29 октомври 2012

5 дни война



Пет дни война...кому е нужен дори и един ден война?! Аз свързвам войната с ненужна жестокост, с убийства на хиляди невинни, с геноцид, с глад и бездомни хора, с бежански лагери, с най-крайните отрицателни човешки мисли, страсти, емоции и действия; с нещо, което не трябва да се случва никога, но темата на текста не е моето разбиране по темата.
Между 29 октомври и 4 ноември в София се провежда филмов фестивал So Independent Film Festival, който представя на софийските киномани американско независимо кино. Фестивалът включва пълнометражни и късометражни игрални и документални филми, по-стари и най-нови филми, музикални и такива, посветени на големи режисьори в киното, като програмата е доста разнообразна и богата.
Филмът, за когото отделих време днес, от програмата на фестивала, е „Пет дни война” (5 Days of war, САЩ / 2011 / 113 минути). Филмът е по-скоро военна драма, отколкото екшън на режисьора и продуцент Рени Харлин; сценаристи: Мико Ален, Дейвид Бетъл. В ролите: Анди Гарсия, Вал Килмър, Раде Шербеджия, Хедър Греъм, Еманюел, Ричард Койл и др. Бях решила да го гледам, първо защото го видях в програмата на фестивала и второ, защото чух грузинци да го цитират в един репортаж на Панорама.
Филмът е по истинска история и разказва за събитията, които се случват през август 2008 година, по време на войната между Русия и Грузия на територията на Южна Осетия и Абхазия, през погледа на американски журналист и неговия оператор. Двамата са военни журналисти, животът ги сблъсква с грузински войници в Ирак през 2007-ма и след това отново ги среща със същите през август 2008, когато отиват да отразяват събитията в Грузия. Историята тръгва от една грузинска сватба в село, което е бомбандирано, минава през кланета и убийства на деца и старици и свършва с разрушаването на град Гори от руските войски и платените от руснаците кръвожадни наемници-казаци. Репортерът и операторът заснемат военни престъпления и са готови да опазят записа и с цената на живота си, за да го предадат на Human Rights Watch и да разкажат истината на света, като същевременно се посвещават и на това да съберат една грузинска фамилия и да опазят живота на една грузинска жена. Филмът е тежък, натоварващ, трогателен, но си заслужава да се гледа само, за да се придобие бегла представа за събитията в Кавказкия регион и да се затвърди мнението за факта, че войната е една ненужна жестокост. А колко войни се водят в момента?! ...

28 октомври 2012

007 Координати: Скайфол



След суперлативите, изказани от критиката, след премиерата в Лондон на новия филм за Джеймс Бонд, и аз, и моите приятели-киномани не можахме да се стърпим да изтичаме до киното веднага след пускането на филма по кината в петък (станахме продукт на сполучлива медийната рекламна манипулация). „007 Координати: Скайфол” (САЩ, Великобритания, 143 мин, 2012) е екшън, трилър, чиято премиера за Европа и България беше на 26-ти октомври. Това е 23-ият филм за Джеймс Бонд, а тази година се навършват петдесет години от създаването на първия филм за агент 007 - "Доктор Но" с Шон Конъри в главната роля (1962 г). През годините в образа на най-известния британски шпионин са влизали Шон Конъри, Роджър Мур, Тимъти Далтън и Пиърс Броснан. В последните три филма ролята е поверена на Даниел Крейг. Персонажът на Бонд е измислен от английския писател Иън Флеминг, а първата книга от поредицата е "Казино Роял", която се появява през 1953 година. Във филма участват: Даниел Крейг, Хавиер Бардем, Джуди Денч, Наоми Харис, Ралф Файнс, Беренис Марлоу, Бен Уишоу и др. Приятно ми беше да видя Рори Киниър и Хелън МакКрори, които гледах на живо в една постановка на Кралския национален театър, Лондон наскоро и чиято игра много ми хареса в постановката, а във филма също не остават незабелязани (Рори Киниър е най-близкият сътрудник на Ем, а Хелън МакКрори играе министърката). Режисьор на „007 Координати: Скайфол” е Сам Мендес, сценаристи: Нийл Първис, Робърт Уейд, Джон Логан. Музиката към филма е на Адел; началните надписи, които вървят на фон от  Skyfall на Адел като клип са доста впечатляващи. Хавиер Бардем не ми хареса много с изрусена коса и цветни лещи, но това превъплащение е нужно явно за цялостния образ на киберпрестъпник.
Честно казано филмът ни хареса, но като че ли имахме по-големи очаквания след приказките за „филм, достоен за Оскар” след британската премиера. Филмът е интересен, динамичен (но като че ли не чак толкова напрегнат, колкото се очаква от екшън), като цяло май нещо му липсва, за да бъде много добър (на два пъти решението на сценаристите за действие малко ми се стори наивно или недостатъчно обосновано и оригинално). Филмът се  гмурка и в психологията на героите; нашироко са разгърнати чувството за дълг и лоялността на Бонд, и нараненото его, желанието за отмъщение и жестокостта на злодея Раул Силва (бивш шпионин от МИ6, пожертван от системата). Филмът засяга и темата за старостта и полезността на героите, за „остарелите” класически методи за шпионаж, за адекватността на системите за национална сигурност във века на кибертероризма. Момичетата Бонд са само детайл от основната интрига. Даниел Крейг, Хавиер Бардем, Джуди Денч и Ралф Файнс играят силно и правят много добри роли. Филмът си заслужава да се гледа заради факта, че се отличава със сигурност сред 23-те от поредицата. Приятно гледане.

15 октомври 2012

„Последната от Хаусманови” на Кралският национален театър, Лондон



На 11 октомври в Cinema city станахме свидетели на откриването на сезона на сателитните излъчвания на представления от Кралския национален театър, Лондон. Гледахме „Последната от Хаусманови” /The Last of the Haussmans, драма, комедия/. Постановките на Кралският национален театър се предават на живо чрез сателитна връзка с Лондон в партньорство с Британски съвет, а заради големия интерес са предвидени и повторения на запис. Запис на това представление ще се излъчи на 23 ноември, за това пиша и следните редове с малко закъснение, така че, ако ви хареса написаното, да отидете и да гледате постановката на запис.  
„Последната от Хаусманови” е нова пиеса на Стивън Бересфорд. Спектакълът е с режисьор: Хауърд Дейвис. В ролите: Джули Уолтърс, Рори Киниър, Хелън МакКрори, Изабела Лафленд, Матю Марш, Тарон Егертън. Началото беше обявено за 20.40 ч, но спектакълът започна едва след 21 ч (естествено 19 часа лондонско време) и продължи почти до 24 часа с антракт 20 минути (въпреки първоначалната информация от разпоредителките, че ще свърши малко след 23 ч). В началото чухме на живо интервю с писателя и видяхме реклами на предстоящи премиери на театъра. Над 700 кина по целия свят излъчваха едновременно постановката. На мен и компанията постановката доста ни хареса, посмяхме се и накрая ни се допи алкохол, заради постоянното наливане на героите с алкохол сутрин, обед, вечер.
Пиесата разказва историята на обикновено британско семейство от хипи времената до днес; историята на майка, която през 60-те изоставя двете си деца на родителите си и забягва в ашрам в Индия да търси свободата на духа, а в края на живота си, болна от рак, тя се връща във фамилната къща, където синът й Ник (хомосексуалист и наркоман) и дъщеря й Либи (жена с десетки любовни връзки и извънбрачно дете) я гледат в последните й дни. Съвместното им съжителство е наситено със скандали, обвинения за провали, съмнения, съжаление, жестокост, любов, чувство за вина.  Историята е едновременно комична и трогателна, заформя се интрига около любовната връзка на Либи с лекаря, около наследството на къщата, около несподелената любов на един младеж към Либи, около увлечението на внучката Съмър към младежа и несподелената любов на Ник към същия младеж. Оплетени емоционални връзки, комични ситуации и целодневно наливане с алкохол, точно като в типичната британска фамилия. Спектакълът е с добри декори – на въртящата се сцена е построена къщата на фамилията с неповторим изглед, редуват се отделните стаи и двора. Костюмите са подходящи за действието, постоянно се разливат бутилки с вина и твърд алкохол; всички актьори играят много добре, на моменти крясъците идват малко в повече, но се преживява. Рори Киниър в ролята на Ник и Изабела Лафленд в ролята на Съмър са много добри, Джули Уолтърс също прави силна роля. Представлението е с доста комични ситуации и разтоварва, въпреки продължителността си. Препоръчвам го на почитателите на британския театър.

14 октомври 2012

Пъзел



снимка на avtora.com
Вчера гледахме новият български филм, който тръгна премиерно по кината от 5 октомври – „Пъзел” (България, 2012, 100'). Режисьор и сценарист на филма е Иво Стайков (дебют), оператор Емил Топузов, автор на музиката е Митко Щерев. Участват: Асен Блатечки, Станимира Колева, Роберт Янакиев, Петя Силянова, Мария Статулова, Александра Сърчаджиева, Джоко Росич, Павел Поппандов, Атанас Сребрев, Максим Генчев, Свежен Младенов, Валентина Войкова, Александра Щерева, Николай Чилов, Николай Антонов и др.
Режисьорът работи повече от 8 години върху сценария, който претърпява 50 варианта, като вярва, че „всички са като парченца от един пъзел, съставен от отделни елементи, всеки от които може да се съедини само с друг, точно определен, за да се нареди картината. Често пъти, обаче съдбата реди парченцата по свой начин и поставя на празното място друго, почти същото, но почти... Винаги остава празно място...”
Филмът е романтична драма, която внушава, че годините и разстоянията нямат значение за истинската любов и точният човек за теб е само един, така че е най-добре, ако го откриеш, да не го пускаш да си тръгне. В основната нишка на филма е голямата любов, съпроводена с перипети, невъзможност, раздели, срещи, разстояния, време и постоянство; загатнати някъде около основната нишка са мафиотските дейности, емигранството, неизлечимата болест, безпътицата, самоубийството, работохолизма, парите. Децата-актьори са прекрасни, Блатечки прави силна роля (малко съм го гледала и на мен ролите му на лошо момче не ми попречиха да го възприема в тази му роля на непоправим романтик и оптимист), Станимира Колева като че ли нямаше дълбочина на изпълнението, на моменти ми стоеше леко изкуствено и си казвах – „ето, личи си, че не е учила актьорско майсторство”. Музиката на филма много ми хареса. На мен ми липсваше малко динамиката на действието и очаквах във всеки един момент да се отегча или усетя досада, но това не се случи, въпреки бавното темпо на действието. Като цяло филмът ни развълнува (извадихме кърпичките), трогна ни (може би защото бяхме женска компания) и много ни хареса. Той е едно малко романтично островче сред мафиотските истории, псувните и простотиите в някои български филми напоследък. Препоръчвам го на хората, които обичат романтични драми и вярват в съдбата.

ЛЮДМИЛА



събития, посветени на 70-годишнината от нейното рождение



снимка на вестник Сега
Много отдавна мисля върху написването на текста, който следва (за това, моля, имайте търпение до краят му); може би още от миналата зима, когато прочетох книгата на Богомил Райнов (която препоръчвам) „Людмила, мечти и дела”, 2011 на издателство Изток-Запад, или от месец юли тази година, когато имаше организирани определени събития, свързани с нейния живот. Но изчаквах да видя още едно събитие, посветено на делото й, за да  завърша историята в съзнанието си. И ето, че в събота най-накрая отделих време, за да разгледам предвидената изложба, за да завърша историята в съзнанието си и да ви я разкажа. Става въпрос за документалната изложба „КУЛТУРНОТО ОТВАРЯНЕ НА БЪЛГАРИЯ КЪМ СВЕТА”, посветена на 70-годишнината от рождението на Людмила Живкова, която се състоя в Националната галерия за чуждестранно изкуство между 21 септември и 14 октомври 2012. Експозицията включваше богат документален материал от лични архиви за живота и делото на Людмила Живкова, детски рисунки от Асамблеите „Знаме на мира“, картини от Хималайския цикъл на Николай Рьорих (за който съм писала тук) от фонда на Галерията. Изложбата е оформена от акад. Светлин Русев и е субсидирана с помощта на фондациите „Св. Св. Кирил и Методий“ и „Людмила Живкова – Знаме на мира“. Същата изложба ще бъде преместена от 16 октомври до 15 ноември 2012 в Исторически музей – Правец.
Входът за музея е 4 лв; нямаше опашка, като при изложбата на картини на Майстора (за която писах по-рано тук), да не кажа, че в целия музей почти нямаше хора. Експозицията беше подредена на втория  етаж на Галерията в няколко залички  и включваше черно-бели фотографии от личния живот и от официални срещи на Людмила Живкова с дейци на културата, с правителствени и държавни глави; видях ордени, които е получавала от правителствата на Португалия и Италия, от Токайския университет, дипломната работа и дисертацията й, нейни издадени книги, рисунки на деца и плакати от първата Асамблея „Знаме на мира” през 1979-та, картини на Николай Рьорих, чието творчество и философско учение тя е почитала; в една от заличките вървеше филма „Последните седем години от живота на Людмила Живкова”. Много ми харесаха от снимките част от роклите и костюмите, чантите, които е носила по онова време на различни събития Людмила. Като цяло изложбата е в памет на делото й, напомняне за личността й по случай годишнината от рождението й и едва ли е била интересна за много хора (електронният брояч на посетителите отброяваше при моето влизане едва около 1000 души), но според мен изложбата е полезно събитие - напомняне за делото на тази, велика според мен, жена-политик.
През месец юли посетих една друга изложба, също посветена на 70-годишнината от рождението на Людмила Живкова – „Като по струна над бездната”, която беше експонирана в галерия Credo Bonum от 19 юли до 31 август 2012. Изложбата включваше двадесет творби на Николай Рьорих, част от Хималайския му цикъл, автентични документи, писма, публикации, текстове от „Жива етика”, цитати от Людмила Живкова, Николай Рьорих, Елена Рьорих и Святослав Рьорих, архивни фотографии от обществено-политическата дейност на Людмила. Изложбата беше организирана със съдействието на Национална галерия за чуждестранно изкуство, Фондация „Людмила Живкова — Знаме на мира”, Българска национална филмотека, Българска национална телевизия, клона на Международния Център „Рьорих“ в България. В началото на 70-те години Людмила Живкова установява връзка със семейство Рьорих, става последовател на тяхното философско учение "Жива етика" и усилено работи за създаване на център на Николай Рьорих в България. Тогава Националната галерия за чуждестранно изкуство получава дарение от над 200 произведения от неговия син Святослав Рьорих.
В рамките на изложбата, на рождената дата на Людмила Живкова, 26 юли в галерия Credo Bonum беше организирана публична прожекция на документалният филм "Последните седем години от живота на Людмила Живкова", създаден през 2005 г. със сценаристи Стефка Калева и Петя Тетевенска, режисьор Васа Ганчева, оператор Цветан Недков. Аз бях на прожекцията и останах доволна, че отидох, филмът ми се стори много интересен и допълни картината, която имам на Людмила, създадена от книгата на Б. Райнов. Залата се напълни, останаха много хора пред сградата и за това организаторите решиха да направят втора прожекция по-късно същата вечер. На прожекцията присъстваха проф.  Вера Ганева и Петя Тетевенска, които разказаха за създаването на филма и две от внучките на Людмила. В този филм, хора приближени до Людмила, като например акад. Светлин Русев, Александър Лилов, проф. Вера Ганева, Костадин Чакъров, Кирил Аврамов и др., разказват своите спомени за живота й и своите версии за смъртта й.
С решение на ЦК на БКП от март 1978 г. е утвърдена “Дългосрочна комплексна програма за издигане ролята на изкуството и културата за хармоничното развитие на личността и обществото в етапа на изграждането на развитото социалистическо общество”. Програмата е инициирана от тогавашния председател на Комитета за изкуство и култура Людмила Живкова и се основава на издигането на няколко исторически личности, допринесли за развитието на културата, като модели за универсално и всестранно развит човек. Първият етап на това “комплексно мероприятие” е под името на руския художник, философ, изследовател и общественик Николай Рьорих. Програмата “Рьорих” започва с изложба на художника в София, открита на 28 март 1978 в залите на Шипка 6, гостуване на неговия син Святослав Рьорих, монография на Богомил Райнов, международен симпозиум и т.н. Някои от по-големите проекти, реализирани по нейна идея след това, са построяването на Националният дворец на културата, отбелязването на 1300-години от създаването на българската държава с десетки културни събития, изграждането на мащабна експозиция на Националния исторически музей, Асамблеята „Знаме на мира“, обединила децата на планетата под знака на творчеството и под звъна на Камбаните; културни програми, приобщаващи българската публика към универсалния дух на майстори на изкуството, като гениалния Леонардо да Винчи или Николай Рьорих; изложби, открили за света съкровищницата на българското художествено наследство (например пътуването на тракийските съкровища по света). За да продължи прекъснатите културни проекти е учредена първата у нас Международна фондация, която днес носи името на светите братя просветители Кирил и Методий. Събраните по инициатива на Людмила Живкова художествени колекции от разни епохи, автори и народи от различни краища на света поставят основите на една нова музейна институция, превърнала се по-късно в Национална галерия за чуждестранно изкуство.
Людмила Живкова е противоречива личност за съвременната история, в момента е отричана, както политическия строй преди 1989-та и е почитана от много малко хора, който са били основно нейни близки, приближени и роднини, но това е човек, който олицетворява етап в развитието на българската културна политика и според мен заслужава уважение. Аз за себе си мога да кажа, че не съм обременена от „онова време”, избягвам крайностите на политическите страсти и се опитвам да отправя обективен поглед към тази историческа личност; била съм на няколко годинки, когато е проведена първата асамлбея „Знаме на мира”, но дълбоко уважавам тази жена и необременена търся информация за живота и делото й през последната година. За мен тя е достоен човек, който се е опитвал да балансира между статукво и промяна, имал е желание да надмогне рамките и ограниченията на идеалогията, на партийната линия; който е имал надежда за нов строй и нов живот и с цената дори на живота си е правил нещо, защото е искал промяна - нов път на обществено развитие, основан върху културата и нравствените ценности на всестранно развития човек.
Голямата част от младите хора, дори и да са чували за Живкова, нито имат някакво мнение за нея, нито се интересуват от нея. Сега чета мемоарите на Любомир Левчев с идеята да попълня картинката от впечатления върху тази, велика за мен, жена. Надявам се и вие, четящите предходното, да опитате да погледнете обективно от разстоянието на времето и да видите положителното в нейното дело за нашата културна история. Надявам се с написаното, да съм възбудила малко интереса ви към истината за личността и делото й. Аз продължавам търсенето.

Ще попитат: Как да преминем през живота?
Отговаряйте: Като по струна над бездната –красиво, внимателно и стремително.
Учение Жива Етика. Листа от Градината на Мория. Книга първа. Зов. Послеслов.
 

07 октомври 2012

Майстора, цветето и Вселената



"Аз свързвам при всяка идея човека с Вселената, която трепти от радост и взема участие във всичко, което той прави. Каквато и идея да третирам, третирам вечния живот. Може и само цвете да рисувам, но да отразиш единството на вечния живот, на Вселената, това е."

снимка на НХГ, най-любимата ми картина на Майстора
От лятото все се каня да посетя една изложба, но все не оставаше време; знаех, че май трябваше да приключи през септември, но я удължиха до 7 октомври, сложих си римайндер в телефона и в събота подкарах натам. Беше красиво преживяване. Става дума за юбилейната изложба "Майстора, цветето и Вселената", която се откри на 3 юли в Националната художествена галерия  /или както сега е новото име Национален музей на българското изобразително изкуство – последният да затвори вратата, както беше лафът/, посветена на 130-та годишнина от раждането на Владимир Димитров-Майстора. Партньор в реализирането на изложбата е ХГ ”Владимир Димитров-Майстора”, Кюстендил, която съхранява най-голямата за страната колекция от произведения на Майстора (Галерията в Кюстендил съхранява над 300 живописни творби и над хиляда рисунки). Показани са и картини, собственост на Софийска градска художествена галерия, и галериите в Русе, Добрич, Стара Загора, Бургас, Кърджали, Пловдив, частни колекции. Кураторите Бистра Рангелова и Анелия Николаева, търсили ключа към Майстора през неговите думи, са си свършили според мен добре работата. Над 250 платна и рисунки са подредени в залите на втория етаж на Двореца; подредени са тематично, като отделните зали са посветени на майката, на циклите от Цариград и Сиракуза, на пейзажи, плодове и цветя, на автопортрети, на девойки от Кюстендилско, на селски обреди и обичаи. В отделните зали има монитори, на които вървят мисли и снимки на Майстора, има надписи и по стените в залите, в една от залите има телевизор, на който върви филм за Майстора и където са наредени столове, на които хората да поседнат и погледат. Като отидох в НХГ имаше дълга опашка, тъй като билети се продават в една малка стая на една каса (пресилено е да се каже – билети се продават на маса без касов апарат от немного чевръста възрастна жена) и за това чакането не мърда. Чаках за билет 25 минути, купих си и каталог от изложбата (за да си заслужава това толкова дълго чакане); багажът на някои хора – главно раници - стои неохраняван в стаята-каса. Мисля, че трябва да се помисли за отделна стая-гардероб с гардеробиер/охрана за багажа на посетителите и за по-чевръсто справяне с продажбата на билети. Естествено заради дългата опашка имаше доста роптаене от хората, а охраната заключи музея в 17 ч, тъй като работното му време било до 18 ч и заради опашката нямало нужда да се пускат повече хора, а явно доста хора като мен са оставили идването до НХГ за последния момент. А това, че имаше голяма опашка и залите бяха пълни с хора, много ме зарадва; явно все още има хора, които търсят красивото и духовността в ежедневието. Билетът струва 6 лв (за ученици е 3 лв), като цената е висока за българските условия, но за европейските е доста добра (обиколила съм много музеи, дворци, манастири и църкви с вход из Европа и правя разликата). Естествено чакането си заслужаваше – изложбата страшно ми хареса; смятам, че кураторите са се справили професионално. Този човек наистина е майстор, лицата на образите му са така изразни, цветовете са така живи и наситени, че просто от платната се лее светлина и енергия, живот и желание. Заслужава си да се разгледа изложба на Майстора, тази специално ще я оставят още десетина дни в съкратен вариант, така че още можете да отскочите до НХГ.
Към изложбата има два каталога, книжка за оцветяване, пъзел с картина на майстора, специални чаши, сувенири и картички. За последно голямо издание с произведения на Майстора е правено през 1989 г. Сега всеки, който иска да се наслаждава на картините на големия български художник и у дома, може да си закупи големия каталог за 45 лева или кратката му версия за 10 лева (каталозите са двуезични - на български и английски). Купих си съкратеният вариант на каталога, който при първото му прочитане започна да се разпада на отделни страници, иначе е от гланцирана, скъпа хартия и с красиви цветове, с обяснителни текстове към невероятно живите образи на Майстора; изглежда добре направен на пръв поглед, но ако искаш да го разглеждаш многократно и да прочетеш текстовете (както аз направих) се разпада. Следващият път, моля използвайте по-здраво лепило, за да стане още по-качествена изработка.
Иначе, който има интерес и е пропуснал изложбата в НХГ, може да отскочи до галерия Индустриална на ул. Индустриална 11, София, където от 19 септември до 15 октомври са подредени живописни, акварелни и графични творби на Владимир Димитров-Майстора пак по случай 130 години от рождението му. Логото на изложбата е "Първичната материя", като в проекта участват СБХ, галерията в Кюстендил, регионалният исторически музей в Благоевград и с подкрепата на фондация "Братя Василеви". Аз мисля да отскоча до там.
От 5 октомври пък във Военноморския музей във Варна е открита изложбата на Националния военноисторически музей „Владимир Димитров-Майстора. Сюжети от Балканската война”. Националният военноисторически музей притежава 63 платна (акварел и туш) от периода на Балканската и 85 рисунки (акварел и перо с туш), както и три живописни платна от Първата световна война. Тази част от творчеството на Майстора е по-малко позната, но тя впечатлява с точния щрих, правдивост и живописност на образите. Картините, подбрани от фондовете на Националния военноисторически музей отиват за първи път във Варна и ще останат до края на ноември. Аз едва ли ще ги разгледам, но гостите на Варна могат да се възползват.
Владимир Димитров-Майстора (1882 – 1960 г.) е сред най-прочутите български художници. Специфичният му стил не може да бъде сбъркан – неговите картини са изключително впечатляващи с живите си цветове и уникалния рисунък. Голяма част от картините му са портрети и пейзажи. Природата заема централно място в платната на Майстора, изобразена с широки щрихи и близки по тоналност багри.

01 октомври 2012

Идиот 2012 ...или... принизяване на българския театър



Снимка: Иван Дончев

През уикенда изгледах „Идиот 2012” по Достоевски, постановка, която се играе на Камерна сцена на Народен театър „Иван Вазов”, и чиято премиера беше в края на април като част от Руския сезон. Режисьор на спектакъла е Десислава Шпатова, сценична адаптация - Снежина Петрова и Десислава Шпатова. Сценография и костюми – Юлиян Табаков. В ролята на Настася Филиповна е Снежина Петрова, Княз Мишкин – Ованес Торосян, Парфьон Рогожин – Деян Ангелов, Ганя – Зафир Раджаб, Аглая Епанчина – Веселина Конакчийска, майката на Аглая – Вяра Табакова, Лебедев - Владимир Пенев. Достоевски започва да работи над романа си през есента на 1867 г. и го завършва през 1868 г. във Флоренция. Пише творбата си по време на пребиваването си в Германия, Швейцария и Италия. При разработването на отделните черти от образа на Мишкин и на свързаните с него епизоди на романа писателят използва черти от своята лична биография.
Сюжетната линия в спектакъла е стеснена до любовните отношения между две двойки Настася Филиповна - Рогожин и княз Мишкин - Аглая Епанчина с техните страсти, емоции, мисли и действия, които завършват трагично. Впечатлението ми от спектакъла не е никак добро и въпреки, че се въздържам по принцип от крайни мнения, в този случай не мога. Костюмите в спектакъла не ми харесаха, през по-голяма част от времето княз Мишкин беше облечен в кафяво долнище на анцуг и памучна блуза, оцапани с петна; Деян Ангелов също беше облечен в черно долнище на анцунг. Веселина Конакчийска през цялото време на действието играеше по бельо и размяташе бюст наляво надясно все едно е на едно друго място, а не в театър; като нейната героиня в романа е миловидно, нежно, затворено заради семейството, свенливо момиче, а не разгонена, груба, агресивна котка, която фучи хаотично и гръмогласно и стряска и плаши вместо да съблазнява нежно. Владо Пенев беше облечен в една сцена като циганка-певица на руски романси, по сутиен и на токчета, като този травеститски образ беше смехотворен, (жалко че толкова уважавам този актьор), през другото време беше в костюм и имитираше Висоцки, но ролята му е излишна и неговите речитативи навместо да внесат антракт между сцените, само утежняват действието, което и без това накрая става досадно. Единствените костюми, които ми харесаха бяха сватбената рокля на Настася, костюмът на Ганя на рождения ден и костюмът на майката; всичко останало нямаше връзка с духа на епохата, в която се развива действието, нито с мястото. И що за хрумване мъжете да размятат банкноти евро след като действието се развива в друг век и в друга територия?! В спектакъла няма препратки към епохата, към руското или цитати от други разработки на Идиот. Една от малкото сцени, която впечатлява е влизането на Снежина Петрова (Настася Филиповна на рождения си ден) с торта и шампанско в ръка и цигара в устата, вървяща предизвикателно на висок ток в интересна червена рокля с шлейф, но като цяло играта на актьорите в тази сцена не беше докрай изчистена и не изкристализира кристално ясно интригата. Като цяло играта на актьорите е разпокъсана и от нея не може да изпъкне текста и да се разбере какво точно внушава режисьора. Финалната сцена с убийството и напускането на душата от тялото, представено с отделянето на няколко ката фусти от сватбената рокля наистина е добро попадение. Рогожин и княза остават до празната дреха, както остават в живота с празни ръце и души. Декори (почти) липсват, костюмите – целящи да покажат, че жените са за продан - са под всякаква критика. Присъствието на Снежина Петрова на сцената е наистина завладяващо, но някак си се губи всред всеобщата неяснота, като цяло всички играят хаотично и не се получава добра спойка на екипа. Ако не беше атрактивната музика (смес от класика и съвременна музика) на няколко пъти щях да заспя, толкова досадно беше действието. Пиеса-гротеска, която или е прекалено академична и аз и компанията ми не можахме да я разберем, или е прекалено пошла - не мога да реша; но е факт, че на мен и компанията не ни хареса, стори ни се с прекалено досадно действие и халтура в повече. Излязохме от салона с огромно възмущение и почуда какво се случва напоследък.
„Идиот 2012” е завършекът на Руския сезон в Народния театър, който започна с „Ревизор” и включва още „Лов на дивипатици” на руския режисьор Юрий Бутусов по Александър Вампилов, Животът е прекрасен” на Александър Морфов по Николай Ердман и „Нощна пеперуда” на Явор Гърдев по пиесата на Пьотр Гладилин. Най-силното представление от Руския сезон според мен е „Нощна пеперуда”, което препоръчвам, останалите могат и да се пропуснат. Като цяло Руският сезон на Народния театър е слаб и според мен е излагация за една от най-Големите ни сцени. Изгледах всичко от Американския и Руския сезон в две поредни години (впечатленията от всички постановки могат да се прочетат в блога по ключови думи) и смятам, че качеството на продукцията върви надолу ведно с вкусовете на масовата публика – жалко, много жалко за тези актьори, които са решени да се правят на клоуни само и само да пълнят салоните, жалко и за тези режисьори, които адаптират класически текстове, създавайки безвкусица и халтура. През последните няколко месеца гледах австрийски, британски и руски театър и такова принизяване на изкуството не се забелязва в нито една друга трупа извън българските; Студено а?!