27 февруари 2013

Парижката Света Богородица


снимка от сайта на Театър София

Преди няколко дни с приятели гледахме „Парижката Света Богородица”, най-новата постановка на Театър „София”, който поради големия интерес пусна и извънредно представление в събота. Приятели ми предлагаха билети за премиерата на 24-ти януари, но имах друг ангажимент; те отидоха и останаха възхитени, а аз впоследствие четох и някои статии – реклами.
Спектакълът „Парижката Света Богородица” е драматизация на Димитър Стоянович по романа на Виктор Юго; режисьор и автор на музикалната картина е Лилия Абаджиева, сценография и костюми Васил Абаджиев. Участват: Пламен Манасиев, Калин Врачански, Юлиян Малинов, Мартин Гяуров, Николай Антонов, Росен Белов, Николай Върбанов, Юлиян Рачков, Михаил Милчев, Антон Григоров, Николай Димитров, Симона Халачева, Йорданка Любенова, Майя Остоич, студенти от Театрален колеж  „Любен Гройс“.
Като цяло на мен и компанията постановката не ни хареса; аз заспах след първия час и половина (естествено умората от аналитичната работа и краят на седмицата си казаха думата пред липсата на диалози и действие!!!), компанията също подремна, а и доста хора си излизаха (толкова излизащи не съм виждала скоро на представление). Действието, ако въобще може да се нарече действие, се точи протяжно и досадно в продължение на почти два часа и половина, като в целия спектакъл има няколко по-напрегнати сцени с по-динамично действие и диалози, които се редуват с дълги музикални картини. Наистина музиката към спектакъла много ми хареса, на моменти звучеше красиво и присъстваше почти през цялото време (но дали звън на телефон, шум от трамваи и тропане на токчета са подходящи за фон за действие, което се развива през 1482 година?!). Сценографията ме впечатли, в средата на сцената се издигаше куполът на катедралата, обграден със статуи-чудовища, сцената се въртеше и  менеше мястото на действие – пред катедралата на площада или по кулите на катедралата; костюмите изглеждаха подходящо. Симона Халачева в ролята на Есмералда въобще не изпъкна като силен образ и силна игра; липсваше харизма и емоции, които уж трябва да разпалват страсти у толкова герои. Хареса ми само една сцена в която Есмералда и Квазимодо (Калин Врачански) стояха на кулата на катедралата прегърнати сред разноцветна светлина – стоеше като картинка от приказка. Калин Врачански няма много реплики, гримът, гърбицата и куцукащото ходене го правят сполучлив образ, но от изпълнението му ще запомня премятането по конструкцията на декора (коридорите и куполите на катедралата). Всички останали стояха като восъчни кукли от началото (както започнаха като кукли) до края. Най-силната роля прави Пламен Манасиев (Клод Фроло); в неговото изпълнение се чувстваше страст, копнеж, гняв, желание за отмъщение; Манасиев умело пресъздаде героя си, раздиран от чувства и страсти.
Идеите на романа (конфликт между добро и зло, между красиво и грозно; копнеж по любов и щастие и т.н.) някак си се губят сред малкото диалози, спорадичното действие и дългите музикални картини. Наистина като музика, сценография и костюми спектакълът е интересен; но като драматизация и режисьорска интерпретация на текста, като цялостно актьорско изпълнение спектакълът не струва – липсва цялостен драматургичен текст, липсва сценична адаптация на романа. По-добре си спестете парите и времето и гледайте нещо по-стойностно.

2 коментара:

Анонимен каза...

mnogo losho, ne bih kazal che razbirash osobeno mnogo, no da se obqsnqvam e bezsmisleno. po-stoinostno trudno bi moglo da se nameri, samo tova bih kazal

Мария Георгиева каза...

Анонимните коментари са най-добри, когато човек го е страх да застане с името си.

Да сигурно не разбирам много, защото не съм театровед или драматург, но поне съм написала обективно, честно мнение за постановката, което съвпада с това на моята компания, а и вероятно с това на десетките излизащи си от залата (за пръв път миждам толкова хора да си излизат от представление). Всеки човек си има вкус и мнение, моето е написано в текста. Сполай на Вас.

Публикуване на коментар