Как добрият текст спасява постановка

снимки от сайта на Народен театър

Следните редове ще са посветени на две постановки в Народен театър „Иван Вазов”, които са стари в репертоара, но аз гледах едва напоследък на голяма сцена. Две постановки, направени по брилянтни текстове; постановки, които на мен не ми харесаха особено, защото ми се сториха леко скучни и досадни, но тъй като за тях има доста положителни оценки, според мен трябва да се гледат заради текстовете.
Първата постановка е спектакълът на Леон Даниел "Пигмалион" по текста на Джордж Бърнард Шоу; сценография и костюми: Елена Иванова, музика: Кирил Дончев. Участват Рени Врангова, Валентин Ганев, Мариус Донкин, Жоржета Чакърова, Йорданка Кузманова, Стефан Данаилов, Биляна Петринска, Добринка Станкова, Христо Чешмеджиев, Албена Георгиева, Стоян Пепеланов, Георги Делов.
"Пигмалион" е най-дългогодишното заглавие в афиша на трупата на Народния театър. Премиерата му е била на 7 март 1998 г., като от тогава са изиграни, с малко прекъсване, над 100 представления. Постановката продължава два часа и половина с антракт. "Пигмалион" е печелил награда Аскеер '98 за водеща мъжка роля на Валентин Ганев за ролята на проф. Хигинс; награда за млади театрални дарования “Иван Димов ‘99” за Рени Врангова за ролята на Илайза; номинация за Аскеер '99 за най-добра женска роля за Рени Врангова.
Комедията „Пигмалион“ е написана през 1913 г. и открито критикува нравите на викторианското общество и отношението към жената. Специалистът по фонетика (и отявлен циник) проф. Хенри Хигинс се хваща на бас, че за шест месеца ще превърне обикновената улична цветарка Илайза Дулитъл в истинска млада дама с добри обноски и перфектен английски. Всичко върви по план, докато не се появят чувствата.
На мен костюмите и декорите ми харесаха, кореспондират с духа на епохата; сценографията е добра. Играта на Рени Врангова и Валентин Ганев, които играят главните роли, доста ме издразни, на Валентин Ганев не му се разбираха добре всички реплики; за сметка на това, ми хареса играта на Мариус Донкин и най-вече на Йорданка Кузманова в ролята на майката на професор Хигинс. Явно режисьорският прочит е доста добър, защото се усеща силата на текста и идеите, които иска да внуши автора, като се разкриват добре и характерите на основните герои. Като цяло постановката ми се стори леко скучна, към края почти се успивах заради умората от работния ден и ако не беше добрия текст с режисьорския прочит, които ме впечатлиха, едва ли бих говорила за нея. Залата обаче беше пълна за пореден път (доколкото чувам винаги се играе в пълен салон) и се хареса на масата хора.

Следващата постановка е спектакълът на Бойко Богданов “Сако от велур” по текста на Станислав Стратиев. Премиерата на сегашната постановка е била през ноември 2009 (спектакълът е игран и преди 30 години с голям успех, с Калоянчев в главната роля). Сценография: Светослав Кокалов, костюми: Петя Стойкова, музика: Бойко Богданов, пластика: Александър Илиев. Участват: Георги Мамалев, Филип Трифонов, Стефан Щерев, Пламен Пеев, Мария Сапунджиева, Николай Урумов, Ванча Дойчева, Христо Терзиев, Виктория Колева, Стоян Ппепеланов, Цветомира Даскалова, Милена Атанасова, Кирил Кавадарков.
“Сако от велур” е сатирична комедия, която описва абсурдите на българското общество през абсурдната бюрокрация и проблемите в тромавата администрация. Езиковедът Иван Антонов си купува сако от велур, но заради подигравки на приятелите си, решава да го подстриже при човек, който стриже овце. При това сакото е записано в регистрите като частна овца и от тук започва ходенето по мъките на главния герой и приятелите му по етажите на администрацията. За всяко нещо в държавата се дължат данъци, следователно езиковедът трябва да плати годишен данък върху овцата – сако. За да бъде отписана овцата от регистрите е необходимо притежателят й да убие лисица. Сценографията не е впечатляваща, декорите са оскъдни, достюмите обикновени. Актьорите играя добре, Георги Мамалев се превъплащава в няколко роли и обира овациите на публиката, Мария Сапунджиева също играе доста добре и много ми хареса. Като цяло на мен постановката ми беше на моменти леко досадна, не успя да ме разсмее от сърце. Текстът обаче си заслужава заради сатирата, с която е обисан абсурда в живота ни. Залата беше пълна и спектакълът се хареса на повечето хора, които аплудираха дълго актьорите; имаше и цветя за Мамалев.