Една Любовна песен

снимка на МТ "Н. Бинев"

"Любовта изостря сетивата,

любовта пречиства,

любовта прави светлината по-ярка,

храната по-вкусна,

животът по-уханен и ароматен,

светът по-красив,

а нас – по-добри."   МТ „Н. Бинев“

Снощи гледах една Любовна песен на камерната сцена на Младежки театър „Николай Бинев“. Постановката е от миналия сезон (премиера февруари 2012), но незнайно защо не ми беше попадала в полезрението до обявяването на номинациите за наградите ИКАР 2013, връчвани от Съюза на артистите в България, при което Силвия Лулчева получи номинация за главна женска роля за ролята си на Джоан в спектакъла. Спектакълът е по съвременната пиеса на Джон Колвенбак, играна за първи път в Лондон през 2006 г. Режисьор е американският драматург с български корени Андрю Волкофф, сценография и костюми: Елена Иванова, Ралица Русева, музика: Мартин Каров. Участват: Силвия Лулчева, Светослав Добрев, Николай Луканов, Елена Бърдарска, Александър Хаджиангелов.

„Любовна песен“ е романтична комедия, чиято поанта е любовта, възприятието ни за нея, отсъствието й придружено от самотата, присъствието й в живота ни и промяната, която носи около нас. Любовта кара отнесения самотен младеж да вижда живота около себе си, да усеща мириса на дърветата и вкуса на храната, да чува глъчката на децата и песента на птиците, да усеща апартамента си по-светъл и тялото си по-енергично до момента, в който трябва да реши дали желае въображаемо влюбване и пълноценен живот или самота и тъмнина (решението не би било трудно за никой). Любовта на странника преобразява освен него, и близките около него, потънали в рутина, спорове, работохолизъм и педантизъм. Историята е типична за съвременния свят, психологията на героите отразява типажи от живота около нас; дори смятам, че всеки зрител би се разпознал с голям успех в отделни моменти в отделните герои. Сюжетната линия е динамична, времето не се усеща и спектакълът не доскучава. Постановката много ми хареса, както и на моите приятели. Актьорският състав игра много добре, Николай Луканов прави страхотна роля на отнесен, странен, самотен млад мъж, на ръба на лудостта, а Силвия Лулчва прави много силна роля като неговата сестра Джоан. Сценографията е много интересна, подвижна стена от едната страна с тухлички, от другата с модерна мазилка разделя сцената на две жилища – едното тясно, тъмно, семпло и самотно, а другото просторно, широко, осветено, комфортно с кожения диван и широкия кухненски плот, по който се размятат десетки бутилки вино. Костюмите ми харесаха, подходящи за типажите; най-вече харесах дрехите на Джоан. Зрителите доста аплодираха накрая, мисля, че като цяло спектакълът се хареса на всички. Препоръчвам постановката за гледане.

Vaya con Dios с прощален концерт в София

Снимка БГНЕС

Снощи в зала 1 на НДК се състоя прощалния концерт на групата Vaya con Dios с българската публика. Тъй като бях останала с впечатлението за  концерт, който достави удоволствие на публиката, от предишното им гостуване през февруари 2011 (четете тук) и този път не пропуснах да взема билети. Харизматичната певица Дани Клейн беше придружавана от шестима музиканта: Сал ла Рока (контрабас), Франсис Перез (китара), Ханс ван Остерхоут (ударни), Уилям Лекомт (пиано), Тим де Жоне (тромпет), цигулар и от два беквокала, както и от трима души технически екип.

Групата излезе на сцената 20 минути след 20 часа и изнесе концерт от час и половина, който на мен и компания ни се стори кратък, искахме още, а предполагам и останалите зрители. Залата беше пълна. Концертът успя да ми създаде впечатление на камерен джаз концерт в стилен джаз-бар с новия аранжимент на старите хитове, с приглушената светлина, насочваните прожектори към даден изпълнител, със светлините в синьо, розово, бяло, с черните костюми на музикантите, беквокалистите и солистката. На сцената имаше малък подиум, на който бяха разположени ударните и контрабаса, отстрани беше разположено пиано и перкусии. Дани Клейн беше облечена в семпъл тоалет  в три части с панталон и блуза в черно и със сако в златисто, с коса прибрана в  стилен кок. Останалите от бенда също бяха в черно. Групата изпълни някои от най-големите хитове през годините като "Don't Cry for Louie", "Puerto Rico", "Johnny",  "What's А Woman?", "Just A Friend Of Mine",  "Don't Break My Heart" (която прозвуча много красиво), „Pauvre diable“ (която ми е любима от последния им албум и която поразмърда малко публиката, нея Дани изпълни в нов вариант с единия беквокал), „Je l’aime, je l’aime“ (химн на ромите) и „Nah Neh Nah", в нов джаз аранжимент. Към края на първия час музикантите и певците излязоха, публиката започна да пляска и да подканя за още, след което групата излезе отново и изпя два биса, като закри концерта с „Nah Neh Nah" при станала на крака, пееща на припева, пляскаща и танцуваща зала. Преди изпълнението на „Je l’aime, je l’aime“ певицата направи кратко политическо изказване, в което ни порица, че трябва да интегрираме по-добре ромите и онеправданите например проститутките, тъй като независимо, че работят за мафията, те са хора като нас, с права като всички останали граждани и са поставени в това положение заради незаинтересовоността на мнозинството, при което отдаде почит на ромите с изпълнението на химна им „Джелем, джелем“, като изпълни „Je l’aime, je l’aime“ на френски и после премина на цигански с „Джелем, джелем“. Дани представи музикантите и певците поотделно в различни песни и като цяло не си общуваше много с публиката. Публиката от своя страна малко беше поумряла, нямаше станали, танцуващи, пеещи като на други концерти в тази зала, нямаше дори пляскащи на песните въпреки подканянията от страна на беквокалистите.  Дани Клейн казва в свое интервю: „Когато съм на сцената, предпочитам да изпълнявам новите си песни, защото в тях има нови мотиви, нова мелодия. Затова обичаме да правим нови аранжименти на старите ни парчета - за да се превърнат в нещо ново“. За това групата представи нови аранжименти на всички свои хитове, които на мен и компания харесаха, но може би залата не възприемаше лесно, за това и беше позаспала; не може да се отрече обаче, че след края на песните аплодираше бурно и разсейваше впечатлението ми, че спи. Самата певица остави в мен впечатлението за поотслабнал, позагубил своята мощ, глас и за лека умора. Като цяло концерта протече тихо, спокойно, на моменти красиво, но остави впечатление за нещо липсващо.  

Тридесет минути след полунощ войната е опиат

Покрай атентатът в Бостън от преди ден се сетих за два филма, които гледах напоследък, посветени на тероризма и войната – тазгодишния носител на много номинации „Враг номер едно“ и носителят на няколко Оскара през 2009-та – „Войната е опиат“; гледайки първият след тръгването му по кината у нас в края на февруари, трябваше естествено да потърся и втория.

„Враг номер едно“  (2012, САЩ,  157 мин.) с оригинално заглавие Zero Dark Thirty (или тридесет минути след полунощ, т.е. времето, в което е проведена операцията по залавянето на Осама бин Ладен), е екшън-драма с режисьор Катрин Бигълоу. Участват Джесика Частейн, Джоел Едгертън, Кайл Чандлър, Марк Стронг, Скот Адкинс и др. И в този филм режисьорката работи със сценариста Марк Боул. Филмът беше сред основните претенденти за тазгодишните награди Оскар с 5 номинации (за най-добър филм, най-добра актриса в главна роля, оригинален сценарий, монтаж, звук), от които спечели само за звук и слава богу, защото филмът наистина е интересен, базиран на реални събития, повлияли световната политика, но не е чак толкова добър и значим, за да заслужава много награди. Джесика Частейн получи награда "Златен глобус" за главната си роля в лентата.

Филмът започва със записи на телефонни обаждания на пострадали след атентатите на 11 септември 2001; терористичните атаки, които завинаги прекроиха световната политика, военните действия, разузнавателните техники, мерките за сигурност на държавите, манталитета на хората, религиозната търпимост и т.н. След това филмът проследява 10 тежки и на моменти отвратителни и зловещи години на разузнавателни действия от страна на американските служби и завършва със залавянето на най-познатия терорист в света – Осама бин Ладен през 2011. Заснемането на този филм е по реални разкази и документи на участници в събитията (дори главната героиня Мая е реален агент, работещ по случая), постигнато е със специални протекции, а пускането му по кината беше специално отложено, за да не повлияе (уж) на резултатите от президентските избори в щатите. Филмът обаче си е пропаганден; интересен е, на моменти напрегнат, но му липсва темпо и динамизъм; а в определени сцени (при възпроизвеждането на разпитите с изтезания на заподозрени терористи в нерегламентирани затвори на американските служби) ми ставаше гнусно и гадно – браво, че световната общност повлия да се закрие Гуантанамо и подобни нерегламентирани бази-затвори за изтезания на щатските служби за сигурност; дали реално всички са затворени е май въпрос без финален отговор. Джесика Частейн прави силна роля и почти изнася филма на раменете си, тъй като е централния персонаж: силна жена - агент от щатското разузнаване, без личен живот, без емоции, като робот, който посвещава 10 години от живота си в разчитане на сигнали, записи и снимки, в разпити на заподозрени, сред гняв, насилие, болка, безнадеждност, надежда, мъка и радост и с една единствена цел – да разплете една мрежа и да хване един човек. За реалните успехи и постижения на службите за сигурност не ми се говори пространно, атентатът от Бостън от преди ден, а и продължаващите терористични актове по света през последните години говорят сами по себе си; за смисълът от тероризъм, войни и религиозна нетърпимост пък въобще не може и да става дума.

Филмът се заслужава да бъде гледан от киноманите, заради пропагандният му характер (тоест заради политическият елемент и фабулата) и заради многобройните му номинации (и за щастие не толкова много награди) за „Златен Глобус“, БАФТА и Оскар.

Този филм е продължение на сътрудничеството между Катрин Бигълоу и Марк Боул и на темата за войната от предходния им – военната драма „Войната е опиат“ (The Hurt Locker, САЩ, 2008, 130 мин.). Режисьор отново е Катриан Бигълоу, а сценарист е Марк Боул. Участват Гай Пиърс, Джеръми Рънър, Ралф Файнс, Антъни Маки, Браян Джирати, Сам Редфорд и др.

Действието в този филм се развива в Ирак и показва ежедневната работа на екип сапьори по обезвреждането на бомби, заложени от иракски бунтовници. Филмът акцентира преди всичко върху психологията и психичното здраве на военните, върху отношенията, които имат помежду си като другари във война, които си пазят гърба, като съперници и приятели и върху отношенията, които показват спрямо местното население, което в случая е окупирано от уж освободителите си. Филмът разкрива странното влечение на някои към военни действия, които дотолкова загубват връзка с реалността, че собствените им дом и семейства им стават чужди след определени месеци и единствения опиат, реалност и живот остава иракската пустиня и бойното поле. Докато гледах филма ми стана жал за тази страна и нейните хора, за разрушените инфраструктура, икономика, образователна система, социални отношения, историческо и културно наследство, страна - станала жертва на оръжейното лоби в щатите и на един президент, който закопа страната си в блатото на войната и допринесе за хиляди човешки жертви на своя народ, заради желанието за добиване на политическо влияние в региона, за контрол на нефтени залежи и за придвижването на военно-промишления комплекс, който храни малцина, за които войната е опиат и средство.

Филмът има шест награди „БАФТА“ и шест „Оскар“-а, в това число за най-добър филм и най-добър режисьор за Катрин Бигълоу през 2009-та. Бигълоу стана първата жена, получила приза за най-добър режисьор в историята на Оскарите. "Войната е опиат" спечели общо шест награди от девет номинации – за най-добър филм, най-добър режисьор, най-добър оригинален сценарий, монтаж, монтаж на звукови ефекти и звук.

И двата филма си заслужават да се гледат от киноманите, тъй като представят модерното водене на разузнавателни и военни действия от страна на щатите; показват нелицеприятната, поне за мен, страна на щатите и са получили десетки номинации и награди на филмови конкурси.

Ищар със страхотен концерт в София

Снощи, в зала 1 на НДК,  кралицата на world музиката, както я наричат медиите, Ищар, изнесе концерт на софийската публика, само ден, след като направи концерт във Велико Търново, където е пяла през близо 3000 души. Повлияна от различните източни култури, Ищар съчетава в музиката си модерно денс звучене с традиционни ориенталски мелодии и фламенко ритми, характерни за европейското и африканското Средиземноморие.

Ищар пя както винаги на арабски, иврит, английски, френски и испански, но този път включи и български. Целта на концерта беше представяне на новия албум „7“, който е издаден миналата година и в който певицата включва по предложение на Слави Трифонов българската песен „Облаче ле бяло“. Певицата изнася вече няколко пъти концерти в България и казва, че обича страната ни, за това по време на концерта попита публиката как е на български „обичам те“ и след като научи, каза „Обичам те София“. Ищар излезе десетина-петнайсет минути след 20 часа на сцената в страхотна дълга до земята синя рокля с презрамки с камъни, сребристи страшно високи обувки и семпли бижута (само обеци и пръстен). По средата на концерта певицата сложи тоалет от две части в сребристо, който беше по-удобен за танци с шалварите си и блестеше на сцената; придружен с много аксесоари – обеци, гривни, гердани и красиви обувки от тънки каишки. Ищар изглеждаше страхотно; тя е човек, който освен талант има и харизма и общува добре с публиката. На сцената с Ищар свириха и пяха още десетина музиканти - китаристи, барабанист, перкусионист и кийбордист. На сцената излезе и Джими Сисоко, с който Ищар има няколко хита и който слезе да разпява публиката докато Ищар си почине и преоблече. Певицата и бендът изпълниха по-стари хитове, с които взривяваха публиката  като Horchat Hai Caliptus, Lamouni (моя любима песен), Last Kiss, Comme toi, Habibi, Diki Diki (също любима), Yalla Yalla, Ragga Boom, Salma Ya Salma (и пак любима), Baila Maria (при изпълнението на която не можах разбира се да се сдържа и станах да танцувам, с което станах първия танцуващ между редовете в оркестрината и дадох тон за танц и на останалите, които се престрашиха след мен и почти не седнаха до края на концерта; както казват първите във всяко нещо, са най-лудите). От новия албум „7“ певицата и бенда изпълниха песни като Forever, Mi amor, Adios Barcelona, Облаче ле бяло (Ищар пя на чист български в съпровод на българския камерен хор Еуфоника). Чудя се на хора, които могат да останат статични като статуи при тези ориенталско-фламенко ритми; все пак българите по темперамент принадлежат към южните народи, но явно си е до темперамент и до човек. Това беше първият концерт, на който бях толкова близо до сцената и виждах всичко, което се случва по нея в подробности и първият, на който толкова пях, скачах и танцувах, както правеше и част от залата (а все пак съм била на доста концерти през последните години). Атмосферата на сцената се допълваше от осветлението, а певицата повдигаше настроението на публиката като подканяше към танци и поздравяваше с „Благодаря“ след почти всяка песен. Певицата пя почти два часа, в края на концерта представи бенда и изпя само един бис след виковете на публиката „още, още“. Ние с компанията искахме още, можехме да продължим с танците, но колкото- толкова. И така Ищар направи страхотен концерт, пълен с много етно ритми, харизма, емоции, танци и аплодисменти.