Ковачевица 2

 

Иска ми се да разкажа за едно преживяване в Ковачевица. Миналият септември прекарах няколко дни в селото, на което посветих първия текст за Ковачевица тук, и когато се отвори възможност отново да отида, се възползвах. През последната пандемична година успях да се науча да се пускам по-често по течението на живота без да искам да упражнявам контрол; да посрещам събитията с увереност, че всичко, което се случва е за мое добре дори и без да го разбирам в момента; да приемам трудни моменти като предизвикателство и възможност за промяна, за израстване и усъвършенстване в някаква посока; да приемам всичко, което живота ми поднася като срещи с нови хора, работа, обучения; да се посмиря. И тъй като през последните два месеца се боря основно с една несподелена любов и с неизвестността на пътя напред, имайки интервюта с шест различни компании в шест различни държави в Европа и седма в България, реших, че Ковачевица е идеално място за почивка от амбицията и агресията на живота в милионния град, място за вглъбяване в себе си.

Предният път не разказах, но сега ще кажа, че на път за Ковачевица, се минава първо през Лещен, и после през село Горно Дряново. Село Горно Дряново за мен също е уникално село, един местен ми каза, че има над 1000 жители - уау (в Ковечевица живеят постоянно около 40 души, а в Лещен постоянно живеят по-малко от десет човека, повечето са приходящи там); оплака се обаче, че много местни живеят и работят в чужбина – нещо повсеместно за България през последните десет-двадесет години; в селото има много деца (Браво, срещах ги по пътя), местното училище работи и обучава децата до 7-ми клас, има минаре, което показва, че живеят т.нар. на разговорен български помаци. Като караш по пътя минаваш пред вратите на повечето къщи, тъй като селото е много тясно и дълго заради планината; този път в центъра на селото минах през хоро (в четвъртък българските мюсюлмани празнуваха Рамазан Байрам), през майка с количка и куче, които си стояха спокойно, без да мислят, че това е и „главен път“ между селата. Беше уникално - караш си по пътя и насреща ти хоро се вие.

Предният път бях в Ковачевица в началото на есента, сега съм в началото на пролетта и мога да сравня как се променя природата.  През есента, преди още времето да обагри в различни цветове дърветата, всичко беше зелено, във всеки двор и по уличките имаше плод от многото дървета орех, сливи, ябълки, дюли и др; по терасите имаше много цветя, главно червено мушкато. Сега, през пролетта, отново всичко е зелено, в дворовете са цъфнали лалета, здравец, люляци, във въздуха се носи аромата им (много обичам мириса на люляк); все още ги няма цъфналите мушката по терасите, още си е малко студено тук в планината; плодните дървета и орехите цъфтят и връзват, има цъфнали треви и билки, глухарчета, коприва, навсякъде летят бръмбъри, пчели, оси; птичките пеят пролетно (много приятно беше да стоиш в тишина и да се чува само пеенето на птици). За чистия въздух тук горе в планината е излишно да се говори; във въздуха се усеща аромат на цветя, не на гориво и прахови частици. Стопаните си обръщат земята в дворовете, подготвят за садене на разни култури.

Предният път в  училището (Народно основно училище „Йордже Димитров“) течеше ремонт, сега ремонтът е завършен на първия етаж, където в момента тече изложба на художника Драган Милев „Дар и...“, която може да се разгледа; на втория етаж, все още в ремонт, ще се помещава музейна изложба, разказваща историята и фолклора на селото. Преди нямаше бездомни кучета, сега сякаш срещнах няколко. Предишният път като че ли нямаше толкова продажби, но сега имаше няколко къщи за продан.

И този път направихме разходка до параклиса „Свети Георги“ и до скалите, от които се виждат Родопите, Пирин със снежните си върхове в момента и котловината на Гоце Делчев. Препоръчвам тази разходка от близо 2 км, но понеже има доста изкачване, разходката до параклиса и обратно в селото отнема поне два часа, ако постоите да погледате залеза над Родопите и Пирин, може и три. До параклиса компанията ни посади сега две дървета - магнолия и дъб; видяхме, че наскоро местните са садили рози около чешмата. Сега разбрах, че наблизо до селото има и водопад, но нямаше време за там понеже през дните валеше. Този път обаче не пропуснах да си купя малиново вино от местните – много е вкусно и леко.

гледката от прозореца ми

Предният път Ковачевица ми се стори по-скоро интересно и важно място, отколкото магично; носещо усещане за тишина и спокойствие; но сега усетих в дълбочина атмосферата и магичността и се замислих, че за да се усети атмосферата на мястото, трябва да се постои по-дълго от няколко часа, както правят повечето туристи – идват с автобус или кола, разхождат се по главната улица, хапват, пийват и си тръгват след два-три часа. Аз и през септември, и сега през май, оставам по четири дни. Този път обаче ми се стори кратко, тъкмо на третия ден успях да потъна в себе си, да се отпусна наистина от психичната умора и живота ми отвъд, и на четвъртия трябваше да си тръгвам. Преди да тръгна към Ковачевица един мъж ме попита – какво ще правиш там, с камъните ли ще си говориш? Мда, не си говорих с камъните; бяхме малка компания, с която имахме време и да си говорим, и да си мълчим (да бъдем в мауна по хиндуистки); а и местните са мили хора, с тях също може да се говори, и аз го правих. Това е място за ритрийт, тоест за отдръпване от активния живот и за поглед навътре, за покой. И така, препоръчвам, ако искате да усетите магията на мястото, ако търсите качествена почивка с усещане за покой, да дойдете в Ковачевица за по-дълго от няколко часа.

На връщане по пътя, спрях за разходка в Лещен. Селото е много по-малко от Ковачевица, по-туристическо и не толкова магично. Слагам галерия със снимки от Ковачевица и Лещен към момента, защото обичам да снимам и се надявам да помогна с гледки на тези, които не са идвали в този край.

 

Ковачевица

 

Село Ковачевица се намира в Югозападна България, община Гърмен, област Благоевград и в момента в него живеят около 40 българи. Миналата седмица прекарах четири дни в Ковачевица. Поводът беше участието ми в едно специално събитие, но обект на настоящия текст е не самото събитие, а мястото. Мястото е важно за българите, защото е моментна снимка на българските села от времето на турското робство и Възраждането. Там времето сякаш е спряло и все още могат да се видят автентични къщи на по 200 години. Селото е запазило до сега автентичния си вид от XVIII – XIX век и е обявено за архитектурно-исторически резерват. Дано ламтежът за строене на големи хотели и комплекси, който малко по малко завладява съседното село Лещен, не се пренесе и тук. Къщите са почти изцяло изградени от камък и греди, включително и покривите са каменни, като само при най-високите последният етаж е от дърво. Почти всяка къща е оградена с високи каменни зидове, които оформят широки вътрешни дворове, доста често скрити за хорските очи, минаващи по улицата. Оградите имат големи порти, през които да мине волска каруца, понастоящем се заключени с големи катинари. Главната улица в центъра на селото, която разделя селото на долна и горна махала, е кълдъръм на няколкостотин години, който в момента в голямата си част е разрушен, за да се направи нова канализация (голямо зло по думите на някои местни жители, тъй като няма да бъде възстановен както трябва). Долната махала е с по-малки къщи (понястоящем осъвременени), които слизат стъпаловидно надолу по склона към реката, а в горната махала са къщите на „по-богатите българи“ от едно време, които са по-масивни, с по няколко етажа и няколко ката дърво и камък, много от които понастоящем се рушат. В двете махали уличките са много тесни, в по-голямата си част без кълдъръм, само земя и трева; трудни за маневриране на коли, така че повечето къщи във вътрешността са трудно достъпни с кола. Колите могат да се паркират в началото на селото или по главната улица, която разделя селото на две махали. На главната улица, както в повечето села от онова време, са разположени едно до друго училището (Народно основно училище „Йордже Димитров“), църквата „Св. Никола“, читалището с  библиотеката (Народно читалище „Светлина“ 1865г), кметството, смесеният магазин; отсреща са кръчмата и пощата. В близост до църквата може да се види старата порта на килийното училище от 1820г. В първите дни на есента, времето се обърна и някои от къщите запалиха печки и камини, през комините започна да се вие лек пушек. В два от дните на престоя ми се разхождах по тесните улички и попивах гледки и усещания. Атмосферата е богата: усеща се старост, разруха, история, достойнство, тишина, спокойствие - мир; както и нахалство (от къщите със спрели софийски коли наблизо). В долната махала е къщата на българския писател Георги Данаилов, в която написва „Къща отвъд света“ – книгата заради която много българи, след като са я прочели, идват в Ковачевица. На входа на къщата ни посреща изправено на задните си крака, гордо каменно куче. В училището (което беше отключено, защото явно майстори ремонтираха нещо и се вмъкнах) стои стара черна дъска, на която пише „Аз съм българче“, а срещу дъската са наредени няколко чина от времето на баба ми и дядо ми. Разговарях с местни жители и разбрах, че често през годините пожари са унищожавали някои от къщите. По уличките и в дворовете се разхождат котки, в някои дворове има и кучета, но други домашни животни не видях. Местните са отворени, отзивчиви, посрещат те с „Добър ден“ и са готови да помогнат, когато се потюхкаш, че си останал без бензин и се чудиш как ще слезеш от планината в равнината. На главната улица има малко сувенирно магазинче, от където могат да се купят и книгите на Георги Данаилов.

Селото е разположено в Западните Родопи над река Канина. От много тераси се открива гледка към долината на реката и отсрещните склонове на Родопите. През пролетта и лятото каменните къщи са сгушени в зеленината на околните гори, а през есента сивият камък се отличава сред различните багри на природата. В самото село, във всеки двор и по уличките има много дървета орех, сливи, ябълки, дюли и др; по терасите има много цветя. Някои казват, че Ковачевица е магично място, за мен е по-скоро интересно и важно, отколкото магично; носи усещане за тишина и спокойствие. Почти няма улично осветление и нощем при ясно време може да се наблюдава звездното небе. От селото тръгва пътека, нагоре в планината, която стига до параклис „Св. Георги“ и място, наречено „Орлово око“, от където може да се наблюдава залезът над Родопите. Разстоянието от края на селото до параклиса е 1700м, не е далече, но е само изкачване и, ако е мокро след дъжд, ще е трудно изкачване, тъй като пътеката е покрита с камъни, които улесняват изкачването, но пътеката върви сред гора и падналите листа и клони по камъните биха създали хлъзгава основа - така че по-добре след дъжд внимавайте на качване и слизане. След параклиса по пътеката може да се стигне през гората и планината до съседното село Горно Дряново, което е на няколко километра, но няма особени забележителности.

На третия ден от престоя ми, вечерта и на четвъртия ден до обяд нямахме ток, а в последния ден от престоя спря и водата, което ме накара да се замисля, като дете прекарвало времето си понякога на село и живяло с воден режим, за проблемите на глобалното затоплянене и намаляването на водните запаси от сладка вода; за новите поколения, които растат разглезени и които не знаят какво е калдъръм, писане с тебешир, как се дои животно или сади зеленчук. Важно е да се запази автентичния вид и дух на Ковачевица и на други подобни места в България, за да се помни историята, понякога да не се повтаря, да се черпи опит и мъдрост; да си спомняме за корените си и от къде сме тръгнали.

Текстът и снимките в галерията са в чест на всички българи, които са живяли на това място, и на тези, които го поддържат и пазят.