Тридесет минути след полунощ войната е опиат

Покрай атентатът в Бостън от преди ден се сетих за два филма, които гледах напоследък, посветени на тероризма и войната – тазгодишния носител на много номинации „Враг номер едно“ и носителят на няколко Оскара през 2009-та – „Войната е опиат“; гледайки първият след тръгването му по кината у нас в края на февруари, трябваше естествено да потърся и втория.

„Враг номер едно“  (2012, САЩ,  157 мин.) с оригинално заглавие Zero Dark Thirty (или тридесет минути след полунощ, т.е. времето, в което е проведена операцията по залавянето на Осама бин Ладен), е екшън-драма с режисьор Катрин Бигълоу. Участват Джесика Частейн, Джоел Едгертън, Кайл Чандлър, Марк Стронг, Скот Адкинс и др. И в този филм режисьорката работи със сценариста Марк Боул. Филмът беше сред основните претенденти за тазгодишните награди Оскар с 5 номинации (за най-добър филм, най-добра актриса в главна роля, оригинален сценарий, монтаж, звук), от които спечели само за звук и слава богу, защото филмът наистина е интересен, базиран на реални събития, повлияли световната политика, но не е чак толкова добър и значим, за да заслужава много награди. Джесика Частейн получи награда "Златен глобус" за главната си роля в лентата.

Филмът започва със записи на телефонни обаждания на пострадали след атентатите на 11 септември 2001; терористичните атаки, които завинаги прекроиха световната политика, военните действия, разузнавателните техники, мерките за сигурност на държавите, манталитета на хората, религиозната търпимост и т.н. След това филмът проследява 10 тежки и на моменти отвратителни и зловещи години на разузнавателни действия от страна на американските служби и завършва със залавянето на най-познатия терорист в света – Осама бин Ладен през 2011. Заснемането на този филм е по реални разкази и документи на участници в събитията (дори главната героиня Мая е реален агент, работещ по случая), постигнато е със специални протекции, а пускането му по кината беше специално отложено, за да не повлияе (уж) на резултатите от президентските избори в щатите. Филмът обаче си е пропаганден; интересен е, на моменти напрегнат, но му липсва темпо и динамизъм; а в определени сцени (при възпроизвеждането на разпитите с изтезания на заподозрени терористи в нерегламентирани затвори на американските служби) ми ставаше гнусно и гадно – браво, че световната общност повлия да се закрие Гуантанамо и подобни нерегламентирани бази-затвори за изтезания на щатските служби за сигурност; дали реално всички са затворени е май въпрос без финален отговор. Джесика Частейн прави силна роля и почти изнася филма на раменете си, тъй като е централния персонаж: силна жена - агент от щатското разузнаване, без личен живот, без емоции, като робот, който посвещава 10 години от живота си в разчитане на сигнали, записи и снимки, в разпити на заподозрени, сред гняв, насилие, болка, безнадеждност, надежда, мъка и радост и с една единствена цел – да разплете една мрежа и да хване един човек. За реалните успехи и постижения на службите за сигурност не ми се говори пространно, атентатът от Бостън от преди ден, а и продължаващите терористични актове по света през последните години говорят сами по себе си; за смисълът от тероризъм, войни и религиозна нетърпимост пък въобще не може и да става дума.

Филмът се заслужава да бъде гледан от киноманите, заради пропагандният му характер (тоест заради политическият елемент и фабулата) и заради многобройните му номинации (и за щастие не толкова много награди) за „Златен Глобус“, БАФТА и Оскар.

Този филм е продължение на сътрудничеството между Катрин Бигълоу и Марк Боул и на темата за войната от предходния им – военната драма „Войната е опиат“ (The Hurt Locker, САЩ, 2008, 130 мин.). Режисьор отново е Катриан Бигълоу, а сценарист е Марк Боул. Участват Гай Пиърс, Джеръми Рънър, Ралф Файнс, Антъни Маки, Браян Джирати, Сам Редфорд и др.

Действието в този филм се развива в Ирак и показва ежедневната работа на екип сапьори по обезвреждането на бомби, заложени от иракски бунтовници. Филмът акцентира преди всичко върху психологията и психичното здраве на военните, върху отношенията, които имат помежду си като другари във война, които си пазят гърба, като съперници и приятели и върху отношенията, които показват спрямо местното население, което в случая е окупирано от уж освободителите си. Филмът разкрива странното влечение на някои към военни действия, които дотолкова загубват връзка с реалността, че собствените им дом и семейства им стават чужди след определени месеци и единствения опиат, реалност и живот остава иракската пустиня и бойното поле. Докато гледах филма ми стана жал за тази страна и нейните хора, за разрушените инфраструктура, икономика, образователна система, социални отношения, историческо и културно наследство, страна - станала жертва на оръжейното лоби в щатите и на един президент, който закопа страната си в блатото на войната и допринесе за хиляди човешки жертви на своя народ, заради желанието за добиване на политическо влияние в региона, за контрол на нефтени залежи и за придвижването на военно-промишления комплекс, който храни малцина, за които войната е опиат и средство.

Филмът има шест награди „БАФТА“ и шест „Оскар“-а, в това число за най-добър филм и най-добър режисьор за Катрин Бигълоу през 2009-та. Бигълоу стана първата жена, получила приза за най-добър режисьор в историята на Оскарите. "Войната е опиат" спечели общо шест награди от девет номинации – за най-добър филм, най-добър режисьор, най-добър оригинален сценарий, монтаж, монтаж на звукови ефекти и звук.

И двата филма си заслужават да се гледат от киноманите, тъй като представят модерното водене на разузнавателни и военни действия от страна на щатите; показват нелицеприятната, поне за мен, страна на щатите и са получили десетки номинации и награди на филмови конкурси.