Майчината любов

Като продължение на темата за травмите от детството, която повдигнах в предходната статия в блога по повод филма „Мъдростта на травмата“ за доктор Габор Мате, сега искам да споделя една статия, посветена на майчината любов. Тъй като животът ме срещна през последната половин година по различни пътища с няколко психотерапевта, с някои от които станах приятел, а и тъй като месец октомври в личен план посветих на моите травми,  като естествен завършек на месеца идва настоящия пост. Тук искам да спомена една книга, която купих тези дни по препоръка и за която може и да пиша отделно – „Майчината любов“ от руския психолог Анатолий Некрасов. Основни тези от нея можете да прочете в статията по-долу, която препечатвам от блога https://inavalerieva.com/blog/ на мой приятел психотерапевт - Ина Валериева:

 

ПРЕКОМЕРНАТА МАЙЧИНА ЛЮБОВ

“Майчината любов е блаженство и мир. Тя не се купува, няма нужда и да бъде заслужена. Когато я има, е благословия, но ако я няма – сякаш цялата красота е изчезнала от живота“. Ерих Фром! Майчината любов е чиста, силна и всеотдайна! Тя е даваща и хранеща, лекуваща и спасяваща… Свята е! Възпявана е в песни, книги и филми.

Възможно ли е обаче майчината любов да има и такова свое проявление, което да вреди както на родителя, така и на детето? Да, когато е прекомерна, тя често поражда страдания! Кога говорим за прекалено силна майчина любов? Тогава, когато любовта към децата е по-силна от любовта към себе си и към партньора, когато децата заемат първо място в ценностната система на майката.

Когато майката поставя на първо място детето, се нарушава естественото равновесие в семейството. Майчинството следва природните закони и закономерности, то е инстинкт. За разлика от животните, които хранят и закрилят своите малки до определено време, а след това ги отбиват и отделят от себе си, човекът е склонен да се грижи за децата си, дори когато и те вече са станали родители. При хората към инстинктите се добавят и новопридобити културни и социални модели. Тук е мястото да отбележа, че по нашите географски ширини това е много често наблюдавано социално поведение. Разпространено е схващането, че родителите са длъжни да полагат грижи за децата си, че трябва да им помагат през целия си живот и то на всяка цена, дори това да е непосилно за тях самите.

Освен утвърдените нагласи и традиции, има още много причини, поради които една майка (това се наблюдава предимно при жените) избира за детето си ролята на главен герой в семейството. Най-често факторите, определящи това майчино поведение, са следните:

·        неосъзнат от майката смисъл на собствения живот;

·        липса на пълноценна социална реализация;

·        различни наследствени модели;

·        неразбирателство с партньора, което води до изместване на фокуса на внимание към детето;

·        вярването, че само и единствено чрез майчинството жената проявява и развива своята женственост.

Предозираната майчина любов към детето обаче често пъти е примесена и с чувство на гордост, егоизъм, собственическо чувство и желание за контрол. В дълбоката си същност тази „любов“ е фрустрираща, ограничаваща и изискваща от детето. Тя трудно би се определила като истинска и чиста любов.

Какви са последствията от прекомерното майчино чувство? Твърде силното майчино чувство лишава детето от възможности за себеизразяване, ограничава личната му свобода, пречи за придобиването на житейски опит и за изграждането на зрели партньорски отношения. Много често на чисто енергийно ниво мощната привързаност на родителите не позволява на порасналото дете да си намери партньор в живота („мястото“ е заето от майката). И така синът или дъщерята влизат в ролите на „маминото момченце“ или „възрастната дъщеря“, които и на зряла възраст продължават да живеят с мама. Животът показва, че в подобни случаи прекомерно силната майчина любов възпрепятства хармоничното и пълноценно развитие на детето, тя го потиска и задушава емоционално.

Успешното личностно формиране на всеки човек може да стане по естествен път само при наличието на пълна свобода. А тя се постига след прекъсване на „пъпната връв между майка и дете“, т.е. след откъсването на детето от влиянието на майката и на рода. Това е най-важният етап от процеса на психическото развитие на личността. По време на него се извършва самоопределянето и себеосъзнаването като свободен човек, способен напълно самостоятелно да изгражда собствения си живот.

Само като създаваме и отглеждаме свои деца, ние можем да изпълним моралния си дълг към нашите родители.

 

Малък урок по родова история: (този урок важи както за жените, така и за мъжете)

За да имаме щастлив живот и за да предадем значими духовни ценности на децата ни, е добре да поставим себе си в центъра на нашия живот. Без да сме се погрижили за нас самите, няма да има какво да им дадем (в сила е максимата, че „може да дадеш само това, което притежаваш“).

Любовта в семейната двойка е солидната основа на новия живот. От нея се появяват децата, т.е. второто място е за партньора. Връзката между партньорите обуславя създаването на сигурна и здравословна семейна среда – уютно и топло място, в което децата да могат да се развиват.

На трето по значимост ниво е любовта към децата.

Следва любовта към родителите, почитането на родовите корени – четвърто ниво.

Пето – професионална реализация и работа в социума.

Шесто – контакти с приятели, интереси и занимания.

 

Истинската сила на майчината любов се изразява в способността на майката да осигури пространство за успешното развитие на детето, да му дава криле, а не окови, да го дарява с щастие и свобода!

Смисълът да имаме деца е в това, да продължаваме да се развиваме и израстваме, да решаваме личните си проблеми и задачи, да даваме, но без да очакваме да получим нещо в замяна!