Тост за непозната Белгия

В края на декември се преместих да живея в Белгия, една от малкото страни в Европа, в която никога преди не бях ходила. Като всеки човек, с претнции да е интелигентен, широко отворен и търсещ, преди тръгването купих две книги за живота и историята на Белгия, и нидерландски разговорник. В отделни постове ще разкажа за книгите, в случай, че някой се заинтересува да ги купи или ако иска да научи нещо за това място.

В самолета към Брюксел, навръх Стефановден, разлистих първите петдесетина страници на книгата „Тост за непозната Белгия“, която беше първата ми среща с новия ми дом и вдигнах истински тост с българско мерло за новото начало.

„Тост за непозната Белгия“ (“Bottom up in Belgium”, Alec Le Sueur, 2014) е написана от англичанина Алек льо Сюр, който има кариера в Англия и Франция, заминава да живее в Тибет пет години, където се запознава с белгийка, заминава за Белгия (където никога преди това не е стъпвал като мен) и се жени. Книгата е за първите му стъпки в опознаването на страната, стремежа му да намери интересните факти и места за Белгия и белгийците, да отличи страната от останалите. В България е издадена през 2020 г. от издателство ЕРА (книгата е издадена без редактор и на моменти се усеща този факт).

Льо Сюр започва разказа си с Hanenzang, което се оказа популярен спорт по надпяване с петли, който се практикува от мъжете в Бомершовен, провинция Лимбург. Това е едно от нещата в книгата, което ми се стори уникално, въпреки, че не е толкова интересно и си казах, че бих искала да видя на живо. Продължава с разказ за Формула 1 и белгийската Гран При на пистата Спа-Франкоршан; събитие, което бих пропуснала. След това продължава към следващия обект на прочуване – Манекен Пис (в буквален превод „пишкащото момченце“), прочутата статуя в Брюксел на момченце, даващо своя дял в утвърждаването на любимата национална традиция – да се пишка край пътя (доста често срещано явление, даже повсемесно според автора). Манекен Пис е може би най-известния символ на Белгия, неофициален талисман. Първите споменавания на статуя тип Манекен Пис са още през 1452г. и има десетки легенди за възникването на статуята. Подобна статуя има и в Герардсберген, датираща от 1459 г., която е поставена в центъра на градчето. Втора подобна статуя в Брюксел е на момиченце Янеке Пис, поръчана като примамка за туристи от собственика на ресторант към една улица с много ресторанти; и третата пишкаща статуя в Брюксел е на Зинеке Пис (куче) от 1998 г. Тъй като даряването на дрехи става много модно през 20 век, близо 800 тоалета са изложени в  отдела „Дрехите на Манекен Пис“ към „Мюзе дьо ла Вил“ на Големия площад в Брюксел (доколкото знам има май и два български костюма, още не съм ги видяла). Според автора на книгата обаче, вместо Манекен Пис, Атомиумът трябва да е символ на Белгия. Аномиум е футуристична скулптура, модел на кристалната решетка на желязото, увеличен 165 милиарда пъти, като деветте сфери от решетката същевременно символизират и деветте провинции по времето на построяване на скулптурата. Построена е на платото Хейсел, в северната част на Брюксел в чест на Експо от 1958 г.-първият световен панаир след Втората световна война. По-нататък авторът изследва десетките участия на страната на песенния конкурс Евровизия от създаването му през 1956 г до днес, защото конкурсът е доста популярен в страната, тъй като тя е една от основателките на конкурса и редовно изпраща участници, като се редуват една година от валонската част, следващата - участник от фламандската част (което е идиотско хрумване, но то като цялото цялото разделяне на страната и управление е под същия знаменател спроден мен). След Евровизия логично следва следващият проект, в който Белгия е сред основателите- Европейският съюз. На 25 юли 1921 Белгия и Люксембург подписват Брюкселската конвенция, с която създават Белгийско-люксембургски икономически съюз, към който на 21 октомври 1943 се присъединява и Нидерландия; през 1944 се създава митническия съюз Бенелюкс. На 18 април 1951 се присъединяват и Франция, Германия и Италия чрез Парижкия договор и се създава Европейската общност за въглища и стомана. През 1973 се присъединяват Дания, Ирландия и Велкобритания, през 1992 с договора от Маастрихт се въвежда еврото и се измисля името Европейски съюз, а през 2007 с Лисабонския договор се създава Европейския парламент и така всичко тръгва от малка Белгия. По-нататък Льо Сюр разказва за Sinterklaas (нещо като Дядо Коледа, който минава на 5-6 декември да раздава подаръци на децата в Белгия и Нидерландия) и неговия помощник Zwarte Piet (в превод Черен Петър, който е негър, а не джудженче - остатък от колониалното минало на Нидерландия); и преминава през „деветото изкуство“-комиксите, много разпространени в Белгия като разказва пространно за най-известните автори на комикси, за най-известните и продавани комикси през годините и за издателствата; разказва за провеждането на два големи музикални фестивала и някои известни музиканти и певци. Отделна глава е посветена на колониалния опит на страната в Конго. Всъщност Белгия като отделна държава е създадена едва през 1830 г. Първата железопътна линия на континента е открита на 5 май 1835 между Брюксел и Мехелен от първия крал Леополд I. Синът му Леополд II е този, който еднолично колонизира от 1879 г и управлява Конго като по време на управлениято му загиват около 10 млн души, което го нарежда сред хора като Хитлер и Сталин, предизвикали геноцид по света, което кара белгийското правителство да я вземе през 1908 г. от ръцете му. Накрая Льо Сюр посвещава време и на кулинарните особености на страната. Белгийците произвеждат няколко стотин марки бира в над 100 пивоварни, които могат да бъдат групирани в следните категории:  ламбици, лагер бири (светло пиво), ейл бири (тъмно пиво), бели бири, свещени бири и специални бири; ламбиците се използват като основа за произвоство на  голям набор плодови бири, „крик“; произвеждат и нещо като джин – jenever, за който се твърди, че е дал тласък за производство на толкова различни видове бира (защото е гаден на вкус, а и след Първата световна война е водел до масово опиянение на хората, което води до указ, забраняващ алкохола на обществени места). Жалко, че съм почитател на виното, а не на бирата. Виж обаче трапистките пивоварни в Ахел, Шиме, Орвал, Рошфор, Вестмале и Вестфлетерен бих посетила и бих опитала от бирата, произждана от монаси, която се води най-добрата в света (и най-скъпата) – Вестфлетерен 12, приготвяна в абатство Синт Сикстус близо до Ипър. След бирата, авторът разказва за традиционните ястия в страната – супа, миди (moule frites/mosselen friet), като най-предпочитаните и големи миди са тези идващи от Zeeland, картофи с месо, херинга, вафли, шоколад, торти. Води се, че пържените картофки (frites/fritjes) водят началото си от Белгия; в Брюж даже има Музей на пържените картофи (за предпочитане най-добрата мазнина според тях е непречистена телешка мас, смесена с щипка конска мас (отврат)). След пържените картофи най-любими на белгийците са Frikandellen, bitterballen, kroketten, наденички и панирани форми от различни части на животни, включително и конско месо (двойно по-голяма отврат за мен като вегетарианка). За мен всъщност от ястията и напитките остават само белгийския шоколад,, който с удоволствие ще опитвам във всякакви форми и видове, белгийските вафли и торти. В проучванията си авторът стига и до големите битки, които са се водили на територията на Белгия от Наполеон (Ватерло) и по време на Първата световна война край Ипър. Тъй като страната е с равен терен, много пъти е използвана за нахлуване и тестване на най-новите военни оръжия през войните.

И така от проучването на Льо Сюр не открих като цяло нищо особено, нищо толкова интересно и забележително, което да я отличава от останалите европейски страни, дори звучи скучновато. Авторът разказва в големи подробности обиколките и откритията си във връзка с всяка от темите, които изследва, като много от подробностите не са никак интересни. Така на моменти книгата е забавна, пиперлива или съркастична; на моменти е досадна и скучна, и като цяло не е увлекателна. Ако нямата запален интерес към Белгия, не бих я препоръчала за четене – можете да използвате моето резюме. Ако сте почитател на пътеписите, много по-интересна книга с пътеписи на същото издателство е „Това е Нидерландия или защо лалетата са различни“ (Why the Dutch are different, Ben Coates), за която съм писала тук за страната майка Нидерландия.