05 февруари 2022

Тандемът Веско Ешкенази и Мартин Пантелеев с прекрасен концерт

снимка на V.Balevska

На 3 февруари в зала "България" цигуларят Веско Пантелеев-Ешкенази и диригентът Мартин Пантелеев се завърнаха като тандем пред Софийската филхармония, и представиха музика от 30-те години на ХХ в. В програмата бяха включени: Симфонична поема оп. 26 "Финландия" от Ян Сибелиус, Концертна пиеса за цигулка и оркестър (1934) от Хенриете Босманс, "Цигански напеви" за цигулка и оркестър оп.20 на Пабло де Сарасате; и Симфония №1 (1939-40 г.) на Любомир Пипков. Малък празник в музицирането на двамата братя.

Преди концерта гледах няколко интервюта с двамата братя. Идеята на Софийска филхармония да представи солист и диригент, и програмата преди концерта, ми се стори много добра. Така по време на концерта имах представа какво послание би носило всяко произведение и защо е включено в програмата.

Веско Ешкенази изпълни Концертна пиеса за цигулка от Босманс и "Цигански напеви" от Сарасате, които според него се преплитат и допълват по особено интересен начин. Концертна пиеса за цигулка и оркестър от Хенриете Босманс е премиера за България, а в момента Веско я изпълнява с Концертгебау оркестър в много градове на Нидерландия; концертът е в една част, диалог между солист и оркестър, усеща се драматика, еврейски мотиви в музиката. Хенриете Босманс е жена, една от малкото композитори, за които съм чувала. Наистина за мен произведението звучеше драматично, героично. "Цигански напеви" за цигулка и оркестър оп.20 на Пабло де Сарасате бяха страхотно изпълнение, това е частта, която най-много ми хареса от концерта. Браво на солиста и оркестъра за изпълненнието, усещаше са ритъм, емоция, динамика, желания за танц. След това чухме бис Очи чорное с много варииации от Веско.

Диригентът е добавил в програмата красивата Симфонична поема оп. 26 "Финландия" от Ян Сибелиус (химн за освобождаването на финландския народ) и Симфония № 1 на Любомир Пипков (наречена още Героична, посветена на гражданската война в Испания). С подбора на програмата диригентът иска да ни напомни, че историята би трябвало да ни учи да не повтаряме грешките й, и да ни подсети за възраждане на българската музика (Пипков като български композитор да се свири по-често в България, за да може да започне да се свири и извън.)

Симфоничната поема се оказа приятна музика. Макар и част от българската класика, Героичната симфония на Пипков не се изпълнява често, затова се превръща в откритие за публиката дори и в родината на композитора. На мен тази симфония на Пипков ми се стори странна, защото се редуваха части със спокойна музика, която може да те приспи с героично, победеносни моменти - една полярност, която ми беше малко странна, друго впечатление е леко усещане за неравноделен ритъм. Друго малко странно нещо ми се стори пълната липса на разговор между диригент и солист и публиката; в други концерти, дори с участие на Веско съм наблюдавала диалог с публиката. Като цяло прекрасен концерт, радост за душата по отзиви на публиката, на мен също концертът много ми хареса.

Малко политика за накрая: творците изразяват в интервюта от дните преди концерта възмущението си от небалансираната политика в някои държави като Германия и Нидерландия (където Мартин и Веско живеят), в които по време на пандемията стадионите са били отворени за футболни мачове с много публика и ресторантите са работили, а концертните зали са били затворени. Мартин не е работил в продължение на 16 месеца. Напълно ги подкрепям, хората са социални същества и се нуждаят от срещи и общуване, но също така се нуждаят и от храна за душата. За това допира с култура и изкуство не трябва да бъде спиран. Аз през последните две пандемични години, когато залите бяха отворени в София дори с намален капацитет, не съм спирала да ходя на концерти в зала „България“, на опера и балет в Софийска опера, на кино (по-рядко), дори на изложба; защото творците трябва да се подкрепят, а душата ми се нуждае от храна.

 

26 януари 2022

Фермата на животните по Оруел (За цензурата днес)

„Не съм съгласен с това, което казваш, но докато съм жив, ще защитавам правото ти да го казваш“ Волтер

Тази седмица в два поредни дни чувам от мои познати, че са им блокирани профилите в социални мрежи като Фейсбук и Линкедин; в първият случай заради коментар за политиката на новото българско правителство за ваксиниране срещу заплащане на възрастни хора, във втория случай заради политически коментар. Става въпрос за двама човека, живеещи в София и Мюнхен. Това дълбоко ме възмути, защото е признак за цензурата, която се налага през социалните мрежи; същите тези мрежи, които умело са използвани за манипулиране на общественото мнение – според правителствени разследвания – в два случая, в две държави – Брекзит и президентските избори през 2016 в САЩ.

Фейсбук е социална мрежа, в която хората качват по-лични неща и пишат на всякакви теми от социални, икономически, политика до хобита, психология и покани за събития, слагат лични снимки и преживявания. Линкедин е професионална мрежа, там би трябвало да се пише и да се правят контакти на чисто професионално ниво, свързани с областта/бизнеса, в която човек работи. Аз лично се  опитвам да остана в Линкедин предимно професионално, а Фейсбук е за всички други теми. Може да се каже обаче, че политиката е навсякъде в живота ни, ние имаме и „политически“ нюанси в работата, професионалния живот (като например дискриминацията по пол и националност при назначаване на работа, по-ниското заплащане на жените), в здравните системи (ваксините), пътуванията из Европа, дори раждането на единен европейски специализиран съд е свързано с политиката, не можем да избегнем политиката; всичко е политика и налагане на политики. Политическите или обществени въпроси са свързани с професионалните въпроси като част от нашето ежедневие, не можем да избегнем това. Ние сме хора, а не роботи с изкуствен интелект, така че ни интересува какво се случва около нас и няма как една социална мрежа да остане само професионална, щом е социална.

След тези два големи случая, за които говоря (Брекзит и избирането на Доналд Тръмп) социалните мрежи в добавка към електронните медиите са използвани за лобиране (манипулиране) и за налагане на определени политики на всички континети през последните две години. Наложи се масова психоза, хората и нациите са силно поляризирани, стига се до крайности; в едни хора силно надделява инстинктът за самосъхранение, в други идеите за свобода и права са по-силни; много милиони вярват „на конспиративните теории“, други милиони им се присмиват и ги обявяват за луди; едни са за пълен локдаун, затваряне на граници, други са против мерките; едни са за ваксините, други са против. В момента в много държави в Европа има масови протести срещу ограниченията и изземването на основни човешки права и свободи, тези протести се засилват в последните месеци и вече „телевизорът/Биг Брадър“ започна да пее друга песен за разхлабване на локдаун, отпадане на мерки при пътувания, превръщане на вируса в ендемичен и т.н.

Ако приемем, че всичко е един голям социален експеримент, то той доказа, че инстиктът за самосъхранение е най-първичното копче в масите. Жаждата за контрол, власт, влияние и пари са подчинявали народите хилядолетия, империи са били създавани и разрушавани точно заради влияние, власт, територии и богатство. Е, пандемията се оказа идеален начин да постигнеш контрол, власт и пари като използваш страховете на хората, да изземеш основни права и свободи и да подчиниш, приспиш народите в една послушна маса. Според анализатори пандемията оставя разрушена глобална икономика и заличена средна класа в западните общества, за мен пандемията беше средство да се напомпат определени икономически сектори и да се забавят други като обаче се наливат милиарди за съживяване.

Уплашени да не загубим живота си, предадохме това, за което поколенията преди нас са умирали! Свободата и правото да пътуваш свободно, свободата да общуваш с другите, дори и с най-близките си. Свободата и правото да имаш допир със сцената и изкуството; да се разхождаш в парка, да дишаш с пълни гърди, да живееш свободно и пълноценно. Здравето на душата и духа обаче също е важно както здравето на материята, ако не и по-важно! В някои европейски общества хора са давали живота си, за да можем сега да бъдем свободни от окупация/владичество, свободни да се движим, свободни да живеем, мислим и говорим това, което мислим, и тази свобода не трябва да се дава толкова лесно само поради страховете на едни и желанието на други за контрол.

При налагането на контрол едно от успешните средства е пропагандата и цензурата и затварянето на профили на обикновени хора заради най-елементарно изказване на лично мнение е фрапантен пример за налагане на цензура, което не бива да се случва в демократични държави. Свободата на словото и на печата са висши ценности на всяко демократично общество.

Както казва Оруел: „Ако изобщо има някакъв смисъл в интелектуалната свобода, която открай време е един от отличителните белези на западната цивилизация, той е, че всеки задължително е в правото си да каже и напечата онова, което според него е истина, стига то да не вреди по безспорен начин на останалите членове на общността....Ако изобщо можем да опишем по някакъв начин свободата, то тя е правото да казваш на хората онова, което те не желаят да чуват“

Това е цитат от книгата на Джордж Оруел „Фермата на животните” (Animal farm, George Orwell), която прочетох в началото на месеца. Това е алегоричен роман, публикуван през 1945 г. , а миналата година беше издаден от издателство Сиела с анонса, че сегашното издание включва предговорът на Оруел, който е отпаднал от оригиналното издание през 1945-та по политически причини. Когато прочетох романа, си помислих, че е малко остарял, отживял времето си, тъй като много малко проценти от световното население в днешно време знае за Сталин или се интересува от СССР, Сталин или Втората световна война. Обаче налагането на цензура от последните два дни в частност и пропагандата в последните две години ме карат да мисля, че тези времена са се върнали и че демокрацията/демократичното мислене, свободата на словото и свободното мнение са застрашени след тези 2 пандемични години.

Ако повече хора не започнат да мислят с главите си, да задават въпроси и да търсят истината, да поемат отговорност за живота си и този на обществото, да се развиват, да търсят промяна и прогрес, не ни чакат колективно добри времена. Парите не могат да се отнесат след смъртта; славата, влиянието, властта и контрола са до време; истината винаги излиза наяве. Бягането от отговорност и прехвърлянето на отговорността на авторитети прави човека марионетка. Страховете сковават и спират развитието, промяната, прогреса, а в настоящия случай първичните силни страхове водят до отказ от основни права и свободи, което е много опасно. Необходимо е да осъзнаваме кои са ценните неща и хора в живота ни, да се откъсваме от това, което ни се внушава отвън. Опасно е да се живее във времена, в които хората да не смеят да кажат на глас своите мисли. Нека не позволяваме западната цивилизация да се превърне във „Фермата на животните“ на Оруел.