Българската общност в Норвегия

 Тъй като това е публикация номер 300 в този блог, ми се искаше да е на по-специална тема.

В края на февруари и началото на март прекарах двадесетина дни в Норвегия, и по-точно в Ставангер и околността, и понеже бях там на народния ни празник 1 март и на националния празник на Република България 3 март, ми се прииска да разкажа за българската общност в Норвегия и за децата. В Ставангер съм била и през 2017-та, и през 2018-та за по седмица-две, но по това време нямаше българско училище.

Bulgarsk Kulturforening Rogaland е сдружение с нестопанска цел, сформирано от група българи в Ставангер и Санднес през април 2019 г., което се свързва с българското посолство в Осло и основава неделно училище, което е третото в Норвегия след тези в Осло и Берген. Българското неделно училище „Аз съм българче“ в Ставангер работи като филиал на българското неделно училище "Родна реч" в Осло. Културно-просветното сдружение „Родна реч“ в Осло е самофинансиращо се независимо юридическо лице с нестопанска цел с ограничена отговорност, регистрирано на 5 юли 2017 г. в Кралство Норвегия.  Преди да бъде регистрирано сдружението по норвежкото законодателство, от септември 2016 г. училището провежда образователно културно-просветна дейност, като българско неделно училище към посолството на Р България в Осло. Обучението се провежда в град Осло, в наето за тази цел помещение, собственост на българската държава, с подписан договор за безвъзмездно ползване с българското посолство в Осло, пригодено за учебен процес (с дъски за писане, маси и столове, офис техника – компютър, телевизор, фотокопирна техника) като сдружението заплаща всички режийни разходи. Българското неделно училище „Родна реч“ разполага с квалифицирани български преподаватели и следва учебната програма на МОН под формата на смесени класове за изучаване на български език и литература, история и география на България.

Учредители и на двете неделни училища са български граждани, живеещи в Норвегия, които имат идеята да съхраняват българските традиции и обичаи, да поддържат българското национално самосъзнание и идентичност сред българската общност в Норвегия, да организират курсове за деца и юноши по български език, история, география, култура, етнография и фолклор; да организират и участват в социални и културни събития.

Благодарение на българската общност се откриват избирателни секции (подават се заявления за гласуване по интернет), а и самата организация около изборите също е благодарение на инициативни българи. На провежданите събития се продава традиционна българска храна и се организира базар с ръчно изработени от децата предмети. От няколко месеца в Ставангер има и школа по народни танци, като целта е да се намерят хора със свежи идеи и желание да се включат в организацията на събития, сбирки, различни клубове по интереси. Предвиждат се и часове за помощ с данъчни декларации за членове на сдружението.

Неделното училище „Аз съм българче“ в Ставангер/Санднес ползва в съботите под наем сградата и базата на норвежко училище в Санднес. В него учат 18 деца на българи на възраст между 5 и 13 години, като са разпределени в 1-ви, 3-ти и 4-ти клас. Моите племенници също учиха първите две години в него, но вече са големи. Брат ми, като историк по диплома, също водеше часове по история и география на българчетата в Ставангер по заместване, когато основната учителка отсъстваше през първите две години. Някои от българчетата, като моите племенници, са родени в България и говорят добре български, могат да пишат, но много деца са родени в Норвегия и за тях българският език е много труден, далечен, защото кирилицата е доста различна от латиницата. В много от чисто българските семейства се говори основно на български и децата се научават да говорят лесно, в смесени семейства се говори на езиците на родителите и децата трябва да свикват с няколко езика едновременно, по-трудно е.

На 26-ти февруари, като част от съботните си занимания в училище, малките българчета от Ставангер и Санднес се бяха събрали да правят мартеници и да научат за Баба Марта, за Шипка и националния празник, аз им отидох на гости. Учителките им пускаха химна, показваха им снимки на Шипка, на националното знаме, на мартеници, слайдове с обяснения. Няколко майки продаваха мартеници във фоайето на училището като Базар на мартеницата (ние си купихме няколко); и бяха подготвили почерпка с плодове, сокчета и сладкиши за децата по случай двата празника.

Едно от много малкото неща, които ми харесват в Норвегия, е състоянието на пътищата (чудо на инженерното изпълнение, единствено тук съм се движила в тунел 14 км под морето), и ограничението на скоростта. В Норвегия пътните условия се различават значително от тези в другите страни и специално в България, поради разнообразния и сложен релеф (планини, езера и фиорди) и на места труднопроходими територии и за това максималната разрешена скорост е 100 км/ч, а повечето знаци, които съм виждала са за 90 и 60км/ч и глобите за превишена скорост са умопомрачителни (това е необходимо на лудите глави, които карат с 200 у нас). Това, което ми прави впечатление и ми харесва при българската общност в агломерация Ставангер и Санднес е, че се подкрепят и си помагат за разлика от това, което съм чувала за българите в много други европейски държави. Помня брат ми и семейството му преди 6 години как намериха добри приятели българи, които ги ориентираха в изискванията на държавата като процедури, администрация и знам как си помагат през годините. Все пак човек до човек опира и от корена си не може да се откъсне; всички хора на планетата сме свързани и си влияем и ако не сме го разбрали до сега (особено през последните две години) никога няма да го научим. Важното е да сме отворени към хората и да помагаме, колкото ни е възможно. Важно е като отидем в друга държава да уважаваме и спазваме правилата, законите, езика, традициите, обичаите, религията на местните, но също така е важно да помним корена си, защото българската държава е от най-древните в Европа и българския народ е от тези с най-богата история и духовност.

Дюн

 

Филмът „Дюн“ върви по кината по света и у нас от октомври 2021, но едва тази седмица реших да го изгледам заради 5-те награди БАФТА, които получи през седмицата от 11-те категории, в които беше номиниран: визуални ефекти; звук; дизайн на продукция; операторско майсторство и оригинална музика - композирана от Ханс Цимер. Харесвам филми фантастика от сорта на „Интерстелар“, които са правдоподобни, "Дюн" влиза в графата ми тъпа фантастика.

„Що за глупост?!“ – това беше първото ми впечатление в първата част на филма, където темпото е доста мудно и зрителят трудно се ориентира във фабулата; става интересен и увлекателен към края, и завършва с отворен край; тоест още от самото начало (в което пише първа част) до самия край, в който липсва заключение и крайна точка, е ясно, че предстои втора част, където ще разберем остатъка от историята.

„Дюн“ (Dune, САЩ 2021, 155 мин.) е, фантастика, драма, приключенски филм по част от едноименния роман от 60-те на Франк Хърбърт, режисьор: Дени Вилньов. Участват: Тимъти Шаламe, Оскар Айзък, Ребека Фъргюсън, Зендея, Джейсън Момоа, Стелан Скарсгард, Дейв Батиста, Хавиер Бардем, Джош Бролин и др.

Сюжетът включва галактика, управлявана от император (с армия сардукани), който балансира между две царства и управления – на барон Харконен (от Харконската династия) и на дук Лито (от Артеидската династия); императорът има намесник Съдия на промяната, а разковничето е планета Аракис (Дюн), на която живее народът фремени и на която вместо да се изкара водата изпод пясъка и да се облагороди планетата, се добива Подправката-една от най-ценните суровини в галактиката. Лайтмотивът е, че само онези, които успеят да покорят своя страх, са достойни да оцелеят, докато планетата чака своя месия. По-динамичната част показва предателство, нападение, военни батальони, битка, убийства, бягство.

Ако и след 8 000 години, планетите се управляват като империи, има висши касти хора и нисши племена, има войни за суровини, ламтеж за пари и богатство, убийства, значии нашата цивилизация няма да е научила нищо и няма да е оставила нищо градивно за бъдещите поколения. Като цяло филмът не ми хареса, не ме обогати с нищо. Дори музиката на Ханс Зимер (който е композитор и на Интерстелар) не ме впечатли много. Препоръчвам го за гледане само на най-големите почитатели на фантастиката.

PS. "Дюн" спечели награда Оскар за вай-добра операторска работа, най-добър монтаж, най-добър дизайн на продукция, най-добри визуални ефекти, най-добра музика.

"Травиата" с канадското сопрано Керълайн Подолак

На 9 март канадското сопрано Керълайн Подолак гостува на сцената на Софийската опера в ролята на Виолета Валери в операта „Травиата“. Тъй като не идват често оперни певци от други държави бях решила, че няма как да пропусна постановката, въпреки че съм гледала „Травиата“ много пъти (дори премиерата на този спектакъл през 2013-та), и на следващия ден ми предстоеше важен изпит. Може да се каже, че е изгряваща звезда, защото Подолак прави своя оперен дебют съвсем наскоро - през ноември 2019 в Силизийската опера; през 2021 завършва магистърска степен и участва в няколко конкурси за оперно пеене, един от които й осигурява и сегашното гостуване в София. Гостуващ диригент беше Франческо ди Мауро, който от 2001 г. е диригент на художественото ръководство на Сицилианския симфоничен оркестър.

„Травиата“ е опера в три действия (четири картини) от Джузере Верди; днес  операта се играе в 4 действия (втората картина на второ действие се играе като отделно действие); либрето Франческо Мария Пиаве. През 1848 излиза от печат романа „Дамата с камелиите“ на Александър Дюма-син; през 1852 Верди гледа преработеният в драма роман и възлага на своя литературен сътрудник Пиаве да напише либретото. Премиерата на Травиата е на 6 март 1853 във Венеция, операта е посрещната студено. На следващия ден Верди пише: „Снощи Травиата претърпя фиаско. Дали вината е моя, или на певците, ще отсъди времето.“ Е, времето е отсъдило – „Травиата“ е най-популярната, най-харесвана опера на Верди; една и от моите любими. Пристигайки в операта се учудих колко много млади хора имаше, може би заради популярната музика; залата беше пълна до ложите най-горе.

Режисьор-възстановчик на спектакъла е Вера Петрова, постановка Пламен Карталов, хореография Риолина Топалова. Участват оркестър, хор и балет на Софийската опера.

Действащи лица: Виолета Валери – сопран – Карълайн Подолак; Флора Бервоа, приятелка на Виолета – сопран – Цвета Сарамбелиева; Анина, камериерка на Виолета – мецосопран – Иванка Нинова; Алфред Жермон – тенор – Даниел Острецов; Жорж Жермон, негов баща – баритон – Атанас Младенов; Виконт Гастон Дьо Леториер – тенор – Хрисимир Дамянов; Барон Дюфол – тенор – Петър Бучков; Маркиз Д`Обини – бас – Николай Войнов; Доктор Гренвил – бас – Ангел Христов.

Музиката на Верди от Травиата е популярна, емоционална и красива, едно от най-забележителните световни музикални произведения; низ от красиво изваяни и емоционално наситени мелодии и няма как да не ми харесва (освен това голяма част от мелодиите са ми познати). Специалисти наричат Верди „поет на най-дълбоките човешки чувства”.

В „Травиата“ Верди използва две теми, първата им поява е в оркестровото встъпление на операта, като едната изразява трагедията на героинята, а втората-нейната силна и искрена любов. С развитието на действието и двете се появяват неколкократно. В първо действие завладява и бляскавата наздравица на Алфред, която прераства в популярния дует (една от най-известните музикални наздравици в музикалния свят). Верди използва и танцови, особено валсови ритми, модерни по онова време. Операта разкрива сложният свят на човешките взаимоотношения, на любовта и ревността, на благородството и жертвоготовността. Спектакълът ми хареса, операта е направена в класически вариант с отворен, поетичен финал, в който Виолета вместо да издъхне в обятията на любимия, се отправя към отворения прозорец, от който влиза светлина и шума на карнавала, като ангел с разперени крила. Декорите и костюмите са пищни и много красиви, хареса ми например в първа картина вратата, разделяща стаята с Виолета и Алфред и салона с танци; салонът на бала и в четвърто действие, прозореца, през който влиза сняг и глъчка от улицата. Декорите и костюмите напомнят на парижките салони от 19 век, създават автентична атмосфера на сцената.

За Карълайн Подолак това, което ми дойде на ум е - интересен глас, артистичност, но като цяло с компанията не бяхме впечатлени от изпълнението й - нямаше го ефекта уау за звезда. Не ни хареса и изпълнението на  Даниел Острецов като Алфред като цяло. Най-силният, настрахващ момент за мен беше дуета им в четвърто действие (жената до мен започна дори да плаче). По артистичност впечатление ми направиха Цвета Сарамбелиева като Флора; Иванка Нинова като Анина, и барона Петър Бучков; солистите на балета също. Изпълнителите отнесоха дълги аплодисменти, подвиквания „Браво“, дори подсвирквания. Като цяло спектакъла беше приятен за малката ни компания, но не останахме много въодушевени, защото ни липсваше уау ефекта.

 

Накрая искам да споделя, нещо като коментар към институцията, което пропуснах в предходни постове в блога – фактът, че не ми харесва двойното увеличение на билетите, което понасяме последните няколко месеца; надявах се, че като се върнат редовете на партера, които бяха премахнати заради пандемията (почти 10 реда от партера липсваха), ще се върнат малко назад и цените на билетите, но уви, това не стана. Не ни хареса и това, че спектакъла закъсня и продължиха да влизат хора и след началото; а бяха времена, в които, всяка постановка започваше в 19.00 и ако закъснееш те пращат на трети балкон; сега народът си се точи като на стадион.