Балетът за деца – разширяване на кръгозора и нещо различно

През януари Софийската национална опера и балет беше включила в репертоара си „Палечка”, балет за деца по музика на Дж. Росини, по приказките на Х. К. Андерсен. Балетът е съвместна продукция на Софийска опера и балет, балетна школа „Силует”  и НУТИ. Освен приказката за Палечка, са пресътворени и приказките „Снежанка и седемте джуджета”, „Храбрият оловен войник” и „Грозното патенце”. Аз отидох да гледам детския балет с двете ми племеннички, които са на пет годинки. Моите пламеннички харесват да гледат балет по интернет, играят на балерини и от време на време искат да станат балерини; пускала съм им и „Лебедово езеро” в изпълнение на Мариинския балет, който те гледат близо час с интерес. Идеята да гледат балет на живо за първи път, макар и балет за деца, се оказа добра.
В неделята, когато ние отидохме, „Палечка” се играеше не на голяма сцена, а на малка сцена на 7-мия етаж на Националната опера. Още с влизането в залата, на мен и снаха ми ни направи лошо впечатление, че местата са пластмасови столове (не много удобни), чиито номера бяха разбъркани  и съответно ние не успяхме да заемем местата, които предварително бяхме избирали. Залата е малка, без подиум или сцена, което затруднява виждането особено на дечица, седнали на задните редове и пред тях седящи възрастни. На мен и снаха ми ни направи и лошо впечатление, че една от педагозите постоянно напътстваше по-малките изпълнители, като по този начин според нас им внасяше допълнителен стрес с думите да си махнат дъвките или къде да застанат. Но до тук с негативните коментари. „Палечка” се играе от страшно много изпълнители, които са на различни възрасти, от 3 до 18 години (по мое мнение), чиято координация си е трудна задача заради разликите във възрастта и уменията; балерините и балетистите играят с голям ентусиазъм; особено малките балеринки са много сладки. Кралицата и кралят на елфите, Снежанка и принцът, майката на Палечка и Къртът, Мишката са балерини и балетисти от Националната опера. Палечка, лястовичката, принцът на елфите, жабки, летни цветя, есенни листа, снежинки, джуджета, пеперудки, пиленца, кокошчици, лебеди, лястовички, елфи са солисти и артисти на Националната опера и балет, ученички от НУТИ и дечица и по-големи изпълнители от балетна школа „Силует”. На спектакъла имаше доста родители, дошли да се порадват на отрочетата си-изпълнители. Като цяло балетът е много сладък, всички деца зрители много го харесаха и успяха да се задържат на места си в продължение на един час. Едната от моите племеннички след балета по целия път до вкъщи си пееше, а в къщи започна да танцува като балерина; и на двете ми племеннички балетът „Палечка” много им хареса. Това се оказа добър опит за внасяне на малко духовност и култура в живота на малките, нещо различно от обичайните им занимания и разширяване на кръгозора. Препоръчвам горещо на родители, лели и чичовци на малки деца да водят дечицата на балет за деца в Софийската национална опера и балет; има доста детски спектакли в репертоара. Билетите и за деца, и възрастни бяха по 8 лв, което е доста добра цена.

Идеята и реализцията на този спектакъл е на директора на школа “Силует”   Вероника Ценкова, хореограф е  Галина Сребрева, художник на костюмите – Мария Блажева. Балетна школа „Силует” е създадена през 1998 от Вероника Ценкова, балерина в Софийска опера и балет. Галина Сребрева е също балерина в Софийска опера и балет и хореограф, а „Палечка” е първия й балет за деца.

Как добрият текст спасява постановка

снимки от сайта на Народен театър

Следните редове ще са посветени на две постановки в Народен театър „Иван Вазов”, които са стари в репертоара, но аз гледах едва напоследък на голяма сцена. Две постановки, направени по брилянтни текстове; постановки, които на мен не ми харесаха особено, защото ми се сториха леко скучни и досадни, но тъй като за тях има доста положителни оценки, според мен трябва да се гледат заради текстовете.
Първата постановка е спектакълът на Леон Даниел "Пигмалион" по текста на Джордж Бърнард Шоу; сценография и костюми: Елена Иванова, музика: Кирил Дончев. Участват Рени Врангова, Валентин Ганев, Мариус Донкин, Жоржета Чакърова, Йорданка Кузманова, Стефан Данаилов, Биляна Петринска, Добринка Станкова, Христо Чешмеджиев, Албена Георгиева, Стоян Пепеланов, Георги Делов.
"Пигмалион" е най-дългогодишното заглавие в афиша на трупата на Народния театър. Премиерата му е била на 7 март 1998 г., като от тогава са изиграни, с малко прекъсване, над 100 представления. Постановката продължава два часа и половина с антракт. "Пигмалион" е печелил награда Аскеер '98 за водеща мъжка роля на Валентин Ганев за ролята на проф. Хигинс; награда за млади театрални дарования “Иван Димов ‘99” за Рени Врангова за ролята на Илайза; номинация за Аскеер '99 за най-добра женска роля за Рени Врангова.
Комедията „Пигмалион“ е написана през 1913 г. и открито критикува нравите на викторианското общество и отношението към жената. Специалистът по фонетика (и отявлен циник) проф. Хенри Хигинс се хваща на бас, че за шест месеца ще превърне обикновената улична цветарка Илайза Дулитъл в истинска млада дама с добри обноски и перфектен английски. Всичко върви по план, докато не се появят чувствата.
На мен костюмите и декорите ми харесаха, кореспондират с духа на епохата; сценографията е добра. Играта на Рени Врангова и Валентин Ганев, които играят главните роли, доста ме издразни, на Валентин Ганев не му се разбираха добре всички реплики; за сметка на това, ми хареса играта на Мариус Донкин и най-вече на Йорданка Кузманова в ролята на майката на професор Хигинс. Явно режисьорският прочит е доста добър, защото се усеща силата на текста и идеите, които иска да внуши автора, като се разкриват добре и характерите на основните герои. Като цяло постановката ми се стори леко скучна, към края почти се успивах заради умората от работния ден и ако не беше добрия текст с режисьорския прочит, които ме впечатлиха, едва ли бих говорила за нея. Залата обаче беше пълна за пореден път (доколкото чувам винаги се играе в пълен салон) и се хареса на масата хора.

Следващата постановка е спектакълът на Бойко Богданов “Сако от велур” по текста на Станислав Стратиев. Премиерата на сегашната постановка е била през ноември 2009 (спектакълът е игран и преди 30 години с голям успех, с Калоянчев в главната роля). Сценография: Светослав Кокалов, костюми: Петя Стойкова, музика: Бойко Богданов, пластика: Александър Илиев. Участват: Георги Мамалев, Филип Трифонов, Стефан Щерев, Пламен Пеев, Мария Сапунджиева, Николай Урумов, Ванча Дойчева, Христо Терзиев, Виктория Колева, Стоян Ппепеланов, Цветомира Даскалова, Милена Атанасова, Кирил Кавадарков.
“Сако от велур” е сатирична комедия, която описва абсурдите на българското общество през абсурдната бюрокрация и проблемите в тромавата администрация. Езиковедът Иван Антонов си купува сако от велур, но заради подигравки на приятелите си, решава да го подстриже при човек, който стриже овце. При това сакото е записано в регистрите като частна овца и от тук започва ходенето по мъките на главния герой и приятелите му по етажите на администрацията. За всяко нещо в държавата се дължат данъци, следователно езиковедът трябва да плати годишен данък върху овцата – сако. За да бъде отписана овцата от регистрите е необходимо притежателят й да убие лисица. Сценографията не е впечатляваща, декорите са оскъдни, достюмите обикновени. Актьорите играя добре, Георги Мамалев се превъплащава в няколко роли и обира овациите на публиката, Мария Сапунджиева също играе доста добре и много ми хареса. Като цяло на мен постановката ми беше на моменти леко досадна, не успя да ме разсмее от сърце. Текстът обаче си заслужава заради сатирата, с която е обисан абсурда в живота ни. Залата беше пълна и спектакълът се хареса на повечето хора, които аплудираха дълго актьорите; имаше и цветя за Мамалев.

„Градините на Миро“ в София

снимка от сайта на галерията

През последните десетина година, три изложби са ми въздействали най-силно; ако ги подредя по хронологичен ред това са: изложбата на Жоан (Хуан) Миро през 2004, подредена в НДК в рамките на IX-ият Салон на изкуствата в Дните на Испанската култура, която представяше колекция на Националния музей Център за изкуствата „Кралица София”; ретроспективната изложба на колоритната мексиканска художничка Фрида Кало през 2010 във Виена, Австрия, организирана от Банк Аустрия (за която разказах подробно в блога и която ме вдъхнови да рисувам) и постоянната експозиция на картини от „Хималайския цикъл” на Николай Рьорих в Националната галерия за чуждестранно изкуство. В тази връзка, когато видях реклами в средата на декември за предстояща изложба на Хуан Миро (16 декември 2011 – 15 януари 2012) в Музейната галерия за модерно изкуство (http://modernartgallery-bg.com/), си обещах, че трябва задължително да мина оттам. Вчера най-накрая успях да намеря време за Миро.

Хуан Миро (1893-1983) е испански художник, сюрреалист, с уникален стил с ярки цветове. Той владее множество техники в изкуството – офорт, литография, акварел, пастел, колаж и живопис върху мед. Много популярни стават и опитите му в керамиката и скулптурата. Двете керамични фрески за сградата на UNESCO в Париж, преименувани "Стената на Луната" и "Стената на Слънцето" (1957-59), са едни от най-известните му произведения.

Изложбата „Градините на Миро“ включва 45 оригинални цветни литографии, създадени в късния период на художника, включени в три серии: серията "Чудеса и акростишни вариации в градината на Миро" 1975, серията "Скулптор" 1974 и серията „Токсична мелодия” (Melodie acide, 1980). Това, което обединява трите серии литографии е поезията и вплетените акростишия в образите, а това, което ги различава са фигуралните аналогии, които будят у публиката и наситеността и преобладаването на цветовете. Акростишията в образите трябва да се разчитат като се следва черната линия, която е основна в творбите. Литографиите от серията “Melodie acide” са създадени под въздействието на поезията от френската стихосбирка “Rimes d’Asie”. Литографиите от отделните серии трябва да се разглеждат/разчитат вертикално или хоризонтално, защото в тях има скрит, закодиран от художника, смисъл. Според експерти никой в света не може да разчете наистина скрития смисъл на всяка творба на Миро; това може да направи единствено авторът, но за съжаление той вече не е сред живите. Важно е да се знае, че от всяка литография има само един оригинал, носещ подписа на художника и отпечатан върху специална хартия Velin d’Arche, останалите отпечатаци са на обикновена хартия и не носят подписа на Миро, така че внимавайте, ако купувате литография на Миро с нейната оригиналност. Литографиите от изложбата в галерията се продават – цените са от 1800 през 2500 до над 5000 лв. Колекционерите, които проявяват интерес могат да закупят литографии от галерията, тъй като тя е официален представител и работи с Фондация Миро и литографско Ателие Мурло (с което е работил художникът, както и много други известни художници през 20 век). Докато аз бях в галерията, изложбата разгледаха около двайсетина човека, което според мен си е доста, тоест към изложбата има голям интерес. Е, не са стотици хора, както бяха на изложбата на Фрида Кало във Виена, дори месец след откриването, и се чакаше на опашка извън сградата, но София не е Виена и култа към изкуството тук е далеч от други страни. Въпреки това изложбата продължава още една седмица, ако не бъде удължена, така че, минете през „Оборище” 10. Заедно с изложбата „Градините на Миро“, можете да видите в останалите зали и някои литографии на Марк Шагал и Анди Уорхол, както и офорт на Пабло Пикасо.

Ето каква информация ни дават допълнително от галерията за Миро: „В литографиите от първата серия са заложени две от съкровените влечения на автора - поезията и градинарството. Музиката, поезията и сънищата са основни вдъхновения за Миро. Той създава цветни акорди и хармонии, абстрактни игри между черния контур и шарени фигури. Картините са лесно разпознаваеми заради яркостта на визуалния им ритъм, заради уникалния стил, ярки цветове и специфичен рисунък. Работата му преди 20-те години на 20 век носи разнообразни влияния от различни направления като фовизъм и кубизъм, съчетани с традициите на каталунския фолклор Стъпва в Париж за първи път през 1920 г. и живее там една година, преди да нарисува картината, която ще го направи известен - The Farm (и която по-късно Ърнест Хемингуей купува). Силно повлиян от атмосферата на града с неговите поети и писатели, както и от "Манифеста на сюрреализма" (1924) от Андре Бретон, Миро използва образи от сънищата си и въображаеми пейзажи. Голяма част от творбите му се явяват визуален аналог на сюрреалистичната поезия. В тези приказни и неясни видения могат да се разпознаят забавни геометрични форми и зооморфни елементи. Тези приказни и неясни видения са добре организирани и премислени, често на неутрален, плосък фон. В картините си Миро обикновено използва ограничен набор от чисти и интензивни цветове – жълто, червено, синьо, зелено и черно. Те въздействат предимно с цвета, линиите и вътрешния си ритъм.”

Разкази за втория шанс в любовта

снимка от kulturni-novini.info

Преди известно време гледах постановката „Здравей, обичам те” в Студио 5. Студио 5 ми направи приятно впечатление с уютната атмосфера, която е създадена; атмосфера, подходяща за среща с приятели на питие след тежък работен ден, за представяне на спектакъл, за джаз-концерт или винена дегустация. Студио 5 се намира в сградата на НДК.

„Здравей, обичам те” се играе от Бойка Велкова (моя любима актриса до сега) и Стефан Спасов. Това е романтична комедия по текстове от съвременната американска драматургия - Уди Алън, Дейвид Мамет, Нийл Саймън (по афиш), но най-вече по Нийл Саймън (по мое мнение). Още с първите реплики на актьорите, аз и моите приятели се спогледахме изненадано, тъй като познахме, че това е част от една друга постановка, която бяхме гледали преди повече от година на сцената на „Сълза и смях” – „Любов номер 2” по текст на Нийл Саймън. „Здравей, обичам те” ще се хареса на хората, които не са гледали “Любов номер 2”. Нашата малка компания обаче не остана очарована от „Здравей, обичам те”, тъй като познавахме добре текста, въпреки, че бяхме гледали постановката на Ивайло Христов преди повече от година, като тогава бяхме останали дълбоко трогнати от текста и играта на актьорите.

Спектакълът “Любов номер 2” е с режисьор Ивайло Христов, сценографията е на  Александър Смолянов, костюми Кирил Наумов. Участват Бойка Велкова, Стефан Спасов, Кристина Янева, Пламен Сираков. Не съм сигурна дали още се играе на сцената на „Сълза и смях” (премиерата е била през октомври 2009). „Глава втора” е оригиналното заглавие на пиесата, която е почти автобиографична за Нийл Саймън. “Любов номер 2” е романтична комедия за любовта между мъж и жена и за втория шанс. Въпросите, които авторът поставя са: Можем ли да обичаме само един човек? Можем ли да обичаме не само един човек - когато любовта на живота ни си отиде, имаме ли място за втора? Как се справяме с болката? Искаме ли да забравим? Има ли втори шанс за самотниците? Болката, борбата със самия себе си, със собствените си чувства, оплитащи и някой друг, възможните изходи и решения, типичните и нетипични пътища на брака – това са темите, които занимават автора. Играта на актьорите в “Любов номер 2” беше много добра, хареса ни и сценографията и режисьорският прочит; като цяло “Любов номер 2” ни хареса и ни впечатли, когато я гледахме преди повече от година. Ако все още се играе на сцената на „Сълза и смях”, отидете и я гледайте; ако не се играе, можете да гледате „Здравей, обичам те” в Студио 5, тъй като мисля, че ще ви хареса.

Най-важното пожелание

В седмицата на  пожеланията и за себе си и към близките приятели и роднини между Бъдни вечер и Нова година, от толкова много пожелания се замислих кое е най-важното, извечното за всеки човек. До сега смятах, че най-важното за всеки човек е здравето. Много хора казват: важното е да има здраве, всичко останало се купува или постига с повече усилия; а нямаш ли здраве, губиш всичко, защото липсата на здраве не се оправя с пари и носи нещастие у човека и ближните му.

Един ден през тази седмица обаче случайно чух репликите на една баба по Канал 1, които ме накараха да се замисля дали наистина здравето е най-важно. На следващият ден ми подариха лист с мисли на майка Тереза, които затвърдиха надигащите се размисли. Сетих се и за една приятелка, която води семинари за езотеричните възприятия на света, която обича да цитира Библията, в която е записано „Обичай ближния си, както обичаш себе си” – повечето хора цитират първата част от повелята, като забравят втората. И да, за няколко дни в мен съзнателно порасна убеждението (подсъзнателно може би за година или за цял живот до сега), че всъщност най-важното пожелание за всеки човек е да има Любов – любов към себе си и към ближните. Без любов и хармония (мир) в душата и сърцето си, човек лека полека загубва здравето си; без любов човек се чувства фрустриран, обзема го агресия към себе си и околните, обхванат е от неудовлетвореност, понякога и от омраза към себе си и околните, чувства се нещастен и лека полека губи здравето си, появяват се една след друга болестите. Тоест най-важното, извечното за всеки човек е Любовта. Не случайно поети, художници, писатели, композитори, драматурзи, кинематографи и прочие творци през вековете са посвещавали безброй думи и образи на Любовта (не на здравето) - извечното начало за човека. Дори обикновените хора още от античността и първобитно-общинния строй са украсявали стените на пещерите си или съдовете си със сцени, изразяващи любов. Едни от големите събития, оставили отпечатък в историята на света и митологията, са посветени на любвта (например Троянската война, любовта на Цезар и Марк Антоний към Клеопатра, властването на Хенри VIII, еретичните писания за любовта на Исус Христос към Мария Магдалена, и тн). Майка Тереза, един от най-светлите примери за подражание в нашето съвремие също е посветила живота си на любовта към ближните, за нея „Единствената реалност е Любовта”. Други наши съвременници пеят “All you need is love”.

И така за мен отсега нататък най-важното пожелание към себе си и близките ще е: не да има най-вече здраве, а да има много любов в мен и около мен, много любов в сърцата и душите на близките ми приятели и роднини; защото както са казали великите творци – любовта дава криле, любовта е способна да преобрази света, любовта прави от човека здрава, пълноценна и щастлива личност, готова да преодолява планини, а тъй като всички хора са част от цялото - здрави, пълноценни и щастливи личности водят до здрав и щастлив свят.

Пожелавам на всички много любов в душите и сърцата и много любов около тях.

"В любовта страх няма, но съвършената любов пропъжда страха. По това познаваме, че любим чедата Божии, като любим Бога и пазим Неговите заповеди." (1 Йоан. 4:18; 5:2)

Какво се случва, когато кошмарите обгърнат живота ни...или една разочароваща постановка на Народния

"За кризата на онзи, който всичко си има. Склонни сме да смятаме преуспелия човек за щастлив и достоен за завист. Но за мен победителят е единак, изгубен в лабиринтите на своя успех “

Серджи Белбел

снимка от сайта на Народен театър

Преди няколко дни гледах театралната постановка ,,В Тоскана" (2006) от Серджи Белбел. Постановката се играе от 22 октомври на камерната сцена на Народен театър „Иван Вазов”. Режисьор на спектакъла е Ида Даниел, сценографията е от Рин Ямамура, костюмите са на Даниела Иванова, а музика на „Аmbient Аnarchist” (които имат номинация за музика ИКАР 2010) . Участват Цветан Алексиев, Ева Тепавичарова, Марий Росен, Цветомира Даскалова.

Режисьорът Ида Даниел до сега е номинирана в категорията “Изгряваща звезда” за АСКЕЕР 2009 за спектакъла си ”Мъртвата Дагмар или малката кибритопродавачка” в Театрална работилница “Сфумато”, а Рин Ямамура е получила награда ИКАР 2010 за най-добра куклена сценография.

Вероятно авторът на текста е имал оригиналната идея да покаже кошмарите, в които изпада човек, измъчван от съмнения по повод личните си отношения с най-близките си - семеен партньор и приятели и по повод смисъла на живота си и смъртта. Кошмарите, в които изпада лутащият се човек, които произлизат в повечето случаи от собствената му несигурност в себе си, от собствената му глава и човек престава да различава измислици от реалност, халюцинации и сънища от действителност. Историята в текста се завърта около кошмарните сънища на един художник, в които главни герои са съпругата му и двама близки приятели; сънищата и халюцинациите на художника се различават от реалността единствено от звъна на телефона.

Най-хубавото обаче на постановката ,,В Тоскана" е заглавието и красотата на Ева Тепавичарова. Режисьорският прочит на текста според мен не е добър, получава се спектакъл от отделни фрагменти, които звучат шизофренно и досадно и така и не се открояват ясно идеите, които е искал да ни внуши авторът на текста. Сценографията е ексцентрична (шапка-мозък, гумена кръв, паяци, бръмбари и други същества от кошмарите), декорите са в синьо и бяло като в сънищата; костюмите са запомнящи се – изцяло решени в синьо. Актьорите обаче играят неубедително и някак си също не успяват да ни предадат смисъла на текста. На моменти зрителят изпада в голяма досада. Като цяло постановката е объркана (съмнявам се, че много хора ще я разберат), досадна и разочароваща и не си заслужава да се гледа; в момента в театрите се играят много, много добри постановки, които си заслужават времето и парите.
PS Въпреки това Рин Ямамура получи номинация за награда Аскеер 2012 за сценографията си.

Шокиращо ръкомахане в Народния

снимка от сайта на Народен театър

Наскоро гледах една стравнително нова постановка на Народен театър „Иван Вазов” -"Ръкомахане в Спокан" по текста на Мартин Макдона, която се играе от края на септември на камерна сцена. Режисьор на спектакъла е Явор Гърдев, сценография и костюми: Даниела-Олег Ляхова, музика: Калин Николов. Участват: Иван Бърнев, Леонид Йовчев, Теодора Духовникова и Павлин Петрунов.

Това е поредната шокираща постановка след „Козата или коя е Силвия” на  Гърдев, която гледам. Режисьорът я определя като черна комедия, но аз не бих я определила като комедия, нито дори като политическа драма (бях чела някъде подобно определение за пиесата, но в нея не прозират толкова обществено-политически проникновения), а по-скоро я определям като криминална драма или трилър. Зрителите биват стреснати още в първите минути от изстрел, който като че ли цели да ги мобилизира да приемат какво следва до края. Действието в постановката се развива в една хотелска стая в щатите и проследява драмата на вманиачен психопат, който над 20 години издирва отрязания си крайник; драмата на плиткоумни пласьори на дрога, които решават да го преметнат като му пробутат ръка на абориген от музей и драмата на влюбен в маймуна рецепционист, който иска да умре като екшън-герой. Драмите на различните герои се преплитат в един ден наситен с насилие и обрати. На сцената се размяткат десетки отрязани ръце, има заложници поливани с бензин  и палени, словесни и телесни битки. Текстът с нищо не впечатлява освен и идеята за расизма, всичко останало е до болка познато от криминалните щатски филми. С това "Ръкомахане в Спокан" отстъпва на „Козата или коя е Силвия”, в която все пак Олби развива характерите на лирическите герои, като засяга темата за любовта и изневярата, за приятелството и предателството; за различните хора (и по-специално тези с по-различни сексуални предпочитания), за приемането им и отхвърлянето от обществото; за моралните норми на обществото. В "Ръкомахане в Спокан" основната идея е насилието, расизма и престъпността в някои прослойки на американското общество.

Постановката е разтърсваща, изпълнена с насилие и провокативна. Иван Бърнев прави много силна и въздействаща роля като вманиачен психопат, Леонид Йовчев също прави много добра роля; монологът му е единствената част, в която зрителят за малко се отпуска и разсмива. Духовникова играе слабо и преиграва. Сценографията е брилянтна според мен, костюмите са ок и режисьорският прочит явно е добър. Въпреки това на моменти ми ставаше досадно, на моменти ми се повдигаше от мяткащите се ръце и насилието; на края на постановката останах с противоречиви впечатления; не мога да кажа, че спектакълът ми е харесал и бих го препоръчала. Постановката явно е добра, но е и силно шокираща и трудна за преглъщане от масовия зрител; зрителите със слаби нерви да се замислят дали да я гледат; не се препоръчва за лица до 16 години.

 

PS Леонид Йовчев получи номинации за Икар и Аскеер 2012 и награда Икар 2012 за поддържаща мъжка роля за ролята на Мервин. Теодора Духовникова получи номинация за Аскеер 2012 за Поддържаща женска роля за ролята на Мерилин, а Калин Николов получи номинация за Аскеер 2012 за театрална музика.

Дните на руската духовна култура в България завършиха

На 15 септември 2011 г., в зала 1 на НДК се състоя официалното откриване на Дните на руската духовна култура в България с балетен гала-концерт „Звезди на руския балет” с участието на изявени солисти на водещите руски театри. Дните на руската духовна култура в България се провеждат тази година в периода 12 септември – 25 ноември и са подкрепени от Министерство на културата на Руската федерация и Министерство на културата на Република България. Тази седмица, Дните на руската духовна култура завършиха с концерт на Държавния академичен ансамбъл за народни танци „Игор Моисеев”, който се проведе в София на 23 ноември в зала 1 на НДК от 20 ч. По програма ансамбълът имаше насрочени концерти и в Пловдив и Варна, но те бяха отменени.

Игор Моисеев (1906-2007) е един от най-великите хореографи на 20 век, създател на нов жанр в сценичното изкуство – народно-сценичната хореография, като прави народния танц достояние на световната култура. Игор Моисеев е създател и на първия в света професионален ансамбъл за народни танци през 1937 година и на първата в света професионална школа за народни танци при ансамбъла пред 1943 година. Ансамбълът е идвал в България до сега 4 пъти (през 1945, 1962, 1978 и 2008 г.).

Концертът започна със закъснение от двадесет минути и продължи над два часа с антракт от половин час вместо двадесет минути – явно трупата не държи много на точността по отношение на публиката. Костюмите на артистите бяха много красиви и колоритни. Липсваха обаче декори или украса на сцената, като сценичен похват беше използвана игра с цветовете на прожекторите. В първата част ансамбълът представи руски, гръцки, грузински, сръбски, македонски и шопски народни танци. Естествено залата се взриви при изпълнението на българския танц и като цяло всички танци от първата част бяха доста аплодирани. През втората част видяхме спектакъла "Нощ над пустата планина", станал хит на Бродуей, по либрето и хореография на Игор Моисеев. Спектакълът беше интересен и се хареса на публиката, но според мен беше леко осакатен от липсата на декори. Декорите в комбинация с красивите костюми само щяха да обогатят общата картината и по-пълната представа на зрителите за историята. Като цяло на мен първата част по-ми хареса, докато на компанията ми повече й хареса втората част със спектакъла. Залата аплодира бурно ансамбъла, който излезе на бис два пъти; накрая художественият директор на балета в момента - Елена Щербакова благодари на българската публика за топлото посрещане и за бурните аплодисменти. Като цяло залата не беше изцяло пълна въпреки, че бяха обещани автобуси за хората от Пловдив, които са имали билети за отменения концерт, но имаше доста хора, доста аплодисменти и добро настроение.

През 2012 година в Русия ще се проведат Дни на българската духовна култура.

Още новини от Киномания

След новият филм на Уди Алън „Полунощ в Париж”, за който вече разказах, в рамките на Киномания беше включен още един филм, който гледах, в който действието се развива също в Париж – „Парижки блус”. „Парижки блус”, 1961г. е на режисьора Мартин Рут, с музиката на Дюк Елингтън и участието на Пол Нюман, Сидни Поатие, Луис Армстронг и др. Филмът е получавал номинации за Оскар `61 и Грами за филмова музика и беше включен в програмата на Киномания по случай 110 години от рождението на Луис Армстронг. Честно казано този филм не ме впечатли много, защото очаквах да слушам повече джаз и по-голямо участие на Луис Армстронг, а всъщност се оказа разказ за двама музиканти, които се влюбват в две туристки и са принудени да преосмислят живота си и да вземат решение за бъдещето си. Филмът обаче ми беше интересен с това, че е черно-бял, че показва модата в дрехите и прическите от 50-те/60-те години, които са ми любими и че показва стари кадри от Париж, който ми е любим град. Кино Люмиер беше пълно с любители на джаза и въпреки че не слушахме много джаз, все пак беше приятно. А гледането на „Полунощ в Париж” и „Парижки блус” в рамките на една седмица заради Киномания (въпреки че няма място за сравнение между съвременните цветни, красиви, романтични кадри от 2010-то и черно-белите кадри от 1960-та) породи желанието пак да отида до един от любимите ми градове.

Друг забележителен филм, който имаше премиера на Киномания, беше „Кожата, в която живея”, 2011г. на режисьора Педро Алмодовар по романа Тарантула на Тиери Жонке. Филмът е имал премиера в Кан тази година и вероятно ще има претенции за Оскар. Антонио Бандерас прави силна роля. Филмът е доста извратен и краен, но мен не ме шокира, за разлика от приятелите, с които го гледах, които бяха шокирани. Филмът преплита по начин, характерен едва ли не само за Алмодовар, няколко трагични истории, някои от които граничат с перверзията. Ако оставим настрана историята за бащата, който отмъщава за изнасилването на дъщеря си (довело до самоубийството й) по садистичен начин, на какъвто е способен само гениален в лудостта си хирург, сменяйки пола и самоличността на едно момче; остава историята за богат, велик пластичен хирург, чиято любима жена загива трагично след изгаряне в катастрофа и на когото животът след това остава посветен на идеята на създаде по трансгенетичен метод изкуствена кожа, която да спасява и да дава шанс на хора, жертва на изгаряния и страдащи от малария, кожа, която носи генетичния материал на прасе и на човек, кожа, която не гори и не мирише и е бариера срещу маларийните комари. И така, за мен основната история не е шокираща, защото виждам в нея голямата любов на един луд експериментатор към жена му, която води до създаването на революционно откритие на границата на биоетиката. Филмът се заслужава да се гледа от хората с по-силни нерви и с експериментаторски дух.

Една силна постановка на Младежкия

снимка от novinar.bg

Наскоро гледах постановката „Кола Брьонон” в Младежкия театър „Николай Бинев”. Исках да я гледам още от април, когато беше премиерата и постановката беше номинирана за три награди Аскеер 2011 (за музика, за костюмография и за най-добро представление), но все не оставаше време за нея. Постановката спечели награда Аскеер в категория „Костюмография".

„Кола Брьонон” е по романа на Ромен Ролан. Режисьор на спектакъла е Владимир Люцканов; сценографията и костюмите са на Петя Стойкова, а музиката - на Кирил Дончев; мултимедия – Николай Люцканов, подводни снимки – Стефан Тодоров, грим – Димитър Коклин и екип. Участват: Малин Кръстев, Станка Калчева, Искра Донова, Силвия Лулчева, Гергана Христова, Герасим Георгиев-Геро, Николай Луканов, Светослав Добрев, Стефан Мавродиев и др..

Действието в спектакъла се развива през 16-17 век по време на чумна епидемия. Сценографията е интересна, в началото пред зрителя се появява редица от къщички с малки прозорчета и врати, от които излизат героите; къщичките са обединени в коплекс като голяма къща с наклонен покрив; след това сцената се върти и пред зрителите се появяват последователно къщата на Кола със стаи и ателие за дърворезби и гостоприемницата на селото. Включена е и мултимедия, която допълва сценографията като показва мечтите и мислите на главните герои посредством плуването им във вода, а в друго време мултимедийните ефекти пресъздават пожар, изпепеляващ къщата на главния герой. Костюмите са интересни, дори красиви, точно в духа на епохата. В началото има и участие на каскадьорска група, която изпълнява ролята на дяволи или тъмни сили. На сцената от време на време излиза четиричленен оркестър от „странни старчета”, който изпълнява песни, а малко петгодишно сладко момиченце изпълнява отделни песни. За отбелязване е, че текстът на една от песните, която се повтаря най-често, съдържа нецензурни думи и не е много подходяща за изпълнение от дете или слушане от деца и води до леко опростачване на цялостното впечатление от постановката (мнение на компанията ми). Иначе като цяло на мен ми хареса адаптацията на Люцканов, запазен е класическия текст и всичките философски размисли за ценностите на хората, за голямата любов, за изневярата, за предателството, за приятелството, за вярата и религията, за взаимопомощта между хората, за бита в онези времена. Текстът съдържа и хумор и сърцераздирателни истини, и болка и смях. Актьорите играят много силно, а Малин Кръстев прави голяма роля. Като цяло класическият текст е запазен и те кара да се замислиш, тоест има съдържание, сценографията и костюмите са интересни, актьорите играят силно – всичко необходимо за едно силно представление. У мен постановката остави добро впечатление (на компанията ми не й хареса много) и аз бих я препоръчала като силно представление за гледане през този сезон.