Великият Гетсби

снимка на cinefish.bg

Вчера гледах един от най-чаканите филми за тази година – „Великият Гетсби“;  филмът тръгна в петък по кината в България, само няколко дни след световната му премиера в Щатите на 10 май и само няколко дни, след като откри 66-тото издание на международният филмов фестивал в Кан.

„Великият Гетсби“  (The Great Gatsby, 3D, САЩ, Австралия, 142 мин., 2013) е романтична драма по романа на Франсис Скот Фицджералд, издаден през 1925 година, наредил се сред най-четените англоезични романи на 20 век. Режисьор на филма е Баз Лурман, сценаристи  Баз Лурман и Крейг Пиърс. Музика Крейг Армстронг, като филмът е доста коментиран заради саундтрака си, продуциран от рапъра Джей Зи, като освен него, участие в него имат Джак Уайт с кавъра си на Love Is Blindness на U2, Бионсе,  The XX, Florence & The Machine, Ейми Уайнхаус, Готие, Брайън Фери и Лана дел Рей. В ролите: Леонардо ди Каприо, Тоби Магуайър, Кери Мълиган, Джоел Едгъртън, Айла Фишър, Джейсън Кларк, Амитаб Бачан и др.

Романът е филмиран няколко пъти през годините, като най-известната версия е тази от 1974, в която Робърт Редфорд играе Гетсби, а Мия Фароу – Дейзи, по сценарий на Франсис Форд Копола, която печели 2 Оскара.

След като Мулен Руж на Лурман се нареди сред любимите ми филми, и след като филмът е по роман и е натоварен с толкова очаквания,  нямаше как да не затичам към киносалона още с пускането му. Според челите романа филмът не излиза встрани от сюжетната линия в романа. Действието се развива през 1922, времето на сухия режим, на бързото забогатяване, на скока на борсата, на джаза, времето на пищния свят на богатите с техните имения, партита и разкош, на първите коли. Както пише авторът, сградите стават все по-високи, партита все по-големи, а нравите все по-разюздани. Костюмите във филма са много красиви, направо бляскави, прическите също красиви и стилни; на екрана дефилират кукленски жени, елегантни мъже и ферия от пера, пайети, тоалети, прически, бижута, фойерверки, цветя, лее се алкохол. Великолепни сценография, костюми и грим; направо пиршество за очите. Филмът предлага освен разкоша на сценографията и богатство на образите, които ни представят човешките мечти и разочарования, предаността и приятелството, стремежът към любов и богатство. Леонардо и Тоби Макгуайър правят силни роли. Леонардо, в ролята на Гетсби, ни представя герой, посветен на две мечти - мечтата за живот в богатство и ухолие и мечтата да обича една любима жена цял живот и да й подари всичко постигнато. Гетсби е изпълнен с мечти и надежди романтик, а Лео с успех ни кара да му завиждаме в определени моменти и да му съчувстваме в други. Кери Мълиган в ролята на любимата Дейзи, въпреки някои критики, ми хареса как пресъздава образа на крехка, слаба, несигурна в себе си, поддаваща се лесно на влияние красива жена. Всъщност извън блясъка, разкоша и великолепието единственото нещо, което се откроява е любовта на един мъж към неговата любима и надеждата да върне времето назад. Лайтмотивът е битката между две идеи – че не можеш да повториш миналото и надеждата, че можеш. Историята акцентира върху връзката между богатството, властта и щастието и върху изконното желание на всеки към Любов.

Филмът е забавен, пищен (направо пиршество за очите), интересен, увлекателен (двата часа и половина не се усещат), на моменти трогателен и разчувстващ и задължително трябва да се гледа.

Транс

снимка на cinefish.bg

Една съботна вечер наскоро много ми се ходеше на кино и гледах новия филм на Дани Бойл, който излезе по кината у нас на 19 април - Транс. Тъй като много харесвам „Беднякът милионер“ реших, че няма как да пропусна този филм, тъй като след като постави "Франкенщайн" (за постановката съм писала тук) и мегаспектакъла за откриването на Олимпийските игри в Лондон през 2012-та, Дани Бойл се завръща към киното с този филм.

„Транс“ (Trance, Великобритания, 2013, 103 мин.) е психотрилър,  в който режисьорът отново работи с Джон Ходж, сценариста на предишни негови филми като "Плитък гроб" и "Трейнспотинг". Режисьор: Дани Бойл, сценаристи: Джон Ходж, Джо Ахеарн. В ролите: Джеймс Макавой, Росарио Доусън, Венсан Касел, Дани Сапани, Мат Крос, Тупенс Мидълтън и др. 

Сюжетът във филма се върти около обир, откраднато произведение на изкуството, престъпна банда, любовен триъгълник, сеанси за хипноза. Историята е наситена с обрати, с лабиринт от емоции и чувства, с екшън-сцени. В един момент, в лабиринта от емоции и хипнотични съновидения зрителят загубва нишката и остава леко объркан кое е реалността; накрая остава впечатлението за голяма психария. Джеймс Макавой, Росарио Доусън и Венсан Касел са главните действащи лица, изнасят филма и правят добри роли. Филмът нито за момент не доскучава, държи в напрежение и въпреки, че не е нещо особено, е като пъзел, по който си блъскаш главата, за да наредиш отделните фрагменти (реални случки и съновидения); интересен е, дори впечатляващ щом продължаваш да мислиш за него дълго след като си напуснал салона.

Американски балет за България – III

снимки на Софийска опера и балет

Между 19 и 28 април любителите на танца и балета имаха възможността да се насладят на 7 балетни спектакъла в София, в рамките на програмата “Американски балет за България”, организирана за трета поредна година от сдружение “Кълчъръл бриджис”, фондация “Америка за България” и Софийска опера и балет. Тазгодишното издание на „Американски балет за България” протече на две сцени: в зала 1 на НДК в две поредни вечери можеха да се гледат изпълненията на една от най-добрите балетни компании в САЩ – „Алвин Ейли”, а на сцената на Софийска опера и балет гледахме произведения на едни от най-добрите американски хореографи на 20 век – Джордж Баланчин, Джером Робинс и Уилям Форсайт.

Аз изгледах четирите балета, включени в цикъла „Големите американски хореографи", поставени от трупата на Софийска опера и балет и оркестъра на Софийска опера и балет с диригент Борис Спасов. Началото на спектакъла постави "Кончерто Бароко" (Concerto barocсo) - Концерт за две цигулки и оркестър по музика на Йохан Себастиан Бах. Хореографията и костюмите са дело на Джордж Баланчин. Постановчик на Concerto Barocco, както и на Па де дьо, по хореографията на Баланчин, е Даян Уайт (оторизиран постановчик на The George Balanchin Trust). Костюмите на солистите бяха изцяло в бяло, но не бяха нещо особено – обикновени бели трика с полички (запазен знак на хореографа). Ансамбълът  губеше доста често синхрона помежду си, което смущаваше леко (кога балерините ни ще се научат, че синхронът във фигурите е много, много важен?! Да гледат по-често рускините, които танцуват в синхрон като роботи).

След това следваше Па де дьо по музика от П. И. Чайковски, откъс от Лебедово езеро отново по хореография на Баланчин. Солисти бяха Боряна Петрова и Александър Александров. Историята на 8-минутното изпълнение по музика на Чайковски започва от Болшой театър и една неуспешна постановка на "Лебедово езеро" през 1877 г., музиката не е част от оригиналните партитури на балета и затова и не се играе при нито една възстановка на балета до 1953 г., когато написаната част е открита в архивите на Болшой  и дебютира за първи път на сцена през 1960 г. по хореография на Баланчин. Това беше частта, която най-много харесахме аз и компанията. Костюмите бяха красиви, Боряна Петрова беше в красива, ефирна розова рокля и сякаш прелиташе като пеперуда по сцената. Двойката танцуваше и стоеше красиво и нежно на сцената.

След това беше танцът  "По средата, леко издигнат" (In the middle, somewhat elevated) по хореография на Уилям Форсайт и музика на Том Уилямс с постановчик австралийската балерина Катрин Бенетс.  Спектакълът е създаден през 1987 г. по поръчка на балетиста Рудолф Нуреев за Парижката опера и балет и балетиста Силви Гилем. Спектакълът на мен ми хареса като костюми (трика в зелено) и техника на танца (солистите танцуваха с много добра техника под бързите тактове на музиката), но музиката ме издразни (остри звуци сякаш от чукове и търкания на метал, които прорязват сцената и публиката и направо пробиват дупка в мозъка); според мен с голям успех музиката би могла да действа като психотронно оръжие или средство за измъкване на информация при дълги разпити в неоторизираните щатски затвори например. Компанията едва издържа до края на тази част, щеше да се изниже, ако бяхме по-близо до вратата на залата. Като цяло тази част от спектакъла за някои сигурно е била дразнеща, за други въздействаща и затрогваща.

Последната част от спектакъла беше комичният балет "Концертът" (The Concert) по музика на Фредерик Шопен и хореография на Джером Робинс с постановчик Киплинг Хюстън, автор на костюмите Айрийн Шараф, художник на костюмите Холи Хайнс, сценография Соул Стайнбърг. На тази част публиката доста се посмя, включително и аз. "Концертът" е една пародия на класически концерт, изнасян от Шопен, която Робинс поставя за първи път през 1956 г, описвана е като  една от най-приятните, забавни и свежи балетни хореографии, на които човек може да попадне. Гост-пианист беше Георги Черкин. По време на рецитала на Шопен балетистите играят публика, която пуска фантазията си в действие, а Робинс я пресъздава в танц (например танц на пеперуди, при който пианистът ги гони с кепче по сцената). Костюмите бяха интересни (включително интересни шапки), музиката беше приятна, изпълнителите танцуваха и играеха, включително и Георги Черкин прояви актьорски талант, с което забавляваха публиката.

Учуди ме, че в публиката имаше много дечица на всякаква възраст от две до дванадесет години, които заслужават да бъдат похвалени, защото издържаха два часа и половина без да говорят, плачат и пречат на възрастните да гледат (дори на нашия ред имаше дете на годинка и половина, което преди втория антракт заспа и родителите си тръгнаха). Браво на хората, че възпитават децата в любов към танца; аз обаче до сега съм водила моите племенници само на балет за деца (за което съм писала тук и тук). Като цяло на мен спектакъла ми беше интересен, но не ми хареса така, както ми хареса „Американски балет за България - 2” (за който писах тук). Компанията пък остана разочарована и съжали, че не сме гледали трупата „Алвин Ейли” в НДК. За мен спектакълът беше приятно и на моменти красиво изживяване, бягство от действителността, разнообразие от работния делник и потапяне в друг свят за кратко, за това смятам, че въпреки минусите в спектакъла, ще продължа да гледам трупата на Софийския балет. На публиката явно много й хареса спектакъла, тъй като трупата получи накрая много аплодисменти, а солистките получиха много цветя.