Младите българи вече живеят по европейски

За българите винаги се е говорело на родна земя, че когато са в чужбина, са като вълци-единаци и винаги гледат да се спасяват поеденично. Дали наистина това е така? Наскоро попаднах в следната ситуация: връщайки се от Хага към София, поради мъгли и бури над Германия, един неделен ден, изпуснах последния за деня полет от Мюнхен за София и се наложи да остана в Мюнхен. Отделен е въпроса, че ако летях за Стокхолм или Париж, а не за София, полетът вероятно щеше да изчака пътниците, идващи за връзка със закъснение. Защото беше ясно в този ден, че всички полети на немските авиолинии над Европа закъсняват и пътниците, които правят връзки ги вземат от закъснелия полет и ги натоварват директно на следващия. Но това се случва за други дестинации, не за София. Добре поне, че немските авиолинии се грижат за пътниците, които изпускат полет по вина на превозвача. Но да се върнем на въпроса. Петима млади българи, на възраст до 31 години (Костадинка, Даниел, Радослав, Наталия и Мария) и едно малко момиченце на 3 годинки и половина (София), съвсем непознати до този момент, идващи от Амстердам и Марсилия, изпускат полета за София за десетина минути. И какво мислите се случва? – те не се спасяват поеденично. Събират се в група, намират багажа си от транзитна зона, уреждат отношенията си с авиопревозвача, качват се заедно на автобус до хотела, настаняват се, вечерят, нощуват, закусват и отново се придвижват до летището в група /и то доста весела компания/. Не поотделно, а в група! В този случай неприятната случка се превърна в приключение и обедини петима непознати млади българи. Възрастната българка, с остарели разбирания, идваща от Амстердам и чакаща на опашката зад тях, естествено не се присъедини към малката компания, но не заради възрастта си (защото групата щеше да я приеме), а заради високомерието и нравите си.

Младите българи с добро образование и прилични доходи вече живеят като връсниците си от останалите европейски страни. Говорят задължително английски и доста често вече и втори или още няколко езика (за разлика от по-старите поколения); ползват интернет – съответно четат чужди вестници, следят световните медии, пазаруват по интернет (разширяват кръгозора си, за разлика от предишните поколения); пътуват и опознават нови места в Европа и света; срещат се с нови хора чрез интернет или пътуванията (по-лесно установяват контакт и по-лесно се доверяват от предишните поколения); явяват се на интервюта за работа в други страни (и вече не само като помощен персонал в обслужващата сфера както предишните поколения, а като експерти в различни европейски институции и фирми). Тоест младият българин вече знае, че с добро образование, ползване на чужди езици и възможностите на интернет може да търси реализация не само в България, а и навсякаде по света. Въпрос на личен избор вече за него е дали ще предпочете да остане в България и ще се бори с неуредиците на живота тук или ще предпочете да има по-уреден и по-спокоен, но емигрантски живот някъде другаде.

Каква би била ролята на държавата в тази ситуация? На първо място да повиши качеството и достъпа на образователната система, за да могат младите българи да получават качествено и достойно образование в страната, а не с всяка следваща година все повече да пълнят университетите в други европейски градове или да остават неграмотни (22 % неграмотни българи). На следващо място държавата да осигури нормален климат за живот на младия българин, като възможност за вземане на студентски (младежки) кредит за образование (жилище); по-добра инфраструктура, за да уреди пребиваването си, детски градини и училища, за да отгледа децата си; социален пакет, за да може да създаде семейство. И на последно място, но не по важност, държавата да осигури нормална среда за развитие на икономиката, за да може младият човек да си намери работа или да започне собствен бизнес, ако има данъчни облекчения за стартиращи фирми на млади хора. И така, когато държавата създаде нормални условия за спокоен и достоен живот на младите хора в България, те ще остават в страната и ще работят като европейци за благото на родината, а няма да стават емигранти и да работят за благото на други европейски страни.


В-к „Дума“ брой 280 от 4.12.2008 г.

Остава ли встрани от България правенето на политика в ЕС?

От 1 януари 2007 г. България стана пълноправен член на Европейския съюз. С членството си в общността страната ни придоби съответно и всички права, и всички задължения, които имат отделните страни членки. Присъщо на всеки човек е да се интересува и да защитава предимно правата си, като позабравя за задълженията си към институциите. Подобно на гражданите, явно и органите на държавната администрация и държавно управление внимават повече да не се нарушат правата им, произтичащи от еврочленството (като например да не се спрат субсидиите им), отколкото дали изълняват докрай задълженията, произтичащи от този факт (като например да участват в правенето на политика).

Настоящите редове нямат за цел да анализират поведението на органите на държавната администрация и държавното управление, само ще констатират един факт. На 16 и 17 октомври 2008 г. в Европейския парламент в Страсбург Европейската комисия съвместно с френското председателство на Съвета на Европа организираха конференция на тема „Права на индустриалната собственост на вътрешния пазар”. Конференцията дойде като продължение на съобщението на Комисията до Европейския парламент, Съвета и Европейския икономически и социален комитет: Европейска стратегия за правата върху индустриална собственост, от 16 юли тази година, което имаше за цел да възобнови дебата за развитието на патентната система в Европа. Три са основните моменти, на които конференцията обърна внимание: правораздаване в областта на европейски патент и патент на общността; патент на общността; борбата с фалшивите стоки.

На конференцията присъстваше европейският комисар по вътрешния пазар и услугите Чарли Макрийви, както и депутати от Европейския парламент; председатели на патентни ведомства от държавите членки, вицепрезиденти на Европейското патентно ведомство; представители на съдилища, митнически агенции, търговски камари; съдии и адвокати; председатели на редица европейски браншови и на потребителите организации, на фирми от индустрията, и др. Гледайки дългия списък с участници, възникна един въпрос: къде е България в тази конференция; къде са представителите на Министерство на правосъдието, на Министерство на икономиката и енергетиката, на Патентно ведомство?!

Да кажем, че сме бедна държава и няма пари, но в този случай такси за участие не се дължаха - участниците заплащаха само престоя и пътните си разходи. А и до кога ще се измъкваме „по бедност”. Нима държавната администрация не плаща хиляди командировки на служителите си до различните европейски институции, та не може да плати за командироване на конференция, на която се обсъжда политиката на общността в един сектор. Или нас иновациите и конкурентноспособността, производството и разпространението на фалшиви стоки на вътрешния пазар не ни интересува? Създаването на единен Европейски патентен съд не е на дневен ред в нашите институции. Ясно е, че битката за седалището на Европейския патентен съд и за езиците, на които ще се правораздава, е между големите страни-Франция, Германия и Великобритания. Германия има най-много подготвени съдии по патентни дела, английският е езикът на повечето заявки за патенти, Франция предлага седалището да е на нейна територия и има амбицията да се вземе някакво решение по време на нейното председателство. Фактът, че по статистика сме сред първите 10 държави по производство на фалшиви стоки в света и заливаме европейския пазар, не смущава явно представителите на ресорните държавни институции. И така на място, където се обсъждаше политиката на общността в един конкретен сектор, България не присъстваше. Ние си знаем, че сме малки и от нас нищо не зависи. Каквото и да ни спуснат като директива и регламент, веднага ще го преглътнем, без да си кажем мнението като страна. Но нужно ли е да демонстрираме така явно този факт?! Защо да не си кажем мнението, да не си отстояваме интересите? Защото „на завет” е по-удобно ли?!

В-к „Дума“ брой 250 от 30.10.2008 г.