Показват се публикациите с етикет пътепис. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет пътепис. Показване на всички публикации

15 януари 2023

Тост за непозната Белгия


В края на декември се преместих да живея в Белгия, една от малкото страни в Европа, в която никога преди не бях ходила. Като всеки човек, с претнции да е интелигентен, широко отворен и търсещ, преди тръгването купих две книги за живота и историята на Белгия, и нидерландски разговорник. В отделни постове ще разкажа за книгите, в случай, че някой се заинтересува да ги купи или ако иска да научи нещо за това място.

В самолета към Брюксел, навръх Стефановден, разлистих първите петдесетина страници на книгата „Тост за непозната Белгия“, която беше първата ми среща с новия ми дом и вдигнах истински тост с българско мерло за новото начало.

„Тост за непозната Белгия“ (“Bottom up in Belgium”, Alec Le Sueur, 2014) е написана от англичанина Алек льо Сюр, който има кариера в Англия и Франция, заминава да живее в Тибет пет години, където се запознава с белгийка, заминава за Белгия (където никога преди това не е стъпвал като мен) и се жени. Книгата е за първите му стъпки в опознаването на страната, стремежа му да намери интересните факти и места за Белгия и белгийците, да отличи страната от останалите. В България е издадена през 2020 г. от издателство ЕРА (книгата е издадена без редактор и на моменти се усеща този факт).

Льо Сюр започва разказа си с Hanenzang, което се оказа популярен спорт по надпяване с петли, който се практикува от мъжете в Бомершовен, провинция Лимбург. Това е едно от нещата в книгата, което ми се стори уникално, въпреки, че не е толкова интересно и си казах, че бих искала да видя на живо. Продължава с разказ за Формула 1 и белгийската Гран При на пистата Спа-Франкоршан; събитие, което бих пропуснала. След това продължава към следващия обект на прочуване – Манекен Пис (в буквален превод „пишкащото момченце“), прочутата статуя в Брюксел на момченце, даващо своя дял в утвърждаването на любимата национална традиция – да се пишка край пътя (доста често срещано явление, даже повсемесно според автора). Манекен Пис е може би най-известния символ на Белгия, неофициален талисман. Първите споменавания на статуя тип Манекен Пис са още през 1452г. и има десетки легенди за възникването на статуята. Подобна статуя има и в Герардсберген, датираща от 1459 г., която е поставена в центъра на градчето. Втора подобна статуя в Брюксел е на момиченце Янеке Пис, поръчана като примамка за туристи от собственика на ресторант към една улица с много ресторанти; и третата пишкаща статуя в Брюксел е на Зинеке Пис (куче) от 1998 г. Тъй като даряването на дрехи става много модно през 20 век, близо 800 тоалета са изложени в  отдела „Дрехите на Манекен Пис“ към „Мюзе дьо ла Вил“ на Големия площад в Брюксел (доколкото знам има май и два български костюма, още не съм ги видяла). Според автора на книгата обаче, вместо Манекен Пис, Атомиумът трябва да е символ на Белгия. Аномиум е футуристична скулптура, модел на кристалната решетка на желязото, увеличен 165 милиарда пъти, като деветте сфери от решетката същевременно символизират и деветте провинции по времето на построяване на скулптурата. Построена е на платото Хейсел, в северната част на Брюксел в чест на Експо от 1958 г.-първият световен панаир след Втората световна война. По-нататък авторът изследва десетките участия на страната на песенния конкурс Евровизия от създаването му през 1956 г до днес, защото конкурсът е доста популярен в страната, тъй като тя е една от основателките на конкурса и редовно изпраща участници, като се редуват една година от валонската част, следващата - участник от фламандската част (което е идиотско хрумване, но то като цялото цялото разделяне на страната и управление е под същия знаменател спроден мен). След Евровизия логично следва следващият проект, в който Белгия е сред основателите- Европейският съюз. На 25 юли 1921 Белгия и Люксембург подписват Брюкселската конвенция, с която създават Белгийско-люксембургски икономически съюз, към който на 21 октомври 1943 се присъединява и Нидерландия; през 1944 се създава митническия съюз Бенелюкс. На 18 април 1951 се присъединяват и Франция, Германия и Италия чрез Парижкия договор и се създава Европейската общност за въглища и стомана. През 1973 се присъединяват Дания, Ирландия и Велкобритания, през 1992 с договора от Маастрихт се въвежда еврото и се измисля името Европейски съюз, а през 2007 с Лисабонския договор се създава Европейския парламент и така всичко тръгва от малка Белгия. По-нататък Льо Сюр разказва за Sinterklaas (нещо като Дядо Коледа, който минава на 5-6 декември да раздава подаръци на децата в Белгия и Нидерландия) и неговия помощник Zwarte Piet (в превод Черен Петър, който е негър, а не джудженче - остатък от колониалното минало на Нидерландия); и преминава през „деветото изкуство“-комиксите, много разпространени в Белгия като разказва пространно за най-известните автори на комикси, за най-известните и продавани комикси през годините и за издателствата; разказва за провеждането на два големи музикални фестивала и някои известни музиканти и певци. Отделна глава е посветена на колониалния опит на страната в Конго. Всъщност Белгия като отделна държава е създадена едва през 1830 г. Първата железопътна линия на континента е открита на 5 май 1835 между Брюксел и Мехелен от първия крал Леополд I. Синът му Леополд II е този, който еднолично колонизира от 1879 г и управлява Конго като по време на управлениято му загиват около 10 млн души, което го нарежда сред хора като Хитлер и Сталин, предизвикали геноцид по света, което кара белгийското правителство да я вземе през 1908 г. от ръцете му. Накрая Льо Сюр посвещава време и на кулинарните особености на страната. Белгийците произвеждат няколко стотин марки бира в над 100 пивоварни, които могат да бъдат групирани в следните категории:  ламбици, лагер бири (светло пиво), ейл бири (тъмно пиво), бели бири, свещени бири и специални бири; ламбиците се използват като основа за произвоство на  голям набор плодови бири, „крик“; произвеждат и нещо като джин – jenever, за който се твърди, че е дал тласък за производство на толкова различни видове бира (защото е гаден на вкус, а и след Първата световна война е водел до масово опиянение на хората, което води до указ, забраняващ алкохола на обществени места). Жалко, че съм почитател на виното, а не на бирата. Виж обаче трапистките пивоварни в Ахел, Шиме, Орвал, Рошфор, Вестмале и Вестфлетерен бих посетила и бих опитала от бирата, произждана от монаси, която се води най-добрата в света (и най-скъпата) – Вестфлетерен 12, приготвяна в абатство Синт Сикстус близо до Ипър. След бирата, авторът разказва за традиционните ястия в страната – супа, миди (moule frites/mosselen friet), като най-предпочитаните и големи миди са тези идващи от Zeeland, картофи с месо, херинга, вафли, шоколад, торти. Води се, че пържените картофки (frites/fritjes) водят началото си от Белгия; в Брюж даже има Музей на пържените картофи (за предпочитане най-добрата мазнина според тях е непречистена телешка мас, смесена с щипка конска мас (отврат)). След пържените картофи най-любими на белгийците са Frikandellen, bitterballen, kroketten, наденички и панирани форми от различни части на животни, включително и конско месо (двойно по-голяма отврат за мен като вегетарианка). За мен всъщност от ястията и напитките остават само белгийския шоколад,, който с удоволствие ще опитвам във всякакви форми и видове, белгийските вафли и торти. В проучванията си авторът стига и до големите битки, които са се водили на територията на Белгия от Наполеон (Ватерло) и по време на Първата световна война край Ипър. Тъй като страната е с равен терен, много пъти е използвана за нахлуване и тестване на най-новите военни оръжия през войните.

И така от проучването на Льо Сюр не открих като цяло нищо особено, нищо толкова интересно и забележително, което да я отличава от останалите европейски страни, дори звучи скучновато. Авторът разказва в големи подробности обиколките и откритията си във връзка с всяка от темите, които изследва, като много от подробностите не са никак интересни. Така на моменти книгата е забавна, пиперлива или съркастична; на моменти е досадна и скучна, и като цяло не е увлекателна. Ако нямата запален интерес към Белгия, не бих я препоръчала за четене – можете да използвате моето резюме. Ако сте почитател на пътеписите, много по-интересна книга с пътеписи на същото издателство е „Това е Нидерландия или защо лалетата са различни“ (Why the Dutch are different, Ben Coates), за която съм писала тук за страната майка Нидерландия.

 

07 януари 2023

Тьорнхаут (Turnhout) и неговите забележителности


Тъй като Белгия е предимно провинциална страна, с малко големи градове и много по-малки и тъй като живея тук, ще разказвам за местата, на които съм била, ако случайно попаднете в тях, да знаете какво да видите; и естествено във времето мога и да допълвам пътеписите за отделни места. Имената на градовете звучат по различен начин на английски, френски и фламандски (нидерландски) език.

Преди Тьорнхаут, посетих вече Гел (Geel), Брюж (Bruges/Brugge) и Антверпен (Anvers/Antwerpen), но започвам поредицата пътеписи с Тьорнхаут.

Тьорнхаут (Turnhout) е белгийска община и град, разположен във фламандската провинция Антверпен. Към 2021 г. Търнхаут има общо население от 45 874, но агломерацията е много по-голяма и наброява до 81 473 жители. Turnhout е и столица на едноименната административна област, служи като икономически и културен център за други общности в непосредствена близост, с повече от 40 училища; има две болници, театър с две сцени, кино с осем екрана и един от най-големите културни центрове в Белгия. Намира се на 42 km от центъра на Антверпен (Белгия), и 30 km от Бреда и Тилбург, и 40 km от Айндховен (Нидерландия). Футболният клуб на града е K.V. Turnhout.

Turnhout възниква на кръстопът на два основни търговски пътя и в защитата на ловния замък на херцозите(дуковете) на Брабант, който изглежда съществува от 1110 г. или по-рано. Това ловно минало все още е отразено в герба на града. Малката общност, която се развива, получава своя Libertas като „свободен град“ от Хенри I, херцог на Брабант през около 1212 г. През 1338 г. е предоставена привилегията за организиране на пазар в събота, традиция, която продължава да съществува и днес. До 16 век Тьорнхаут се превръща в богат търговски център. За съжаление краят на века донася войни, пожари, конфискации и епидемии. Потискането и инквизицията карат много граждани да намерят убежище в Холандската република, оставяйки Тьорнхаут обеднял. По-нататъшната история на Turnhout се състои от поредица от възходи и падения. През 1830 г. Белгия става независима и Тьорнхаут попада на юг от новата граница с Нидерландия. Периодът между 1831 и 1914 г. бележи прокопаването на канала (1846) и изграждането на железопътната линия (1855). През късното Средновековие Turnhout е известен център за тъкане на спално бельо и търговия с лен. В началото на 19 век тези занаяти са заменени от индустрии, базирани на използването на хартия. Питер Корбелс и Филип Якобус Бреполс се считат за основатели на тази индустрия. Turnhout запазва голяма част от тази индустрия днес. Многобройни графични компании са разположени в региона.

Turnhout е известен със своята индустрия за игра на карти, тъй като  тук се помещава главният офис на най-големия световен производител на карти за игра, Cartamundi, като бизнесът датира от 1859 г. Има музей за игра на карти (National Museum van de Speelkaart Tunhout), който се намира в стара фабрика за производство на хартия и карти за игра.

Всички забележителности са на пешеходно разстояние в центъра на града и се обикалят бързо.


На централният площад (Grote Markt) е разположено кметството (Stadhuis), полицията и готическата църква Св. Петър (Sint-Pieterskerk) (през декември-януари до църквата на площада  се организира коледен базар, а на входа се оформя сцената на Рождество), около площада има много ресторанти и кафенета. Църквата Св. Петър е разположена на място за молитва от 13 век, от което е останала само основата на кулата. Новата църква се строи през 15 век и етапите на строеж водят до смесица от стилове (готика, барок, ренесанс за витражите). Основни престрояване започва през 1740 г., когато е построен и основният олтар от скулптора от Антверпен Walter Pompe. Забележителност в църквата освен олтара, са и амвонът, и органът. На амвона стои на латниски текст от евангелието на Лука: “Do not be afraid. From now on you will fish for men” (Не се страхувайте. От сега нататък ще храните хората с риба), с което Исус иска да предаде на Петър и Андрей задачата да ловят риба за хората, за да ги спасят от тъмнината и да ги поведат съм светлината на вярата.

Дворецът на дуковете на Брабант (Kasteel) е най-важната и стара сграда в областта. Средновековният воден дворец е престрояван много пъти и сега е красива резиденция. Благодарения на близките ловни полета дуковете на Брабант и Бургундия са обичали да прекарват време тук. През 1796 г дворецът е превърнат в съд, служил е в миналото и като затвор, общинско хранилище, пожарна.


Бегинажът (Begijnhof/Begijnhofmuseum) е основан през 13 век в близост до двореца на дука, и достига разцвета си през 17 век, което се бележи от построяването на нова барокова църква през 1666 г. През 1998 това място, заедно с 12 други фламандски бегинажи е присъединено към списъка на Юнеско за световно културно и историческо наследство. Фламандсите бегинажи са уникално свидетелство за средновековно мистично движение, което ги основава. Фламандските бегинажи са самостоятелни женски религиозни общности и техните жилищно-стопански комплекси са с по-либерални правила от реда в обикновените манастири. С изключение на 3 бегинажа в Нидерландия, единствените подобни комплекси, добре запазени в наши дни, са във Фландрия Белгия. Бегините са релегиозни жени, вдовици, които искат да живеят независим, но затворен живот извън познатите порядки със своите обети за вярност и бедност. Те се самоорганизират в самоподдържащи се „градове на мира“ с архитектурни и градски качества. Този бегинаж, разположен в бившето Warande (дворцово място) се характеризира с портал от ранния 18 век (1700 г), амбулатория (1614), Църквата на Светия Кръст (1661-1666 Church of the Holy Cross) и удължен площад. Неговите параклиси (Параклисът на Светото лице 1885-1887 Chapel of the Holy Face) и пещерата на Девата (Lourdes grotto, 1876 г) разкриват жива и популярна вяра, докато музеят илюстрира културата в бегинажа. По-рано през седмицата бях посетила и бегинажа в Брюж и този в Тьорнхаут много повече ми хареса; всъщност това е мястото, което най- ми хареса в Тьорнхаут.


Taxandriamuseum
е исторически музей, който се намира в „къщата с кулата“. Тази просторна градска къща от средата на 16 век e построена върху по-стари мазета. Обитателите са имали връзки с двореца и често са посрещали високопоставени гости (къщата е само на няколко минути от двореца на дука). Това е най-старата запазена частна жилищна сграна в Тьорнхаут. Зад сграда има красива градина

Влажните зони и блатата около града са редки в Европа, водата от блатата играе важна роля през 19 век в текстилната индустрия.

От централния площад тръгват и няколко търговски улици.

Още снимки можете да разгледате тук.

01 август 2022

Искрецки манастир „Успение Богородично“


Тази събота, след връщането ми от Турция, за което писах в предходния пост, все още не можех да изляза от пътешественическия дух, и с приятели решихме да отскочим до Годеч и района (където никога до сега не бях ходила, а те искаха да ми покажат); като открихме красиво място в планината с малък манастирски бисер. В Годеч си пазарувахме от местната мандра и местния сладкарски цех.

Село Искрец се намира в Община Своге, на около 45 км от София, в дясно по пътя преди село Шума и Годеч, и на 10 км от Своге; разположено е между Мала планина и Понор планина, дялове на Стара планина – местността е много красива, с иглолистни и широколистни гори. През селото минава Искрецка река (река Сирищница), която се влива в река Искър, край селото има карстови извори (Искрецките извори). Селото има близо 2000 жители; дълго е няколко километри, има много къщи, голямо училище, стадион, дори блокове. Останките от укрепления в околността му свидетелстват, че тук е имало селище още през римо-византийската епоха – селище от V-VI в и крепост от XII-XVII в.; първи писмени сведения за селището се срещат още през 1447, а по-късно и в 1576 и 1606г.

Климътът в селото е уникален, заради специфичния микроклимат, който се формира по устието на реката, което го прави подходящ за лечение на белодробни заболявания. Заради това през 1908 г. е създадена противотуберкулозна болница с указ и дарение от цар Фердинанд, като Светият синод дарява земя, а Минстерството на горите засажда 250 дк иглолистни и широколистни видове, които обогатяват въздуха и го правят по-лечебен. Белодробният санаториум функционира и понастоящем, но без физиотерапия.

Искрецкият манастир „Успение Богородично“ се намира в източния край на селото, като се кара по главния път, който разделя селото, в един момент има отбивка с бариера за санаториума, минава се през бариерата и по пътя отдясно, преди санаториума е манастира.

Искрецкия манастир е основан по време на Втората българска държава (1185-1396 г.), през XIII в. (при ремонт е отрита стена, която датира храма дори от X в.), за което свидетелства ктиторски надпис от 1110 г., а през XIV в е разрушен от турците; част е от Софийската „Мала Света гора“. През XVII в. е възстановен, като през 1602 г е построен параклис/църква, а от 1834 г  действал като маснастир. През XVII в. около възстановената църква били достроени жилищни и стопански сгради.


Манастирският храм представлява еднокорабна, едноапсидна, безкуполна постройка, укрепена с контрафорси и притвор, пристроен през 1846г., функционирал и като енорийски храм. Църквата е семпла отвън, без украса, но е богато украсена отвътре с интересни стенописи от XVII-XIX в (някои от по-старите се датират от XVI-XVII в. и се приписват на Св. Пимен Зографски). До църквата се намира седмоъгълна, седмостенна куполна постройка (седем са тайнствата в църквата, а първото е светото кръщение) – баптистерий (кращелно) - единствен по рода си на Балканския полуостров, изцяло изрисуван отвъртре със стенописи, в които преобладава образът на Божията майка, построен през 1856 г. (според някои историци тази сграда е датирана от Xв., а стенописите са от XVIII-XIX в.) Останалите манастирски сгради са разрушени през XIX в. Църквата е обновена през 2000 г., а през 2005 всички руини от сгради на манастирския комплекс окончателно са съборени. Запазена е малка част от вратата на манастира, с лъвчета и кръстове от двете й страни. През 2019 г. са реставрирани част от стенописите и манастирът започва отново да функционира като манастир (след 1949 г.  е бил затворен). Подобни баптистерии съм виждала край много катедрали при обиколките ми в Италия (последно писах за пътуването до Емилия-Романя тук, където посещавах баптистерий в Равена и Парма), но за първи път виждах подобна сграда в България, а и за първи път виждах изложени навън, извън олтара толкова много мощи на различни светци, което ме накара да потърся за разговор игумена (архимандрит Януарий), с когото си поговорихме за миналото на манастира. От него разбрах, че всъщност уникалното в манастира наистина е баптистерият-единствен в България, а мощите са събирани от него и не са уникално голямо количество, просто са изложени за миряните, докато на други места са в олтарите на храмовете и не се виждат. Игуменът ни почерпи кафе, поговорихме и го оставихме за вечерната служба, за която чакаха поклонници, които срещнахме, които в момента вървят (от 1 юли до 6 август) по пътя на мощите на Св. Иван Рилски от Велико Търново до Рилския манастир (поклоннически път, за който също научавах за първи път). От 1969 г. този манастир е обявен за паметник на културата с национално значение. Много е хубаво да се оставиш на потока, да откриваш нови места и да научаваш нови неща.

още снимки