Силата на Българското слово

В навечерието на 24 май, най-хубавия Български празник; на азбуката, просветата и културата, Фондация „Памет и Дух Български“ организира благотворително събитие – седянка, под надслов „Силата на Българското слово“. На 21 май в Съюза на Архитектите гости на фондацията бяха Нора Пенева, автор на книгите „Номер 9“, „Буки“ и „Глаголическиименник и нумерология“, Мария Алексова, бижутер на арт бижута с колекция Глаголически бижута, Силвия Асенова, художник, а входът за събитието беше с дарения. Средствата събрани от събитието ще бъдат изразходвани за сътворяването на авторска песен във възхвала на Донка Ушлинова (Комитката).

Десислава Хаджийска, автентичен народен изпълнител, съосновател на фондация „Памет и Дух Български“ откри събитието и представи другите съоснователи - Мадлен Владимирова и Николета Хаджийска. Целта им е да събуждат Българския дух и силата на родовата памет, като работят в обществена полза, издържат се от дарения. В публиката имаше жена, която плетеше, тъй като е дошла на седянка. Седянката е стар български обичай; след приключване на земеделската работа на полето през есента, е започвал сезона на седянките; на първата за сезона седянка са се събирали само момите и са имали наричания за любов; на следващата вечер започват да идват ергените; после майки, баби; седянките са място за общение на цялото село, които са продължавали до първи петли. Паметта на един народ е неговата сила, чрез традицията съхраняваме и предаваме ценностите, уменията и практиките на народа от поколение на поколение.

Нора Пенева започна своя разказ с въпросите „Кое ни прави българи? Кога ще загубим нашата идентичност като българи?“ и даде отговора – „докато има слово; хора, които говорят на български и пишат с кирилски букви, пеят български песни, танцуват български хора, няма да се загуби българската идентичност“. Темата на нейното изложение беше различна гледна точка на образа на Свети Константин Кирил Философ. Спомена за неуважението към светостта на образа в медиите в момента. Роден през 827 г в Солун като Константин, умира на 42 години; най-малкия от 7 сина на Лъв, византийски военен служител и майка му Мария (с български произход по неофициални източници). В езотеричната и окултна митологична традиция седмият син  от седем сина има особено място – смята се, че този човек носи божествена енергия, висш духовен дар, или вътрешна сила, предопределена от съдбата; счита се, че е носител на свръхестествени способности, ясновидство, дарбата на изцеление, мистично знание, връзка с ангели или невидими светове. Това е зададено в образа на Свети Константин Кирил Философ. Полиглот, интелектуалец, мисионер или човек със свръхестествени способности. Символ е на пробудения дух в човешко тяло. В младежките си години следва в Магнаурската школа, където следват български владетели; до 24-тата си година владее арабски, иврит, латински, музика, аритметика; създава глаголицата – най-великото му постижение - азбука на светлината, сакрален буквен код, съставен от знаци, в които е вложено числово, космическо и духовно значение; превежда евангелията с помощта на глаголическите букви, тоест сваля божественото в достъпна форма - „И словото стана плът“. Създавайки глаголицата Св. Константин Кирил засява семето на българската култура и идентичност. Глаголицата официално е приета за свещенна, папа Адриан приема в Рим през 867 г Св. Константин Кирил и брат му Методий с почести, освещава книгите преведени от тях с помощта на глаголицата и позволява използването им в литургия (невиждан до тогава акт, тъй като до тогава само латински, гръцки и еврейски са били използвани за четене на светото слово) и те са приети за равноапостолни; те носят със себе си мощите на Св Климент Охридски (открити от Св Кирил през провидение).

След увлекателния разказ Нора направи кратка медитация „Словото оживява“ за хората в залата. После получи цветя от организаторите, картина и наричане „Да е светлина в душата ти, да е Слънце по пътя ти, да е здрав корена ти, Благодаря ти, Нора“.

После организаторите поканиха потомка на рода на Васил Левски, която каза няколко думи; и наследник на рода Карамихайлови, в чиято къща се провеждаше в момента събитието (Иван Карамихайлов е бил царски лекар и тук е била клиниката му).

Накрая седянката завърши с традиционен поздрав в изпълнение на Денис Колев, акордеонист, композитор, корепетитор на националния амсамбъл Филип Кутев, и Десислава Хаджийска "Спирайте се моми на седянка" (страхотен глас, направо космически, който изпълни залата, а в мен предизвиза избухване, вибрации и настръхване). Събитието завърши с криво хоро в изпълнение на ансамбъл Лозенец, и още две хора, в които ансамбълът включи и публиката. Ако искате да подкрепите дейността на фондацията, можете да направите дарение.

 

Пътуване през душата

Искам да разкажа за едно събитие и за едно пътуване на приятел, за когото блогът е писал и преди: Стела Христова – Сачи. На 12 май Клуб на пътешественика и Ателие по Индийска Култура организираха събитието „Сачи в Индия: поклонение в земята на Боговете“. Това беше приказка през снимки и разказ за последното пътуване на Сачи в Маяпур и Вриндаван, Индия; местата на нейния духовен заряд, където тя се чувства у дома. С хората, които там среща, и с които се познава от преди, или се е запознала тази година, се чувства близка, както тя се изказа: като едни съселяни, една общност. Маяпур е в Западен Бенгал, делтата на река Ганга, където в момента се строи най-големият храм в Индия; ведически планетариум, в който посетителите ще видят подредбата на Вселената през представата на Ведите; Вриндаван е в Уттар Прадеш, на брега на Ямуна. Прах, бактерии, тропик, влага, тежест на въздуха, джунгла, чакали, змии, мангусти, маймуни, рикши, храмове, селфита с местни, аромати, крави, сарита, ритуално къпане, ласи, цветове, обикновени хора, духовност – това е Индия по разказа.

Маяпур (място, изчистено от илюзията)

Сачи започна историята за престоя си в Маяпур като ни разказа трогателната история на Майтили - специалната лечителка в Маяпур, една жена от Китай, която е учила китайска медицина и е дала обет, че няма да върне никога болен човек, който стъпва на прага й; и която преди повече от 20 години се премества в Индия и приема Ваишнавизма, което беше първият момент от разказа, който ме трогна и разплака.

Когато отиваме в Индия като поклонници (защото имаме вяра, която ни води там) каза Сачи, обикаляме храмовете. Раджпур Джаганатха е първият храм, за който ни разказа, където божествата изпълняват желания, но обещаваме нещо в замяна на божествата. В храма се влиза бос, за да си смирен, да сме близо до земята и да се отнесем с почит към светостта на мястото. В храма има самадхи – мавзолеи на светци; дом е на фестивали; духовни инициации; има статуя на Мая, богината на илюзиите. На това място всичко излиза наяве, истината винаги се показва, и духовното, и материалното, комерсиалното, всички скрити мотиви се показват. Има и баняново (не бананово) дърво, което се развива векове наред – чула е човек да казва, че всеки един от нас трябва да се опита да посади баняново дърво - тоест това, което оставим след себе си, толкова да е силно, да се развива и да остави такова наследство след нас, което да остане много след като ние си отидем. В корените на това дърво са намерили статуия на Шива Линга, на дървото хората закачат камъчета със своите желания и се вярва, че когато камъкът падне, желанието се изпълнява.

Обикновените хора се отнасят с преклонение пред своя труд и молят Бога за подкрепа в своите начинания. За Сачи Индия са простосърдечните, обикновените хора, в които вижда духовността в ежедневието им и в тяхното поведение без показност тук и сега.

В храмовете всеки може да отиде до олтара и да направи пуджа – обожание, почит – да поднесе цвете, ароматна пръчка, лампа със свещичка; тоест храмът е достъпен за хората, и те се обръщат към божествата без посредник. Когато се прави ягия – жертвоприношение с огън от кравешка тор и масло гхи, в огъня се поднася зърно, плодове, цветя, молитва, нещо достъпно за всички. Друго характерно е, че има жени, които изпълняват т.нар. Баджан, което е песнопение на свещени текстове, мантри. Винаги на божеството се поднася храна, която се предлага с молитви, след което се раздава на поклонниците, нарича се прасад или милост от санскрит. Най-вкусна храната е, когато я споделяш с приятели.

Хората в Индия са през цялото време в състояние на обмен, ако поискаш от просяк пари, той може да ти даде. Друг начин да бъдеш поклонник в Индия е, да отидеш не, за да взимаш, а за да даваш. Какво можем да дадем?! – общуване, да приказваме с хората; служене, да отидем да изметем някой храм; да купим гирлянд и да го поднесем на олтара; да дадем пари, парите, които даваме за духовна кауза са нещо неизмеримо, безкрайно, което прави сърцето щастливо.

След това ни разказа за Баджан – място, където светецът се установява, спира да пътува и повтаря молитви и мантри; разказа ни и историята на един бабаджи – вид свят човек от Маяпур. За това е важно да сме изключително уважителни с всички, не знаем кой човек каква история има и кой е, дори да е обикновен човек – светостта в сърцето е неизмерима, има касти, йерархии, но на нивото на светостта и духовността хората са равни.

Друг начин да се свържем като поклонници с Индия е през храмовата култура и местните хора; чрез т.нар парикрами – поклоннически обиколки с броеница в ръка и повтаряне на мантри и молитви.

В селата кравата е свещено животно, всички продукти от нея се използват; кравешката тор е високоенергийна брикета; тя е антисептична, антибактериална и се използва в сапуни, медицината, измазват къщите, ползва се за брикети. Кравите са членове на семейството. Пред домовете се сади дървото нийм, което пази от насекоми и скорпиони; има уважение към жените. В западен Бенгал живеят мирно, празнуват и си помагат мюсюлмани и хиндуисти. Уличната храна е винаги на момента приготвена.

Друг основен храм в Маяпур е храма на Нарасимхадева, там се моли за защита.

Най-хубавото нещо, което може да се направи по време на поклонническо пътуване е да споделяме дарове, които получаваме; не е сладко, когато го правиш само за себе си; много по-сладко е, когато го споделяш с другите – каквото и да е – разходка, храна, преживяване. Един от начините да се свързваме по-силно със светите места е, когато го правим с някой друг. Хората в дигиталния свят са сами, самотни, докато в Индия човек не може да се почувства самотен, няма чувство за самота.

Вриндаван (родното място на Кришна)

Вриндаван по думите на Сачи е едно от най-интензивните, откачени, щури, динамични, цветни, агресивни и безумни места, едно от най-сладките и прекрасни места на земята; изумително място, което или ще те шокира, или ще те плени. Светите места трябва да се виждат през ушите, казва един учител; слушайте за тях, от светците, описания за тях, за значението им, за чудесата, за енергията им, не се опитвайте да ги видите с материалните очи, защото ще видите прах, клаксони, маймуни, рикши. Тук хората се радват, не ходят на дискотека, а отиват в храма да танцуват, пеят и да се забавляват.

Разказа ни за храма Кришна Валаран (на 50 години) и фестивалите в него, когато храната е безплатна. Най-хубавото, което можем да направим, е да отидем на поклонение, на фестивал, с близки на сърцето ни хора, за да имаме с кого да споделяме, защото когато си сам, каквито и прекрасни преживявания да имаш е съвсем различно от това да имаш човек, който има твоите ценности и разбира това, което преживяваш и ти, дори да не си го говорите. Тези думи много ме трогнаха, защото това е и моето разбиране за нещата.

В храма Говинда Джи, който е полуразрушен; има подземие, където има много стара реликва на 5 хил години – на божеството Йога Мая. Отношението към божествата е като към личност.

Хареса ми как Сачи говори за някои свои стари приятели индийци от Вриндаван: Сунил е смирен, спокоен, усмихнат, олицетворение на спокойствието, търпението и благостта и изключително честен човек; държи на дългосрочните отношения. Прабат е човек с аристократично, спокойно, вглъбено излъчване, красив, с благородни черти, седи и те изучава, с голямо доверие към хората и силна вяра; който вярва, че каквото е имал в миналото е достатъчно и сега и ще му стигне и занапред; човек, който е благодарен на това, което има, радва му се и го съхранява; така се съхранява наследството от различни култури. Има и такива хора.

Говори и за бабаджи - светци, избрали живот на отшелничество, но и на служене; които колкото и малко да имат, са непрекъснато в служене – грижат се за светите места, за кравите. Казват: Лесно е да се служи на Бога, който е на олтара, защото той не ходи и мълчи, а важно е да служите на Бога, който говори и ходи, тоест на живите същества около нас; истинското служене е да служим чрез любов, грижа, подкрепа и преданост на тези, които са около нас. И един от най-великите начини да се свържем със светите места е ние активно да се ангажираме в сева – служене; да мислим, не какво ще вземем, а какво ще оставим и какво ще дадем. Тези думи на Сачи дълбоко ме трогнаха, защото са верни и защото и аз се опитвам да ги практикувам.

И накрая Сачи сподели за два проекта, които тя и 60 човека от България са подкрепили финансово – Sandipani Muni School (приют и училище за бедни момиченца от региона в началото, създаден от италианец преди 30-ина години, което в момента има около 1400 деца от 1 до 12 клас с четири сгради и училища) и подслона за крави Care for cows (колкото е по-голямо животното, толкова е по-нежно). Сачи и останалите българи са осигурили пълна стипендия на 6 деца за 1 година. Съветът беше: отидете там и правете нещо; не бъдете просто консуматори на духовност, а я сътворявайте заедно с местните хора. Поклон.

Сачи разказва сладко, увлекателно и успя да докосне аудиторията; да разплаче някои, да разсмее други; да ни покаже Индия през своите очи. Тя казва, че да бъдеш поклонник в Индия е огромен дар, но и изпитание за ума, тялото и духа. Компасът на личните ти ценности вярно ще покаже къде се намираш на картата на своето духовно пътуване. Гледната точка на туриста, пътешественика и поклонника са три измерения на свързване с тази земя на чудеса, мъдрост, святост, но и на предизвикателства.

Освен представянето, Сачи беше приготвила мини базар с ароматни масла, амулети и дребни сувенири. Имаше и лека почерпка със сладки и соленки от Индия.

Всичко е въпрос на очи, с какви очи гледаш на света и от какво ниво на осъзнатост. Това разбрах след моето пътуване в Япония, за което ще разкажа в друг пост, и от разказа на Сачи за Западен Бенгал и Уттар Прадеш. Далечната дестинация стана близко място Надявам се, че разказът ви е бил интересен.