Една Любовна песен

снимка на МТ "Н. Бинев"

"Любовта изостря сетивата,

любовта пречиства,

любовта прави светлината по-ярка,

храната по-вкусна,

животът по-уханен и ароматен,

светът по-красив,

а нас – по-добри."   МТ „Н. Бинев“

Снощи гледах една Любовна песен на камерната сцена на Младежки театър „Николай Бинев“. Постановката е от миналия сезон (премиера февруари 2012), но незнайно защо не ми беше попадала в полезрението до обявяването на номинациите за наградите ИКАР 2013, връчвани от Съюза на артистите в България, при което Силвия Лулчева получи номинация за главна женска роля за ролята си на Джоан в спектакъла. Спектакълът е по съвременната пиеса на Джон Колвенбак, играна за първи път в Лондон през 2006 г. Режисьор е американският драматург с български корени Андрю Волкофф, сценография и костюми: Елена Иванова, Ралица Русева, музика: Мартин Каров. Участват: Силвия Лулчева, Светослав Добрев, Николай Луканов, Елена Бърдарска, Александър Хаджиангелов.

„Любовна песен“ е романтична комедия, чиято поанта е любовта, възприятието ни за нея, отсъствието й придружено от самотата, присъствието й в живота ни и промяната, която носи около нас. Любовта кара отнесения самотен младеж да вижда живота около себе си, да усеща мириса на дърветата и вкуса на храната, да чува глъчката на децата и песента на птиците, да усеща апартамента си по-светъл и тялото си по-енергично до момента, в който трябва да реши дали желае въображаемо влюбване и пълноценен живот или самота и тъмнина (решението не би било трудно за никой). Любовта на странника преобразява освен него, и близките около него, потънали в рутина, спорове, работохолизъм и педантизъм. Историята е типична за съвременния свят, психологията на героите отразява типажи от живота около нас; дори смятам, че всеки зрител би се разпознал с голям успех в отделни моменти в отделните герои. Сюжетната линия е динамична, времето не се усеща и спектакълът не доскучава. Постановката много ми хареса, както и на моите приятели. Актьорският състав игра много добре, Николай Луканов прави страхотна роля на отнесен, странен, самотен млад мъж, на ръба на лудостта, а Силвия Лулчва прави много силна роля като неговата сестра Джоан. Сценографията е много интересна, подвижна стена от едната страна с тухлички, от другата с модерна мазилка разделя сцената на две жилища – едното тясно, тъмно, семпло и самотно, а другото просторно, широко, осветено, комфортно с кожения диван и широкия кухненски плот, по който се размятат десетки бутилки вино. Костюмите ми харесаха, подходящи за типажите; най-вече харесах дрехите на Джоан. Зрителите доста аплодираха накрая, мисля, че като цяло спектакълът се хареса на всички. Препоръчвам постановката за гледане.

Портретът на Дориан Грей

снимка на Младежки театър "Николай Бинев"

В понеделник вечер гледахме моноспектакъла „Дориан Грей” по Оскар Уайлд на Бургтеатър-Виена (Австрия) в изпълнение на актьора Маркус Мейер, режисьор Бастиан Крафт на Голямата сцена на Младежки театър „Николай Бинев”. Бургтеатър във Виена е втората най-стара театрална сцена след "Комеди франсез", основан още през 1741 г. „Портретът на Дориан Грей” е единствения роман на Оскар Уайлд, издаден през 1890 г. Текстът разказва историята на млад мъж, който се възгордява от красотата си, след като вижда образа си нарисуван от негов приятел-художник. Младежът си пожелава никога да не остарява, а портретът да старее вместо него; това се случва, но портретът показва с времето всички слабости, емоции, пороци и недъзи на вътрешния мир на Дориан. Възгорделият се Дориан става причина за самоубийството на своята годеница, а по-късно изпадайки в лудост той убива художника на своя портрет. Текстът на романа и моноспектакъла представят вечния стремеж на човека към красота, безсмъртие и слава, осмиват суетата – един от любимите грехове на хората и лудостта, до която може да ни доведе изпадането в крайности. Моноспектакълът беше много интересен и нестандартен. На сцената липсваха всякакви декори освен видео-инсталация. На различните екрани на видео-инсталацията вървяха отделни сцени от пиесата, в които участваше Маркус Мейер, но заснети предварително, които допълваха неговата игра на живо, на сцената, пред и върху самата видео-инсталация. Актьорът се превъплащава във всички герои от пиесата, но на живо играе Дориан Грей; всички останали роли са заснети предварително и вървят в диалог с Дориан. Актьорското превъплащение в няколко роли беше почти неузнаваемо (за някои зрители), играта беше много добра, а и самата концепция на спектакъла, съчетаващ видео-инсталация и наслагваща се игра на живо и на видео, е доста оригинална - за пръв път гледам подобно нещо в България. Имаше субтитри на български.

снимка на Младежки театър "Николай Бинев"

Моноспектакълът беше част от инициативата ”Световен театър в София”, организирана от Международния театрален фестивал „Варненско лято” с подкрепата на Столичната община от 2007 година насам. Тази година програмата от 1 до 18 юни 2012 на „Световен театър в София” включва освен „Дориан Грей” още пет заглавия: среща с Раймунд Хог (един от най-авторитетните хореографи в полето на съвременния танц, изпълнител, писател, теоретик и драматург) и хореографията на Раймунд Хог „Един следобед" в изпълнение на талантливия млад танцьор Емануел Егермонт (3 и 4 юни, Младежки театър); лекция-пърформанс „Лекция за пет пари" и „Пиеса за кравата" на две от най-влиятелните имена в съвременния танц - хореографът Джонатан Бъроуз и композиторът Матео Фарджион (5 юни Театър „София"); прожекция на „Франкенщайн" по романа на Мери Шели на режисьора Дани Бойл (8-ми и 18-ти юни, Cinema City); „Госпожица Юлия" от Аугуст Стриндберг, режисура и изпълнение на Анна Петерсон от театър „Интима" Стокхолм, Швеция, основан от Аугуст Стриндберг (12-ти юни, Театър „София"); „Масата” на трупа „Карбидо", Вроцлав, Полша (12 юни, Театрална работилница „Сфумато").

Жаждата за любов и пълнота в „Жажда”

Преди две вечери гледах един бутиков спектакъл на сцената на Младежкия театър -„Жажда”. Това е авторски спектакъл на Велимир Велев, който се играе от няколко години на различни сцени в София (Младежкия и Сфумато) и в Пловдив; участват млади актьори, завършили през 2007 актьорство за куклен театър (Александър Караманов, Живко Джуранов, Ивайло Енев, Александра Илиева, Милена Стоянова, Наталия Василева, Росен Русев, Силвия Петрова, Стоян Стоянов, Татяна Евтимова). Това е невербален спектакъл, тоест постановка, в която не се говори, няма текст и актьорите нямат реплики; те танцуват - говорят с тялото си; това е танцово представление. На сцената няма декори, само черни завеси, светлината е приглушена, артистите са облечени в черно; от време на време прожектори осветяват танцуващите актьори или чашите с вода, които носят в ръцете си през целия спектакъл.

В рамките на един час артистите танцуват под ритъма на музика със сменяща се динамика (която много ми допадна), като неизменно държат в ръцете си или други части от тялото чаши с вода, която изливат или си пресипват един на друг. Танцувайки и преливайки водата, артистите изразяват вечната жажда на хората за търсене, за срещи и любов и свързаните ситуации на отхвърляне, разочарование, преследване, съперничество, дори бой между конкуренти за един партньор, ревност, омраза; на желание за развлечение и разнообразие. Артистите използват израза на лицето и движението и езика на тялото, за да изразят цялата гама от емоции, които съпътстват човека в търсенето му на любов и щастие. Пластиката на телата е много успешна и зрителят може да разбере емоциите и историите на лирическите герои.

Спектакълът е вълнуващ и вдъхновяващ; на моменти дори в края ми се стори красив (когато една двойка танцуваше жаждата за близост, за сродна душа, за съединяване един с друг). Със сигурност символиката в спектакъла няма да бъде разбрана от доста хора; за това за мен това е един бутиков спектакъл, който си заслужава да се гледа.