Емма

С приятели бяхме решири да гледаме „Малки жени“, който от скоро върви по кината, но на касата се оказа, че сме видяли грешна програма и в избрания час този филм не върви. Вместо да обикаляме кината или да се откажем, решихме да гледаме премиерният „Ема.“ (Emma; Великобритания, 2020) с режисьор: Отъм Де Уайлд и сценарист: Елинор Катън. Участват: Аня Тейлър-Джой, Джон Флин, Бил Най, Миа Гот, Миранда Харт, Джош О‘Конър, Калъм Търнър, Рупърт Грейвс, Джема Уилан, Амбър Андерсън, Таня Рейнолдс, Конър Суинделс.

Филмът е поредният от дългата поредица адаптации по едноименния роман Emmа на Джейн Остин, публикуван през 1816 г.

Всъщност не съжалявам, че попаднахме на този филм. Оказа се лек, забавен, свеж, подходящ за разтоварване; подходящ да се пренесеш в Англия от преди два века и да забравиш всичко, което ти тежи в момента.

В началото филмът върви малко скучно, но после темпото се забързва, става интересно, накрая дори нямаш търпение картите да се подредят. Актьорите пресъздават фино нравите от преди два века; намесва се тънък английски хумор, малко ирония и накрая дори се посмяхме. Костюмите са много красиви, наслада за окото; беше удоволствие да се гледа Ема в красивите рокли, с интересни бижута в унисон с роклите, с интересни шапки и прически. Всички костюми са красиви, мъжете са малко смешни с големите си бакембарди, но какво да се прави - това е било модерно по онова време; пасторалните картини от провинциална Англия с красиви имения отмарят окото; като цяло картините във филма като декор са поредица от красиви цветове. Красив спомен остави у мен например бялата муселинена рокля на Ема с ръчно бродирани зелени цветни клонки, с копринена панделка в няколко зелени нюанса подчертаваща високата талия и красиво колие с зелени камъни в тон с зелените клонки на роклята  от сцената с развръзката. В този филм личи вниманието към детайла.

Основната тема е любовта и промяната, израстването, помъдряването на едно младо момиче, свикнало да си пъха носа навсякъде и да дирижира нещата, дори любовните отношения на околните. Нишките се оплитат, стават недоразумения, но накрая за всички има хепи енд. Да, може да е малко захаросано, но за това премиерата е на 14 февруари.

Препоръчвам го за гледане на тези, които обичат адаптации по романи от стара Англия или които търсят нещо леко и забавно за разтоварване.

Ballet could be sensuous feast

Despite this blog reported already some events outside Bulgaria, as exhibitions in Vienna or Milan, this will be the first publication in the 10^th years history of the blog in English, however for everything sooner or later there is a first time.  As I’m spending some time in Munich past months I would like to tell about some ballet performances of the Munich state ballet (Bayerisches Staatsballett).

Some guests of the city might consider going to a ballet as life is not just work or study.

This season 2019/2020, I saw Anna Karenina and The Lady with the camellias.

In October I looked on Anna Karenina, a ballet by Christian Spuck on the novel by Lew Tolstoy; choreography Christian Spuck, composer Sergej Rachmaninow, Witold Lutoslawski.

Christian Spuck’s adaptation premiered at the Zurich Ballet in 2014. The Bayerisches Staatsballett dances his Anna Karenina as of November 2017.

I know Anna Karenina’s love story by hearth and saw it told exhaustively in the ballet-dancers acting. The ensemble danced with grace, passion, sadness and many other emotions corresponding to different episodes of the story.

I didn’t like the fact that the stage was mostly empty; Spuck’s intention maybe was to present that characters are as lost in the empty scenery as they are lost in real life. Instead some video projections point towards the action. The audience could feel the psychological process and inner turmoil of Anna through the dance and the darkness coming from the stage. The music was heavy to my taste, in unison with the tragedy through the story; I was familiar with the music of only the first two pieces in the second act.

I didn’t like much the music and the lack of scenery; however I did like very much the dancers’ performance and the costumes; the women in splendid gowns.

Yesterday I saw The Lady with the camellias, a ballet on the novel by Alexandre Dumas; choreography John Neumeier, composer Frédéric Chopin. The novel “La dame aux camellias” has served as model for one of my favorite operas (La Traviata) as well as films and ballets. I saw long time ago an interpretation of The Lady with the camellias of the Sofia opera and ballet and like it very.

In this interpretation the ensemble danced with grace, passion, sadness and many other emotions corresponding to different episodes of the story; we saw lots of emotions but a little bit unclear story. The story is told from backward and forward and if you do not know the synopsis, barely follow the thread. The main character Marguerite Gautier did not seem to me a courtesan. I didn’t like the lack of scenery. I admired the colours of the costumes, the splendid gowns; I admired the ladies flying over the stage. As a whole I liked the abundance of emotions, beauty and grace on the stage. As a lady beside me said: it is wonderful. The audience applauded long after the last act. This performance was a sensuous feast. 

If you have to choose between both ballets I would recommend and would prefer the lighthearted The Lady with the camellias.

Решаващият глас срещу Бомба със закъснител

Очаквах с интерес „Бомба със закъснител“ (Bombshell), защото вече бях гледала „Решаващият глас“ по HBO, но всъщност именно заради това, Бомбата ме разочарова.

 „Бомба със закъснител“ (Bombshell, 2019, 109', драма, биографичен)

Режисьор: Джей Роуч, Сценарист: Чарлз Рандолф. С участието на: Никол Кидман, Чарлийз Терон, Марго Роби, Джон Литгоу (в ролята на Роджър Ейлс) и др.

От 2017 насам, в Холивуд стана модерно движението MeToo, възникнало от делата на десетки актриси срещу Харви Уайнстийн за сексуален тормоз. Да, всички по света, които се интересуват от кино, филми, филмови награди разбраха за Харви Уайнстийн  и движението на актрисите в подкрепа на жените срещу сексуален тормоз. В един момент започна да става дори дразнеща позицията, която заемаха гордо тези актриси от подиума на различни награди. Защо ли?! Защото се питам къде бяха тези жени  в годините преди това, защо мълчаха?! Мълчаха, защото им харесваше да получават роли или да се изкачват кариерно, независимо от цената. Аз не мога да им ръкопляскам, за това, че не са имали куража по-рано; защото между амбицията и достойнството, аз бих избрала достойнството.

Но да се върнем на филмите. Малко преди аферата Уайнстийн, за която всички по света разбраха, през 2015-2016 в Щатите се развива и една друга афера, за която малко хора чуха по онова време  – делото за сексуален тормоз срещу Роджър Ейлс, основателят и изпълнителен директор на Фокс нюз; човекът, който дирижира публичното говорене и публичния  образ на Републиканските кандидати и президенти десетки години; човекът, който налага тенденции във визуалните медии. 

Какъв е бил Роджър Ейлс като човек и професионалист, обаче не може да се разбере от „Бомба със закъснител“. Филмът представя Ейлс като стар, властен мъж с определени позиции, който си позволява да злоупотребява с подчинените му жени. Акцентът е върху жените, не върху него. Филмът в началото започва претрупано и хаотично, за човек, който не познава историята е трудно да се ориентира в героите и контекста. Малко по малко зрителят подрежда пъзела, но филмът си остава без начало и с незавършен край (е да, Гретчен взима 20млн, а Ейлс е уволнен, но това ли е?). Никол Кидман някак се губи в ролята на Гретчен Карлсън, цялото внимание е съсредоточено върху образа на Меган Кели (Чарлийз Терон) и събирателния образ, в който влиза Марго Роби, за което и двете получиха вече доста номинации за награди. Актрисите и Джон Литгоу играят добре, но някак си филмът ми стои повърхностен, незавършен, разочароващ; липсва силна история, завръзка, липсва разгръщане на психологията на героите; има цвят, но няма много дълбок смисъл.

 „Решаващият глас“ (THE LOUDEST VOICE,2019; биография, драма) е сериал на HBO в седем епизода, които разказват историята на Роджър Ейлс и на Фокс нюз в 20 години. Представени са кариерният скок на Ейлс, личният му живот, създаването на Фокс Нюз, развитието на аферата за сексуален тормоз, влиянието му върху Републиканската партия и т.н. Тук акцентът е върху мъжът и неговото влияние върху медии, политика, жени, колеги и т.н. Наоми Уотс е в ролята на Гретчен Карлсън, този образ е много по-пълен и многопластов, отколкото изиграният от Никол Кидмън. Образът на Ейлс, изигран от Ръсел Крол е също пъстър, многопластов, какъвто е и целият сериал. В рамките на 7 серии от 50 мин, което е доста повече екранно време, са развити и орбазите на много други герои в историята; представено е влиянието на Фокс върху щатския политически и обществен живот. Сериалът е много интересен, има начало, завръска, съспенс, развръска и край; има история, има и множество добре развити герои. Ръсел Кроу спечели награда Златен Глобус за ролята си, като сериалът също има доста номинации за награди. Бих го гледа отново.