Варненският театър гостува на софийска сцена

Преди време бях писала за гостуването на Драматичен театър „Стоян Бъчваров” Варна на софийска сцена с постановката „Ричард III”. Между 1 и 4 февруари варненският театър гостува отново на софийска сцена. На 1 февруари театърът представи на сцената на Сатиричен театър "Алеко Константинов" новата си постановка „Вуйчо Ваньо” (премиера от октомври 2012). Спектакълът „Вуйчо Ваньо” е с три номинации за награди Икар 2013 - за режисура (проф. Пламен Марков), за главна женска роля (Гергана Плетньова), и за авторска музика (Калин Николов). Пиесата на Чехов се поставя за първи път от варненския театър и от режисьора проф. Пламен Марков. Мира Каланова е автор на сценографията и костюмите, Калин Николов е автор на музиката. Участват: Стоян Радев (Иван Войницки или вуйчо Ваньо),  Пенко Господинов (д-р Астров), Михаил Мутафов (проф. Серебряков), Луиза Григорова (Елена Андреевна), Гергана Плетньова (Соня), Веселина Михалкова (Войницка или Mamman), Свилен Стоянов (Телегин), Пламен Димитров (Eфим), Нели Вълканова (Марина), Юлияна Чернева (добавения от режисьора персонаж на чуждата гувернантка Marine).

Пиесите на Чехов са класика, постановки на „Вуйчо Ваньо”, „Три сестри”, „Вишнева градина” и „Чайка” гледам задължително, когато някой театър ги постави, за това и сега с удоволствие се съгласих да гледам „Вуйчо Ваньо” на варненския театър, когато приятелка предложи да купи билети. Между другото Младежкия театър постави в последните години много силни постановки „Вуйчо Ваньо” и „Три сестри” (втората все още се играе, препоръчвам я). „Вишнева градина” на Народния и „Чайка” на Театъра на армията не са толкова добри, но пак си заслужава да се гледат. Но да се върна на „Вуйчо Ваньо” от петък вечер – актьорите играха много силно. Гергана Плетньова прави силна роля на покорна работлива дъщеря, на влюбена жена, на гневна съперница и на нещастно отхвърлена и има вероятност да грабне Икар. Стоян Радев и Пенко Господинов също играят много добре; забележителна беше и Веселина Михалкова в ролята на Маман, която невъзмутимо чете, докато света около нея се срива. Михаил Мутафов само ми звучеше малко слабо за сцената и залата, като че ли да беше изморен и без сили да играе. Костюмите ми харесаха, в духа на времето и мястото на действието, сценографията не е нещо особено, но е подходяща. В спектакъла имаше много нещастие, примиренчество и безизходица, поляти с много чай и водка. Нещастието и безизходното положение на вуйчо Ваньо и Соня трогват и те карат да им симпатизираш, докато наглостта на професора дразни; примиренчеството на доктора те кара да се бунтуваш, а нещастието и наивността на Елена Андреевна те учудват. Всички актьори играят с добра спойка помежду си и според мен не оставят равнодушни зрителите с играта си. Като цяло се получава една добра постановка, която ме накара да остана и след антракта от интерес въпреки, че ме втресе и вдигнах температура. Залата на Сатиричния театър в петък вечер беше препълнена; след гостите бяха известни режисьори, актьори, журналисти, критици. Като цяло, ако съдя по ставането на крака и аплодисментите, залата хареса постановката, на мен и компанията спектакълът също ни хареса.

На мен може би само като кръпка ми стоеше монологът със събличането на вуйчо Ваньо (ако това разсъбличане го нямаше, според мен постановката само би спечелила още повече). Чудя се защо напоследък всеки режисьор включва разсъбличане в спектакъла си?! Например в случая Вуйчо Ваньо, или Хамлет на Гърдев, който тича чисто гол по сцената няколко минути, или Михаил Мутафов, който се разсъблича в Пиеса за бебето пак на Гърдев. Режисьори почитаеми, спектаклите ви само биха спечелили, ако пропуснете тези ненужни разсъбличания на актьорите, граничещи с порнография, които нямат нищо общо с текста и замисъла на автора. 

В програмата на гастрола са още "Ричард III" от Шекспир, спечелила три награди Икар през 2012-та (2 февруари); "Паметта на водата" по пиесата на Шийла Стивънсън – режисьорски проект на Стоян Радев (3 февруари) и "Дон Жуан, или Любовта към геометрията" по Макс Фриш, постановка на Георги Михалков, сценография - Петър Митев, музика - Иван и Веселина Драголови, хореография - Ива Караманчева (4 февруари).

П.П.  В годишните номинации за ИКАР 2013 – приза на Съюза на артистите в България, Гергана Плетньова от трупата на ДТ „Стоян Бъчваров“ взе наградата за водеща женска роля за ролята си на Соня във "Вуйчо Ваньо".

Варненският театър на гости на софийска сцена с Ричард III

снимка от сайта на Драматичен театър „Стоян Бъчваров”, Варна

На 24 март Драматичен театър „Стоян Бъчваров”, Варна гостува на сцената на Театър София със спектакъла „Ричард III” от Уилям Шекспир в рамките на Софийски театрален сезон 2012. Постановката на режисьора проф. Пламен Марков е отличена с четири номинации за наградата ИКАР 2012 на САБ: за сценография на Мира Каланова, за авторска музика на Калин Николов, за главна мъжка роля на Стоян Радев и за майсторско техническо осъществяване. Постановката се играе от ноември 2011 на сцената на варненския театър и доколкото разбирам събира много добри отзиви. Режисьор на спектакъла е проф. Пламен Марков; сценография и костюми Мира Каланова; музика Калин Николов. В ролята на Ричард III е Стоян Радев. Останалите персонажи пресъздават: Михаил Мутафов (Лорд Бъкингам), Пламен Димитров (Крал Едуард IV), Валентин Митев (Лорд Хейстингз), Пламен Георгиев (Лорд Станли), Мария Гинкова (Дукеса Йорк), Веселина Михалкова (Кралица Елизабет), Даниела Викторова (Джейн Шор), Свилен Стоянов (Браканбъри), Владислав Виолинов (Тиръл), Николай Божков (Брандън), Благой Бойчев (Дук Кларънс), Илиян Марков (Лорд Ривърз), Александър Андреев (Ратклиф), Биляна Стоева (Кралица Маргарита), Гергана Плетньова (Лейди Ана), Александър Александров (Принц на Уелс), Димитър Димитров (Хенри Ричмонд) и др. В постановката се включват около 30 души - професионални артисти, любители и деца.

На мен като цяло спектакълът не ми хареса, но въпреки това мога да кажа безспорно, че това е един силен спектакъл, който си заслужава да се гледа от любителите на сериозния театър. Спектакълът продължава три часа с малък антракт, но времето минава неусетно и дължината не досажда. Стоян Радев прави силна роля; играта на почти целия актьорски състав е много силна. Костюмите са в унисон с епохата (края на XIV век, Англия) и са интересни (особено това, че мъжете са облечени в дълги поли), но не ме впечатлиха особено. Костюмите, решени в тъмни тонове и слабото осветяване на сцената са в унисон с тъмните страсти (омраза, сплетни, предателство, страхове за рода, убийство) и мрачната и кървава трагедия на героите. Ричард Глостър - мощен владетел, премахващ безскрупулно всеки претендент за трона, включително собственото си семейство, е жесток и циничен, но и интелигентен, гъвкав, решителен. Ролята на Ричард умело е изиграна от Стоян Радев, който влиза напълно в кожата на героя си и заслужава номинацията за главна мъжка роля. Оригиналният текст не е променян много от режисьора, липсват разни остроумни и простеещи хрумки от съвременността, присъщи на други постановки по шекспирови текстове, от което спектакълът само печели. Ето какво споделя сценографът Мира Каланова за спектакъла: „Това не е „царска пиеса”, казваше Пламен Марков често. В нея няма корона, няма кадифе и злато. В този контекст костюмите не трябваше да бъдат дворцови: изрядни, богати, перфектно изгладени. Исках в тях да се усеща умората, прахта, търсех някаква скрита перверзия. Реших да използвам много различни материи и дантели, както и кожа. Търсех фактури, едри гънки, прорези. Исках да направя костюми, които са богати на пластове и цветове, но в тази пищност търсех разрухата. Асиметрията в голяма част от костюмите е част от тази идея. Освен това тя ми даде възможност деликатно да вплета знаците на властта в тях. Стилът Mi pati, характерен за по-ранното средновековие и който смятам за особено театрален, беше някакъв вид отправна точка в тази посока. Идеята мъжете да носят дълги поли, не е нова нито в театъра, нито в модата, нито в историята на костюма. Мисля, че е красиво и много сексапилно. Като цяло идеята за разруха ме водеше. Тя не е видима на пръв поглед, но е втъкана в костюмите. Докато работехме, казвах на шега, че стилът е „средновековен декаданс”". Идеята на режисьора и сценографа умело е реализирана в постановката, за това мога да кажа, че едновременно със силната игра на актьорския състав и умелата адаптация на текста, това е един силен спектакъл, който си заслужава да се гледа, да спечели награди и който събра овациите на публиката в залата на Театър София в събота вечер. Очакваме да видим как ще се произнесе САБ на 27 март.
PS  Спектакълът спечели три награди Икар 2012: за главна мъжка роля за Стоян Радев, за музика на Калин Николов и за майсторско техническо осъществяване.

Шокиращо ръкомахане в Народния

снимка от сайта на Народен театър

Наскоро гледах една стравнително нова постановка на Народен театър „Иван Вазов” -"Ръкомахане в Спокан" по текста на Мартин Макдона, която се играе от края на септември на камерна сцена. Режисьор на спектакъла е Явор Гърдев, сценография и костюми: Даниела-Олег Ляхова, музика: Калин Николов. Участват: Иван Бърнев, Леонид Йовчев, Теодора Духовникова и Павлин Петрунов.

Това е поредната шокираща постановка след „Козата или коя е Силвия” на  Гърдев, която гледам. Режисьорът я определя като черна комедия, но аз не бих я определила като комедия, нито дори като политическа драма (бях чела някъде подобно определение за пиесата, но в нея не прозират толкова обществено-политически проникновения), а по-скоро я определям като криминална драма или трилър. Зрителите биват стреснати още в първите минути от изстрел, който като че ли цели да ги мобилизира да приемат какво следва до края. Действието в постановката се развива в една хотелска стая в щатите и проследява драмата на вманиачен психопат, който над 20 години издирва отрязания си крайник; драмата на плиткоумни пласьори на дрога, които решават да го преметнат като му пробутат ръка на абориген от музей и драмата на влюбен в маймуна рецепционист, който иска да умре като екшън-герой. Драмите на различните герои се преплитат в един ден наситен с насилие и обрати. На сцената се размяткат десетки отрязани ръце, има заложници поливани с бензин  и палени, словесни и телесни битки. Текстът с нищо не впечатлява освен и идеята за расизма, всичко останало е до болка познато от криминалните щатски филми. С това "Ръкомахане в Спокан" отстъпва на „Козата или коя е Силвия”, в която все пак Олби развива характерите на лирическите герои, като засяга темата за любовта и изневярата, за приятелството и предателството; за различните хора (и по-специално тези с по-различни сексуални предпочитания), за приемането им и отхвърлянето от обществото; за моралните норми на обществото. В "Ръкомахане в Спокан" основната идея е насилието, расизма и престъпността в някои прослойки на американското общество.

Постановката е разтърсваща, изпълнена с насилие и провокативна. Иван Бърнев прави много силна и въздействаща роля като вманиачен психопат, Леонид Йовчев също прави много добра роля; монологът му е единствената част, в която зрителят за малко се отпуска и разсмива. Духовникова играе слабо и преиграва. Сценографията е брилянтна според мен, костюмите са ок и режисьорският прочит явно е добър. Въпреки това на моменти ми ставаше досадно, на моменти ми се повдигаше от мяткащите се ръце и насилието; на края на постановката останах с противоречиви впечатления; не мога да кажа, че спектакълът ми е харесал и бих го препоръчала. Постановката явно е добра, но е и силно шокираща и трудна за преглъщане от масовия зрител; зрителите със слаби нерви да се замислят дали да я гледат; не се препоръчва за лица до 16 години.

 

PS Леонид Йовчев получи номинации за Икар и Аскеер 2012 и награда Икар 2012 за поддържаща мъжка роля за ролята на Мервин. Теодора Духовникова получи номинация за Аскеер 2012 за Поддържаща женска роля за ролята на Мерилин, а Калин Николов получи номинация за Аскеер 2012 за театрална музика.

Страхотен полет на Народния

снимка от сайта на Народен театър

През този театрален сезон писах за много постановки, и положително мнение, и критика; харесаха ми доста представления; видях и много силни постановки и силна игра на актьорите, и не толкова добри и досадни постановки. Най-добрата постановка за сезон 2010/2011 за мен е „Полет над кукувиче гнездо”, която се играе от декември 2010 на сцената на Народния театър „Иван Вазов” по едноименния роман на Кен Киси. Режисьор на спектакъла е Александър Морфов; сценография и костюми Елена Иванова; хореография Мила Искренова. Участват: Деян Донков, Рени Врангова, Иван Бърнев, Стоян Алексиев, Емил Марков, Пламен Пеев, Руси Чанев, Стефан Къшев, Йордан Петков, Валентин Ганев, Теодор Елмазов, Вяра Табакова, Иван Юруков, Виктор Танев, Любомир Петкашев, Илиана Коджабашева.

Кен Киси написва “Полет над кукувиче гнездо” през 1962 година; Кърк Дъглас, който изиграва ролята на Макмърфи, купува правата на книгата и наема драматурга Дейл Васерман за сценична адаптация. През 1976 г. “Полет над кукувиче гнездо” с режисьор Милош Форман и с участието на Джак Никълсън печели пет награди „Оскар”. Александър Морфов пък предлага свой сценичен вариант без да използва изцяло познатата сценична адаптация, който предлага и в Москва и на сцената на Народния театър.

Действието в пиесата се развива в психиатрична клиника и по-точно, в мъжкото отделение, в което са въдворени определени хора, а други са влезли по собствено желание. Най-силни роли правят Деян Донков в ролята на престъпния елемент, бунтаря Макмърфи, радетел за свобода и липса на ограничения в желанията, действията и поведението; Рени Врангова в ролята на манипулативната главна сестра Речид, която поддържа ред и дисциплина в отделението почти по гестаповски, убедена в своята правота и непогрешимост и противник на демократичността и свободата на избор; и Иван Бърнев в ролята на вдетинения и подтискан Били Бибит. Целият актьорски състав играе много силно и в синхрон; сценографията е впечатляваща с камерите и мониторите, с електрическата врата на отделението, с инвалидните колички и болничните легла; с аквариума, от където персоналът управлява живота на обитателите на отделението. На сцената едновременно се случват по няколко ситуации; някой казва монолог докато в същото време в дъното на сцената/отделението разни хора в усмирителни ризи танцуват или се катерят по решетките, други в инвалидни колички правят кръгчета и се разхождат, един болен – глухоням индианец усърдно търка подовете, а персоналът на отделението наблюдава. На сцената постоянно текат по няколко действия едновременно, има движение, динамизъм, като едновременно с това се разкриват и историите/диагнозите на основните герои. Действието е увлекателно, актьорите изглеждат изцяло отдадени на историята на героите. Всичко е на ниво – и режисьорската адаптация, и актьорската игра, и сценографията, и костюмите. Представлението е над три часа и половина, които почти не се усещат; специално аз през цялото време се смях; не си спомням друго представление през този сезон, на което толкова много да съм се смяла на тънката иронията в поведението на героите и на трагикомичните ситуации и истории на главните герои. Представлението е много силно и се харесва на всички, залата беше пълна до горе и на края всички в залата аплодираха в продължение на 5-10 минути силно и възторжено, станали на крака, та чак докато досади на артистите да се покланят. За мен това е най-силното представление през този сезон, което задължително трябва да се гледа.

„Полет над кукувиче гнездо” от Кен Киси, поставена от Александър Морфов е част от т.нар  Американския театрален сезон 2010/2011 г., организиран съвместно от Фондация „Америка за България” и Народния театър, който включва “Ангели в Америка” от Тони Кушнър, режисьор Десислава Шпатова, „Смъртта на търговския пътник” на Борислав Чакринов и „Август в Оклахома” от Трейси Летс, режисьор Ясен Пеянков. „Смъртта на търговския пътник” и „Август в Оклахома” са доста силни постановки и си заслужават да се гледат.

Постановката получи награда Икар и Аскеер 2011 за поддържаща мъжка роля на Иван Бърнев за ролята на Били Бибит и номинации Икар и Аскеер за режисурата на Александър Морфов. Като сравнявам с най-номинираните и награждавани тази година "Сирано дьо Бержерак" и "Зимна приказка", "Полет над кукувиче гнездо" незаслужено е пренебрегнат с номинации и награди. Гледайте представлението, заслужава си.

„Сирано дьо Бержерак“ – забележителен спектакъл или разочарование?!

снимка от сайта на Народен театър

„Сирано дьо Бержерак“ е пиеса в мерена реч (стих) от френския драматург Едмон Ростан (1868-1918), написана през 1897 г. и посветена на приключенията на друг френски драматург, Савиен Еркюл Сирано (1619-1655), отраснал в Бержерак и прочут с бохемския си живот и ироничното си перо. Пиесата се поставя с успех повече от век по цял свят, има многобройни радио, телевизионни и киноадаптации.

От началото на сезона пиесата се играе и на сцената на Народен театър „Иван Вазов” с режисьор Стефан Москов, който я поставя за трети път в кариерата си. Сценографията е на Чавдар Гюзелев, а костюмите – на Свила Величкова; музика Антони Дончев. Участват: Деян Донков, Ана Пападопулу, Владимир Карамазов, Теодор Елмазов, Димо Алексиев, Виктория Колева, Сава Драгунчев , Христо Терзиев.

„Сирано дьо Бержерак“ е постановката с най-много номинации за наградите „Икар” и „Аскеер” тази година. Номинациите за спектакъла са: за главна мъжка роля за ролята на Сирано за Деян Донков (номинация за Икар и Аскеер); за поддържаща мъжка роля за Владимир Карамазов за ролята му на Кристиан дьо Новилет (номинация за Икар и Аскеер), номинация за режисура на Стефан Москов (номинация за Икар и Аскеер), номинация за сценография на Чавдар Гюзалев (номинация за Икар и Аскеер); номинация за костюмография за Свила Величкова (номинация за Аскеер); номинация за театрална музика на Антони Дончев (номинация за Аскеер); номинация за най-добър спектакъл (номинация за Аскеер); за майсторско техническо осъществяване (номинация за Икар). Спектакълът бе отличен с Икар 2011 за майсторско техническо осъществяване, за сценография и за режисурата на Москов.Спектакълът получи и награди Аскеер за най-добро представление и за водеща мъжка роля.

Браво за номинациите и наградите за спектакъла. Сценографията е страхотна, костюмите са интересни, а тези на Роксана много ми харесаха. Моите поздравления за оригиналната сценография и костюми! За мен обаче като обикновен зрител, не драматург, този спектакъл като цяло е разочарование, вторият най-досаден спектакъл, който гледам през сезона. Играта на актьорите е добра. Героят на Владо Карамазов ме дразнеше през цялото време; започне ли актьор да псува на сцената извън оригиналния текст, пиесата ме губи като почитател. Когато режисьорът е привнесъл в оригиналния текст хрумки от просташкото ни всекидневие, въпреки изказването си  "Ще направя един старомоден театър", подчертавайки, че ще се придържа към високия текст в мерена реч и ще потърси онази "старомодна деликатност, която липсва в днешния ден" чрез поезията, аз добивам отрицателно мнение за пиесата. За мен адаптацията на тази пиеса на Москов не е особено сполучлива. Номинациите и наградите от гилдията говорят друго, но моето мнение за постановката е – разочароваща постановка, можеше и много по-добре. Масата хора в залата явно хареса много постановката – имаше много смях, одобрителни възгласи, подвиквания „Браво” и много аплодисменти. Във форумите прочетох отзиви за постановката от: „Разочароващо; сценографията е блестяща; всичко друго в тази постановка е банално до болка; и то не по онзи банален начин, който все пак, въпреки че ни е познат, поднесен с необходимата доза вдъхновение, ни разсмива и интригува; хумористичното стилизиране на чувствата и персонажите е хлъзгав ръб, от който лесно се пада в пропастта на лишено от смислен емоционален заряд жужене по сцената” до: „Брилянтно! Трябва да се види! Няма да се хареса на всеки, но харесаш ли я - ще я помниш винаги! Постановка, която бих гледал с удоволствие отново! Браво, Теди!”. Явно всеки трябва да прецени за себе си дали да я гледа.