Парижката Света Богородица

снимка от сайта на Театър София

Преди няколко дни с приятели гледахме „Парижката Света Богородица”, най-новата постановка на Театър „София”, който поради големия интерес пусна и извънредно представление в събота. Приятели ми предлагаха билети за премиерата на 24-ти януари, но имах друг ангажимент; те отидоха и останаха възхитени, а аз впоследствие четох и някои статии – реклами.

Спектакълът „Парижката Света Богородица” е драматизация на Димитър Стоянович по романа на Виктор Юго; режисьор и автор на музикалната картина е Лилия Абаджиева, сценография и костюми Васил Абаджиев. Участват: Пламен Манасиев, Калин Врачански, Юлиян Малинов, Мартин Гяуров, Николай Антонов, Росен Белов, Николай Върбанов, Юлиян Рачков, Михаил Милчев, Антон Григоров, Николай Димитров, Симона Халачева, Йорданка Любенова, Майя Остоич, студенти от Театрален колеж  „Любен Гройс“.

Като цяло на мен и компанията постановката не ни хареса; аз заспах след първия час и половина (естествено умората от аналитичната работа и краят на седмицата си казаха думата пред липсата на диалози и действие!!!), компанията също подремна, а и доста хора си излизаха (толкова излизащи не съм виждала скоро на представление). Действието, ако въобще може да се нарече действие, се точи протяжно и досадно в продължение на почти два часа и половина, като в целия спектакъл има няколко по-напрегнати сцени с по-динамично действие и диалози, които се редуват с дълги музикални картини. Наистина музиката към спектакъла много ми хареса, на моменти звучеше красиво и присъстваше почти през цялото време (но дали звън на телефон, шум от трамваи и тропане на токчета са подходящи за фон за действие, което се развива през 1482 година?!). Сценографията ме впечатли, в средата на сцената се издигаше куполът на катедралата, обграден със статуи-чудовища, сцената се въртеше и  менеше мястото на действие – пред катедралата на площада или по кулите на катедралата; костюмите изглеждаха подходящо. Симона Халачева в ролята на Есмералда въобще не изпъкна като силен образ и силна игра; липсваше харизма и емоции, които уж трябва да разпалват страсти у толкова герои. Хареса ми само една сцена в която Есмералда и Квазимодо (Калин Врачански) стояха на кулата на катедралата прегърнати сред разноцветна светлина – стоеше като картинка от приказка. Калин Врачански няма много реплики, гримът, гърбицата и куцукащото ходене го правят сполучлив образ, но от изпълнението му ще запомня премятането по конструкцията на декора (коридорите и куполите на катедралата). Всички останали стояха като восъчни кукли от началото (както започнаха като кукли) до края. Най-силната роля прави Пламен Манасиев (Клод Фроло); в неговото изпълнение се чувстваше страст, копнеж, гняв, желание за отмъщение; Манасиев умело пресъздаде героя си, раздиран от чувства и страсти.

Идеите на романа (конфликт между добро и зло, между красиво и грозно; копнеж по любов и щастие и т.н.) някак си се губят сред малкото диалози, спорадичното действие и дългите музикални картини. Наистина като музика, сценография и костюми спектакълът е интересен; но като драматизация и режисьорска интерпретация на текста, като цялостно актьорско изпълнение спектакълът не струва – липсва цялостен драматургичен текст, липсва сценична адаптация на романа. По-добре си спестете парите и времето и гледайте нещо по-стойностно.

Варненският театър на гости на софийска сцена с Ричард III

снимка от сайта на Драматичен театър „Стоян Бъчваров”, Варна

На 24 март Драматичен театър „Стоян Бъчваров”, Варна гостува на сцената на Театър София със спектакъла „Ричард III” от Уилям Шекспир в рамките на Софийски театрален сезон 2012. Постановката на режисьора проф. Пламен Марков е отличена с четири номинации за наградата ИКАР 2012 на САБ: за сценография на Мира Каланова, за авторска музика на Калин Николов, за главна мъжка роля на Стоян Радев и за майсторско техническо осъществяване. Постановката се играе от ноември 2011 на сцената на варненския театър и доколкото разбирам събира много добри отзиви. Режисьор на спектакъла е проф. Пламен Марков; сценография и костюми Мира Каланова; музика Калин Николов. В ролята на Ричард III е Стоян Радев. Останалите персонажи пресъздават: Михаил Мутафов (Лорд Бъкингам), Пламен Димитров (Крал Едуард IV), Валентин Митев (Лорд Хейстингз), Пламен Георгиев (Лорд Станли), Мария Гинкова (Дукеса Йорк), Веселина Михалкова (Кралица Елизабет), Даниела Викторова (Джейн Шор), Свилен Стоянов (Браканбъри), Владислав Виолинов (Тиръл), Николай Божков (Брандън), Благой Бойчев (Дук Кларънс), Илиян Марков (Лорд Ривърз), Александър Андреев (Ратклиф), Биляна Стоева (Кралица Маргарита), Гергана Плетньова (Лейди Ана), Александър Александров (Принц на Уелс), Димитър Димитров (Хенри Ричмонд) и др. В постановката се включват около 30 души - професионални артисти, любители и деца.

На мен като цяло спектакълът не ми хареса, но въпреки това мога да кажа безспорно, че това е един силен спектакъл, който си заслужава да се гледа от любителите на сериозния театър. Спектакълът продължава три часа с малък антракт, но времето минава неусетно и дължината не досажда. Стоян Радев прави силна роля; играта на почти целия актьорски състав е много силна. Костюмите са в унисон с епохата (края на XIV век, Англия) и са интересни (особено това, че мъжете са облечени в дълги поли), но не ме впечатлиха особено. Костюмите, решени в тъмни тонове и слабото осветяване на сцената са в унисон с тъмните страсти (омраза, сплетни, предателство, страхове за рода, убийство) и мрачната и кървава трагедия на героите. Ричард Глостър - мощен владетел, премахващ безскрупулно всеки претендент за трона, включително собственото си семейство, е жесток и циничен, но и интелигентен, гъвкав, решителен. Ролята на Ричард умело е изиграна от Стоян Радев, който влиза напълно в кожата на героя си и заслужава номинацията за главна мъжка роля. Оригиналният текст не е променян много от режисьора, липсват разни остроумни и простеещи хрумки от съвременността, присъщи на други постановки по шекспирови текстове, от което спектакълът само печели. Ето какво споделя сценографът Мира Каланова за спектакъла: „Това не е „царска пиеса”, казваше Пламен Марков често. В нея няма корона, няма кадифе и злато. В този контекст костюмите не трябваше да бъдат дворцови: изрядни, богати, перфектно изгладени. Исках в тях да се усеща умората, прахта, търсех някаква скрита перверзия. Реших да използвам много различни материи и дантели, както и кожа. Търсех фактури, едри гънки, прорези. Исках да направя костюми, които са богати на пластове и цветове, но в тази пищност търсех разрухата. Асиметрията в голяма част от костюмите е част от тази идея. Освен това тя ми даде възможност деликатно да вплета знаците на властта в тях. Стилът Mi pati, характерен за по-ранното средновековие и който смятам за особено театрален, беше някакъв вид отправна точка в тази посока. Идеята мъжете да носят дълги поли, не е нова нито в театъра, нито в модата, нито в историята на костюма. Мисля, че е красиво и много сексапилно. Като цяло идеята за разруха ме водеше. Тя не е видима на пръв поглед, но е втъкана в костюмите. Докато работехме, казвах на шега, че стилът е „средновековен декаданс”". Идеята на режисьора и сценографа умело е реализирана в постановката, за това мога да кажа, че едновременно със силната игра на актьорския състав и умелата адаптация на текста, това е един силен спектакъл, който си заслужава да се гледа, да спечели награди и който събра овациите на публиката в залата на Театър София в събота вечер. Очакваме да видим как ще се произнесе САБ на 27 март.
PS  Спектакълът спечели три награди Икар 2012: за главна мъжка роля за Стоян Радев, за музика на Калин Николов и за майсторско техническо осъществяване.

Модерното звучене на романа „Тримата мускетари” в театър София ?!

снимка от сайта на театър София

Наскоро гледах постановката „Тримата мускетари” от Марк Рехелс, по романа на Александър Дюма, представена от театър София. По принцип не съм фен на театър София, но тъй като ме поканиха приятели, отидох да гледам все пак нещо от репертоара му. Тази постановка не ми хареса, едва издържах до края от досада. Не че романа не ми беше любим и през живота си съм го чела поне три пъти заедно с продълженията „Двадесет години по-късно”, „Още десет години по-късно - Виконт дьо Бражелон” с трите части за Луиза дьо ла Валиер, но все пак това беше преди десетки години, в гимназията. Постановката звучи точно по този начин, като направена за гимназисти, на които да представи романа, за да не го четат; за това и в залата имаше доста ученици. Въпреки че постановка има много положителни отзиви в сайта на театър София, все пак аз не Ви препоръчвам да си губите времето да го гледате, тъй като в момента има доста интересни постановки по театрите за гледане. Все пак обаче всеки човек има собствен вкус и свободна воля и може да гледа каквото си иска, моето мнение не е определящо. Можете да гледате „Тримата мускетари” само ако имате дете в 7-8 клас, на което трябва да покажете какво значи театър и театрална постановка по роман. Актьорите иначе играят добре; Калин Врачански малко преиграва, но това предполагам се дължи на ролята му в момента на секс-символ в обществото, която идва от участието му в сериал, който аз не гледам по национална телевизия. Костюмите са добре, що годе прилягат на епохата (17 век), декори липсват, битките между мускетари и привърженици на кардинала ми изглеждаха смешно, приличаха ми на игра на момченца в детската градина, които се мислят за рицари и си играят с шпаги (може би за това и самите актьори не сдържаха усмивките си на моменти и се чудеха как да ги прикрият, дори самите те не си вярват, че играят сериозен театър); музиката ми хареса. Режисьор на постановката Атанас О'Махони, сценография: Петко Танчев, музика: Краси Тодоров.