Българската общност в Норвегия

 Тъй като това е публикация номер 300 в този блог, ми се искаше да е на по-специална тема.

В края на февруари и началото на март прекарах двадесетина дни в Норвегия, и по-точно в Ставангер и околността, и понеже бях там на народния ни празник 1 март и на националния празник на Република България 3 март, ми се прииска да разкажа за българската общност в Норвегия и за децата. В Ставангер съм била и през 2017-та, и през 2018-та за по седмица-две, но по това време нямаше българско училище.

Bulgarsk Kulturforening Rogaland е сдружение с нестопанска цел, сформирано от група българи в Ставангер и Санднес през април 2019 г., което се свързва с българското посолство в Осло и основава неделно училище, което е третото в Норвегия след тези в Осло и Берген. Българското неделно училище „Аз съм българче“ в Ставангер работи като филиал на българското неделно училище "Родна реч" в Осло. Културно-просветното сдружение „Родна реч“ в Осло е самофинансиращо се независимо юридическо лице с нестопанска цел с ограничена отговорност, регистрирано на 5 юли 2017 г. в Кралство Норвегия.  Преди да бъде регистрирано сдружението по норвежкото законодателство, от септември 2016 г. училището провежда образователно културно-просветна дейност, като българско неделно училище към посолството на Р България в Осло. Обучението се провежда в град Осло, в наето за тази цел помещение, собственост на българската държава, с подписан договор за безвъзмездно ползване с българското посолство в Осло, пригодено за учебен процес (с дъски за писане, маси и столове, офис техника – компютър, телевизор, фотокопирна техника) като сдружението заплаща всички режийни разходи. Българското неделно училище „Родна реч“ разполага с квалифицирани български преподаватели и следва учебната програма на МОН под формата на смесени класове за изучаване на български език и литература, история и география на България.

Учредители и на двете неделни училища са български граждани, живеещи в Норвегия, които имат идеята да съхраняват българските традиции и обичаи, да поддържат българското национално самосъзнание и идентичност сред българската общност в Норвегия, да организират курсове за деца и юноши по български език, история, география, култура, етнография и фолклор; да организират и участват в социални и културни събития.

Благодарение на българската общност се откриват избирателни секции (подават се заявления за гласуване по интернет), а и самата организация около изборите също е благодарение на инициативни българи. На провежданите събития се продава традиционна българска храна и се организира базар с ръчно изработени от децата предмети. От няколко месеца в Ставангер има и школа по народни танци, като целта е да се намерят хора със свежи идеи и желание да се включат в организацията на събития, сбирки, различни клубове по интереси. Предвиждат се и часове за помощ с данъчни декларации за членове на сдружението.

Неделното училище „Аз съм българче“ в Ставангер/Санднес ползва в съботите под наем сградата и базата на норвежко училище в Санднес. В него учат 18 деца на българи на възраст между 5 и 13 години, като са разпределени в 1-ви, 3-ти и 4-ти клас. Моите племенници също учиха първите две години в него, но вече са големи. Брат ми, като историк по диплома, също водеше часове по история и география на българчетата в Ставангер по заместване, когато основната учителка отсъстваше през първите две години. Някои от българчетата, като моите племенници, са родени в България и говорят добре български, могат да пишат, но много деца са родени в Норвегия и за тях българският език е много труден, далечен, защото кирилицата е доста различна от латиницата. В много от чисто българските семейства се говори основно на български и децата се научават да говорят лесно, в смесени семейства се говори на езиците на родителите и децата трябва да свикват с няколко езика едновременно, по-трудно е.

На 26-ти февруари, като част от съботните си занимания в училище, малките българчета от Ставангер и Санднес се бяха събрали да правят мартеници и да научат за Баба Марта, за Шипка и националния празник, аз им отидох на гости. Учителките им пускаха химна, показваха им снимки на Шипка, на националното знаме, на мартеници, слайдове с обяснения. Няколко майки продаваха мартеници във фоайето на училището като Базар на мартеницата (ние си купихме няколко); и бяха подготвили почерпка с плодове, сокчета и сладкиши за децата по случай двата празника.

Едно от много малкото неща, които ми харесват в Норвегия, е състоянието на пътищата (чудо на инженерното изпълнение, единствено тук съм се движила в тунел 14 км под морето), и ограничението на скоростта. В Норвегия пътните условия се различават значително от тези в другите страни и специално в България, поради разнообразния и сложен релеф (планини, езера и фиорди) и на места труднопроходими територии и за това максималната разрешена скорост е 100 км/ч, а повечето знаци, които съм виждала са за 90 и 60км/ч и глобите за превишена скорост са умопомрачителни (това е необходимо на лудите глави, които карат с 200 у нас). Това, което ми прави впечатление и ми харесва при българската общност в агломерация Ставангер и Санднес е, че се подкрепят и си помагат за разлика от това, което съм чувала за българите в много други европейски държави. Помня брат ми и семейството му преди 6 години как намериха добри приятели българи, които ги ориентираха в изискванията на държавата като процедури, администрация и знам как си помагат през годините. Все пак човек до човек опира и от корена си не може да се откъсне; всички хора на планетата сме свързани и си влияем и ако не сме го разбрали до сега (особено през последните две години) никога няма да го научим. Важното е да сме отворени към хората и да помагаме, колкото ни е възможно. Важно е като отидем в друга държава да уважаваме и спазваме правилата, законите, езика, традициите, обичаите, религията на местните, но също така е важно да помним корена си, защото българската държава е от най-древните в Европа и българския народ е от тези с най-богата история и духовност.