Балетът за деца – разширяване на кръгозора и нещо различно

През януари Софийската национална опера и балет беше включила в репертоара си „Палечка”, балет за деца по музика на Дж. Росини, по приказките на Х. К. Андерсен. Балетът е съвместна продукция на Софийска опера и балет, балетна школа „Силует”  и НУТИ. Освен приказката за Палечка, са пресътворени и приказките „Снежанка и седемте джуджета”, „Храбрият оловен войник” и „Грозното патенце”. Аз отидох да гледам детския балет с двете ми племеннички, които са на пет годинки. Моите пламеннички харесват да гледат балет по интернет, играят на балерини и от време на време искат да станат балерини; пускала съм им и „Лебедово езеро” в изпълнение на Мариинския балет, който те гледат близо час с интерес. Идеята да гледат балет на живо за първи път, макар и балет за деца, се оказа добра.
В неделята, когато ние отидохме, „Палечка” се играеше не на голяма сцена, а на малка сцена на 7-мия етаж на Националната опера. Още с влизането в залата, на мен и снаха ми ни направи лошо впечатление, че местата са пластмасови столове (не много удобни), чиито номера бяха разбъркани  и съответно ние не успяхме да заемем местата, които предварително бяхме избирали. Залата е малка, без подиум или сцена, което затруднява виждането особено на дечица, седнали на задните редове и пред тях седящи възрастни. На мен и снаха ми ни направи и лошо впечатление, че една от педагозите постоянно напътстваше по-малките изпълнители, като по този начин според нас им внасяше допълнителен стрес с думите да си махнат дъвките или къде да застанат. Но до тук с негативните коментари. „Палечка” се играе от страшно много изпълнители, които са на различни възрасти, от 3 до 18 години (по мое мнение), чиято координация си е трудна задача заради разликите във възрастта и уменията; балерините и балетистите играят с голям ентусиазъм; особено малките балеринки са много сладки. Кралицата и кралят на елфите, Снежанка и принцът, майката на Палечка и Къртът, Мишката са балерини и балетисти от Националната опера. Палечка, лястовичката, принцът на елфите, жабки, летни цветя, есенни листа, снежинки, джуджета, пеперудки, пиленца, кокошчици, лебеди, лястовички, елфи са солисти и артисти на Националната опера и балет, ученички от НУТИ и дечица и по-големи изпълнители от балетна школа „Силует”. На спектакъла имаше доста родители, дошли да се порадват на отрочетата си-изпълнители. Като цяло балетът е много сладък, всички деца зрители много го харесаха и успяха да се задържат на места си в продължение на един час. Едната от моите племеннички след балета по целия път до вкъщи си пееше, а в къщи започна да танцува като балерина; и на двете ми племеннички балетът „Палечка” много им хареса. Това се оказа добър опит за внасяне на малко духовност и култура в живота на малките, нещо различно от обичайните им занимания и разширяване на кръгозора. Препоръчвам горещо на родители, лели и чичовци на малки деца да водят дечицата на балет за деца в Софийската национална опера и балет; има доста детски спектакли в репертоара. Билетите и за деца, и възрастни бяха по 8 лв, което е доста добра цена.

Идеята и реализцията на този спектакъл е на директора на школа “Силует”   Вероника Ценкова, хореограф е  Галина Сребрева, художник на костюмите – Мария Блажева. Балетна школа „Силует” е създадена през 1998 от Вероника Ценкова, балерина в Софийска опера и балет. Галина Сребрева е също балерина в Софийска опера и балет и хореограф, а „Палечка” е първия й балет за деца.

Как добрият текст спасява постановка

снимки от сайта на Народен театър

Следните редове ще са посветени на две постановки в Народен театър „Иван Вазов”, които са стари в репертоара, но аз гледах едва напоследък на голяма сцена. Две постановки, направени по брилянтни текстове; постановки, които на мен не ми харесаха особено, защото ми се сториха леко скучни и досадни, но тъй като за тях има доста положителни оценки, според мен трябва да се гледат заради текстовете.
Първата постановка е спектакълът на Леон Даниел "Пигмалион" по текста на Джордж Бърнард Шоу; сценография и костюми: Елена Иванова, музика: Кирил Дончев. Участват Рени Врангова, Валентин Ганев, Мариус Донкин, Жоржета Чакърова, Йорданка Кузманова, Стефан Данаилов, Биляна Петринска, Добринка Станкова, Христо Чешмеджиев, Албена Георгиева, Стоян Пепеланов, Георги Делов.
"Пигмалион" е най-дългогодишното заглавие в афиша на трупата на Народния театър. Премиерата му е била на 7 март 1998 г., като от тогава са изиграни, с малко прекъсване, над 100 представления. Постановката продължава два часа и половина с антракт. "Пигмалион" е печелил награда Аскеер '98 за водеща мъжка роля на Валентин Ганев за ролята на проф. Хигинс; награда за млади театрални дарования “Иван Димов ‘99” за Рени Врангова за ролята на Илайза; номинация за Аскеер '99 за най-добра женска роля за Рени Врангова.
Комедията „Пигмалион“ е написана през 1913 г. и открито критикува нравите на викторианското общество и отношението към жената. Специалистът по фонетика (и отявлен циник) проф. Хенри Хигинс се хваща на бас, че за шест месеца ще превърне обикновената улична цветарка Илайза Дулитъл в истинска млада дама с добри обноски и перфектен английски. Всичко върви по план, докато не се появят чувствата.
На мен костюмите и декорите ми харесаха, кореспондират с духа на епохата; сценографията е добра. Играта на Рени Врангова и Валентин Ганев, които играят главните роли, доста ме издразни, на Валентин Ганев не му се разбираха добре всички реплики; за сметка на това, ми хареса играта на Мариус Донкин и най-вече на Йорданка Кузманова в ролята на майката на професор Хигинс. Явно режисьорският прочит е доста добър, защото се усеща силата на текста и идеите, които иска да внуши автора, като се разкриват добре и характерите на основните герои. Като цяло постановката ми се стори леко скучна, към края почти се успивах заради умората от работния ден и ако не беше добрия текст с режисьорския прочит, които ме впечатлиха, едва ли бих говорила за нея. Залата обаче беше пълна за пореден път (доколкото чувам винаги се играе в пълен салон) и се хареса на масата хора.

Следващата постановка е спектакълът на Бойко Богданов “Сако от велур” по текста на Станислав Стратиев. Премиерата на сегашната постановка е била през ноември 2009 (спектакълът е игран и преди 30 години с голям успех, с Калоянчев в главната роля). Сценография: Светослав Кокалов, костюми: Петя Стойкова, музика: Бойко Богданов, пластика: Александър Илиев. Участват: Георги Мамалев, Филип Трифонов, Стефан Щерев, Пламен Пеев, Мария Сапунджиева, Николай Урумов, Ванча Дойчева, Христо Терзиев, Виктория Колева, Стоян Ппепеланов, Цветомира Даскалова, Милена Атанасова, Кирил Кавадарков.
“Сако от велур” е сатирична комедия, която описва абсурдите на българското общество през абсурдната бюрокрация и проблемите в тромавата администрация. Езиковедът Иван Антонов си купува сако от велур, но заради подигравки на приятелите си, решава да го подстриже при човек, който стриже овце. При това сакото е записано в регистрите като частна овца и от тук започва ходенето по мъките на главния герой и приятелите му по етажите на администрацията. За всяко нещо в държавата се дължат данъци, следователно езиковедът трябва да плати годишен данък върху овцата – сако. За да бъде отписана овцата от регистрите е необходимо притежателят й да убие лисица. Сценографията не е впечатляваща, декорите са оскъдни, достюмите обикновени. Актьорите играя добре, Георги Мамалев се превъплащава в няколко роли и обира овациите на публиката, Мария Сапунджиева също играе доста добре и много ми хареса. Като цяло на мен постановката ми беше на моменти леко досадна, не успя да ме разсмее от сърце. Текстът обаче си заслужава заради сатирата, с която е обисан абсурда в живота ни. Залата беше пълна и спектакълът се хареса на повечето хора, които аплудираха дълго актьорите; имаше и цветя за Мамалев.

„Градините на Миро“ в София

снимка от сайта на галерията

През последните десетина година, три изложби са ми въздействали най-силно; ако ги подредя по хронологичен ред това са: изложбата на Жоан (Хуан) Миро през 2004, подредена в НДК в рамките на IX-ият Салон на изкуствата в Дните на Испанската култура, която представяше колекция на Националния музей Център за изкуствата „Кралица София”; ретроспективната изложба на колоритната мексиканска художничка Фрида Кало през 2010 във Виена, Австрия, организирана от Банк Аустрия (за която разказах подробно в блога и която ме вдъхнови да рисувам) и постоянната експозиция на картини от „Хималайския цикъл” на Николай Рьорих в Националната галерия за чуждестранно изкуство. В тази връзка, когато видях реклами в средата на декември за предстояща изложба на Хуан Миро (16 декември 2011 – 15 януари 2012) в Музейната галерия за модерно изкуство (http://modernartgallery-bg.com/), си обещах, че трябва задължително да мина оттам. Вчера най-накрая успях да намеря време за Миро.

Хуан Миро (1893-1983) е испански художник, сюрреалист, с уникален стил с ярки цветове. Той владее множество техники в изкуството – офорт, литография, акварел, пастел, колаж и живопис върху мед. Много популярни стават и опитите му в керамиката и скулптурата. Двете керамични фрески за сградата на UNESCO в Париж, преименувани "Стената на Луната" и "Стената на Слънцето" (1957-59), са едни от най-известните му произведения.

Изложбата „Градините на Миро“ включва 45 оригинални цветни литографии, създадени в късния период на художника, включени в три серии: серията "Чудеса и акростишни вариации в градината на Миро" 1975, серията "Скулптор" 1974 и серията „Токсична мелодия” (Melodie acide, 1980). Това, което обединява трите серии литографии е поезията и вплетените акростишия в образите, а това, което ги различава са фигуралните аналогии, които будят у публиката и наситеността и преобладаването на цветовете. Акростишията в образите трябва да се разчитат като се следва черната линия, която е основна в творбите. Литографиите от серията “Melodie acide” са създадени под въздействието на поезията от френската стихосбирка “Rimes d’Asie”. Литографиите от отделните серии трябва да се разглеждат/разчитат вертикално или хоризонтално, защото в тях има скрит, закодиран от художника, смисъл. Според експерти никой в света не може да разчете наистина скрития смисъл на всяка творба на Миро; това може да направи единствено авторът, но за съжаление той вече не е сред живите. Важно е да се знае, че от всяка литография има само един оригинал, носещ подписа на художника и отпечатан върху специална хартия Velin d’Arche, останалите отпечатаци са на обикновена хартия и не носят подписа на Миро, така че внимавайте, ако купувате литография на Миро с нейната оригиналност. Литографиите от изложбата в галерията се продават – цените са от 1800 през 2500 до над 5000 лв. Колекционерите, които проявяват интерес могат да закупят литографии от галерията, тъй като тя е официален представител и работи с Фондация Миро и литографско Ателие Мурло (с което е работил художникът, както и много други известни художници през 20 век). Докато аз бях в галерията, изложбата разгледаха около двайсетина човека, което според мен си е доста, тоест към изложбата има голям интерес. Е, не са стотици хора, както бяха на изложбата на Фрида Кало във Виена, дори месец след откриването, и се чакаше на опашка извън сградата, но София не е Виена и култа към изкуството тук е далеч от други страни. Въпреки това изложбата продължава още една седмица, ако не бъде удължена, така че, минете през „Оборище” 10. Заедно с изложбата „Градините на Миро“, можете да видите в останалите зали и някои литографии на Марк Шагал и Анди Уорхол, както и офорт на Пабло Пикасо.

Ето каква информация ни дават допълнително от галерията за Миро: „В литографиите от първата серия са заложени две от съкровените влечения на автора - поезията и градинарството. Музиката, поезията и сънищата са основни вдъхновения за Миро. Той създава цветни акорди и хармонии, абстрактни игри между черния контур и шарени фигури. Картините са лесно разпознаваеми заради яркостта на визуалния им ритъм, заради уникалния стил, ярки цветове и специфичен рисунък. Работата му преди 20-те години на 20 век носи разнообразни влияния от различни направления като фовизъм и кубизъм, съчетани с традициите на каталунския фолклор Стъпва в Париж за първи път през 1920 г. и живее там една година, преди да нарисува картината, която ще го направи известен - The Farm (и която по-късно Ърнест Хемингуей купува). Силно повлиян от атмосферата на града с неговите поети и писатели, както и от "Манифеста на сюрреализма" (1924) от Андре Бретон, Миро използва образи от сънищата си и въображаеми пейзажи. Голяма част от творбите му се явяват визуален аналог на сюрреалистичната поезия. В тези приказни и неясни видения могат да се разпознаят забавни геометрични форми и зооморфни елементи. Тези приказни и неясни видения са добре организирани и премислени, често на неутрален, плосък фон. В картините си Миро обикновено използва ограничен набор от чисти и интензивни цветове – жълто, червено, синьо, зелено и черно. Те въздействат предимно с цвета, линиите и вътрешния си ритъм.”

Разкази за втория шанс в любовта

снимка от kulturni-novini.info

Преди известно време гледах постановката „Здравей, обичам те” в Студио 5. Студио 5 ми направи приятно впечатление с уютната атмосфера, която е създадена; атмосфера, подходяща за среща с приятели на питие след тежък работен ден, за представяне на спектакъл, за джаз-концерт или винена дегустация. Студио 5 се намира в сградата на НДК.

„Здравей, обичам те” се играе от Бойка Велкова (моя любима актриса до сега) и Стефан Спасов. Това е романтична комедия по текстове от съвременната американска драматургия - Уди Алън, Дейвид Мамет, Нийл Саймън (по афиш), но най-вече по Нийл Саймън (по мое мнение). Още с първите реплики на актьорите, аз и моите приятели се спогледахме изненадано, тъй като познахме, че това е част от една друга постановка, която бяхме гледали преди повече от година на сцената на „Сълза и смях” – „Любов номер 2” по текст на Нийл Саймън. „Здравей, обичам те” ще се хареса на хората, които не са гледали “Любов номер 2”. Нашата малка компания обаче не остана очарована от „Здравей, обичам те”, тъй като познавахме добре текста, въпреки, че бяхме гледали постановката на Ивайло Христов преди повече от година, като тогава бяхме останали дълбоко трогнати от текста и играта на актьорите.

Спектакълът “Любов номер 2” е с режисьор Ивайло Христов, сценографията е на  Александър Смолянов, костюми Кирил Наумов. Участват Бойка Велкова, Стефан Спасов, Кристина Янева, Пламен Сираков. Не съм сигурна дали още се играе на сцената на „Сълза и смях” (премиерата е била през октомври 2009). „Глава втора” е оригиналното заглавие на пиесата, която е почти автобиографична за Нийл Саймън. “Любов номер 2” е романтична комедия за любовта между мъж и жена и за втория шанс. Въпросите, които авторът поставя са: Можем ли да обичаме само един човек? Можем ли да обичаме не само един човек - когато любовта на живота ни си отиде, имаме ли място за втора? Как се справяме с болката? Искаме ли да забравим? Има ли втори шанс за самотниците? Болката, борбата със самия себе си, със собствените си чувства, оплитащи и някой друг, възможните изходи и решения, типичните и нетипични пътища на брака – това са темите, които занимават автора. Играта на актьорите в “Любов номер 2” беше много добра, хареса ни и сценографията и режисьорският прочит; като цяло “Любов номер 2” ни хареса и ни впечатли, когато я гледахме преди повече от година. Ако все още се играе на сцената на „Сълза и смях”, отидете и я гледайте; ако не се играе, можете да гледате „Здравей, обичам те” в Студио 5, тъй като мисля, че ще ви хареса.