Notre Dame de Paris

 

Оригиналната френска версия на мюзикъла "Notre Dame de Paris", вписан в Книгата на рекордите на Гинес, гостува в момента на сцената на Националния дворец на културата от 6 до 11 февруари. Това гостуване в София е част от световното турне, посветено на 25-годишнината на мюзикъла. "Notre Dame de Paris" дебютира през 1998 г. в Париж и от тогава е гледан от над 12 милиона души. През годините са продадени милиони копия на албуми и DVD-та, а над 5000 представления са изнесени в 30 държави. Мюзикълът се утвърждава като един от най-големите успехи на френския музикален театър по света. Песента "Belle" става символ на това постижение, като е обявена за песен на века във Франция и за най-добра песен на десетилетието в Европа и Югоизточна Азия. Техническото изпълнение на спектакъла впечатлява с 200 тона декори, и с екип от над 70 души – изпълнители, танцьори, акробати и технически персонал.

 „Notre Dame de Paris“ е музикален спектакъл, мюзикъл, а според изпълнителите дори опера, по произведението на Виктор Юго „Парижката Св. Богородица“. Действието се развива в Париж през 1482 г, една история за любов и бурни страсти. Текстът е на Luc Plamondon, музиката на Riccardo Cocciante, а хореографията на Martino Muller; постановка Gilles Maheu.

Аз изгледах спектакъла в НДК на живо, а след  това вкъщи на запис от 1998-ма с френски субтитри.

Ето цялостното впечатление от спектакъла в НДК: безспорно това е модерен спектакъл, музиката е много хубава и певците пяха добре, фаворит ми е Квазимодо, който заслужава голямо Браво и за играта си, тъй като е доста трудно на изкараш два часа полуклекнал. Текстът е доста смислен, и разказва отделна история от самата игра, ако прочетеш субтитри, но такива липсваха. Така и не разбрахме кои са певците, организаторите от Спектаколис БГ (фирма с две години живот) не се бяха погрижили да прочетем екипа, който поставя и изпълнителите; спорадично имаше листовки с героите и синопсиса, разпръснати из залата. Доколкото видях не гледахме Гару и Елен Сегара, но така и не разбрахме кого гледаме. Костюмите не ми харесаха, приличаха на дрипи, на парцали, както и декорите не ми харесаха. Акробатите и танцьорите според мен танцуваха и скачаха не в синхрон с музиката и ми внасяха усещане за хаос на сцената (което усещане беше споделено и от други зрители; вероятно се дължи на проблем с озвучаването на сцената за танцьорите). Музиката беше на запис (моята компания сравняваше с „Фантомът на операта“ от миналата година, където музиката е била с оркестър на живо, с красиви декори и костюми, но аз не живеех в България по това време, така че не мога да сравня). Нямаше субтитри, така че не знам, хората, които не говорят френски какво разбраха. Аз съм франкофон и разбрах сигурно една четвърт от текста, който пееха, поради лошата артикулация на певците. По-късно си пуснах запис на оргиналния спектакъл от 1998 г и там текстът на песните се разбира много по-добре, а и е друго като имаш субтитри; сглобяваш по-пълна картина текст с игра. От моята компания сме двама, на които спектакълът не ни хареса на един, на който му хареса. Около нас на антракта няколко двойки си тръгнаха; и аз бих си тръгнала, ако имах важна среща или работа, но останах, за да видя втората част. Като цяло голямата част от хората в залата явно харесаха спектакъла, защото в края доста пляскаха и станаха на крака. Залата беше почти пълна (втори балкон беше празен). Спектакълът завърши с дълги аплодисменти и с бис на Le temps des cathédrales. Не съм убедена дали тези 100 лв за билет са добре похарчени пари.

Коментар на друга моя приятелка след спектакъла: Мюзикълът е страхотен - впечатляващи режисьорски и сценографски решения, силна хореография, вълнуващи гласове.

 

Уестсайдска история

Тази седмица гледахме с приятелки премиерният филм по кината „Уестсайдска история“ (световната му премиера беше на 10 декември 2021, официален сайт https://www.westsidestory.com).

 „Уестсайдска история“ (West Side Story) е мюзикъл на Джером Робинс (режисьор и хореограф на цялостната оригинална продукция) с музиката на Ленард Бърнстейн; либрето Артър Лорънс, текстове на песните Стивън Зондхейм. Мюзикълът е поставен на Бродуей през 1957 г. и е инспириран от произведението на Уилям Шекспир „Ромео и Жулиета“. В мюзикъла враждата е между нюйоркските младежки банди „Ракетите“ и „Акулите“, борещи се за контрол и признание по улиците на Горен Уест Сайд в Ню Йорк. Първите са представители на белите американци, а вторите са пуерторикански имигранти. Напрежението се покачва, когато пламва любов от пръв поглед между Тони и Мария (Уестсайдските Ромео и Жулиета), представителите на двете враждуващи групи.

Малко след мюзикъла на Бродуей е направен музикален филм „Уестсайдска история“, излязъл по екраните през 1961 г., режисиран от Джером Робинс и Робърт Уайз; сценарист Ърнест Леман. Филмът е големия победител на 34-тата церемония по връчване на наградите „Оскар“, където е номиниран в 11 категории, и печели 10 от тях, включително за най-добър филм и за най-добър режисьор; а за поддържащи роли са наградени Рита Морено и Джордж Чакирис.

Този месец, по кината в света, тръгна римейк на филма от 1961-ва -  „Уестсайдска история“ (West Side Story, 2021, САЩ, 156'); романтична драма, мюзикъл, с режисьор Стивън Спилбърг и сценарист Тони Къшнър. В ролите: Рейчъл Зеглър (Мария), Ансел Елгорт (Тони), Ариана ДеБос (Анита), Дейвид Алварес (Бернардо), Майк Файст (Риф), и със специалното участие на Рита Морено (Валентина), която участва и във филма от 1961-ва и печели Оскар.

Костюми, прически, сценография (магазини, табели, сгради) - всичко изглежда като от 50-те; усеща се духа на епохата и се чувстваш като попаднал в 50-те. Още с първата сцена се потапяме в следвоенен Ню Йорк, който е пълен с проблеми (разрушаване на цели квартали, строеж на нови, прекрояване на града; расова нетърпимост, висока престъпност, нисък полицейски контрол).

На мен много ми харесаха роклите на пуерториканката Анита, танците й с приятеля й Бернардо, и като цяло играта на Ариана ДеБос в ролята на Анита - много силно присъствие и много добра игра и танц; усеща се страст и живот. Танцовите сцени в киносалона - мамбото и ча-ча или срещата; изпълнението на Тони на популярната песен Maria, общата песен на Тони и Мария на балкона Tonight; емблематичната песен и танц America на улицата; груповото изпълнение на жените в магазина I feel pretty, и изпълнението на Валентина Somewhere са моментите и сцените, които ми харесаха от филма (аз бих отрязала от грозните сцени на разрушени, порутени сгради и на биещи се, грозни мъже, но вероятно за това не съм известен режисьор като Спилбърг). Актьорите в мъжките роли на моменти дразнеха визуално, но може би е търсен ефект - да се пресъздаде напрежението между бандите, и бедността в квартала. Като цяло, като се има предвид комбинирането на различни похвати като игра, танц и вокално пеене, целият състав се справя много добре.

Филмът е много дълъг – цели 156 минути, протяжен (почти три часа с рекламите в началото), на моменти става досаден. От позицията на три жени на средна възраст бихме казали, че не ни хареса, искаше ни се нещо повече, нямаше ефекта уау от филм на Спилбърг, подходящ е по-скоро за тийнейджъри. За някои хора може да е проблем, че голяма част от репликите са на испански, и не са преведени на български (аз разбирах горе-долу какво казват, но все пак беше тъпо без превод); преведени са само английските. Така че, ако не сте фенове на мюзикъли, на стари филми (класики), не можете да издържите три часа на едно място, по-добре изберете нещо друго от афиша на кината.

 

PS. Филмът спечели 3 награди Златен Глобус на 10 януари 2022: за най-добра комедия или мюзикъл, за главна и за поддържаща женска роля в мюзикъл или комедия за Рейчъл Зеглер в ролята на Мария и Ариана ДеБос (моят фаворит) в ролята на Анита. 

Ариана Де Бос спечели Оскар за най-добра актриса в поддържаща роля за ролята на Анита, заслужено, Браво.