„Нощна пеперуда” или как духовното преобразяване на човека е крехко като живота на пеперуда

снимка на Народен театър "Иван Вазов"

Преди няколко вечери гледах постановката „Нощна пеперуда”, която се играе на Камерната сцена на Народен театър „Иван Вазов” от март 2012. Постановката е много добра и бях приятно изненадана. Част е от Руския сезон в Народния театър, който започна с „Ревизор” и включва още „Лов на диви патици” на руския режисьор Юрий Бутусов по Александър Вампилов и „Животът е прекрасен” на Александър Морфов по Николай Ердман и е най-силното представление от Руския сезон според мен.

 „Нощна пеперуда” е по пиесата на Пьотр Гладилин, който освен драматург е сценарист, художник-график, философ и психолог по образование. Режисьор на спектакъла е Явор Гърдев, сценография и костюми - Даниела Олег Ляхова, музика Калин Николов, хореография Виолета Витанова и Станислав Генадиев, фотограф Симон Варсано. Участват: Михаил Билалов (полковник Кинчин), Весела Бабинова (Николай Лебедушкин), Йосиф Шамли (старши лейтенант Ювачов - адютант), Христо Петков (капитан Багаев – ротен командир), Сава Драгунчев (майор Морозов –военен лекар).

Постановката е много силна и си заслужава да се гледа. Сценографията е интересна – камерната зала е пренаредена, част от редовете са махнати, в средата на залата е разположена малка сцена, на която актьорите играят, декори липсват, ако не се броят пердетата, които биват превърнати в костюми; костюмите са интересни. Актьорите играят много силно – аплодисменти за Михаил Билалов, който изиграва перфектно духовното израстване на полковника и за Весела Бабинова, която за студент играе перфектно и с изпълнението си на балет с автомат успя да ме просълзи. Действието се развива във военен гарнизон насред нищото (само един свинарник е наблизо), в който една сутрин редник Лебедушкин се събужда момиче, а висшите офицери се чудят как да обяснят, скрият и поправят трансформацията. В повечето ревюта пише, че това е спектакъл за сблъсъка на изкуството с въоръжените сили, но според мен това е спектакъл за сблъсъка на човека с изкуството и одухотворяването му. Независимо дали става дума за полковник от армията, за инженер или продавач в магазин, всеки, който се докосне до художествената литература, до театъра, до балета, до музиката и ги хареса, няма как да не бъде омагьосан, променен и трансформиран в по-образован и одухотворен образ. Точно това се случва с полковник Кинчин – покрай книгите на Лебедушкин, авторският му текст за пиеса, актьорската му игра по тази пиеса на фона на музика и танцовите изпълнения полковникът се преобразява и той започва да репетира Отело и да танцува танго (върховен момент в постановката). Това се случва и с младия редник, който иска да бъде творец, да пише пиеси, да чете, да бъде актьор, да танцува и да лети и силното му желание да твори го преобразява в момиче. Това за мен е най-духовната постановка на Гърдев, която най-ме е докоснала в позитивен смисъл (предишните, които съм гледала бяха по-провокативни и разтърсващи, но в други нюанси). Както нощната пеперуда не живее дълго, така и чувствителният творец, човека на изкуството (Лебедушкин) не оцелява дълго в жестокия свят на реализма и капитализма (военното поделение); но поантата на пиесата е, че изкуството и културата променят, извисяват и преобразяват стига да пожелаем и да се отдадем; изкуството и културата променят не света като цяло (тъй като все пак накрая Лебедушкин е победен от капитана на ротата), но поне индивидуалния свят.

Пиесата „Нощна пеперуда” е поставена за първи път в Москва на 17 декември 2001 г. от режисьора Евгений Коменкович. За нея Гладилин казва, че това е пиеса за спасението на душата. Той получава награда за нея от Министерството на културата на Руската федерация в драматургичния конкурс „Дълг, чест, достойнство” (2003).

Представлението у нас спечели награда Аскеер 2012 за най-добро представление; Явор Гърдев спечели Аскеер за режисурата на "Нощна пеперуда" и „Ръкомахане в Спокан” по Мартин Макдона. Весела Бабинова взе приза Аскеер за изгряваща звезда („Нощна пеперуда”), а Калин Николов – за музика (за "Нощна пеперуда" и „Ръкомахане в Спокан”).  Горещо препоръчвам да се гледа.

Пухеният

снимка от http://www.javorgardev.com

Пиесата „Пухеният” е написана от британският писател от ирландски произход Мартин Макдона; за първи път пиесата е поставена през 2003 г. в Кралския национален театър в Лондон; получила е наградата “Лорънс Оливие” за най-добър театрален текст за 2004 г. Пиесата е преведена на български език специално за представлението на Варненският драматичен театър “Стоян Бъчваров” с режисьор Явор Гърдев, като премиерата е била в рамките на МТФ „Варненско лято 2004“. От премиерата до 2011 г „Пухеният“ е игран 94 пъти, след което Варненския драматичен театър сваля постановката от репертоара си. Постановката "Пухеният" на Варненския театър е с награда "Аскеер" 2005 за сценографията на Никола Тороманов; селекциониран е за фестивалите “Аполония”, Созопол и “Сцена на кръстопът”, Пловдив.
Спектакълът на Явор Гърдев влезе в столичния афиш с премиерни представления в Театър 199 "Валентин Стойчев" на 15 и 16 октомври 2011. Сценографията и костюмите са на Никола Тороманов, музиката – на Калин Николов. Участват: Пенко Господинов, Михаил Мутафов, Стоян Радев, Никола Мутафов и Йоанна-Микаела Димитрова.
Аз гледах пиесата на сцената на Театър 199 и останах с противоречиви впечатления. Пиесата е много силна с черния хумор, тя е разтърсваща, провокативна и за някои шокираща. Тя показва някои от най-тъмните черти на човешката природа, а именно насилието над други човешки същества, включително убийството, в това число и най-страшното и най-крайното – насилието над деца и убийството на деца. Пиесата разказва за разпит на писател от двама инспектори, които преглеждат по време на разпита разказите на писателя, които описват странни, приказни, шокиращи, дори шизофренни истории, в които главни действащи лица са деца. Направен е разрез на характера и миналото на писателя през разказите му. Действието е напрегнато, динамично, стресиращо и с обрати. Писателят, заподозрян в убийства, на моменти се превръща в жертва на насилие, в други - в извършител на убийства. Разследващите полицаи прилагат насилие над арестанта, в което прозират собствените им рани от насилието в собствения им живот. Актьорите играят много добре, сценографията е интересна и режисьорският прочит е брилянтен. Постановката „Пухеният”, както и последната постановка на Гърдев по Макдона - „Ръкомахане в Спокан”, е разтърсваща, изпълнена с насилие и провокативна. Постановката е добра, но е шокираща и трудна за преглъщане от масовия зрител; не се препоръчва за лица до 16 години. Със сигурност „Пухеният” трябва да се гледа от ценителите на Явор Гърдев.

През 2009 „Пухеният” от Мартин Макдона е поставян и на сцените на Сатиричния театър и на Модерен театър с режисьор: Стайко Мурджев, сценография: Момчил Тасев, костюми: Ивелина Минева, музика: Емил Граничаров с участието на: Благой Бойчев, Явор Бахаров, Ивайло Драгиев, Ованес Торосян, Милко Йовчев, Мира Бояджиева, Радина Кърджилова. За участието си в този спектакъл Ованес Торосян е номиниран за награда ИКАР в категория “Дебют”, номиниран е и режисьорът на спектакъла – Стайко Мурджев.

Шокиращо ръкомахане в Народния

снимка от сайта на Народен театър

Наскоро гледах една стравнително нова постановка на Народен театър „Иван Вазов” -"Ръкомахане в Спокан" по текста на Мартин Макдона, която се играе от края на септември на камерна сцена. Режисьор на спектакъла е Явор Гърдев, сценография и костюми: Даниела-Олег Ляхова, музика: Калин Николов. Участват: Иван Бърнев, Леонид Йовчев, Теодора Духовникова и Павлин Петрунов.

Това е поредната шокираща постановка след „Козата или коя е Силвия” на  Гърдев, която гледам. Режисьорът я определя като черна комедия, но аз не бих я определила като комедия, нито дори като политическа драма (бях чела някъде подобно определение за пиесата, но в нея не прозират толкова обществено-политически проникновения), а по-скоро я определям като криминална драма или трилър. Зрителите биват стреснати още в първите минути от изстрел, който като че ли цели да ги мобилизира да приемат какво следва до края. Действието в постановката се развива в една хотелска стая в щатите и проследява драмата на вманиачен психопат, който над 20 години издирва отрязания си крайник; драмата на плиткоумни пласьори на дрога, които решават да го преметнат като му пробутат ръка на абориген от музей и драмата на влюбен в маймуна рецепционист, който иска да умре като екшън-герой. Драмите на различните герои се преплитат в един ден наситен с насилие и обрати. На сцената се размяткат десетки отрязани ръце, има заложници поливани с бензин  и палени, словесни и телесни битки. Текстът с нищо не впечатлява освен и идеята за расизма, всичко останало е до болка познато от криминалните щатски филми. С това "Ръкомахане в Спокан" отстъпва на „Козата или коя е Силвия”, в която все пак Олби развива характерите на лирическите герои, като засяга темата за любовта и изневярата, за приятелството и предателството; за различните хора (и по-специално тези с по-различни сексуални предпочитания), за приемането им и отхвърлянето от обществото; за моралните норми на обществото. В "Ръкомахане в Спокан" основната идея е насилието, расизма и престъпността в някои прослойки на американското общество.

Постановката е разтърсваща, изпълнена с насилие и провокативна. Иван Бърнев прави много силна и въздействаща роля като вманиачен психопат, Леонид Йовчев също прави много добра роля; монологът му е единствената част, в която зрителят за малко се отпуска и разсмива. Духовникова играе слабо и преиграва. Сценографията е брилянтна според мен, костюмите са ок и режисьорският прочит явно е добър. Въпреки това на моменти ми ставаше досадно, на моменти ми се повдигаше от мяткащите се ръце и насилието; на края на постановката останах с противоречиви впечатления; не мога да кажа, че спектакълът ми е харесал и бих го препоръчала. Постановката явно е добра, но е и силно шокираща и трудна за преглъщане от масовия зрител; зрителите със слаби нерви да се замислят дали да я гледат; не се препоръчва за лица до 16 години.

 

PS Леонид Йовчев получи номинации за Икар и Аскеер 2012 и награда Икар 2012 за поддържаща мъжка роля за ролята на Мервин. Теодора Духовникова получи номинация за Аскеер 2012 за Поддържаща женска роля за ролята на Мерилин, а Калин Николов получи номинация за Аскеер 2012 за театрална музика.

Козата или Коя е Силвия

снимка от сайта на Народен театър

Вярвам в поговорката „Всяко нещо с времето си”, в това число вярвам, че и за срещата ни с определен писател настъпва точния момент, и за прочитането на определена книга. Сега знам, че и за определени постановки трябва да се изчака времето, в което ще ги разберем и оценим. Преди близо две години, когато Явор Гърдев подготвяше „Козата или Коя е Силвия”, в главата ми се набиха етикетите за постановката - скандална, цинична, провокативна, шокираща и нямах желание да я гледам. Днес, след като през последните години изгледах на софийска сцена доста постановки и  през последната половин година започнах да споделям моето мнение за това, което гледам, знам, че дойде времето да изгледам и „Козата или Коя е Силвия” и да я разбера, и оценя без предразсъдъци.

„Козата или Коя е Силвия” се играе от есента на 2009 на камерната сцена на Народния театър „Иван Вазов”. Подзаглавието на пиесата е "Бележки към дефиницията за трагедия". Режисьор е Явор Гърдев, сценография и костюми - Никола Тороманов, музика - Калин Николов. Участват Бойка Велкова, Михаил Билалов, Юлиан Вергов, Иво Аръков.

„Козата или Коя е Силвия” е драма от Едуард Олби, поставена през 2002 г, с която писателят печели наградите Драма деск и Тони за най-добра пиеса през 2002 и номинация за Пулицър за драма през 2003.

Текстът разказва за седмица от живота на успял архитект - Мартин, който навършва 50 години, печели награда и нов проект. По-важното в случая обаче е, че Мартин има добър и хармоничен брак от 22 години с интелигентната и всеотдайна Стиви. Мартин и Стиви продължават да са влюбени един в друг, да се подкрепят, да си помагат, да се уважават, да имат интересен сексуален живот и да се обичат и след 22 години и никога да не са си изневерявали физически или емоционално през съвместния си живот – забележително постижение за съвременния свят. Идилията се пропуква с факта, че синът им е гей и впоследствие е разбита на пух и прах с признанието, което Мартин прави пред приятеля си журналист Рос – че от 6 месеца е влюбен и има сексуална връзка със Силвия...която се оказва животно – коза. Рос като най-добър приятел на семейството разкрива всичко на Стиви, при което разбива живота й. Следват конфликтите между Мартин и Стиви и сина им, които накрая завършват с убийство. Дали обаче това е краят на историята, не е ясно. Хора, на които животът е разбит на парчета, имат много възможни пътища за излизане от ситуацията. Олби засяга темата за любовта и изневярата, за приятелството и предателството; за различните хора (и по-специално тези с по-различни сексуални предпочитания), за приемането им и отхвърлянето от обществото; за това, че всеки се подготвя в живота си, и по-специално в семейния си живот, за среща с трудни ситуации и отиграването им, но и за фактът, че за определени ситуации, които излизат от нормалността, от моралните норми на обществото няма как да си подготвен. Олби казва за пиесата:. „Ето, повечето хора имат котки и кучета, които много обичат. Понякога ги обичат повече от съпрузите и съпругите си. Не смятам обаче, че влюбването в животно е най-лошото нещо в живота. Много по-лошо е да проиграете живота си и да не разсъждавате.”

Актьорите играят блестящо, има синхрон между тях и пълно влизане в кожата на лирическия герой; Бойка Велкова и Михаил Белалов са силно отдадени на ролите и заслужават аплодисменти. Сценографията и костюмите са добри и режисьорският прочит на пиесата очевидно е много добър (Олби е избирал и Гърдев, и актьорите, и е присъствал на репетициите). Това за мен е тайната на доброто представление – комбинацията от няколко компонента - добра режисьорска адаптация, добра сценография и силна актьорска игра – и очевидно в това представление те са налице. Има и чупене на керамика и накрая хвърляне на убито животно на сцената, при което Бойка Велкова излиза цялата оцапана с кръв. Тази последна сцена на мен ми дойде в повече, стана ми лошо, така че предупреждавам вегетарианци, вегани, суровоядци и др. с по-голяма чувствителност или по-слаби нерви, да се подготвят психически, ако ще гледат постановката. Пиесата не се препоръчва на лица под 18 години. Залата беше пълна и след над 50 представления и предполагам, че постановката се хареса на повечето хора. Наистина е разтрисаща и провокативна, но чак пък цинична не бих казала. Бях чела някъде и отзиви, че била срам и резил за Народния театър, но аз не  смятам, че това е вярно. Постановката е добра и провокативна.

Представлението има награда Икар 2010 за най-добра мъжка роля на Михаил Билалов за ролята на Мартин и номинации за Аскеер 2010 за водеща мъжка роля, за сценография, за режисура и за най-добро представление, както и наградата на Обществото на независимите театрални критици за 2009 г.