Гледайте Когато дъждът спря да вали

снимка от сайта на Малък градски театър

Преди няколко вечери гледах най-новата постановка на Малък градски театър „Зад канала” – „Когата дъждът спря да вали” (премиерата е била на 16 януари).

„Когато дъждът спря да вали” е пиеса на австралийския писател Андрю Бовел, завършена през 2007 и поставяна вече в няколко държави с голям успех (Австралия, Ню Йорк и Лондон). Режисьор на постановката е Зорница София Попганчева, сценография и костюми - Чавдар Гюзелев, музика - Калин Николов. Участват Пенко Господинов, Иво Аръков, Илка Зафирова, Василена Атанасова, Ирини Жамбонас, Христина Караиванова, Петър Калчев.

Постановката е много силна, пиесата е тежка и сериозна; отдавна не бях гледала нещо подобно – спектакъл, който те кара да мислиш и те докосва емоционално, който въздейства на ума и емоциите през двата часа времетраене и след излизане от залата. Пиесата е като пъзел, действието се развива напред-назад във времето между Англия и Австралия, от сцена в бъдещето към сцена в миналото и обратно в настоящето, проследена е историята на 4 поколения герои. Пиесата започва в бъдещето, през 2039 година, когато дъждът не спира да вали, и падат риби от небето, настъпва климатичен апокалипсис. Пиесата обаче не засяга толкова климатичните проблеми, колкото проблемите в човешките отношения и апокалипсисът, който настъпва сред хората след определени техни действия. Пиесата акцентира върху драмите в рода, които настъпват след дори една грешна стъпка на член от семейството; акцентира върху това дали човек може да обича, да прощава и да се омиротвори с миналото си, да чувства вина, болка и страх, да общува, разбира и обича останалите и себе си. През цялото време трябва да се внимава, за да се напаснат отделните парчета от пъзела – отделните сцени с различни актьори, които играят един образ в различна възраст, за да се сглоби цялостната картина и да се проследи развитието на семейно-родовите отношения във времето и пространството. Постановката малко ми напомни за един филм, който вървя през последните месеци с противоречив успех „Облакът Атлас”, за който писах тук. Спектакълът обаче е в пъти по – добър от филма и пиесата и книгата, по която е филма нямат нищо общо. Сценографията в спектакъла включва дигитални ефекти – сини светлинки, които изобразяват пороя, декорите са от щайги, които се разместват от самите актьори и оформят различни пространства и сцени на действието; музиката е доста интересна и провокативна (чуват се автентични аборигенски инструменти, крясъци на делфини и китове). Актьорите играят много добре и са в пълен синхрон като екип. А режисьорката се е справила блестящо с интерпретацията на пиесата и прави доста добър театрален режисьорски дебют. Постановката е силна, натоварваща, дори сърцераздирателна за някои, за това не е лъжица за всяка уста, но аз я препоръчвам на мислещите и търсещите любители на театъра.

Австралийският драматург Андрю Бовел е отличен за “Когато дъждът спря да вали” през 2008 г. с престижните награди “Victorian Premier's Literary Award” и “Queensland Premier's Literary Awards”. Отличията продължават и през 2009 г., когато получава “Victorian Green Room Award”, “AWGIE - Stage Award” и “Sydney Theatre Award - Best New Australian Work”.

„Суматоха” в Малък градски театър

снимка на от сайта на театъра

Снощи гледах постановката, с която Малък градски театър „Зад канала” откри сезона си с премиера през октомври – „Суматоха”. „Суматоха” (1967) е една от най-познатите и поставяни пиеси от Йордан Радичков, а Малък градски театър представя прочита на пиесата на Мариус Куркински. Сценографията и костюмите са на Петя Стойкова, а музиката на Мартин Каров. Участват: Александър Кадиев, Никола Мутафов, Симеон Бончев, Стоян Младенов, Владимир Зомбори, Евгени Будинов, Владимир Димитров, Антоний Аргиров, Александър Димов, Иво Аръков, Албена Михова, Таня Пашанкова, Христина Караиванова.

Аз исках да гледам постановката, тъй като е доста известна като текст и за мен е класика в българския театър, а и като видях, че Мариус е режисьор, реших, че си заслужава да се види. Като цяло прочитът на Мариус на пиесата не ми хареса, след първия половин час започнах да изпитвам досада (която продължи до края) и да поглеждам към часовника, а спектакълът продължава два часа (след като мина час и половина с компанията се питахме какво още следва, защо не свършва и се шегувахме – „следва още едно разказче за мъртвата лисица”). След последния разказ за умрялата лисица на моята компания й се искаше да убие някой на сцената от досада. Странно ми се стори представянето на умрялата лисица или злото като изкусителна руса красавица а ла Мерилин Монро – стоеше ми като кръпка на фона на българската картина. Спектакълът наистина звучи смешно и общочовешки, но някои идеи са странни, като например представянето на надеждата, новото начало и живота със зелено дърво и бременна жена - стояха ми като кръпки на фона на общия сюжет. Актьорите в суматохата на Мариус играят добре, с желание; в началото ми се стори, че някои от тях играят така, все едно гледам Мариус в „Сътресение”, но първоначалното впечатление отминава. Евгени Будинов в ролята на ром малко ми се стори, че преиграва и ме издразни. Албена Михова с монолога на Крокодила в ролята на вечната силна жена страшно ми хареса; много добре й се получи, беше удоволствие да я гледам (жалко, че монологът й беше толкова кратък). Сценографията не е нищо особено – дървено листо, представящо гората като място на действие с дупка, в която изпадат отделните герои в суматохата. Костюмите ми харесаха, нито старомодни, нито много модерни, но напомнящи за българското село/град.

Като цяло постановката не ми хареса (не се хареса и на моята компания), не я препоръчвам за гледане. След тази постановка в мен се затвърди мнението, че е по-добре Мариус да се концентрира върху моноспектаклите си (през последните години гледах неговите „Сътресение” и „Български разкази” и останах възхитена от тях, за мен той е гениален актьор за моноспектакли) за сметка на режисьорските си проекти (през последните сезони гледах „С любовта шега не бива”, „Ревизор” и сега „Суматоха”, на които е режисьор и режисьорските му интрепретации не ми харесаха). Видях, че Театър „София” също представя прочит на „Суматоха” на режисьора Боян Иванов, който може би по- би си заслужавал да се види. А ако държите да посетите Малък градски театър, горещо препоръчвам „Шведска защита”, за която писах тук.

„Шведска защита” и „Канкун” на Малък градски театър

снимки от сайта на театъра

Отдавна не бях гледала постановка, която да ми хареса на сто процента и която с чиста съвест да препоръчам горещо. Миналият петък с приятели гледахме постановката „Шведска защита” в Малък градски театър „Зад канала” и много ни хареса; препоръчвам я горещо. Не само на нас ни хареса, но и повечето зрители на излизане от залата коментираха, че много им е харесала.

„Шведска защита” е пиеса от испанския драматург Жорди Галсеран с оригинално заглавие „Методът Грьонхолм” (2003), по името на шведски психолог, автор на специална процедура за подбор на персонал. Режисьор на постановката е Бина Харалампиева, сценография и костюми Петя Стойкова, музика Асен Аврамов. Участват Атанас Атанасов, Пенко Господинов, Петър Калчев, Василена Атанасова. Пиесата, определяна като офис-трилър, се е играла от февруари 2008 на сцената на Малък градски театър "Зад канала" с участието на Христо Мутафчиев до миналата есен, когато той получи инсулт; от февруари месец тази година (когато е втора премиера на спектакъла) представленията са подновени, поради големия интерес, с участието на Петър Калчев в същата роля (който се справя блестящо). "Шведска защита" е една от най-гледаните пиеси в Европа; поставена е в повече от 25 страни с голям успех. Спектакълът има награда Аскеер 2008 на Атанас Атанасов за водеща мъжка роля.

Пиесата представя интервю за работа в голяма мултинационална компания, в която кандидатстват трима мъже и една жена. Кандидатите са подложени на специфичен подбор, който включва игри, в които се разголва професионалния и личен живот на кандидатите, всички техни тайни лъсват, а реакциите, емоциите и действията на кандидатите са наблюдавани и преценявани тайно с камери. Игра на нерви, в която се разразяват всякакви емоции и страсти и в която оцелява най-хладнокръвният или най-коравосърдечният.

Това е една много добра, модерна, оригинална постановка, в която действието е динамично, държи те в напрежение до самия му (неочакван) край, прави те съпричастен (тъй като всеки се е явявал на интервю за работа) и готов да заемеш една от страните на интервюираните. Актьорската игра е много добра, сценографията също е интересна, костюмите са подходящи (липсва безсмисленото събличане, характерно за много постановки напоследък). Продължителността й е два часа, но те минават неусетно. Препоръчвам я горещо за гледане.

Друга постановка на същия театър и екип, която гледах неотдавна и която сравнително ми хареса е „Канкун”. „Канкун” (2007) е също пиеса на Жорди Галсеран, поставена в Испания през 2008, а у нас през ноември 2010 като копродукция на Драматичен театър „Н.О. Масалитинов“ – Пловдив и Малък градски театър „Зад канала” от същия екип: режисьор - Бина Харалампиева, сценография и костюми - Петя Стойкова и музика Асен Аврамов. Участват Ирини Жамбонас, Искра Донова, Филип Аврамов и Ивайло Христов. Постановката има награда Икар 2011 за главна женска роля на Ирини Жамбонас и номинация за Аскеер 2011 за Ирини Жамбонас.

„Канкун” е спектакъл за изборите, които правим в живота си; понякога се връщаме назад в миналото и се питаме правилно ли сме постъпили или не. Тези действия (макар и безсмислени) са характерни за всеки човек, всеки в даден момент от живота си се обръща назад, пита се дали е направил правилен избор, съжалява или не за дадена постъпка и се терзае дали, ако бе постъпил по другия начин или поел по другия път, животът му щеше да е различен, по-добър и по-щастлив. Това е характерно за всеки човек и именно за тези избори ни напомня пиесата. Действието се развива в хотелска стая в Мексико между две семейни двойки. Действието не е особено динамично, разчита се на диалога и играта на актьорите. Сценографията, както и костюмите не са нещо особено, но са интересни. В един момент ме издразни разхождането на един от героите чисто гол, което и на мен, и на моята приятелка ни се стори безсмислено и странно режисьорско решение (може ли без безсмислени събличания, запазена марка за българския театър, моля). Като цяло актьорите играят добре и постановката е интересна, но може би в края да се стори на някои хора странна и досадна; може да се гледа.