Буки

На 8 декември 2022 присъствах на премиерата на нова книга „Буки“ с автор Нора Пенева, издадена от издателство Фондация „Буквите“, за която разказах тук. След като прочетох книгата, в мен възникнаха някои въпроси относно сюжета, героите и историческите факти, а и моя приятелка, чието семейство прочете книгата, сподели, че са възникнали подобни въпроси; и за това реших да направя интервю с авторката на книгата за читателите на блога, които биха се заинтересували също от отговорите.

 

-                  Здравей Нора. Наскоро блогът писа за премиерата на твоята книга. След като прочетох книгата искам да задам някои въпроси за читателите на блога и за твоите почитатели, които може би не са ти задавани.

-                  Благодаря Мария. Факт е, че след премиерата на книгата и след като тя натрупа своите читатели, има много отворени въпроси и такива, които будят любопитство, с удоволствие ще отговоря на твоите!

-                  Оригиналът на средновековното съчинение, озаглавено „За буквите“ или „Сказание за буквите“ (на старобългарски – „Ὀ писмєнєхь“) на Черноизец Храбър не е намерен и до днес? В книгата ти Боян намира книгата в Археологиечския музей. Това е твое силно желание въплатено в художествен текст или реалност? Намерен ли е оригинала? Да очакваме ли разкриване на тази вековна мистерия?

-                  Действително оригиналът на „Ὀ писмєнєхь“ не е намерен и до днес, поне това е официалната версия, но сега ще ти разкажа една любопитна история за един от най-великите астрономи на всички времена – Хипарх. За него се знае твърде малко, почти нищо. Векове наред се смята, че неговите астрономически открития и прочутата му звездна карта са безвъзвратно изгубени за човечеството. Докато изненадващо не разбираме, че това не е точно така. В наши дни, в частна колекция на американски бизнесмени, се оказва, че се съхраняват документи, които съдържат информация за звездната карта на Хипарх, която всички смятат за унищожена. Интересно нали? Сега ще ти разкажа за един друг парадокс. Знаеш ли, че реално няма нито един ранен глаголически български ръкопис, който да се съхранява в България?  

Веднага ти давам пример:

Асеманиевото евангелие, намира се във Ватиканската апостолическа библиотека.

Ватикански палипсест, намира се в същата библиотека.

Боянски палипсест, намира се в Руска държавна библиотека.

Добромирово четриевеангелие, намира се в същата библиотека.

Списъкът е дълъг, но реалността е една: незначителна част от важни за България ранни ръкописи се съхраняват в страната ни. И това са тези ръкописи, за които знаем. А за колко не знаем? Колко ръкописи са скрити, засекретени или прибрани в частни колекции? Наистина въпросите са много… Отговорите твърде малко. Но да продължим по темата. Дали Боян намира или не „Ὀ писмєнєхь“, ще оставим като изненада за тези, които все още не са чели „Буки“…

А сега нещо много любопитно за Националния археологически институт с музей при БАН, реално това е името на музея, който описвам в книгата подробно, но повечето от нас го знаят като бившата джамия до Президентството.  Като бивш екскурзовод в музея, макар и за много кратко, се влюбих в атмосферата и експонатите, в аурата на това светло място. Всичко, което съм описала е точно така, просто трябва да отидеш до музея и да го видиш с очите си, и тогава със сигурност ще се влюбиш.

Нора Пенева

-                  Най-старият препис на „За буквите“ е в „Лаврентския сборник“, датиращ от времето на цар Иван Александър, а по-точно – от 1348 година. То е многократно препечатвано през следващите векове, предимно от руски автори. Смята се, че „За буквите“ е само епилогът на по-голям по обем текст, който обаче не е известен. Поради тази причина се счита, че съчинението има много по-важна роля. Освен липсата на сведения за точния период, в който е живял, липсва информация и за самата личност Черноризец Храбър.

-                  Да, реално говоря в книгата доста подробно за този феномен. До колко можем да говорим за автентичност на един руски препис няколко века след като е създаден оригинала? Какво е добавено, какво е загубено, какво е преиначено, какво е премълчано? Можем само да гадаем. Така както гадаем кой е Черноризец Храбър. А тук хипотезите са много, в книгата споменавам някои от имената, с които се свързва този мистичен образ. И въпреки това, едно е безспорно. А то е, че нашите букви са носител на Божественото Слово. И те са български. И макар на пръв поглед това да звучи напълно нормално и да няма сензация, веднага ще задам един прост въпрос: защо празнуваме 24 май като ден на славянската писменост, а не като ден на българската писменост?

-                  Зад образите на Чавдар и Росен Стоеви не е трудно да се досетим кой прототип стои. (Васил Божков и синът му) Зад образа на директора също имам догадки. (Божидар Димитров?) Но зад образа на Боян стои ли реален човек, толкова сложна, противоречива личност, на моменти свръхчовек?

-                  Правилно си доловила, че героите имат свои прототипи, в известна степен това е важно, защото така в максимална степен оставаме близо до реалността. Така че, Боян също има своя първообраз. Млад мъж на близо 30 години, с големи амбиции, объркан емоционално, неспособен да създаде сериозна връзка, в същото време с огромен интелектуален заряд, но и с огромно его. Кой няма поне един Боян в живота си? И все пак в книгата Боян претърпява катарзис, с помощта на Перко, той открива силата на  сърцето. Именно чрез интуицията и силата на вярата, Боян намира нещо отдавна загубено за него – любовта.

-                  Симеон е интересен образ. Иван също е интересен, пълнокръвен образ. Иска ми се повечето следователи да приличат на тях. Предполагам, че и те са събирателен образ на човек, когото познаваш?

-                  Много хора вече ме питаха доколко реалистични са историите покрай двамата следователи. Отговорът е, без да искам да шокирам,  че всичко, което Симеон преживява, е взето от реалността, най – вероятно ще има хора, които ще разпознаят някои от историите. За мен беше много важно да покажа и другото лице на закона. В България има и хора, подобно на Симеон, които наистина си вършат работата, въпреки всичко. Изпитвам огромен респект към хора като Симеон.

-                  Искаш ли нещо да споделиш за някой от другите образи в книгата – Адалия, Златев? Кой от образите ти е любим?

-                  Моят наистина любим образ в книгата е образа на Апостол Павел. Наистина той е изключително скрит и се появява като стареца в сънищата на Боян, но реално Апостол Павел за мен е символ на вярата, добротата и чистата любов. В книгата той се появява като една икона и като  „въображаем приятел“ на малкия Боян. Но реално, аз вярвам, че отвъд логичния ум, отвъд интелекта, всеки един от нас има по един ангел, който го пази и води през тъмнината и хаоса. Такъв е Апостол Павел за Боян и само благодарение на вярата, в края на книгата Боян става.

Ставането е процес, а всеки един процес изисква търпение, вяра и любов. Това е и моето пожелание към всички нас: да станем стойностни хора. Да станем хора, които носят в сърцата си безкористна вяра,  светла надежда и чиста любов. Да бъде, Мария!

-                  Да бъде! Благодаря за интервюто. Успех на книгата и още нови издания!

За мен книгата е лека, увлекателна, действието е динамично, има много диалози, за това бързо се чете (за ден-два) и дори не ти се иска да я оставиш. Умело са вплетени исторически факти в криминална история; има напрежение, интрига; моменти, които разчувстват и дори могат да разплачат по-чувствителните, и моменти, които могат да те разсмеят. Аз имам някои пасажи, които мога да кажа, че са ми любими и съм си отбелязала. Поздравления за интригуващата книга!

PS: Палимпсест (от старогръцки πάλιν, „пак“, „отново“, и ψάειν, „търкам“) е древен ръкопис, чийто оригинален текст е отстранен чрез търкане или промиване, а след това страницата – или страниците – са използвани за друг, нов текст.

Новите начала през декември

В края на декември ми се иска да пусна статия в блога не за края и равносметката, а за новото начало, тъй като в последната седмица на декември аз самата поставих ново начало – преместих се да живея в Белгия и от новата година започвам работа като патентен специалист в белгийска компания. Пиша тези редове от новия си дом във Фландрия.

Но стига за моето ново начало. Ще разкажа за две начала; за два прощъпулника, на които присъствах през декември в София.

Първият прощъпулник беше премиерата на 08.12.2022 г. в  Дома на архитекта в град София на нова книга – „Буки“ с автор Нора Пенева, издадена от издателство Фондация „Буквите“. Нора е с философско образование; учител по йога, медитация и дихателни упражнения, но отвъд това е и писател. "Буки" е втората ѝ книга след романа "Номер 9". Залата беше препълнена с почитатели на авторката и на българската история. Началото на премиерата беше дадено от двама тъпанджии, които изпълниха залата с народни ритми – направо настръхнах, усетих как енергията в мен се надига и се кани да избухне, беше доста вдъхновяващо. Водещ на събитието беше Десислава Спасова, присъстваха  Иван Богданов, председател на фондация „Буквите” и издател на книгата, и младите актьори Анна-Мария Николаева и Филип Гуляшки, които прочетоха откъси от романа и представиха на публиката главните герои Боян и Адалия. След това гостите имаха възможност да зададат въпроси на авторката и получиха интересни отговори. Премиерата завърши под музикалния съпровод на трима гайдари, които затвърдиха в присъстващите усещането за българска народна атмосфера, което ме и разплака, защото усетих, че винаги ще си остана българка, където и да отида по света – човек от корена си не може да избяга – и винаги ще настръхвам и ще се просълзявам, когато чуя тъпан или гайда (може пък в посолството ни в Брюксел да ми се случи да чуя). Накрая на събитието последва раздаване на автографи от авторката, а посвещенията бяха изписани на глаголица, чиито символи тя подробно обясни на почитателите си. И аз получих мил автограф: „На милата ми Мария с късмет“ (Нора е мой учител по йога и дихателни практики, познавам я от четири години).

Книгата "Буки" е написана с много любов към буквите, към нашата духовна, свещена азбука глаголицата; към нашата история, нашето наследство, към нас самите - хората, които живеем в България. Като човек с философско образование, Нора пише книгата за българската аудитория, опитва се по съвременен начин да помогне на хората да се докоснат до този дар, който имаме – глаголицата. Това е най-първата, автентична старобългарска азбука, часто от нашето духовно и културно наследство. Това е свещена азбука, дар от Бога; за хора, свързани с вярата, надеждата и любовта. Глаголическите букви носят енергия. Още преди 15 години Нора, работейки в Археологическия музей в София, е осъзнала силата на глаголическите букви. В глаголицата всяка буква значи нещо и така имената ни имат дълбок, енергиен, духовен смисъл. Буки на глаголица означава Бог, в името на държавата ни първата буква е буки, тоест Бог; тоест България означава Божествена държава и е добре българите да се свържем с Божествената енергия и да бъдем горди със създаването на тази азбука, не само на кирилицата и с това, че сме една от най-старите държави в Европа, която не е промянала и името си през тези почти 2000 години. В книгата има цитирана допълнителна литература, която идва от историци; авторката е правила пространно изследване на всичко, писано на български език за глаголицата. Книгата е под формата на диалог, тя е диалогичен роман, лесна за четене и би помогнала на хората да си спомнят за първата азбука, за духовността; това не е научна монография, а художествена литература, почиваща на научни данни и е достъпна да всеки. Пожелавам ви приятно четене, и много издания на книгата!

Вторият прощъпулник, на който присъствах в международния ден на тангото, 11.12.2022 г., в зала България, беше дебютния концер на нов български танго оркестър  Orquestra Tipica Libertango. Първият български танго оркестър, използващ класическата формация на orquestra tipica е създаден през лятото на 2022 г. от Стоян Караиванов с цел да изучава и пресъздава аранжиментите на големите танго оркестри от историята на тангото. В оркестъра участват Стоян Караиванов (първи бандонеон и ръководител), Самуеле Мадза (2-ри бандонеон), Александър Зайранов (1-ва цигулка), Тодорка Христева (2-ра цигулка), Йоана Дакова (3-та цигулка), Ралица Димова (виола), Пресиян Петров (виолончело), Виктория Боянова (пиано) и Емил Гунев (контрабас). Всички членове на оркестъра са млади и изключително талантливи музиканти подбрани със специален кастинг и преминали през серия мастър класове на легендарния аржентински бандонеонист Даниел Бинели. Стоян е единствения бандонеонист, който използва класическата аржентински система. Танцьори по време на концерта бяха нидерландеца Max van der Voorde и румънската танцьорка, хореографка и преподавателка на аржентински танго Raluca Aldea, които бяха супер технични, но някак си не усещах да идва от тях страст и емоция. В програмата бяха включени танго композиции от репертоара и с аранжиментите на оркестъра на Освалдо Пулиезе, с който той свири в продължение на 55 години (най-дълголетния оркестър в историята на тангото). Чухме и творби на J. Pascual, P.Maffia, O.Ruggiero, R. Melo, O.Herrero, M.Demarco, E.Rovira, A.Bardi, които аз въпреки, че съм почитател на тангото, чувах за първи път. Разпознах само тези на A.Piazzolla, на когото съм страстен почитател. Младите музиканти бяха безупречно технични, свиреха с хъс и изтръгнаха бурни и дълги аплодисменти от препълнената зала (Браво!), изсвириха и няколко биса. На мен и на моята компания, като цяло концерта не ни хареса много, не усетихме страст, емоции, но на други мои приятели много им беше харесал. Попътен вятър на новия оркестър, още много препълнени зали и дълга сценична кариера!