Трамвай желание

С приятели гледахме поредната постановка, представена ни от Британски съвет и Cinema city на запис от Лондон, част от програмата на National Theater Live. Гледахме класическата постановка „Трамвай желание“, поставена този път не от Кралския  национален театър, а от Young Vic Theater. National Theatre Live е излъчило на живо „Трамвай желание“ за Великобритания и останалия свят на 16 септември, но ние нямахме щастието да го гледаме, Британски съвет  го пуска на запис на 15 и 22 октомври (??). Направи ни впечатление,  че залата е наполовина пълна, с времето тези представяния на Британски съвет стават все по-малко посещавани (чудехме се с компанията модата им ли мина, цената на билетите ли е висока, но посещаемостта пада, както и интензитета на излъчванията на живо и на запис от Лондон).

„Трамвай желание“ / A Streetcar Named Desire (Великобритания, 2014, 180’) е драма от Тенеси Уилямс поставена в Young Vic от режисьора Бенедикт Андрюс с участието на Джилиън Андерсън (същата Джилиън Андерсън от Досиета Х, но тук неузнаваема), Бен Фостър, Ванеса Кърби.

Това е един от шедьоврите на американската драматургия от началото на 20 век; разказ за изгубена любов, за дълга към семейството и рода, за обратите на съдбата, за гордост, жестокост, лудост, унижение, за сблъсък на класи и ценностни системи . Действието се развива в Ню Орлиънс през 40-те години на ХХ век. Тази версия поне мен ме пренесе в съвременен американски град, сценографията беше интересна.

Бланш Дюбоа си остава един от най-сложните драматични образи в театъра. Джилиън Андерсън в ролята на уязвимата, ранима, истерична, измъчена, горда и разбита Бланш прави много силна роля. Малко ми беше странен начина й на говорене, който поразително напомняше играта на Бойка Велкова като Бланш преди години (запитах се актрисите кое изпълнение копират, ролята на Бланш Дюбоа, изиграна от легендарната Вивиан Лий в едноименния филм на Елия Казан?! ) В миналото съм гледала „Трамвай желание“ в Театър Българска армия, поставен от Крикор Азарян с участието на Бойка Велкова и Камен Донев като Бланш и Стенли Ковалски; помня, че постановката много ми беше харесала, от тогава ми остана доброто чувство към Бойка Велкова; не бях запомнила края, който тук ме изненада.

Постановката на Бенедикт Андрюс е емоционална, трогваща, замисляща, въздействаща. Мисля, че всеки почитател на театъра трябва поне веднъж в живота да изгледа „Трамвай желание“.

Изкуството като навик

Тази седмица Британски съвет и Cinema city ни показа поредната постановка на Кралския национален театър в Лондон – „Изкуството“.  Пиесата беше представена на запис, така, както е била показана на живо от Лондон на 22 април 2010-та година в над 200 салона по цял свят. Поводът  на представянето на този запис и в София, и в Лондон, е честването на 50-тата годишнина на Кралския национален театър. Сателитното излъчване на постановките на Кралския национален театър е част от глобалната програмата National Theatre LIVE, която се осъществява в България от Британски съвет и Cinema City.

„Изкуството“ (The Habit of Art) е пиеса от британския драматург Алън Бенет. Спектакълът е направен като репетиция на спектакъла, режисьор е Ник Хайтнър. В главните роли са Ричард Грифитс, Алекс Дженингс и Франсис де ла Тур.  

Историята в пиесата се върти около интимните предпочитания на двама известни британски творци - поета У. Х. Одън (W.H.Auden) и композитора Бенджамин Бритън (Benjamin Britten), около интимната им връзка и въображаемата им среща по времето, когато Бритън създава операта „Смърт във Венеция”. В историята е замесен и биографът на двамата. В тази връзка пиесата на мен не ми хареса, тъй като не мисля, че личният живот, в частност интимните копнежи на хората, пък било то и известни творци, трябва да се описват в книги и представят в пиеси. Извън темата за хомосексуалността и биографиите на творците, пиесата третира и теми като остаряването, вдъхновението и творческия процес, несигурността и страховете на творците от отхвърляне; представя моментна картина на творци, превърнали изкуството в навик. Актьорите играят брилянтно, на моменти спектакълът е забавен, но на моменти доскучава. Като цяло не останах очарована, залата за пръв път беше толкова празна на подобно събитие.

Следващо представяне на запис от представлението ще може да се гледа на 11 декември, 19:00ч. на обичайното място.

Макбет

Снощи Британски съвет и Cinema City ни представиха поредната британска постановка по системата на сателитните излъчвания NT Live на Кралския национален театър; този път различното беше, че гледахме спектакъл - „Макбет“ по пиесата на У. Шекспир, игран по време на Международния фестивал в Манчестер през месец юли тази година, а не в Кралския театър в Лондон.

Представлението се играе в интериора на бивша църква в Манчестър, репетициите и кастинга също са били провеждани в църкви. В главната роля е световно известният британски актьор и режисьор Кенет Брана. Режисьор на спектакъла е  Роб Ашфърд, носител на наградите „Оливие” и „Тони”. Лейди Макбет се играе от Алекс Кингстън.

В момента постановката може да се гледа само чрез кино прожекциите на National Theatre LIVE, тъй като е  играна в изключително кратък сезон – само 18 пъти, а билетите за всички представления били разпродадени за 9 минути.

„Макбет” е сред най-популярните пиеси на Шекспир; трагичен разказ за доблестта и честността, за болната амбиция, за жаждата за власт и покварата от нея, които водят до предателство, чувство за вина, лудост, убийства и войни. Страстите и чувството за вина на Макбет и лейди Макбет са предадени не само чрез разговорите им, но и чрез халюцинациите и съновиденията им. Пиесата разказва за битките към властта на шотландски крал, който е историческа личност, живяла през 11 век. Както каза режисьора това е разказ за злото. Представлението се играе на малко пространство между редовете със зрители, разположени от двете страни на импровизираната сцена в малката църква; почти липсват декори; костюмите на актьорите с шотландски мотиви бяха доста оригинални и ми харесаха. Играта на Кенет Брана ми хареса, но лейди Макбет и Макдъф ми се стори, че преиграват или поне ми стояха доста изкуствено в ролите си. Странно ми се видя хрумването актьорите да играят през цялото време в кал. Въпреки, че мен огромния поток от думи, написани от Шекспир, които всеки актьор изговаряше, ме натовари и в отделни моменти ме приспиваше, представлението като цяло е силно, впечатляващо и си заслужава да се гледа от почитателите на Шекспир и на Мелпомена.

Продължителност на спектакъла - 120 минути, без антракт; със субтитри на български. Следващото представяне е на 13 ноември от 19:00ч. на обичайното място.

„Последната от Хаусманови” на Кралският национален театър, Лондон

На 11 октомври в Cinema city станахме свидетели на откриването на сезона на сателитните излъчвания на представления от Кралския национален театър, Лондон. Гледахме „Последната от Хаусманови” /The Last of the Haussmans, драма, комедия/. Постановките на Кралският национален театър се предават на живо чрез сателитна връзка с Лондон в партньорство с Британски съвет, а заради големия интерес са предвидени и повторения на запис. Запис на това представление ще се излъчи на 23 ноември, за това пиша и следните редове с малко закъснение, така че, ако ви хареса написаното, да отидете и да гледате постановката на запис.  

„Последната от Хаусманови” е нова пиеса на Стивън Бересфорд. Спектакълът е с режисьор: Хауърд Дейвис. В ролите: Джули Уолтърс, Рори Киниър, Хелън МакКрори, Изабела Лафленд, Матю Марш, Тарон Егертън. Началото беше обявено за 20.40 ч, но спектакълът започна едва след 21 ч (естествено 19 часа лондонско време) и продължи почти до 24 часа с антракт 20 минути (въпреки първоначалната информация от разпоредителките, че ще свърши малко след 23 ч). В началото чухме на живо интервю с писателя и видяхме реклами на предстоящи премиери на театъра. Над 700 кина по целия свят излъчваха едновременно постановката. На мен и компанията постановката доста ни хареса, посмяхме се и накрая ни се допи алкохол, заради постоянното наливане на героите с алкохол сутрин, обед, вечер.

Пиесата разказва историята на обикновено британско семейство от хипи времената до днес; историята на майка, която през 60-те изоставя двете си деца на родителите си и забягва в ашрам в Индия да търси свободата на духа, а в края на живота си, болна от рак, тя се връща във фамилната къща, където синът й Ник (хомосексуалист и наркоман) и дъщеря й Либи (жена с десетки любовни връзки и извънбрачно дете) я гледат в последните й дни. Съвместното им съжителство е наситено със скандали, обвинения за провали, съмнения, съжаление, жестокост, любов, чувство за вина.  Историята е едновременно комична и трогателна, заформя се интрига около любовната връзка на Либи с лекаря, около наследството на къщата, около несподелената любов на един младеж към Либи, около увлечението на внучката Съмър към младежа и несподелената любов на Ник към същия младеж. Оплетени емоционални връзки, комични ситуации и целодневно наливане с алкохол, точно като в типичната британска фамилия. Спектакълът е с добри декори – на въртящата се сцена е построена къщата на фамилията с неповторим изглед, редуват се отделните стаи и двора. Костюмите са подходящи за действието, постоянно се разливат бутилки с вина и твърд алкохол; всички актьори играят много добре, на моменти крясъците идват малко в повече, но се преживява. Рори Киниър в ролята на Ник и Изабела Лафленд в ролята на Съмър са много добри, Джули Уолтърс също прави силна роля. Представлението е с доста комични ситуации и разтоварва, въпреки продължителността си. Препоръчвам го на почитателите на британския театър.