхаут (Turnhout) и неговите забележителности

Тъй като Белгия е предимно провинциална страна, с малко големи градове и много по-малки и тъй като живея тук, ще разказвам за местата, на които съм била, ако случайно попаднете в тях, да знаете какво да видите; и естествено във времето мога и да допълвам пътеписите за отделни места. Имената на градовете звучат по различен начин на английски, френски и фламандски (нидерландски) език.

Преди Тьорнхаут, посетих вече Гел (Geel), Брюж (Bruges/Brugge) и Антверпен (Anvers/Antwerpen), но започвам поредицата пътеписи с Тьорнхаут.

Тьорнхаут (Turnhout) е белгийска община и град, разположен във фламандската провинция Антверпен. Към 2021 г. Търнхаут има общо население от 45 874, но агломерацията е много по-голяма и наброява до 81 473 жители. Turnhout е и столица на едноименната административна област, служи като икономически и културен център за други общности в непосредствена близост, с повече от 40 училища; има две болници, театър с две сцени, кино с осем екрана и един от най-големите културни центрове в Белгия. Намира се на 42 km от центъра на Антверпен (Белгия), и 30 km от Бреда и Тилбург, и 40 km от Айндховен (Нидерландия). Футболният клуб на града е K.V. Turnhout.

Turnhout възниква на кръстопът на два основни търговски пътя и в защитата на ловния замък на херцозите(дуковете) на Брабант, който изглежда съществува от 1110 г. или по-рано. Това ловно минало все още е отразено в герба на града. Малката общност, която се развива, получава своя Libertas като „свободен град“ от Хенри I, херцог на Брабант през около 1212 г. През 1338 г. е предоставена привилегията за организиране на пазар в събота, традиция, която продължава да съществува и днес. До 16 век Тьорнхаут се превръща в богат търговски център. За съжаление краят на века донася войни, пожари, конфискации и епидемии. Потискането и инквизицията карат много граждани да намерят убежище в Холандската република, оставяйки Тьорнхаут обеднял. По-нататъшната история на Turnhout се състои от поредица от възходи и падения. През 1830 г. Белгия става независима и Тьорнхаут попада на юг от новата граница с Нидерландия. Периодът между 1831 и 1914 г. бележи прокопаването на канала (1846) и изграждането на железопътната линия (1855). През късното Средновековие Turnhout е известен център за тъкане на спално бельо и търговия с лен. В началото на 19 век тези занаяти са заменени от индустрии, базирани на използването на хартия. Питер Корбелс и Филип Якобус Бреполс се считат за основатели на тази индустрия. Turnhout запазва голяма част от тази индустрия днес. Многобройни графични компании са разположени в региона.

Turnhout е известен със своята индустрия за игра на карти, тъй като  тук се помещава главният офис на най-големия световен производител на карти за игра, Cartamundi, като бизнесът датира от 1859 г. Има музей за игра на карти (National Museum van de Speelkaart Tunhout), който се намира в стара фабрика за производство на хартия и карти за игра.

Всички забележителности са на пешеходно разстояние в центъра на града и се обикалят бързо.

На централният площад (Grote Markt) е разположено кметството (Stadhuis), полицията и готическата църква Св. Петър (Sint-Pieterskerk) (през декември-януари до църквата на площада  се организира коледен базар, а на входа се оформя сцената на Рождество), около площада има много ресторанти и кафенета. Църквата Св. Петър е разположена на място за молитва от 13 век, от което е останала само основата на кулата. Новата църква се строи през 15 век и етапите на строеж водят до смесица от стилове (готика, барок, ренесанс за витражите). Основни престрояване започва през 1740 г., когато е построен и основният олтар от скулптора от Антверпен Walter Pompe. Забележителност в църквата освен олтара, са и амвонът, и органът. На амвона стои на латниски текст от евангелието на Лука: “Do not be afraid. From now on you will fish for men” (Не се страхувайте. От сега нататък ще храните хората с риба), с което Исус иска да предаде на Петър и Андрей задачата да ловят риба за хората, за да ги спасят от тъмнината и да ги поведат съм светлината на вярата.

Дворецът на дуковете на Брабант (Kasteel) е най-важната и стара сграда в областта. Средновековният воден дворец е престрояван много пъти и сега е красива резиденция. Благодарения на близките ловни полета дуковете на Брабант и Бургундия са обичали да прекарват време тук. През 1796 г дворецът е превърнат в съд, служил е в миналото и като затвор, общинско хранилище, пожарна.

Бегинажът (Begijnhof/Begijnhofmuseum) е основан през 13 век в близост до двореца на дука, и достига разцвета си през 17 век, което се бележи от построяването на нова барокова църква през 1666 г. През 1998 това място, заедно с 12 други фламандски бегинажи е присъединено към списъка на Юнеско за световно културно и историческо наследство. Фламандсите бегинажи са уникално свидетелство за средновековно мистично движение, което ги основава. Фламандските бегинажи са самостоятелни женски религиозни общности и техните жилищно-стопански комплекси са с по-либерални правила от реда в обикновените манастири. С изключение на 3 бегинажа в Нидерландия, единствените подобни комплекси, добре запазени в наши дни, са във Фландрия Белгия. Бегините са релегиозни жени, вдовици, които искат да живеят независим, но затворен живот извън познатите порядки със своите обети за вярност и бедност. Те се самоорганизират в самоподдържащи се „градове на мира“ с архитектурни и градски качества. Този бегинаж, разположен в бившето Warande (дворцово място) се характеризира с портал от ранния 18 век (1700 г), амбулатория (1614), Църквата на Светия Кръст (1661-1666 Church of the Holy Cross) и удължен площад. Неговите параклиси (Параклисът на Светото лице 1885-1887 Chapel of the Holy Face) и пещерата на Девата (Lourdes grotto, 1876 г) разкриват жива и популярна вяра, докато музеят илюстрира културата в бегинажа. По-рано през седмицата бях посетила и бегинажа в Брюж и този в Тьорнхаут много повече ми хареса; всъщност това е мястото, което най- ми хареса в Тьорнхаут.

Taxandriamuseum е исторически музей, който се намира в „къщата с кулата“. Тази просторна градска къща от средата на 16 век e построена върху по-стари мазета. Обитателите са имали връзки с двореца и често са посрещали високопоставени гости (къщата е само на няколко минути от двореца на дука). Това е най-старата запазена частна жилищна сграна в Тьорнхаут. Зад сграда има красива градина

Влажните зони и блатата около града са редки в Европа, водата от блатата играе важна роля през 19 век в текстилната индустрия.

От централния площад тръгват и няколко търговски улици.

Още снимки можете да разгледате тук.