Село Ковачевица се намира в
Югозападна България, община Гърмен, област Благоевград и в момента в него
живеят около 40 българи. Миналата седмица прекарах четири дни в Ковачевица. Поводът беше участието ми в едно специално събитие, но обект на
настоящия текст е не самото събитие, а мястото. Мястото е важно за българите,
защото е моментна снимка на българските села от времето на турското робство и
Възраждането. Там времето сякаш е спряло и все още могат да се видят автентични
къщи на по 200 години. Селото е запазило до сега автентичния си вид от XVIII –
XIX век и е обявено за архитектурно-исторически резерват. Дано ламтежът за
строене на големи хотели и комплекси, който малко по малко завладява съседното
село Лещен, не се пренесе и тук. Къщите са почти изцяло изградени от камък и
греди, включително и покривите са каменни, като само при най-високите
последният етаж е от дърво. Почти всяка къща е оградена с високи каменни
зидове, които оформят широки вътрешни дворове, доста често скрити за хорските
очи, минаващи по улицата. Оградите имат големи порти, през които да мине волска
каруца, понастоящем се заключени с големи катинари. Главната улица в центъра на
селото, която разделя селото на долна и горна махала, е кълдъръм на няколкостотин
години, който в момента в голямата си част е разрушен, за да се направи нова канализация
(голямо зло по думите на някои местни жители, тъй като няма да бъде възстановен
както трябва). Долната махала е с по-малки къщи (понястоящем осъвременени), които
слизат стъпаловидно надолу по склона към реката, а в горната махала са къщите
на „по-богатите българи“ от едно време, които са по-масивни, с по няколко етажа
и няколко ката дърво и камък, много от които понастоящем се рушат. В двете
махали уличките са много тесни, в по-голямата си част без кълдъръм, само земя и
трева; трудни за маневриране на коли, така че повечето къщи във вътрешността са
трудно достъпни с кола. Колите могат да се паркират в началото на селото или по
главната улица, която разделя селото на две махали. На главната улица, както в
повечето села от онова време, са разположени едно до друго училището (Народно
основно училище „Йордже Димитров“), църквата „Св. Никола“, читалището с библиотеката (Народно читалище „Светлина“
1865г), кметството, смесеният магазин; отсреща са кръчмата и пощата. В близост
до църквата може да се види старата порта на килийното училище от 1820г. В
първите дни на есента, времето се обърна и някои от къщите запалиха печки и
камини, през комините започна да се вие лек пушек. В два от дните на престоя ми
се разхождах по тесните улички и попивах гледки и усещания. Атмосферата е
богата: усеща се старост, разруха, история, достойнство, тишина, спокойствие - мир;
както и нахалство (от къщите със спрели софийски коли наблизо). В долната
махала е къщата на българския писател Георги Данаилов, в която написва „Къща
отвъд света“ – книгата заради която много българи, след като са я прочели,
идват в Ковачевица. На входа на къщата ни посреща изправено на задните си
крака, гордо каменно куче. В училището (което беше отключено, защото явно
майстори ремонтираха нещо и се вмъкнах) стои стара черна дъска, на която пише
„Аз съм българче“, а срещу дъската са наредени няколко чина от времето на баба
ми и дядо ми. Разговарях с местни жители и разбрах, че често през годините
пожари са унищожавали някои от къщите. По уличките и в дворовете се разхождат
котки, в някои дворове има и кучета, но други домашни животни не видях.
Местните са отворени, отзивчиви, посрещат те с „Добър ден“ и са готови да
помогнат, когато се потюхкаш, че си останал без бензин и се чудиш как ще слезеш
от планината в равнината. На главната улица има малко сувенирно магазинче, от
където могат да се купят и книгите на Георги Данаилов.
Селото е разположено в Западните Родопи над река Канина. От
много тераси се открива гледка към долината на реката и отсрещните склонове на
Родопите. През пролетта и лятото каменните къщи са сгушени в зеленината на
околните гори, а през есента сивият камък се отличава сред различните багри на
природата. В самото село, във всеки двор и по уличките има много дървета орех,
сливи, ябълки, дюли и др; по терасите има много цветя. Някои казват, че
Ковачевица е магично място, за мен е по-скоро интересно и важно, отколкото
магично; носи усещане за тишина и спокойствие. Почти няма улично осветление и
нощем при ясно време може да се наблюдава звездното небе. От селото тръгва
пътека, нагоре в планината, която стига до параклис „Св. Георги“ и място,
наречено „Орлово око“, от където може да се наблюдава залезът над Родопите.
Разстоянието от края на селото до параклиса е 1700м, не е далече, но е само
изкачване и, ако е мокро след дъжд, ще е трудно изкачване, тъй като пътеката е
покрита с камъни, които улесняват изкачването, но пътеката върви сред гора и
падналите листа и клони по камъните биха създали хлъзгава основа - така че
по-добре след дъжд внимавайте на качване и слизане. След параклиса по пътеката
може да се стигне през гората и планината до съседното село Горно Дряново, което
е на няколко километра, но няма особени забележителности.
На третия ден от престоя ми, вечерта
и на четвъртия ден до обяд нямахме ток, а в последния ден от престоя спря и
водата, което ме накара да се замисля, като дете прекарвало времето си понякога
на село и живяло с воден режим, за проблемите на глобалното затоплянене и
намаляването на водните запаси от сладка вода; за новите поколения, които
растат разглезени и които не знаят какво е калдъръм, писане с тебешир, как се
дои животно или сади зеленчук. Важно е да се запази автентичния вид и дух на
Ковачевица и на други подобни места в България, за да се помни историята,
понякога да не се повтаря, да се черпи опит и мъдрост; да си спомняме за
корените си и от къде сме тръгнали.
Текстът и снимките в галерията са в чест на всички българи, които са живяли на това място, и на тези, които го поддържат и пазят.
Публикации
