Парижката Света Богородица

снимка от сайта на Театър София

Преди няколко дни с приятели гледахме „Парижката Света Богородица”, най-новата постановка на Театър „София”, който поради големия интерес пусна и извънредно представление в събота. Приятели ми предлагаха билети за премиерата на 24-ти януари, но имах друг ангажимент; те отидоха и останаха възхитени, а аз впоследствие четох и някои статии – реклами.

Спектакълът „Парижката Света Богородица” е драматизация на Димитър Стоянович по романа на Виктор Юго; режисьор и автор на музикалната картина е Лилия Абаджиева, сценография и костюми Васил Абаджиев. Участват: Пламен Манасиев, Калин Врачански, Юлиян Малинов, Мартин Гяуров, Николай Антонов, Росен Белов, Николай Върбанов, Юлиян Рачков, Михаил Милчев, Антон Григоров, Николай Димитров, Симона Халачева, Йорданка Любенова, Майя Остоич, студенти от Театрален колеж  „Любен Гройс“.

Като цяло на мен и компанията постановката не ни хареса; аз заспах след първия час и половина (естествено умората от аналитичната работа и краят на седмицата си казаха думата пред липсата на диалози и действие!!!), компанията също подремна, а и доста хора си излизаха (толкова излизащи не съм виждала скоро на представление). Действието, ако въобще може да се нарече действие, се точи протяжно и досадно в продължение на почти два часа и половина, като в целия спектакъл има няколко по-напрегнати сцени с по-динамично действие и диалози, които се редуват с дълги музикални картини. Наистина музиката към спектакъла много ми хареса, на моменти звучеше красиво и присъстваше почти през цялото време (но дали звън на телефон, шум от трамваи и тропане на токчета са подходящи за фон за действие, което се развива през 1482 година?!). Сценографията ме впечатли, в средата на сцената се издигаше куполът на катедралата, обграден със статуи-чудовища, сцената се въртеше и  менеше мястото на действие – пред катедралата на площада или по кулите на катедралата; костюмите изглеждаха подходящо. Симона Халачева в ролята на Есмералда въобще не изпъкна като силен образ и силна игра; липсваше харизма и емоции, които уж трябва да разпалват страсти у толкова герои. Хареса ми само една сцена в която Есмералда и Квазимодо (Калин Врачански) стояха на кулата на катедралата прегърнати сред разноцветна светлина – стоеше като картинка от приказка. Калин Врачански няма много реплики, гримът, гърбицата и куцукащото ходене го правят сполучлив образ, но от изпълнението му ще запомня премятането по конструкцията на декора (коридорите и куполите на катедралата). Всички останали стояха като восъчни кукли от началото (както започнаха като кукли) до края. Най-силната роля прави Пламен Манасиев (Клод Фроло); в неговото изпълнение се чувстваше страст, копнеж, гняв, желание за отмъщение; Манасиев умело пресъздаде героя си, раздиран от чувства и страсти.

Идеите на романа (конфликт между добро и зло, между красиво и грозно; копнеж по любов и щастие и т.н.) някак си се губят сред малкото диалози, спорадичното действие и дългите музикални картини. Наистина като музика, сценография и костюми спектакълът е интересен; но като драматизация и режисьорска интерпретация на текста, като цялостно актьорско изпълнение спектакълът не струва – липсва цялостен драматургичен текст, липсва сценична адаптация на романа. По-добре си спестете парите и времето и гледайте нещо по-стойностно.

Модерното звучене на романа „Тримата мускетари” в театър София ?!

снимка от сайта на театър София

Наскоро гледах постановката „Тримата мускетари” от Марк Рехелс, по романа на Александър Дюма, представена от театър София. По принцип не съм фен на театър София, но тъй като ме поканиха приятели, отидох да гледам все пак нещо от репертоара му. Тази постановка не ми хареса, едва издържах до края от досада. Не че романа не ми беше любим и през живота си съм го чела поне три пъти заедно с продълженията „Двадесет години по-късно”, „Още десет години по-късно - Виконт дьо Бражелон” с трите части за Луиза дьо ла Валиер, но все пак това беше преди десетки години, в гимназията. Постановката звучи точно по този начин, като направена за гимназисти, на които да представи романа, за да не го четат; за това и в залата имаше доста ученици. Въпреки че постановка има много положителни отзиви в сайта на театър София, все пак аз не Ви препоръчвам да си губите времето да го гледате, тъй като в момента има доста интересни постановки по театрите за гледане. Все пак обаче всеки човек има собствен вкус и свободна воля и може да гледа каквото си иска, моето мнение не е определящо. Можете да гледате „Тримата мускетари” само ако имате дете в 7-8 клас, на което трябва да покажете какво значи театър и театрална постановка по роман. Актьорите иначе играят добре; Калин Врачански малко преиграва, но това предполагам се дължи на ролята му в момента на секс-символ в обществото, която идва от участието му в сериал, който аз не гледам по национална телевизия. Костюмите са добре, що годе прилягат на епохата (17 век), декори липсват, битките между мускетари и привърженици на кардинала ми изглеждаха смешно, приличаха ми на игра на момченца в детската градина, които се мислят за рицари и си играят с шпаги (може би за това и самите актьори не сдържаха усмивките си на моменти и се чудеха как да ги прикрият, дори самите те не си вярват, че играят сериозен театър); музиката ми хареса. Режисьор на постановката Атанас О'Махони, сценография: Петко Танчев, музика: Краси Тодоров.