Най-важното пожелание

В седмицата на  пожеланията и за себе си и към близките приятели и роднини между Бъдни вечер и Нова година, от толкова много пожелания се замислих кое е най-важното, извечното за всеки човек. До сега смятах, че най-важното за всеки човек е здравето. Много хора казват: важното е да има здраве, всичко останало се купува или постига с повече усилия; а нямаш ли здраве, губиш всичко, защото липсата на здраве не се оправя с пари и носи нещастие у човека и ближните му.

Един ден през тази седмица обаче случайно чух репликите на една баба по Канал 1, които ме накараха да се замисля дали наистина здравето е най-важно. На следващият ден ми подариха лист с мисли на майка Тереза, които затвърдиха надигащите се размисли. Сетих се и за една приятелка, която води семинари за езотеричните възприятия на света, която обича да цитира Библията, в която е записано „Обичай ближния си, както обичаш себе си” – повечето хора цитират първата част от повелята, като забравят втората. И да, за няколко дни в мен съзнателно порасна убеждението (подсъзнателно може би за година или за цял живот до сега), че всъщност най-важното пожелание за всеки човек е да има Любов – любов към себе си и към ближните. Без любов и хармония (мир) в душата и сърцето си, човек лека полека загубва здравето си; без любов човек се чувства фрустриран, обзема го агресия към себе си и околните, обхванат е от неудовлетвореност, понякога и от омраза към себе си и околните, чувства се нещастен и лека полека губи здравето си, появяват се една след друга болестите. Тоест най-важното, извечното за всеки човек е Любовта. Не случайно поети, художници, писатели, композитори, драматурзи, кинематографи и прочие творци през вековете са посвещавали безброй думи и образи на Любовта (не на здравето) - извечното начало за човека. Дори обикновените хора още от античността и първобитно-общинния строй са украсявали стените на пещерите си или съдовете си със сцени, изразяващи любов. Едни от големите събития, оставили отпечатък в историята на света и митологията, са посветени на любвта (например Троянската война, любовта на Цезар и Марк Антоний към Клеопатра, властването на Хенри VIII, еретичните писания за любовта на Исус Христос към Мария Магдалена, и тн). Майка Тереза, един от най-светлите примери за подражание в нашето съвремие също е посветила живота си на любовта към ближните, за нея „Единствената реалност е Любовта”. Други наши съвременници пеят “All you need is love”.

И така за мен отсега нататък най-важното пожелание към себе си и близките ще е: не да има най-вече здраве, а да има много любов в мен и около мен, много любов в сърцата и душите на близките ми приятели и роднини; защото както са казали великите творци – любовта дава криле, любовта е способна да преобрази света, любовта прави от човека здрава, пълноценна и щастлива личност, готова да преодолява планини, а тъй като всички хора са част от цялото - здрави, пълноценни и щастливи личности водят до здрав и щастлив свят.

Пожелавам на всички много любов в душите и сърцата и много любов около тях.

"В любовта страх няма, но съвършената любов пропъжда страха. По това познаваме, че любим чедата Божии, като любим Бога и пазим Неговите заповеди." (1 Йоан. 4:18; 5:2)

Какво се случва, когато кошмарите обгърнат живота ни...или една разочароваща постановка на Народния

"За кризата на онзи, който всичко си има. Склонни сме да смятаме преуспелия човек за щастлив и достоен за завист. Но за мен победителят е единак, изгубен в лабиринтите на своя успех “

Серджи Белбел

снимка от сайта на Народен театър

Преди няколко дни гледах театралната постановка ,,В Тоскана" (2006) от Серджи Белбел. Постановката се играе от 22 октомври на камерната сцена на Народен театър „Иван Вазов”. Режисьор на спектакъла е Ида Даниел, сценографията е от Рин Ямамура, костюмите са на Даниела Иванова, а музика на „Аmbient Аnarchist” (които имат номинация за музика ИКАР 2010) . Участват Цветан Алексиев, Ева Тепавичарова, Марий Росен, Цветомира Даскалова.

Режисьорът Ида Даниел до сега е номинирана в категорията “Изгряваща звезда” за АСКЕЕР 2009 за спектакъла си ”Мъртвата Дагмар или малката кибритопродавачка” в Театрална работилница “Сфумато”, а Рин Ямамура е получила награда ИКАР 2010 за най-добра куклена сценография.

Вероятно авторът на текста е имал оригиналната идея да покаже кошмарите, в които изпада човек, измъчван от съмнения по повод личните си отношения с най-близките си - семеен партньор и приятели и по повод смисъла на живота си и смъртта. Кошмарите, в които изпада лутащият се човек, които произлизат в повечето случаи от собствената му несигурност в себе си, от собствената му глава и човек престава да различава измислици от реалност, халюцинации и сънища от действителност. Историята в текста се завърта около кошмарните сънища на един художник, в които главни герои са съпругата му и двама близки приятели; сънищата и халюцинациите на художника се различават от реалността единствено от звъна на телефона.

Най-хубавото обаче на постановката ,,В Тоскана" е заглавието и красотата на Ева Тепавичарова. Режисьорският прочит на текста според мен не е добър, получава се спектакъл от отделни фрагменти, които звучат шизофренно и досадно и така и не се открояват ясно идеите, които е искал да ни внуши авторът на текста. Сценографията е ексцентрична (шапка-мозък, гумена кръв, паяци, бръмбари и други същества от кошмарите), декорите са в синьо и бяло като в сънищата; костюмите са запомнящи се – изцяло решени в синьо. Актьорите обаче играят неубедително и някак си също не успяват да ни предадат смисъла на текста. На моменти зрителят изпада в голяма досада. Като цяло постановката е объркана (съмнявам се, че много хора ще я разберат), досадна и разочароваща и не си заслужава да се гледа; в момента в театрите се играят много, много добри постановки, които си заслужават времето и парите.
PS Въпреки това Рин Ямамура получи номинация за награда Аскеер 2012 за сценографията си.

Шокиращо ръкомахане в Народния

снимка от сайта на Народен театър

Наскоро гледах една стравнително нова постановка на Народен театър „Иван Вазов” -"Ръкомахане в Спокан" по текста на Мартин Макдона, която се играе от края на септември на камерна сцена. Режисьор на спектакъла е Явор Гърдев, сценография и костюми: Даниела-Олег Ляхова, музика: Калин Николов. Участват: Иван Бърнев, Леонид Йовчев, Теодора Духовникова и Павлин Петрунов.

Това е поредната шокираща постановка след „Козата или коя е Силвия” на  Гърдев, която гледам. Режисьорът я определя като черна комедия, но аз не бих я определила като комедия, нито дори като политическа драма (бях чела някъде подобно определение за пиесата, но в нея не прозират толкова обществено-политически проникновения), а по-скоро я определям като криминална драма или трилър. Зрителите биват стреснати още в първите минути от изстрел, който като че ли цели да ги мобилизира да приемат какво следва до края. Действието в постановката се развива в една хотелска стая в щатите и проследява драмата на вманиачен психопат, който над 20 години издирва отрязания си крайник; драмата на плиткоумни пласьори на дрога, които решават да го преметнат като му пробутат ръка на абориген от музей и драмата на влюбен в маймуна рецепционист, който иска да умре като екшън-герой. Драмите на различните герои се преплитат в един ден наситен с насилие и обрати. На сцената се размяткат десетки отрязани ръце, има заложници поливани с бензин  и палени, словесни и телесни битки. Текстът с нищо не впечатлява освен и идеята за расизма, всичко останало е до болка познато от криминалните щатски филми. С това "Ръкомахане в Спокан" отстъпва на „Козата или коя е Силвия”, в която все пак Олби развива характерите на лирическите герои, като засяга темата за любовта и изневярата, за приятелството и предателството; за различните хора (и по-специално тези с по-различни сексуални предпочитания), за приемането им и отхвърлянето от обществото; за моралните норми на обществото. В "Ръкомахане в Спокан" основната идея е насилието, расизма и престъпността в някои прослойки на американското общество.

Постановката е разтърсваща, изпълнена с насилие и провокативна. Иван Бърнев прави много силна и въздействаща роля като вманиачен психопат, Леонид Йовчев също прави много добра роля; монологът му е единствената част, в която зрителят за малко се отпуска и разсмива. Духовникова играе слабо и преиграва. Сценографията е брилянтна според мен, костюмите са ок и режисьорският прочит явно е добър. Въпреки това на моменти ми ставаше досадно, на моменти ми се повдигаше от мяткащите се ръце и насилието; на края на постановката останах с противоречиви впечатления; не мога да кажа, че спектакълът ми е харесал и бих го препоръчала. Постановката явно е добра, но е и силно шокираща и трудна за преглъщане от масовия зрител; зрителите със слаби нерви да се замислят дали да я гледат; не се препоръчва за лица до 16 години.

 

PS Леонид Йовчев получи номинации за Икар и Аскеер 2012 и награда Икар 2012 за поддържаща мъжка роля за ролята на Мервин. Теодора Духовникова получи номинация за Аскеер 2012 за Поддържаща женска роля за ролята на Мерилин, а Калин Николов получи номинация за Аскеер 2012 за театрална музика.