Искрецки манастир „Успение Богородично“

Тази събота, след връщането ми от Турция, за което писах в предходния пост, все още не можех да изляза от пътешественическия дух, и с приятели решихме да отскочим до Годеч и района (където никога до сега не бях ходила, а те искаха да ми покажат); като открихме красиво място в планината с малък манастирски бисер. В Годеч си пазарувахме от местната мандра и местния сладкарски цех.

Село Искрец се намира в Община Своге, на около 45 км от София, в дясно по пътя преди село Шума и Годеч, и на 10 км от Своге; разположено е между Мала планина и Понор планина, дялове на Стара планина – местността е много красива, с иглолистни и широколистни гори. През селото минава Искрецка река (река Сирищница), която се влива в река Искър, край селото има карстови извори (Искрецките извори). Селото има близо 2000 жители; дълго е няколко километри, има много къщи, голямо училище, стадион, дори блокове. Останките от укрепления в околността му свидетелстват, че тук е имало селище още през римо-византийската епоха – селище от V-VI в и крепост от XII-XVII в.; първи писмени сведения за селището се срещат още през 1447, а по-късно и в 1576 и 1606г.

Климътът в селото е уникален, заради специфичния микроклимат, който се формира по устието на реката, което го прави подходящ за лечение на белодробни заболявания. Заради това през 1908 г. е създадена противотуберкулозна болница с указ и дарение от цар Фердинанд, като Светият синод дарява земя, а Минстерството на горите засажда 250 дк иглолистни и широколистни видове, които обогатяват въздуха и го правят по-лечебен. Белодробният санаториум функционира и понастоящем, но без физиотерапия.

Искрецкият манастир „Успение Богородично“ се намира в източния край на селото, като се кара по главния път, който разделя селото, в един момент има отбивка с бариера за санаториума, минава се през бариерата и по пътя отдясно, преди санаториума е манастира.

Искрецкия манастир е основан по време на Втората българска държава (1185-1396 г.), през XIII в. (при ремонт е отрита стена, която датира храма дори от X в.), за което свидетелства ктиторски надпис от 1110 г., а през XIV в е разрушен от турците; част е от Софийската „Мала Света гора“. През XVII в. е възстановен, като през 1602 г е построен параклис/църква, а от 1834 г  действал като маснастир. През XVII в. около възстановената църква били достроени жилищни и стопански сгради.

Манастирският храм представлява еднокорабна, едноапсидна, безкуполна постройка, укрепена с контрафорси и притвор, пристроен през 1846г., функционирал и като енорийски храм. Църквата е семпла отвън, без украса, но е богато украсена отвътре с интересни стенописи от XVII-XIX в (някои от по-старите се датират от XVI-XVII в. и се приписват на Св. Пимен Зографски). До църквата се намира седмоъгълна, седмостенна куполна постройка (седем са тайнствата в църквата, а първото е светото кръщение) – баптистерий (кращелно) - единствен по рода си на Балканския полуостров, изцяло изрисуван отвъртре със стенописи, в които преобладава образът на Божията майка, построен през 1856 г. (според някои историци тази сграда е датирана от Xв., а стенописите са от XVIII-XIX в.) Останалите манастирски сгради са разрушени през XIX в. Църквата е обновена през 2000 г., а през 2005 всички руини от сгради на манастирския комплекс окончателно са съборени. Запазена е малка част от вратата на манастира, с лъвчета и кръстове от двете й страни. През 2019 г. са реставрирани част от стенописите и манастирът започва отново да функционира като манастир (след 1949 г.  е бил затворен). Подобни баптистерии съм виждала край много катедрали при обиколките ми в Италия (последно писах за пътуването до Емилия-Романя тук, където посещавах баптистерий в Равена и Парма), но за първи път виждах подобна сграда в България, а и за първи път виждах изложени навън, извън олтара толкова много мощи на различни светци, което ме накара да потърся за разговор игумена (архимандрит Януарий), с когото си поговорихме за миналото на манастира. От него разбрах, че всъщност уникалното в манастира наистина е баптистерият-единствен в България, а мощите са събирани от него и не са уникално голямо количество, просто са изложени за миряните, докато на други места са в олтарите на храмовете и не се виждат. Игуменът ни почерпи кафе, поговорихме и го оставихме за вечерната служба, за която чакаха поклонници, които срещнахме, които в момента вървят (от 1 юли до 6 август) по пътя на мощите на Св. Иван Рилски от Велико Търново до Рилския манастир (поклоннически път, за който също научавах за първи път). От 1969 г. този манастир е обявен за паметник на културата с национално значение. Много е хубаво да се оставиш на потока, да откриваш нови места и да научаваш нови неща.

още снимки