Тьорнхаут (Turnhout) и неговите забележителности

Тъй като Белгия е предимно провинциална страна, с малко големи градове и много по-малки и тъй като живея тук, ще разказвам за местата, на които съм била, ако случайно попаднете в тях, да знаете какво да видите; и естествено във времето мога и да допълвам пътеписите за отделни места. Имената на градовете звучат по различен начин на английски, френски и фламандски (нидерландски) език.

Преди Тьорнхаут, посетих вече Гел (Geel), Брюж (Bruges/Brugge) и Антверпен (Anvers/Antwerpen), но започвам поредицата пътеписи с Тьорнхаут.

Тьорнхаут (Turnhout) е белгийска община и град, разположен във фламандската провинция Антверпен. Към 2021 г. Търнхаут има общо население от 45 874, но агломерацията е много по-голяма и наброява до 81 473 жители. Turnhout е и столица на едноименната административна област, служи като икономически и културен център за други общности в непосредствена близост, с повече от 40 училища; има две болници, театър с две сцени, кино с осем екрана и един от най-големите културни центрове в Белгия. Намира се на 42 km от центъра на Антверпен (Белгия), и 30 km от Бреда и Тилбург, и 40 km от Айндховен (Нидерландия). Футболният клуб на града е K.V. Turnhout.

Turnhout възниква на кръстопът на два основни търговски пътя и в защитата на ловния замък на херцозите(дуковете) на Брабант, който изглежда съществува от 1110 г. или по-рано. Това ловно минало все още е отразено в герба на града. Малката общност, която се развива, получава своя Libertas като „свободен град“ от Хенри I, херцог на Брабант през около 1212 г. През 1338 г. е предоставена привилегията за организиране на пазар в събота, традиция, която продължава да съществува и днес. До 16 век Тьорнхаут се превръща в богат търговски център. За съжаление краят на века донася войни, пожари, конфискации и епидемии. Потискането и инквизицията карат много граждани да намерят убежище в Холандската република, оставяйки Тьорнхаут обеднял. По-нататъшната история на Turnhout се състои от поредица от възходи и падения. През 1830 г. Белгия става независима и Тьорнхаут попада на юг от новата граница с Нидерландия. Периодът между 1831 и 1914 г. бележи прокопаването на канала (1846) и изграждането на железопътната линия (1855). През късното Средновековие Turnhout е известен център за тъкане на спално бельо и търговия с лен. В началото на 19 век тези занаяти са заменени от индустрии, базирани на използването на хартия. Питер Корбелс и Филип Якобус Бреполс се считат за основатели на тази индустрия. Turnhout запазва голяма част от тази индустрия днес. Многобройни графични компании са разположени в региона.

Turnhout е известен със своята индустрия за игра на карти, тъй като  тук се помещава главният офис на най-големия световен производител на карти за игра, Cartamundi, като бизнесът датира от 1859 г. Има музей за игра на карти (National Museum van de Speelkaart Tunhout), който се намира в стара фабрика за производство на хартия и карти за игра.

Всички забележителности са на пешеходно разстояние в центъра на града и се обикалят бързо.

На централният площад (Grote Markt) е разположено кметството (Stadhuis), полицията и готическата църква Св. Петър (Sint-Pieterskerk) (през декември-януари до църквата на площада  се организира коледен базар, а на входа се оформя сцената на Рождество), около площада има много ресторанти и кафенета. Църквата Св. Петър е разположена на място за молитва от 13 век, от което е останала само основата на кулата. Новата църква се строи през 15 век и етапите на строеж водят до смесица от стилове (готика, барок, ренесанс за витражите). Основни престрояване започва през 1740 г., когато е построен и основният олтар от скулптора от Антверпен Walter Pompe. Забележителност в църквата освен олтара, са и амвонът, и органът. На амвона стои на латниски текст от евангелието на Лука: “Do not be afraid. From now on you will fish for men” (Не се страхувайте. От сега нататък ще храните хората с риба), с което Исус иска да предаде на Петър и Андрей задачата да ловят риба за хората, за да ги спасят от тъмнината и да ги поведат съм светлината на вярата.

Дворецът на дуковете на Брабант (Kasteel) е най-важната и стара сграда в областта. Средновековният воден дворец е престрояван много пъти и сега е красива резиденция. Благодарения на близките ловни полета дуковете на Брабант и Бургундия са обичали да прекарват време тук. През 1796 г дворецът е превърнат в съд, служил е в миналото и като затвор, общинско хранилище, пожарна.

Бегинажът (Begijnhof/Begijnhofmuseum) е основан през 13 век в близост до двореца на дука, и достига разцвета си през 17 век, което се бележи от построяването на нова барокова църква през 1666 г. През 1998 това място, заедно с 12 други фламандски бегинажи е присъединено към списъка на Юнеско за световно културно и историческо наследство. Фламандсите бегинажи са уникално свидетелство за средновековно мистично движение, което ги основава. Фламандските бегинажи са самостоятелни женски религиозни общности и техните жилищно-стопански комплекси са с по-либерални правила от реда в обикновените манастири. С изключение на 3 бегинажа в Нидерландия, единствените подобни комплекси, добре запазени в наши дни, са във Фландрия Белгия. Бегините са релегиозни жени, вдовици, които искат да живеят независим, но затворен живот извън познатите порядки със своите обети за вярност и бедност. Те се самоорганизират в самоподдържащи се „градове на мира“ с архитектурни и градски качества. Този бегинаж, разположен в бившето Warande (дворцово място) се характеризира с портал от ранния 18 век (1700 г), амбулатория (1614), Църквата на Светия Кръст (1661-1666 Church of the Holy Cross) и удължен площад. Неговите параклиси (Параклисът на Светото лице 1885-1887 Chapel of the Holy Face) и пещерата на Девата (Lourdes grotto, 1876 г) разкриват жива и популярна вяра, докато музеят илюстрира културата в бегинажа. По-рано през седмицата бях посетила и бегинажа в Брюж и този в Тьорнхаут много повече ми хареса; всъщност това е мястото, което най- ми хареса в Тьорнхаут.

Taxandriamuseum е исторически музей, който се намира в „къщата с кулата“. Тази просторна градска къща от средата на 16 век e построена върху по-стари мазета. Обитателите са имали връзки с двореца и често са посрещали високопоставени гости (къщата е само на няколко минути от двореца на дука). Това е най-старата запазена частна жилищна сграна в Тьорнхаут. Зад сграда има красива градина

Влажните зони и блатата около града са редки в Европа, водата от блатата играе важна роля през 19 век в текстилната индустрия.

От централния площад тръгват и няколко търговски улици.

Още снимки можете да разгледате тук.

Новите начала през декември

В края на декември ми се иска да пусна статия в блога не за края и равносметката, а за новото начало, тъй като в последната седмица на декември аз самата поставих ново начало – преместих се да живея в Белгия и от новата година започвам работа като патентен специалист в белгийска компания. Пиша тези редове от новия си дом във Фландрия.

Но стига за моето ново начало. Ще разкажа за две начала; за два прощъпулника, на които присъствах през декември в София.

Първият прощъпулник беше премиерата на 08.12.2022 г. в  Дома на архитекта в град София на нова книга – „Буки“ с автор Нора Пенева, издадена от издателство Фондация „Буквите“. Нора е с философско образование; учител по йога, медитация и дихателни упражнения, но отвъд това е и писател. "Буки" е втората ѝ книга след романа "Номер 9". Залата беше препълнена с почитатели на авторката и на българската история. Началото на премиерата беше дадено от двама тъпанджии, които изпълниха залата с народни ритми – направо настръхнах, усетих как енергията в мен се надига и се кани да избухне, беше доста вдъхновяващо. Водещ на събитието беше Десислава Спасова, присъстваха  Иван Богданов, председател на фондация „Буквите” и издател на книгата, и младите актьори Анна-Мария Николаева и Филип Гуляшки, които прочетоха откъси от романа и представиха на публиката главните герои Боян и Адалия. След това гостите имаха възможност да зададат въпроси на авторката и получиха интересни отговори. Премиерата завърши под музикалния съпровод на трима гайдари, които затвърдиха в присъстващите усещането за българска народна атмосфера, което ме и разплака, защото усетих, че винаги ще си остана българка, където и да отида по света – човек от корена си не може да избяга – и винаги ще настръхвам и ще се просълзявам, когато чуя тъпан или гайда (може пък в посолството ни в Брюксел да ми се случи да чуя). Накрая на събитието последва раздаване на автографи от авторката, а посвещенията бяха изписани на глаголица, чиито символи тя подробно обясни на почитателите си. И аз получих мил автограф: „На милата ми Мария с късмет“ (Нора е мой учител по йога и дихателни практики, познавам я от четири години).

Книгата "Буки" е написана с много любов към буквите, към нашата духовна, свещена азбука глаголицата; към нашата история, нашето наследство, към нас самите - хората, които живеем в България. Като човек с философско образование, Нора пише книгата за българската аудитория, опитва се по съвременен начин да помогне на хората да се докоснат до този дар, който имаме – глаголицата. Това е най-първата, автентична старобългарска азбука, часто от нашето духовно и културно наследство. Това е свещена азбука, дар от Бога; за хора, свързани с вярата, надеждата и любовта. Глаголическите букви носят енергия. Още преди 15 години Нора, работейки в Археологическия музей в София, е осъзнала силата на глаголическите букви. В глаголицата всяка буква значи нещо и така имената ни имат дълбок, енергиен, духовен смисъл. Буки на глаголица означава Бог, в името на държавата ни първата буква е буки, тоест Бог; тоест България означава Божествена държава и е добре българите да се свържем с Божествената енергия и да бъдем горди със създаването на тази азбука, не само на кирилицата и с това, че сме една от най-старите държави в Европа, която не е промянала и името си през тези почти 2000 години. В книгата има цитирана допълнителна литература, която идва от историци; авторката е правила пространно изследване на всичко, писано на български език за глаголицата. Книгата е под формата на диалог, тя е диалогичен роман, лесна за четене и би помогнала на хората да си спомнят за първата азбука, за духовността; това не е научна монография, а художествена литература, почиваща на научни данни и е достъпна да всеки. Пожелавам ви приятно четене, и много издания на книгата!

Вторият прощъпулник, на който присъствах в международния ден на тангото, 11.12.2022 г., в зала България, беше дебютния концер на нов български танго оркестър  Orquestra Tipica Libertango. Първият български танго оркестър, използващ класическата формация на orquestra tipica е създаден през лятото на 2022 г. от Стоян Караиванов с цел да изучава и пресъздава аранжиментите на големите танго оркестри от историята на тангото. В оркестъра участват Стоян Караиванов (първи бандонеон и ръководител), Самуеле Мадза (2-ри бандонеон), Александър Зайранов (1-ва цигулка), Тодорка Христева (2-ра цигулка), Йоана Дакова (3-та цигулка), Ралица Димова (виола), Пресиян Петров (виолончело), Виктория Боянова (пиано) и Емил Гунев (контрабас). Всички членове на оркестъра са млади и изключително талантливи музиканти подбрани със специален кастинг и преминали през серия мастър класове на легендарния аржентински бандонеонист Даниел Бинели. Стоян е единствения бандонеонист, който използва класическата аржентински система. Танцьори по време на концерта бяха нидерландеца Max van der Voorde и румънската танцьорка, хореографка и преподавателка на аржентински танго Raluca Aldea, които бяха супер технични, но някак си не усещах да идва от тях страст и емоция. В програмата бяха включени танго композиции от репертоара и с аранжиментите на оркестъра на Освалдо Пулиезе, с който той свири в продължение на 55 години (най-дълголетния оркестър в историята на тангото). Чухме и творби на J. Pascual, P.Maffia, O.Ruggiero, R. Melo, O.Herrero, M.Demarco, E.Rovira, A.Bardi, които аз въпреки, че съм почитател на тангото, чувах за първи път. Разпознах само тези на A.Piazzolla, на когото съм страстен почитател. Младите музиканти бяха безупречно технични, свиреха с хъс и изтръгнаха бурни и дълги аплодисменти от препълнената зала (Браво!), изсвириха и няколко биса. На мен и на моята компания, като цяло концерта не ни хареса много, не усетихме страст, емоции, но на други мои приятели много им беше харесал. Попътен вятър на новия оркестър, още много препълнени зали и дълга сценична кариера!