Историята, миналото си не можем да променим, от тях можем да се поучим. Срамуваме ли се от историята си?!

Следващите редове са написани по повод на дискусията, която се разрази в блогосферата по повод на ордените, които връчва президента Първанов на Йорданка Христова и Щурците за заслуги в областта на културата


Всяка личност си има история, минало. Трябва ли да забравя личната си история?! – разбира се, че не – това всеки нормален човек ще го каже. Човек, вървейки по пътя си, се учи от грешките в миналото и получава сили от силните и щастливи моменти. Историята, миналото си не можем да променим, от тях можем да се поучим. Както всеки човек има минало и история, така и народите имат минало и история. Какво обаче се случва в България – струва ми се, че ние българите като народ, се срамуваме от историята си и се стремим перманентно към масова амнезия. Вместо да се поучим от грешките в миналото и да съберем сили от силните си моменти като народ, ние се опитваме да забравим, да зачеркнем цели периоди от общата си история. Наблюдава се масова амнезия за отделни събития и периоди без да се прави обективен анализ. Защо българите не анализират обективно миналите събития?! Историците ще кажат че трябва да минат поне 50 години преди да се оцени обективно едно събитие. Може би трябва да минат още 20-30 години преди да можем обективно да оценим периода между 1950 и 1990, защото в момента ми се струва, че не се оценява обективно този период от общата ни история.
Златният Орфей не бил част от българската култура, нищо че десетилетия наред текстописци, композитори и певци в България са напрягали сили, за да създадат нещо, с което да впечатлят публиката и да спечелят награда – точно както в последните няколко години, откакто се присъединихме към песенния конкурс Евровизия, напрягат сили да се класира тяхната песен и да представят България.
Индустрията ни не била сериозна индустрия, нищо че няколкото химически завода в България (например тези край Враца или Димитровград) са доставяли десетки проценти от световното потребление на азотни торове в соц.времената, а сега врачанският завод е превърнат в гробница.
„Знаме на мира“ било социалистическа измишльотина, само дето по време на тези срещи се е правила реклама на България по цял свят, създавали са се приятелства между деца от различни страни, които впоследствие са участвали в управлението на страните си и е имало възможност да лобират за прокарване на българските интереси. И тн и тн

Прилагам снимки от училищен дневник на един клас. Снимки, които са част от личната история на личности, които в момента са в разцвета на силите си и работят за развитието на страната, снимки, които са част и от общата, българската история.
Тези събития са се случили, трябва ли да ги отричаме, да се срамуваме от тях или трябва да си вземе поука и да продължим напред?! Според мен отговорите на тези въпроси са ясни, но поводът да пиша тези редове са изказвания на блогъри, които така злобно говорят за времената преди 1989 година, все едно не са част от техния живот. След 10-20 години как ли ще говорят за времената между 1990 и 2010 ?! Защо народът ни масово се срамува от миналото си и се опитва да зачертае всичко?! Защо трябва само да се отрича и да се „плюе“ по миналото, без обективно да се разделят положителните събития и тенденции от отрицателните такива?! Кога българите ще започнат да анализират обективно миналото си?! Може би никога.....за това държавата ни е на такова дередже и българите са най-нещастните европейци, защото манталитетът на нацията е повреден. И не трябва ли историята и миналото да се запазват обективно, без да се рушат артефакти, за да могат идните поколения да имат поглед върху събитията и тенденциите преди тях и да се поучат.