Майчината любов

Като продължение на темата за травмите от детството, която повдигнах в предходната статия в блога по повод филма „Мъдростта на травмата“ за доктор Габор Мате, сега искам да споделя една статия, посветена на майчината любов. Тъй като животът ме срещна през последната половин година по различни пътища с няколко психотерапевта, с някои от които станах приятел, а и тъй като месец октомври в личен план посветих на моите травми,  като естествен завършек на месеца идва настоящия пост. Тук искам да спомена една книга, която купих тези дни по препоръка и за която може и да пиша отделно – „Майчината любов“ от руския психолог Анатолий Некрасов. Основни тези от нея можете да прочете в статията по-долу, която препечатвам от блога https://inavalerieva.com/blog/ на мой приятел психотерапевт - Ина Валериева:

 

ПРЕКОМЕРНАТА МАЙЧИНА ЛЮБОВ

“Майчината любов е блаженство и мир. Тя не се купува, няма нужда и да бъде заслужена. Когато я има, е благословия, но ако я няма – сякаш цялата красота е изчезнала от живота“. Ерих Фром! Майчината любов е чиста, силна и всеотдайна! Тя е даваща и хранеща, лекуваща и спасяваща… Свята е! Възпявана е в песни, книги и филми.

Възможно ли е обаче майчината любов да има и такова свое проявление, което да вреди както на родителя, така и на детето? Да, когато е прекомерна, тя често поражда страдания! Кога говорим за прекалено силна майчина любов? Тогава, когато любовта към децата е по-силна от любовта към себе си и към партньора, когато децата заемат първо място в ценностната система на майката.

Когато майката поставя на първо място детето, се нарушава естественото равновесие в семейството. Майчинството следва природните закони и закономерности, то е инстинкт. За разлика от животните, които хранят и закрилят своите малки до определено време, а след това ги отбиват и отделят от себе си, човекът е склонен да се грижи за децата си, дори когато и те вече са станали родители. При хората към инстинктите се добавят и новопридобити културни и социални модели. Тук е мястото да отбележа, че по нашите географски ширини това е много често наблюдавано социално поведение. Разпространено е схващането, че родителите са длъжни да полагат грижи за децата си, че трябва да им помагат през целия си живот и то на всяка цена, дори това да е непосилно за тях самите.

Освен утвърдените нагласи и традиции, има още много причини, поради които една майка (това се наблюдава предимно при жените) избира за детето си ролята на главен герой в семейството. Най-често факторите, определящи това майчино поведение, са следните:

·        неосъзнат от майката смисъл на собствения живот;

·        липса на пълноценна социална реализация;

·        различни наследствени модели;

·        неразбирателство с партньора, което води до изместване на фокуса на внимание към детето;

·        вярването, че само и единствено чрез майчинството жената проявява и развива своята женственост.

Предозираната майчина любов към детето обаче често пъти е примесена и с чувство на гордост, егоизъм, собственическо чувство и желание за контрол. В дълбоката си същност тази „любов“ е фрустрираща, ограничаваща и изискваща от детето. Тя трудно би се определила като истинска и чиста любов.

Какви са последствията от прекомерното майчино чувство? Твърде силното майчино чувство лишава детето от възможности за себеизразяване, ограничава личната му свобода, пречи за придобиването на житейски опит и за изграждането на зрели партньорски отношения. Много често на чисто енергийно ниво мощната привързаност на родителите не позволява на порасналото дете да си намери партньор в живота („мястото“ е заето от майката). И така синът или дъщерята влизат в ролите на „маминото момченце“ или „възрастната дъщеря“, които и на зряла възраст продължават да живеят с мама. Животът показва, че в подобни случаи прекомерно силната майчина любов възпрепятства хармоничното и пълноценно развитие на детето, тя го потиска и задушава емоционално.

Успешното личностно формиране на всеки човек може да стане по естествен път само при наличието на пълна свобода. А тя се постига след прекъсване на „пъпната връв между майка и дете“, т.е. след откъсването на детето от влиянието на майката и на рода. Това е най-важният етап от процеса на психическото развитие на личността. По време на него се извършва самоопределянето и себеосъзнаването като свободен човек, способен напълно самостоятелно да изгражда собствения си живот.

Само като създаваме и отглеждаме свои деца, ние можем да изпълним моралния си дълг към нашите родители.

 

Малък урок по родова история: (този урок важи както за жените, така и за мъжете)

За да имаме щастлив живот и за да предадем значими духовни ценности на децата ни, е добре да поставим себе си в центъра на нашия живот. Без да сме се погрижили за нас самите, няма да има какво да им дадем (в сила е максимата, че „може да дадеш само това, което притежаваш“).

Любовта в семейната двойка е солидната основа на новия живот. От нея се появяват децата, т.е. второто място е за партньора. Връзката между партньорите обуславя създаването на сигурна и здравословна семейна среда – уютно и топло място, в което децата да могат да се развиват.

На трето по значимост ниво е любовта към децата.

Следва любовта към родителите, почитането на родовите корени – четвърто ниво.

Пето – професионална реализация и работа в социума.

Шесто – контакти с приятели, интереси и занимания.

 

Истинската сила на майчината любов се изразява в способността на майката да осигури пространство за успешното развитие на детето, да му дава криле, а не окови, да го дарява с щастие и свобода!

Смисълът да имаме деца е в това, да продължаваме да се развиваме и израстваме, да решаваме личните си проблеми и задачи, да даваме, но без да очакваме да получим нещо в замяна!

 

Мъдростта на травмата

 

Психолозите казват, че най-тежките психологически травматични събития за всеки човек са загубата/смъртта на близък човек, смяната на дома/местоживеенето и развода, което прави всеки човек над 18 години ранен в определен етап от живота си. "Неизлекуваната травма e невидима сила, която определя всеки аспект от живота ни. Тя оказва силно влияние върху начина, по който живеем; начина, по който обичаме; и начина, по който осмисляме света. Тя е в основата на най-дълбоките ни рани."

Не бях ходила на кино от началото на Ковид19 пандемията преди повече от година и половина, но тъй като ходя на концерти, опера и балет реших, че кино-залата няма да е много по-различна. От 8 юли 2021 в малките кина в България върви документалния филм „Мъдростта на травмата“, за който хора от обкръжението ми бяха споменавали, и реших, че е крайно време да се престраша за кино и да отида да го гледам (в пика на третата вълна :-) )

„Мъдростта на травмата“ (The Wisdom of Trauma) е филм от САЩ, 2021, 87′ с режисьори Зая (Ралица) и Маурицио Бенацо, чиято световна премиера е била през юни 2021. Нещо любопитно: режисьорката е българка, женена за италианец, с когото живеят в Щатите и са автори на редица документални филми. Тя казва в едно интервю „Това, което повтаряме в нашите интимни връзки, е това, което сме научили от нашите родители, а те носят от техните родители. Повечето травми започват поколения преди нас“ и добавя: „Голяма част от травмата според Габор Мате се изразява в това, че сме сами с болката и докато не я споделяме, няма шанс да се излекуваме.“

Филмът „Мъдростта на травмата“ разказва за практиката на д-р Габор Мате, който е с унгарски корени, като малък е минал през Холокоста, но живее през по-голяма част от живота си в Канада. Доктор Мате е работил през кариерата си на лекар от родилната зала до отделението за палиативни грижи, познава милиони болни, заболявания и травми, и с течение на годините става специалист по психиатрия и психология с фокус върху зависимости. За него няма разлика между психическо здраве и физическо здраве. Във филма е разказана и личната му история - травмите от детството си, които е трябвало да преодолее по време на съвместния си живот със съпругата си, двама са били огледала един за друг и са лекували взаимно наранените си души, израствайки до хармонична и любяща двойка понастоящем, 50 години след началото на брака си (неслучайно срещаме определени хора в живота си). Щрихирани са още истории на бездомни хора, хора със зависимости (зависимост от наркотици, лекарства, алкохол, храна, секс и връзки, работа), истории на затворници, на много богата писателка или на болен от рак на простатата. Травмата е навсякъде, независимо от социалното и икономическо положение; тя е блокаж в живота, който трябва да бъде осъзнат и преработен, за да бъдем свободни и пълноценни. Само трябва да имаме куража да погледнем истината в себе си, да я признаем, да не се страхуваме, да споделим и да простим.

Според д-р Габор Мате едва ли не цялото население на земята е травмирано по един или друг начин, държавите се управляват от хора с тежки психологически травми (в кадър влизат Доналд Тръмп и Хилари Клинтън), за това и обществата са болни, нещастни, потънали в зависимости и разрушават планетата. Това, което е необходимо според него е всеки човек да се запита, коя е най-първата и дълбока травма, която му пречи да бъде спокойно и щастливо същество в настоящето; когато осъзнае какво го травмира, човек трябва да прости първо на себе си и след това на евентуалния човек нанесъл му травмата; за да прегърне едно по-спокойно, доволно, и щастливо съществуване. Доктор Мате казва, че първите травми, които оставят отпечатък върху целия ни живот, са ни нанесени още в детството. Като най-важни ценности в детството той подчертава приемането и автентичността - детето да не бъде отхвърляно, наранявано от родителите си и да бъде оставяно да бъде себе си, да е автентично (да не му се режат крилата така да се каже).

Ще дам само някои примери от филма, които ми направиха най-силно впечатление, тъй като не могат да бъдат изброени всички. Първи пример за дълбока травма той посочва малките бебета, които биват оставяни от майките си системно да реват с часове без да бъдат взети на ръце, гушнати и успокоени – ето толкова дълбоко и назад във времето – още в бебешка възраст може да сме били травмирани. Друг пример, който дава е възрастните работохолици - това са хора, които жертват личния си живот и близките си в името на работата и кариерата, защото търсят приемане и признание, тъй като дълбоко в детството си са били отхвърлени/наранени от някой от родителите си. Следващ пример са тези, които в детството си са били малтретирани; като възрастни хора те се превръщат в хора със зависимости или в насилници/престъпници/затворници. Във филма канадският лекар казва, че е важно обществата да са информирани за ефектите на травмата; родители, учители, лекари, законодатели и държавници, да не се опитват само да поправят поведението, да поставят диагнози, да потискат симптомите и да осъждат, а да се стремят да разберат източниците на травмите, които пораждат тревожните поведения и болести в наранените човешки души, за да се получат по-състрадателни общества.  

Извън рамките на филма, това което коментират психолозите е, че Ковид19 е активирал дълбоките травми, отворил е дълбоките рани в милиони хора по света, което има своите последици: безспокойство, пристрастяване и зависимости, депресия, самоубийства, защото хората са все по-изолирани и самотни. А хората са социални същества и имат нужда едни от други.

Филмът е важен за осъзнаване, интересен и увлекателен е - не усещащ как минават 90 мин, беше ми малко, исках да чуя повече. Като слабост бих казала, че е малко накъсан, защото скача от една история на друга история, без първата да е завършена, но е разбираем въпреки това. Филмът е много силен и трябва да бъде гледан от повече хора. Аз може би ще отида да го гледам отново. Филмът ни учи да имаме куража да погледнем истината (за раните си) в очите и да бъдем хора.

Доколкото видях, в България са издадени две книги на др. Габор Мате през годините: „Разпилян ум. Произход и лечение на синдрома на дефицит на вниманието“ (изд.1999), издадена през 2021 от издателство Кибеа; и „Когато тялото казва "НЕ". Цената на скрития стрес“ издадена през 2007 от издателство Лик.

Това е официалният трейлър на филма: https://www.youtube.com/watch?v=70HNmSsJvVU, а това е официалната страница на продукцията https://wisdomoftrauma.com/.