Съвременна антиприказка

В памет на хората (и животните от Столичния
Зоопарк), нападани и убити от бездомните
кучета


Топъл и слънчев пролетен ден. По алеите в парка на малкия градец правят сутрешната си разходка много хора. Всички се познават и поздравяват. Те са доволни заради пролетта. Пролетта е разлистила старите кестени, които оформят алеите и пръскат специфичен аромат. Тревата е избуяла млада и зелена, птиците пеят и се боричкат, малките деца си играят с пеперудите, като се опитват да ги уловят с радостни викове. Мина и Виктор се радват на палавите деца и на красивата природа. Те се виждат за пръв път след дълга раздяла, тъй като той е студент по медицина в София. Потопени в разговора си, те не виждат одобрителни те погледи на възрастните около им, насочени към Мина.
Тя е симпатично, 18 годишно момиче. Учи в последен клас на гимназията и за едни е „първенец“ на випуска, а за други е „само зубрачка“. Винаги е първа на всички олимпиади в града и областта. Учителите я уважават, съучениците й я харесват, защото не е „натегач“, а някои й се възхищават, но важното за нея е да не й завиждат. Тя е не само умна, но добра и състрадателна. Основала е група от ученици от града, която с помощта на кметството, помага на пенсионери и инвалиди. За това цялото възрастно гражданство я обича. Мина участва и във всички културни прояви на малкия градец. Безспорно е роден лидер; но иска да бъде лекар и сега се готви по биология и химия за кандидат-студентски изпити. Постоянно се усмихва; това издава веселият й характер. Когато на лицето й грейва усмивка, бели бисери блясват в устата й и весели пламъчета заиграват в кафявите й топли очи. Баща й, кметът, чието единствено дете е тя, оприличава очите й на бадеми или лешничета и се радва на волевата й брадичка, украсена с две малки трапчинки. Косата е наследила от майка си, главен архитект на града. Тя е мека, чуплива, дълга и кестенява. Мина радва окото на всеки минувач.
След почивката в парка с Виктор, тя има малко време за обяд, след което ще отиде на кандидат-студентския си курс, който ще продължи до късно следобед. За след вечеря Мина си е уговорила среща с Виктор, който на сутринта ще замине за София.
Часът е 9 и вече е тъмно. Постепенно задуха силен вятър. Небето, допреди малко ясно, се изпълни с облаци, които закриват звездите. Никой вече не се разхожда в красивия парк. Само Мина бърза за срещата си. Побиват я тръпки не само от страх, но и от студения вятър. Тя се оглежда за познати, но вижда само тъмните силуети на кестените. Чудно й е как през деня паркът е толкова красив и запленяващ, а сега изглежда толкова зловещ. Изведнъж чу приближаващ се лай. Това са бездомните кучета на парка, за които тя искаше да създаде приют, но кметството нямаше пари. През деня те се страхуват от многото хора и се спотайват, но нощем гладни стават доста опасни за минувачите. Сега са доста озверени, за което допринася развалящото се време. Като чу, че се приближават, Мина настръхна още повече и ускори крачките си. Тя знае, че в безлюдния парк, няма кой да я отърве от тези опасни натрапници. За да стигне до мястото на срещата си с Виктор, трябва да преходи целия парк. Кучетата приближават. Изведнъж тя чу лая им зад себе си, след което усети силен удар в гърба, който я повали. Няколко свирепи кучета се надвесиха над нея. Сърцето й щеше да се пръсне от страх. Започна да вика, за да ги уплаши и отблъсне, а и за да привлече нечие внимание. Но предстои буря и няма никой наоколо. Замаха с ръце, но те се бяха надвесили и не се плашеха. Ръмжаха и всяваха ужас в нея. Мина не можеше да се изправи. През ума й минаха объркани мисли; не знаеше какво да направи, виковете и движенията й бяха безполезни. Усещаше силен страх, отчаяние и ужас. Изведнъж огромните песове се нахвърлиха върху й. Очите им бяха свирепи, хвърлящи искри. Ушите наострени не помръдваха. Зъбите има бяха остри като бръсначи. Хапеха я. Тя викаше....Скоро мястото се покри с кръв..........Вече не се чуват отчаяните викове на Мина. Кучетата доволни ръмжат около жертвата си. Огромните кестени почти се огъват под напора на силния вятър. Небето е буреносно. Чуват се гърмежи. Тъмно е като в рог.
На другия край на парка Виктор чака вече четвърт час. Чуди се защо Мина закъснява; тя винаги е точна. Изведнъж някаква ужасна мисъл мина през ума му. Той скочи от стола си и изхвърча леден от шумния бар. Тичаше бързо, вятърът го удряше в гърдите. Изведнъж видя в тъмното тялото на своята приятелка. То беше потънало в кръв. Той се спусна към него и нададе вик от ужас. Тя бе мъртва. Цветето на малката градина бе посечено. Виктор като в сън едва се добра до бара и извика Бърза помощ. Всичко стана толкова бързо.
На сутринта целият град се събуди потресен. Всички бяха ужасени. Обявен бе всеобщ траур; хората ходеха като в сън; никой не искаше да повярва на ужасната вест. Целият град се стече на погребението на Мина.....Слънцето силно пече. Хората едва дишат от силната жега и от ужасната мисъл. Камък тежи на всяко сърце. Цветята изглеждат увехнали, птиците не пеят, ни летят. Цялата природа съчувства на покрусеното гражданство. Това е най-голямото нещастие, което може да сполети не само нейните родители, но и малкия град. Земетресение да бе сринало основите му, нямаше да донесе толкова болка и отчаяние. Всички харесваха Мина и сега горчиво съжаляваха за не навреме взетото решение, за мудната бюрокрация, за липсата на пари. Години наред това нещастие ще тежи на жителите на малкия градец.