Притча за истинската обич

 

Попитали един мъдрец:

- Ако човек обича някого, ще се върне ли при него?

А мъдрецът отвърнал:

- Ако човек обича, той няма да си тръгне.

Блогът публикува обичайно авторски текстове от автора на блога, но все пак е Поглед към света и днес публикуваме тази притча от онлайн пространството

Бъдеще за България ?!

По принцип в блога публикувам единствено текстове, които са изцяло мое дело. В този пост ще си позволя да публикувам една притча, която наскоро прочетох в една книга, и която ме препрати към политико-икономическата обстановка в България в момента и към въпроса „Има ли бъдеще за България и какво е то?!”. Пожелах да споделя притчата с повече хора, които не са чели книгата, тъй като сметнах, че е свежо попадение, а и авторът на книгата не би предявил претенции за авторско право, защото публикува романите си онлайн.

„Населението на един град в пустинните планини на провинция Херат след векове на безредици и лошо управление било отчаяно. Не можело да срине монархията така изведнъж, но същевременно вече не понасяло многото поколения арогантни и егоистични управници. Свикали Лоя Джирга, както се наричал съветът на местните мъдреци. 

Лоя Джирга решила: ще се избира цар на всеки четири години и той ще разполага с абсолютна власт. Ще може да увеличава данъците, да изисква пълно подчинение, да си избира различна жена всяка нощ, да яде и да пие, докато може. Ще носи най-хубавите дрехи, ще язди най-добрите животни. И накрая, всяка негова заповед, колкото и абсурдна да е, трябва да бъде изпълнена, без да се обсъжда дали е логична или справедлива. Но когато изтекат четирите години, ще трябва да се откаже от трона и да напусне мястото, като вземе със себе си единствено своето семейство и дрехите на гърба си.

Всички знаели, че това означава да умре най-много до три-четири дни, тъй като в тази долина нямало нищо друго, освен безкрайна пустиня — смразяващо студена през зимата и нетърпимо гореща през лятото.

Мъдреците от Лоя Джирга си представяли, че никой не би посмял да вземе властта, и така ще могат да се върнат към старата система на демократични избори. Решението било разпространено, тронът на управника бил свободен, но условията били строги. Отначало доста хора се зарадвали на възможността. Някакъв старец, болен от рак, приел предизвикателството, но умрял по време на мандата си с усмивка на лице. Последвал го един луд, но заради умствените си проблеми си тръгнал след четири месеца (грешно бил разбрал) и изчезнал в пустинята. После тръгнали слухове, че тронът е прокълнат, и повече никой не посмял да рискува. Градът останал без владетел, започнало да царува безредието и жителите разбрали, че монархията трябва да бъде забравена завинаги. Приготвили се да променят своите навици и обичаи.

Лоя Джирга започнала да приветства мъдрото решение на своите членове. Не задължили народа да избира, просто успели да премахнат амбицията на онези, които желаели властта на всяка цена.

Тъкмо тогава се появил един женен мъж с три деца. Всъщност бил съвсем млад, още момче.

  — Приемам поста — казал той.

Мъдреците се опитали да му обяснят рисковете на властта. Все пак имал семейство. Казали му, че всичко е измислено просто, за да откажат авантюристите и деспотите. Но момчето било твърдо в решението си. И тъй като нямало връщане назад, на Лоя Джирга не оставал друг избор, освен да чака още четири години, преди да осъществи плановете си по-нататък.

Момчето и неговото семейство станали отлични управници. Били справедливи, разпределяли много добре богатствата, свалили цените на хранителните продукти, организирали всенародни тържества при смяна на сезоните, поощрявали занаятчийството и музиката. Същевременно всяка нощ дълъг керван от коне напускал мястото, влачейки тежки каруци, чието съдържание било покрито с платнища, та никой да не може да види какво има вътре.

Тези каруци никога не се връщали.

Отначало мъдреците от Лоя Джирга мислели, че се краде съкровището. Но се утешавали с факта, че момчето никога не се осмелявало да се отдалечи от стените на града. Ако го било сторило и било изкачило първата планина, щяло да открие, че конете умират, преди да стигнат твърде далече — та те се намирали в едно от най-непригодните за живеене места на планетата. Събрали се отново и си казали: да го оставим да прави каквото иска. След като мине неговото царуване, ще отидем на мястото, където конете са паднали от умора, а конниците са умрели от жажда, и ще си върнем всичко обратно.

Престанали да се безпокоят и зачакали търпеливо.

В края на четирите години момчето било принудено да слезе от трона и да напусне града. Населението се разбунтувало — в края на краищата отдавна не били имали толкова мъдър и справедлив управник!

Но решението на Лоя Джирга трябвало да се уважи. Момчето отишло при жена си и децата си и ги помолило да го последват.

 — Аз ще дойда с теб — казала жена му. — Но остави поне децата ни тук, че да могат да оцелеят и да разказват твоята история.

— Довери ми се.

Тъй като племенните закони били строги, жената нямала друг избор, освен да се подчини на мъжа си. Яхнали конете си, отправили се към градските порти, сбогували се с хората, с които се сприятелили по време на царуването. Лоя Джирга била доволна — дори и при толкова много поддръжници на досегашния цар условието трябвало да бъде изпълнено. Повече никой нямало да се осмели да се качи на трона и най-накрая щели да се възстановят демократичните традиции.

Щом имали възможност, щели да си върнат съкровищата, които сигурно били захвърлени в пустинята на по-малко от три дни път.

Семейството напредвало към долината на смъртта, потънало в мълчание. Жената не се осмелявала да говори, а децата не разбирали какво става. Бившият цар бил потънал в мислите си. Изкачили един хълм, целия ден пресичали широка равнина и накрая легнали да спят на върха на следващия хълм.

Жената станала рано сутринта — искала да се възползва от последните си дни живот, за да погледа планините на земята, която толкова обичала. Изкачила се на самия връх и погледнала надолу, сигурна, че ще види друга пустинна равнина. И не повярвала на очите си.

В продължение на четири години керваните, потеглящи през нощта, не пренасяли злато и пари. Носели тухли, семена, греди, керемиди, платове, подправки, животни и традиционни инструменти за добиване на вода дълбоко от почвата.

Пред нея се простирал друг град — много по-модерен и по-красив, където всичко работело.

— Ето го твоето царство — казал мъжът й, който току-що се бил събудил. — Откакто разбрах за закона, знаех, че е безсмислено да се опитваме да променим за четири години нещо, което е било съсипано от векове наред поквара и лошо управление. Но бях сигурен в едно. Че всичко може да се започне отначало.”

Горният текст навежда на размисъл; иска ми се всеки да извади извод от текста и размислите за себе си и да помисли какво би направил, за да помогне на страната си, защото както е казано „бъди промяната, която искаш да видиш в света”, тъй като „по делата им ще ги познаете”.

На Коледа стават чудеса

Имало едно време едно момиченце. Момиченцето обичало да прекарва семейните празници със семейството си и на гости при роднини, да има шумни и богати трапези. Тъй като момиченцето било малко, още не знаело в какво да вярва. Но това скоро щяло да се промени.

Тази Коледа имало много сняг и било доста студено в предпланинския град. Но както всяко нещо, което, когато усети топлина, започва да се разтапя, така и ледът по покривите се топял под ласките на обедното слънце. Естествено, тъй като било зима и било студено, стичащите се от капчуците капки, като падали на земята ставали на лед. На Коледа на обяд, семейството на момиченцето тръгнало на гости на чичо Христо на именния ден. Тръгнали да излизат от блока, в който живеели; пръв заслизал по стълбите пред блока бащата и казал: „Внимавайте по стълбите, защото има лед и се хлъзга”; след него заслизало момиченцето и майка й. Момиченцето слязло на първото стъпало, след това на второто и се подхлъзнало, западало назад. Всичко се случило като на забавен каданс. Падайки назад, момиченцето извикало; майка й се обърнала с лице към нея, изпищяла и се вцепенила – видяла как момиценчето пада и се разтрошава на стълбите. Бащата бил вече слязъл по стълбите и бил далеч, майката не можела да реагира от вцепенение. В този момент се случило нещо – както падало назад, току да докосне с гърба и главата си стълбите, момиченцето се изправило и се озовало долу под стълбите, на пътя, сякаш било прелетяло. След момента на вцепенение, майката, таткото и момиченцето се събрали на пътя и се зарадвали, че се разминали с нещастието. Тогава момиченцето попитало: „Видяхте ли мъжа, който стоеше долу на стълбите?” Майката и бащата се спогледали и казали, че не са видяли никого, че били само те тримата на стълбите, но момиченцето вярвало, че е видяло мъж в черно долу на стълбите, който все едно я бил издърпал.

След тази случка никой не говорел вече за това, от време на време на някоя следваща Коледа момиченцето питало: „Помните ли?”, а майката и таткото отговаряли: „Да, но не помним да е имало някой друг; не знаем как не си разби главата”. От тогава обаче момиченцето знаело в какво да вярва – на Коледа стават чудеса.