Ревизор

снимка от сайта на Народен театър

Снощи най-накрая успях да изгледам „Ревизор” на Голяма сцена в Народен театър „Иван Вазов” – постановката, която има дълга история за мен: исках да я гледам още от премиерата й през ноември 2011, четох критика и отворени писма в медиите, купихме през декември билети с приятели, но поради форсмажорни обстоятелства пропуснахме представлението, същите приятели излъгаха, че ще я гледаме все пак заедно и отидоха без мен, а аз си останах с очакването; постановката, за която чувах много добри отзиви от приятели и на която залите са винаги пълни – билетите се свършват още с пускането им за следващия месец в начало на текущия; и така след половин година чакане, успях да Я видя ...и останах разочарована. Чудех се защо при номинирането и раздаването на наградите Икар и Аскеер 2012, постановката, режисьорът, сценографията, музиката и актьорите са подминати от гилдията и вчера разбрах защо. Без да се обиждат хилядите фенове на представлението и актьорите (всеки човек си има различен вкус и аз безкрайно много уважавам и харесвам моноспектаклите на Мариус Куркински), но за мен спектакълът е малко дълъг (почти четири часа с антракта), накрая досаден и на моменти пошъл. Текстът на Гогол си е брилянтен и Мариус в голяма степен е постигнал целта да предаде идеите на автора, който осмива фино някои черти на руската, а и не само, народопсихология като жаждата за власт и пари, корупцията, лакомията, суетата, жестокостта, пошлостта, лъжата, тарикатлъка, завистта и желанието за унищожаване на ближния. Изразните средства на режисьора малко куцат, текстът на Гогол е актуален и днес и не е нужно да бъде осъвременяван с плюшени мечета, сатенени халати, пошли сексуални сцени и тн. Гогол обрисува брилянтно, с тънка ирония, Човека с част от неговите слабости и в частност руското общество през 19 век. Въпреки това на мен (и на приятелите, с които бях и, които се възмутиха от „пошлостта на любовните сцени, които бяха върха”) представлението не ни хареса и ни се стори досадно; едва изчакахме края от уважение, докато залата накрая шумно аплодира актьорите с ръкопляскания и викове „Браво”. Сценографията беше семпла или почти отсъстваше, костюмите бяха ок за мен, актьорите си играеха ту добре, ту на моменти преиграваха. За това представление има противоречиви отзиви, така че е по-добре всеки да прецени за себе си, кои да послуша.

Режисьор на постановката е Мариус Куркински, художник по костюмите - Анна Панайотова, сценография - Никола Тороманов, музика - Емилиян Гацов. Участват Мариус Куркински, Владимир Карамазов, Рени  Врангова, Александра Василева, Веселин Анчев, Цветомира Даскалова, Йосиф Шамли, Васил Драганов, Димо Алексиев, Юлиан Вергов, Леонид Йовчев, Павлин Петрунов, Сава Драгунчев, Валентин Балабанов, Валери Сегменски, Калин Яворов, Пламен Пеев, Дарин Ангелов, Деян Ангелов, Йордан Петков, Виктор Танев, Виктория Колева, Милена Атанасова, Албена Ставрева, Вяра Табакова, Петър Пондев, Розалина Пейчева, Василена Гецкова, Сара Морфова, Алена Вергова, Марк Делчев, Симон Александров.

Постановката е част от Руския сезон в Народния театър, който започна с „Ревизор” и включва още „Лов на дивипатици” на руския режисьор Юрий Бутусов по Александър Вампилов, „Животът е прекрасен” на Александър Морфов по Николай Ердман и „Нощна пеперуда” на Явор Гърдев по Пьотр Гладилин.

В същото време в Театър „София” също се играе (още от 2008 година до днес, с повече от 50 представяния) постановката „Ревизор” по Н.В Гогол на режисьора Бойко Богданов, която смятам да посетя за сравнение. Щом е издържала толкова дълго, може и да е по-добро представяне на комедията на Гогол.

Евровизия – отново слаби песни и политически вот

През изминалата седмица отмина тазгодишното, 57-мо издание на Песенния конкурс "Евровизия", което се проведе в Баку (Азербайджан) с 42 страни участнички. Спечели песента Euphoria на Loreen от Швеция с 372 точки. На второ място останаха бабите от Русия, а на трето моят фаворит Желко Йоксимович с песента Nije Ljubav Stvar и Сърбия.

Първият полуфинал беше на 22 май, като в него участваха: Черна Гора, Исландия, Гърция, Латвия, Албания, Румъния, Швейцария, Белгия, Финландия, Израел, Сан Марино, Кипър, Дания, Русия, Унгария, Австрия, Молдова и Ирландия (подчертани са страните, класирани за финала). Вторият полуфинал се проведе на 24 май, като освен България участваха: Сърбия, Македония, Холандия, Малта, Беларус, Португалия, Украйна, Словения, Хърватия, Швеция, Грузия, Турция, Естония, Словакия, Норвегия, Босна и Херцеговина и Литва. По регламент от двата полуфинала първите 10 песни с най-много точки отиват на финала, а за него директно се класират песните на 6 държави: Азербайджан (като домакин), Германия, Великобритания, Франция, Испания и Италия. Нека не звучи нескромно, но на Първият полуфинал познах 8 от десетте финалиста, а на Вторият - 7 от 10, което показва, че следенето отблизо на конкурса последните няколко години ми помага да разпозная лесно прозрачните тенденции в него; жалко, че това по никакъв начин не помага на нашето представяне (следващата година може да организирам залагания за финала).

Като цяло песните, според мен, бяха за поредна година слаби, с няколко изключения. От Първият полуфинал най-силно от масата се открояваха песните на Кипър и Русия, а на Вторият успя да ме докосне песента на Желко Йоксимович (Сърбия), фадото от Португалия, естествено нашата песен и тази на Литва. Жалко, че за пореден път не се класирахме на финала, Софи изглеждаше много разочарована – аз също, защото този път се надявах искрено да пробием за финала, както през 2007, когато песента "Вода" на Елица Тодорова и Стоян Янкулов завърши пета на финала, но резултатите се оказаха различни. Софи се представи много добре, но уви. Гърците пяха на първия полуфинал и нямаше как да ни подкрепят, а сърби, турци и македонци не ни обичат и не ни подкрепят за финал и така не успяхме отново. Вече четвърта година пиша за финала на Евровизия в блога и всеки път казвам, че конкурсът е политически (дори миналата година публикувах таблица за политическия вот) и трябва реклама. Тази година БНТ май се справи по-добре от предишни с рекламата на Софи, по мое впечатление, но това че страните-съседки на България не могат да се привлекат за „застъпници”, които да подкрепят нашата песен си оказва голямо значение. На финала стисках палци за Желко Йоксимович (Сърбия), защото го харесвам по принцип като изпълнител (имам цели четири негови албума), за Дони Монтел с Love is blind (Латвия), защото песента беше много приятна и за Иви Амаду с La La Love (Кипър), тъй като все пак е с български корени. На финала вотът на държавите си беше почти като предходни години – нищо ново; ако се погледне таблицата ми от миналата година с 8-10-12 точки, които всяка държава присъжда, може да се види, че повечето държави си гласуваха предсказуемо; дори някои страни, като например Молдова (Украйна, Азербайджан, Румъния) и Кипър (Азербайджан, Швеция, Гърция) повториха точно вота си с най-много точки от миналата година. Странен за мен беше вотът на България - Швеция, Азербайджан, Сърбия. За мен занапред остават два въпроса: Защо Сърбия я подкрепят съседите, а България не я подкрепят?! (риторичен) и Трябва ли да се следи конкурса, след като всяка година страните гласуват за едни и същи съседи (тоест конкурсът е предсказуем) и явно ние нямаме голям шанс да пробием? Не е интересно, всяка година се повтаря едно и също. И накрая - Защо точно тази песен спечели, след като не беше нищо особено?! – Защото е най-посочваната от букмейкърите или защото се върти в класациите на скандинавските страни от няколко месеца?! – риторични въпроси, всеки може да си отговори за себе си.

Рицарите на духа, мит и реалност у нас..

снимка от сайта на Народен театър

Наскоро изгледах постановката „Рицар на Светия Дух”, която доста ме впечатли. Играе се от декември 2011 на Камерна сцена на Народен театър „Иван Вазов”. Автор на пиесата „Рицар на Светия Дух” е Боян Папазов, автор на дванадесет пиеси. Пиесата „Бая си на бълхите” (1999) печели наградата „Икар” на Съюза на артистите в България за най-добра пиеса през 2001 г; „Продавате ли демони?” (2003) е отличена с първия „Аскеер” за съвременна българска драматургия, а следващата – „Бяс” (2005) е номинирана за наградата „Икар” през 2006 г. Боян Папазов е сценарист на множество игрални и режисьор на редица документални филми. Автор е на два сборника с пиеси, като единият – „Бяс” (2005) е номиниран за наградата „Христо Г. Данов”.  Единствената му книга с проза е „Всичко е любов” (2000). Пиесата „Рицар на Светия Дух” получава Голямата награда на Националния конкурс за българска драма „Иван Радоев” през 2007 г. и е номинирана за наградата „Икар” за драматургичен текст през 2008 г. За написването на тази пиеса Папазов е вдъхновен от есе на акад. Тончо Жечев, озаглавено "Одисеята на Щастливеца и Бай Ганьо", и по-специално от редовете "Въпросът е прост като молитва и иска прост отговор. Или Бай Ганьо е общонационалният ни тип и ние сме пропаднали. Или този народ е родил същевременно и неговото противоядие, противоотрова и ние сме спасени."; като за пиесата са използвани и писма и произведения на Алеко Константинов и документи от негови приятели. В пиесата Фильо Гологана призовава в алкохолен делириум духа на своя приятел – адвоката и писател Алеко Константинов, нелепо убит през 1897 г., докато се вози във файтон заедно с Михаил Такев, също адвокат и разиграва съдебен процес, в който Алеко, явен като Свети дух, защитава своите убийци като с идеята си да прости на своите убийци иска да спре безкрайното възпроизвеждане на злото.

Постановката „Рицар на Светия Дух” е с режисьор Маргарита Младенова, сценография и костюми: Даниела Олег Ляхова, музика: Асен Аврамов. Участват: Иван Бърнев, Валентин Ганев, Теодор Елмазов, Валентин Танев, Анна Пападопулу, Станислав Ганчев, Васил Дуев, Петко Венелинов. Иван Бърнев е в ролята на Светия дух и прави силна роля, Валентин Танев обединява прототипа на байганьовското и има няколко превъплъщения. Актьорският състав играе много силно; сценографията е интересна с пълната липса на декори и с пропадащата сцена на действието (образ на духовното пропадане на редица представители на байганьовщината); костюмите са интересни и ми харесаха като цвят и материя. Постановката е история за националните герои и идеали, за състоянието на духа, за доброто и злото в хората, за някои черти на народопсихологията като лакомия, жажда за власт и пари, завист и желание за унищожаване на ближния, но същевременно и за прошката, справедливостта, надеждата за промяна. Хареса ми идеята на режисьорката, при избора на пиесата и изграждането на образите, която споделя: „Водеше ни тревогата, че човешкият живот започва да губи цена. Човешката личност престава да е харизма, да е ценност. Много лесно от позицията на физическата сила и превъзходство се разправя човек с човека. Животът се връща в пещерата....В опрощението е цялата надежда да се намери изход от това непрекъснато възпроизводство на смърт, на отмъщение. От това свличане на българския ни живот. То е изпадане,  подчинено на беса - другият да е зле, не толкова ти да си добре. Опрощението е това, което може да ни хване за косата и да ни извади от дъното на кладенеца, където се намираме в духовно отношение. Това е призивът на Светлия дух - да простим въпреки всичко. Да простим на тези, които ни причиняват зло.”

„Рицар на Светия Дух” спечели награда Икар 2012 за най-добро представление и за сценографията на Даниела Олег Ляхова. Постановката има номинации за Аскеер 2012: за най-добър спектакъл, за режисурата на Маргарита Младенова, за сценография и за музиката на Асен Аврамов. Преди време режисьорът Маргарита Младенова беше удостоена с наградата на Обществото на независимите театрални критици за 2011 г. за спектаклите "Зимна приказка" от Уилям Шекспир и „Рицар на Светия Дух” от Боян Папазов заради "рицарското упорство, с което населява и брани територията на високия театър". Спектакълът „Рицар на Светия Дух” е селектиран сред 8-те български спектакли в основната програма и открива 20-тият Международен театрален фестивал „Варненско лято” през юни 2012. Заслужава си да се гледа от ценителите на „високия театър”.
PS Постановката спечели една награда Аскеер 2012 - за сценографията на Даниела Олег Ляхова.

Животът е прекрасен

Снощи гледах спектакъла „Животът е прекрасен”, който се играе на Голяма сцена на Народен театър „Иван Вазов” от началото на март. Постановката е част от Руския сезон в Народния театър, който започна с „Ревизор” на Мариус Куркински по Гогол и включва още „Лов на диви патици” на руския режисьор Юрий Бутусов по Александър Вампилов и „Нощна пеперуда” на Явор Гърдев по Пьотр Гладилин. Спектакълът „Животът е прекрасен” е по пиесата “Самоубиецът” на Николай Ердман; режисьор е Александър Морфов, сценографията е на Никола Тороманов; художник на костюмите - Марина Додова; музика – Асен Аврамов; хореография –  Ивайло Иванов. Участват Камен Донев, Рени Врангова, Светлана Янчева, Пламен Пеев, Албена Колева, Руси Чанев, Стефания Колева, Теодор Ялмазов, Дарин Ангелов, Деян Ангелов, Валентин Танев, Павлин Димитров, Биляна Петринска, Любомир Петкашев и др. Със специалното участие на мюзикхол оркестър „Разкърши се”: Веселин Веселинов – Еко, Мишо Шишков - син, Нивилиян Гемиджев, Николай Темнисков, Данаил Тотев.

 Пиесата “Самоубиецът” е написана през 1928 г. и е поставена за първи път в СССР чак през 1987 г., тъй като е била забранена. Ердман пише пиесата, когато е на 28 години и след нея не написва повече нито една пиеса.

Постановката продължава близо три часа и има антракт. След края си излязох силно възмутена от тази комедия на абсурда. Приятелите, с които бях, харесаха постановката, въпреки че и те като мен се чудеха през цялото време на какво толкова се смее публиката (харесва скечовете или се надсмива над опростачването на обществото); на мен спектакълът като цяло не ми хареса, през цялото време изпитвах силна досада и неразбиране към одобрителните възгласи и аплодисменти на публиката по време на действието. Текстът на автора наистина е много силен и критичен на моменти (особено във второ действие) със сатирата на обществено-политическия реализъм по времето на написването на пиесата. Сценографията е интересна с изнасянето на действието в комуналната квартира най-отпред на сцената, точно пред зрителите и по съседните ложи, върху които има простряно пране; във второ действие на сцената се появява подвижно стрелбище от панаир и ресторант със скара-бира; после сцената се върти и се превръща в гробище. Използвани са елементи и от нямото кино и музика, които препращат към Чарли Чаплин. Костюмите са в духа на епохата и ми харесаха. Актьорите играят много добре и си заслужават поздравленията. Камен Донев продължава със скечовете от „Възгледите на един учител за народното творчество” (който спектакъл не ми хареса и за мен е доказателство за връх в опростачването на публиката). Пиесата разкрива историята на малкия човек в СССР, който разбира 30 минути преди да умре, че животът е прекрасен. Но само, за да яде, пие, танцува и прави секс ли си струва да живее човек?! – у мен главният герой/режисьорът оставиха това впечатление. За мен животът също е прекрасен, но си заслужава човек да живее не само, за да яде наденица, да има боен бас и да живее с жена си и тъща си, които го обичат и почитат. Животът е много други неща – себеутвърждаване, любов, съпреживяване, пътувания, успехи, идеи, изобретения, прогрес, еволюция, промяна и развитие, морал, ценности и тн., и в никакъв случай не само ядене, пиене и гуляи. Режисьорът, който в медиите изразява недоволството си твърдейки, че народът у нас изпростява и нивото на успеваемост е нивото на средно образование, всъщност с постановката си, според мен, издига в култ точно изпростяването на обществото вместо да застане в опозиция. Защото публиката в залата се радваше и аплодираше именно простоватото говорене, танците, скечовете и псувните на сцената, а не идеята за пропадането на някои слоеве (интелигенция, духовенство, търговци) в обществото и за несвободата на малкия човек. Или аз не разбрах режисьора, замисъла му и като цяло постановката, или публиката като цяло не разбра замисъла на пиесата. Важното е, че всеки човек и вкус е различен, а този спектакъл пълни салона на всяко представление.

Светлана Янчева получи номинация за Аскеер 2012 за Водеща женска роля за ролята на Серафима Илинична, а Камен Донев получи номинация за Аскеер 2012 за Водеща мъжка роля за ролята на Подсекалников.