Пътуване през душата

Искам да разкажа за едно събитие и за едно пътуване на приятел, за когото блогът е писал и преди: Стела Христова – Сачи. На 12 май Клуб на пътешественика и Ателие по Индийска Култура организираха събитието „Сачи в Индия: поклонение в земята на Боговете“. Това беше приказка през снимки и разказ за последното пътуване на Сачи в Маяпур и Вриндаван, Индия; местата на нейния духовен заряд, където тя се чувства у дома. С хората, които там среща, и с които се познава от преди, или се е запознала тази година, се чувства близка, както тя се изказа: като едни съселяни, една общност. Маяпур е в Западен Бенгал, делтата на река Ганга, където в момента се строи най-големият храм в Индия; ведически планетариум, в който посетителите ще видят подредбата на Вселената през представата на Ведите; Вриндаван е в Уттар Прадеш, на брега на Ямуна. Прах, бактерии, тропик, влага, тежест на въздуха, джунгла, чакали, змии, мангусти, маймуни, рикши, храмове, селфита с местни, аромати, крави, сарита, ритуално къпане, ласи, цветове, обикновени хора, духовност – това е Индия по разказа.

Маяпур (място, изчистено от илюзията)

Сачи започна историята за престоя си в Маяпур като ни разказа трогателната история на Майтили - специалната лечителка в Маяпур, една жена от Китай, която е учила китайска медицина и е дала обет, че няма да върне никога болен човек, който стъпва на прага й; и която преди повече от 20 години се премества в Индия и приема Ваишнавизма, което беше първият момент от разказа, който ме трогна и разплака.

Когато отиваме в Индия като поклонници (защото имаме вяра, която ни води там) каза Сачи, обикаляме храмовете. Раджпур Джаганатха е първият храм, за който ни разказа, където божествата изпълняват желания, но обещаваме нещо в замяна на божествата. В храма се влиза бос, за да си смирен, да сме близо до земята и да се отнесем с почит към светостта на мястото. В храма има самадхи – мавзолеи на светци; дом е на фестивали; духовни инициации; има статуя на Мая, богината на илюзиите. На това място всичко излиза наяве, истината винаги се показва, и духовното, и материалното, комерсиалното, всички скрити мотиви се показват. Има и баняново (не бананово) дърво, което се развива векове наред – чула е човек да казва, че всеки един от нас трябва да се опита да посади баняново дърво - тоест това, което оставим след себе си, толкова да е силно, да се развива и да остави такова наследство след нас, което да остане много след като ние си отидем. В корените на това дърво са намерили статуия на Шива Линга, на дървото хората закачат камъчета със своите желания и се вярва, че когато камъкът падне, желанието се изпълнява.

Обикновените хора се отнасят с преклонение пред своя труд и молят Бога за подкрепа в своите начинания. За Сачи Индия са простосърдечните, обикновените хора, в които вижда духовността в ежедневието им и в тяхното поведение без показност тук и сега.

В храмовете всеки може да отиде до олтара и да направи пуджа – обожание, почит – да поднесе цвете, ароматна пръчка, лампа със свещичка; тоест храмът е достъпен за хората, и те се обръщат към божествата без посредник. Когато се прави ягия – жертвоприношение с огън от кравешка тор и масло гхи, в огъня се поднася зърно, плодове, цветя, молитва, нещо достъпно за всички. Друго характерно е, че има жени, които изпълняват т.нар. Баджан, което е песнопение на свещени текстове, мантри. Винаги на божеството се поднася храна, която се предлага с молитви, след което се раздава на поклонниците, нарича се прасад или милост от санскрит. Най-вкусна храната е, когато я споделяш с приятели.

Хората в Индия са през цялото време в състояние на обмен, ако поискаш от просяк пари, той може да ти даде. Друг начин да бъдеш поклонник в Индия е, да отидеш не, за да взимаш, а за да даваш. Какво можем да дадем?! – общуване, да приказваме с хората; служене, да отидем да изметем някой храм; да купим гирлянд и да го поднесем на олтара; да дадем пари, парите, които даваме за духовна кауза са нещо неизмеримо, безкрайно, което прави сърцето щастливо.

След това ни разказа за Баджан – място, където светецът се установява, спира да пътува и повтаря молитви и мантри; разказа ни и историята на един бабаджи – вид свят човек от Маяпур. За това е важно да сме изключително уважителни с всички, не знаем кой човек каква история има и кой е, дори да е обикновен човек – светостта в сърцето е неизмерима, има касти, йерархии, но на нивото на светостта и духовността хората са равни.

Друг начин да се свържем като поклонници с Индия е през храмовата култура и местните хора; чрез т.нар парикрами – поклоннически обиколки с броеница в ръка и повтаряне на мантри и молитви.

В селата кравата е свещено животно, всички продукти от нея се използват; кравешката тор е високоенергийна брикета; тя е антисептична, антибактериална и се използва в сапуни, медицината, измазват къщите, ползва се за брикети. Кравите са членове на семейството. Пред домовете се сади дървото нийм, което пази от насекоми и скорпиони; има уважение към жените. В западен Бенгал живеят мирно, празнуват и си помагат мюсюлмани и хиндуисти. Уличната храна е винаги на момента приготвена.

Друг основен храм в Маяпур е храма на Нарасимхадева, там се моли за защита.

Най-хубавото нещо, което може да се направи по време на поклонническо пътуване е да споделяме дарове, които получаваме; не е сладко, когато го правиш само за себе си; много по-сладко е, когато го споделяш с другите – каквото и да е – разходка, храна, преживяване. Един от начините да се свързваме по-силно със светите места е, когато го правим с някой друг. Хората в дигиталния свят са сами, самотни, докато в Индия човек не може да се почувства самотен, няма чувство за самота.

Вриндаван (родното място на Кришна)

Вриндаван по думите на Сачи е едно от най-интензивните, откачени, щури, динамични, цветни, агресивни и безумни места, едно от най-сладките и прекрасни места на земята; изумително място, което или ще те шокира, или ще те плени. Светите места трябва да се виждат през ушите, казва един учител; слушайте за тях, от светците, описания за тях, за значението им, за чудесата, за енергията им, не се опитвайте да ги видите с материалните очи, защото ще видите прах, клаксони, маймуни, рикши. Тук хората се радват, не ходят на дискотека, а отиват в храма да танцуват, пеят и да се забавляват.

Разказа ни за храма Кришна Валаран (на 50 години) и фестивалите в него, когато храната е безплатна. Най-хубавото, което можем да направим, е да отидем на поклонение, на фестивал, с близки на сърцето ни хора, за да имаме с кого да споделяме, защото когато си сам, каквито и прекрасни преживявания да имаш е съвсем различно от това да имаш човек, който има твоите ценности и разбира това, което преживяваш и ти, дори да не си го говорите. Тези думи много ме трогнаха, защото това е и моето разбиране за нещата.

В храма Говинда Джи, който е полуразрушен; има подземие, където има много стара реликва на 5 хил години – на божеството Йога Мая. Отношението към божествата е като към личност.

Хареса ми как Сачи говори за някои свои стари приятели индийци от Вриндаван: Сунил е смирен, спокоен, усмихнат, олицетворение на спокойствието, търпението и благостта и изключително честен човек; държи на дългосрочните отношения. Прабат е човек с аристократично, спокойно, вглъбено излъчване, красив, с благородни черти, седи и те изучава, с голямо доверие към хората и силна вяра; който вярва, че каквото е имал в миналото е достатъчно и сега и ще му стигне и занапред; човек, който е благодарен на това, което има, радва му се и го съхранява; така се съхранява наследството от различни култури. Има и такива хора.

Говори и за бабаджи - светци, избрали живот на отшелничество, но и на служене; които колкото и малко да имат, са непрекъснато в служене – грижат се за светите места, за кравите. Казват: Лесно е да се служи на Бога, който е на олтара, защото той не ходи и мълчи, а важно е да служите на Бога, който говори и ходи, тоест на живите същества около нас; истинското служене е да служим чрез любов, грижа, подкрепа и преданост на тези, които са около нас. И един от най-великите начини да се свържем със светите места е ние активно да се ангажираме в сева – служене; да мислим, не какво ще вземем, а какво ще оставим и какво ще дадем. Тези думи на Сачи дълбоко ме трогнаха, защото са верни и защото и аз се опитвам да ги практикувам.

И накрая Сачи сподели за два проекта, които тя и 60 човека от България са подкрепили финансово – Sandipani Muni School (приют и училище за бедни момиченца от региона в началото, създаден от италианец преди 30-ина години, което в момента има около 1400 деца от 1 до 12 клас с четири сгради и училища) и подслона за крави Care for cows (колкото е по-голямо животното, толкова е по-нежно). Сачи и останалите българи са осигурили пълна стипендия на 6 деца за 1 година. Съветът беше: отидете там и правете нещо; не бъдете просто консуматори на духовност, а я сътворявайте заедно с местните хора. Поклон.

Сачи разказва сладко, увлекателно и успя да докосне аудиторията; да разплаче някои, да разсмее други; да ни покаже Индия през своите очи. Тя казва, че да бъдеш поклонник в Индия е огромен дар, но и изпитание за ума, тялото и духа. Компасът на личните ти ценности вярно ще покаже къде се намираш на картата на своето духовно пътуване. Гледната точка на туриста, пътешественика и поклонника са три измерения на свързване с тази земя на чудеса, мъдрост, святост, но и на предизвикателства.

Освен представянето, Сачи беше приготвила мини базар с ароматни масла, амулети и дребни сувенири. Имаше и лека почерпка със сладки и соленки от Индия.

Всичко е въпрос на очи, с какви очи гледаш на света и от какво ниво на осъзнатост. Това разбрах след моето пътуване в Япония, за което ще разкажа в друг пост, и от разказа на Сачи за Западен Бенгал и Уттар Прадеш. Далечната дестинация стана близко място Надявам се, че разказът ви е бил интересен.