На Коледа стават чудеса

Имало едно време едно момиченце. Момиченцето обичало да прекарва семейните празници със семейството си и на гости при роднини, да има шумни и богати трапези. Тъй като момиченцето било малко, още не знаело в какво да вярва. Но това скоро щяло да се промени.

Тази Коледа имало много сняг и било доста студено в предпланинския град. Но както всяко нещо, което, когато усети топлина, започва да се разтапя, така и ледът по покривите се топял под ласките на обедното слънце. Естествено, тъй като било зима и било студено, стичащите се от капчуците капки, като падали на земята ставали на лед. На Коледа на обяд, семейството на момиченцето тръгнало на гости на чичо Христо на именния ден. Тръгнали да излизат от блока, в който живеели; пръв заслизал по стълбите пред блока бащата и казал: „Внимавайте по стълбите, защото има лед и се хлъзга”; след него заслизало момиченцето и майка й. Момиченцето слязло на първото стъпало, след това на второто и се подхлъзнало, западало назад. Всичко се случило като на забавен каданс. Падайки назад, момиченцето извикало; майка й се обърнала с лице към нея, изпищяла и се вцепенила – видяла как момиценчето пада и се разтрошава на стълбите. Бащата бил вече слязъл по стълбите и бил далеч, майката не можела да реагира от вцепенение. В този момент се случило нещо – както падало назад, току да докосне с гърба и главата си стълбите, момиченцето се изправило и се озовало долу под стълбите, на пътя, сякаш било прелетяло. След момента на вцепенение, майката, таткото и момиченцето се събрали на пътя и се зарадвали, че се разминали с нещастието. Тогава момиченцето попитало: „Видяхте ли мъжа, който стоеше долу на стълбите?” Майката и бащата се спогледали и казали, че не са видяли никого, че били само те тримата на стълбите, но момиченцето вярвало, че е видяло мъж в черно долу на стълбите, който все едно я бил издърпал.

След тази случка никой не говорел вече за това, от време на време на някоя следваща Коледа момиченцето питало: „Помните ли?”, а майката и таткото отговаряли: „Да, но не помним да е имало някой друг; не знаем как не си разби главата”. От тогава обаче момиченцето знаело в какво да вярва – на Коледа стават чудеса.

Два безценни часа

Много рядко, почти невъзможно е да се случи на човек, работещ на постоянна работа, на осемчасов работен ден, да прекара в делничен ден няколко часа в парка. На мен по стечение на обстоятелствата това ми се случи. Видях една красива картина пълна с живот.

Два безценни часа в Борисовата градина.

Всичко е зелено, и дърветата, и тревата; въздухът ухае на люляк, на цъфнали дървета и на зеленина. Излезли са оси, пчели и пеперуди, гълъбите се разхождат спокойно по алеите.

Пенсионери седят на съседна пейка и обсъждат демокрацията в България, нивото на пенсиите, почивките за пенсионери, пътуванията в далечни страни при деца и внуци за по няколко месеца. Един дядо разпалено обяснява за „тесните дънки, импотентността на българите и раждането на деца“ и заключава „Мъжете в България са масово импотентни още на 20 години“, а събеседничката му контрира „От 2 години почнаха да раждат деца“. Други пенсионери се разхождат бавно по алеите.

Майки с колички приспиват бебета и разхождат по-големите деца. Срещат се и майки с татковци или баби. Деца се канят да играят на федербал и да карат скейтборд.

Младежи се разхождат, за да убият времето; други седят по пейките или в тревата, говорят, играят на карти, „блеят“.

Отчаяни жени вървят бавно по алеите с цел да смъкнат тежестта от раменете.

Баща кара триколка и разхожда 2-годишния си син, а малкият се вози отзад и гледа изумено променящата се картина около малката му руса главица.

Двама мъже около четирийсетте се надпреварват с тротинетки по алеята.

Влюбени младежи се целуват по пейките, други се разхождат хванати за ръце.

Младеж стои в тревата и премята бутилки; защо ли дрънчи с тези бутилки?!; запилява се нанякъде.

Хора се разхождат по алеите, други карат колелета, трети тичат със слушалки в ушите.

Двама конни полицаи обхождат бавно алеите, а конете са грациозни, с лешникова кожа и толкова високи.

Жалко, че наблизо е Цариградско шосе и шумът от колите смущава спокойствието на парка.

Наблизо играят тенис.

Майка и татко премятат малкия си син в тревата, въртят го, обръщат го надолу с главата, играят, забавляват детето и се връщат в детството си.

Две момченца си подхвърлят топка, други се люлеят на люлките, пързалят се.

Младежи пият бира, много младежи пият бира по алеите и по пейките, 3,20 ч е, но какво от това. Чува се италианска, арабска реч.

Някакъв човек коси тревата с косачка и смущава блажената почивка на хората в парка.

Почти никой не чете вестник или книга, тук-таме някой разхожда куче.

Група абитуриенти си правят снимки - само момчетата, само момичетата, с госпожата, обща и т.н.

Продавачът на пуканки гледа портфейла си и по обстановката около количката се вижда, че явно няма много заработени пари.

Народ; интересно колко много хора има в парка в делничен следобед. Може би, защото за пръв път от седмици не вали и е близо 20 оС, хората търсят зеленина и слънце, за да се заредят със спокойствие и енергия. Толкова пъстър свят, толкова живот.....

Съвременна антиприказка

В памет на хората (и животните от Столичния
Зоопарк), нападани и убити от бездомните
кучета


Топъл и слънчев пролетен ден. По алеите в парка на малкия градец правят сутрешната си разходка много хора. Всички се познават и поздравяват. Те са доволни заради пролетта. Пролетта е разлистила старите кестени, които оформят алеите и пръскат специфичен аромат. Тревата е избуяла млада и зелена, птиците пеят и се боричкат, малките деца си играят с пеперудите, като се опитват да ги уловят с радостни викове. Мина и Виктор се радват на палавите деца и на красивата природа. Те се виждат за пръв път след дълга раздяла, тъй като той е студент по медицина в София. Потопени в разговора си, те не виждат одобрителни те погледи на възрастните около им, насочени към Мина.
Тя е симпатично, 18 годишно момиче. Учи в последен клас на гимназията и за едни е „първенец“ на випуска, а за други е „само зубрачка“. Винаги е първа на всички олимпиади в града и областта. Учителите я уважават, съучениците й я харесват, защото не е „натегач“, а някои й се възхищават, но важното за нея е да не й завиждат. Тя е не само умна, но добра и състрадателна. Основала е група от ученици от града, която с помощта на кметството, помага на пенсионери и инвалиди. За това цялото възрастно гражданство я обича. Мина участва и във всички културни прояви на малкия градец. Безспорно е роден лидер; но иска да бъде лекар и сега се готви по биология и химия за кандидат-студентски изпити. Постоянно се усмихва; това издава веселият й характер. Когато на лицето й грейва усмивка, бели бисери блясват в устата й и весели пламъчета заиграват в кафявите й топли очи. Баща й, кметът, чието единствено дете е тя, оприличава очите й на бадеми или лешничета и се радва на волевата й брадичка, украсена с две малки трапчинки. Косата е наследила от майка си, главен архитект на града. Тя е мека, чуплива, дълга и кестенява. Мина радва окото на всеки минувач.
След почивката в парка с Виктор, тя има малко време за обяд, след което ще отиде на кандидат-студентския си курс, който ще продължи до късно следобед. За след вечеря Мина си е уговорила среща с Виктор, който на сутринта ще замине за София.
Часът е 9 и вече е тъмно. Постепенно задуха силен вятър. Небето, допреди малко ясно, се изпълни с облаци, които закриват звездите. Никой вече не се разхожда в красивия парк. Само Мина бърза за срещата си. Побиват я тръпки не само от страх, но и от студения вятър. Тя се оглежда за познати, но вижда само тъмните силуети на кестените. Чудно й е как през деня паркът е толкова красив и запленяващ, а сега изглежда толкова зловещ. Изведнъж чу приближаващ се лай. Това са бездомните кучета на парка, за които тя искаше да създаде приют, но кметството нямаше пари. През деня те се страхуват от многото хора и се спотайват, но нощем гладни стават доста опасни за минувачите. Сега са доста озверени, за което допринася развалящото се време. Като чу, че се приближават, Мина настръхна още повече и ускори крачките си. Тя знае, че в безлюдния парк, няма кой да я отърве от тези опасни натрапници. За да стигне до мястото на срещата си с Виктор, трябва да преходи целия парк. Кучетата приближават. Изведнъж тя чу лая им зад себе си, след което усети силен удар в гърба, който я повали. Няколко свирепи кучета се надвесиха над нея. Сърцето й щеше да се пръсне от страх. Започна да вика, за да ги уплаши и отблъсне, а и за да привлече нечие внимание. Но предстои буря и няма никой наоколо. Замаха с ръце, но те се бяха надвесили и не се плашеха. Ръмжаха и всяваха ужас в нея. Мина не можеше да се изправи. През ума й минаха объркани мисли; не знаеше какво да направи, виковете и движенията й бяха безполезни. Усещаше силен страх, отчаяние и ужас. Изведнъж огромните песове се нахвърлиха върху й. Очите им бяха свирепи, хвърлящи искри. Ушите наострени не помръдваха. Зъбите има бяха остри като бръсначи. Хапеха я. Тя викаше....Скоро мястото се покри с кръв..........Вече не се чуват отчаяните викове на Мина. Кучетата доволни ръмжат около жертвата си. Огромните кестени почти се огъват под напора на силния вятър. Небето е буреносно. Чуват се гърмежи. Тъмно е като в рог.
На другия край на парка Виктор чака вече четвърт час. Чуди се защо Мина закъснява; тя винаги е точна. Изведнъж някаква ужасна мисъл мина през ума му. Той скочи от стола си и изхвърча леден от шумния бар. Тичаше бързо, вятърът го удряше в гърдите. Изведнъж видя в тъмното тялото на своята приятелка. То беше потънало в кръв. Той се спусна към него и нададе вик от ужас. Тя бе мъртва. Цветето на малката градина бе посечено. Виктор като в сън едва се добра до бара и извика Бърза помощ. Всичко стана толкова бързо.
На сутринта целият град се събуди потресен. Всички бяха ужасени. Обявен бе всеобщ траур; хората ходеха като в сън; никой не искаше да повярва на ужасната вест. Целият град се стече на погребението на Мина.....Слънцето силно пече. Хората едва дишат от силната жега и от ужасната мисъл. Камък тежи на всяко сърце. Цветята изглеждат увехнали, птиците не пеят, ни летят. Цялата природа съчувства на покрусеното гражданство. Това е най-голямото нещастие, което може да сполети не само нейните родители, но и малкия град. Земетресение да бе сринало основите му, нямаше да донесе толкова болка и отчаяние. Всички харесваха Мина и сега горчиво съжаляваха за не навреме взетото решение, за мудната бюрокрация, за липсата на пари. Години наред това нещастие ще тежи на жителите на малкия градец.